Стивън Кинг
Под купола (258)

16.

В междучасието Джуди, Джанел и приятелката им Дийна Карвър (тя беше на шест години — по-малка от Джанел, но по-голяма от Джуди) излязоха навън и седнаха в края на игрището. Дийна носеше малка синя кърпа на левия ръкав на фланелката си. Тя искаше да прилича на родителите си, затова беше настояла Кери да й върже такава кърпа.

— Това за какво е? — попита Джанел.

— Означава, че харесвам полицията — отговори Дийна и захапа плодовото си руло.

— И аз искам — каза Джуди. — Само че жълта. Произнесе думата „жълта“ много внимателно. Когато беше бебе, казваше „жлъта“ и сестра й й се подиграваше.

— Не може жълта — възрази приятелката им. — Трябва да е синя. Това руло е хубаво. Искам да имам милиони.

— Ще станеш дебела — каза Джанел. — Направо ще се пръснеш.

Те се изкикотиха, после замълчаха и се загледаха в по-големите деца. Джитата гризяха домашно направени сладки с фъстъчено масло. Някои от момичета играеха на дама, а момчетата бяха на катерушката. Госпожица Голдстоун люлееше близначките Пруит. Госпожа Вейндестин беше организирала игра с топка.

Джанел си помисли, че нещата само изглеждат нормални, а всъщност не са. Никой не викаше; никой не се оплакваше, че си е ожулил коляно; Минди и Манди Пруит не настояваха госпожица Голдстоун да похвали еднаквите им прически. Всички като че ли се преструваха, дори и възрастните. И всички, включително и тя самата, поглеждаха от време на време към небето, което трябваше да е синьо, но не беше.

Но това не бе най-лошото. Най-лошото — след пристъпите — бе смазващото усещане за някаква трагедия.

Дийна се обади:

— На Хелоуин щях да бъда Малката русалка, но сега вече… Няма да бъда нищо. Не искам да излизам. Хелоуин ме плаши.

— Сънувала ли си страшен сън? — попита Джанел.

— Да. — Другото момиче й подаде плодовото си руло. — Ще го доядеш ли? Бях гладна, но ми се отяде.

— Не — отговори тя. Дори не искаше повече сладки с фъстъчено масло, а това съвсем не беше характерно за нея. Джуди също нямаше апетит — беше изяла само половин сладка. Джанел си спомни как веднъж Одри сгащи една мишка в ъгъла на гаража. Спомни си как Одри излая и се хвърли към малкото животинче, когато то се опита да се измъкне. Натъжена, Джанел беше извикала майка си и я беше помолила да спаси мишленцето. Линда се беше засмяла, но беше пропъдила кучето.

Сега те бяха мишките. Джани не помнеше повечето от сънищата си по време на пристъпите, но смяташе, че е точно така.

Сега те бяха в ъгъла.

— Просто ще си стоя вкъщи — каза Дийна. В ъгълчето на лявото й око се беше сгушила една съвършена, кристалночиста сълза. — Няма да излизам през целия Хелоуин. Дори няма да ходя на училище. В никакъв случай. Не могат да ме накарат.

Госпожа Вейндестин заряза играта на топка и размаха звънеца. Трите момиченца обаче не помръднаха.

— Вече е Хелоуин — рече Джуди. — Вижте. — Посочи къщата на Уилърс, която се намираше от другата страна на улицата. На верандата имаше тиква. — И там. — Сега сочеше картонените призраци, поставени от двете страни на вратата на пощенската служба. — И там.

Този път им показваше моравата пред библиотеката. Там стърчеше чучелото, което беше направила Лиза Джеймисън. Библиотекарката се беше опитала да сътвори нещо забавно, но това, което забавлява възрастните, често плаши децата и Джанел се опасяваше, че тази нощ, докато лежи в мрака, опитвайки се да заспи, това чучело ще я навести.

Главата му беше от зебло, а очите му приличаха на кръстове. Шапката му беше като тази на котката от книгата на Доктор Зеус.

Имаше градински лопатки вместо ръце (Джанел се страхуваше от тях), а на ризата му беше написано нещо. Тя не разбираше смисъла на надписа, но можеше да прочете думите: „“Суийт Хоум Алабама", изпейте песента на онази мъртва група."

— Видяхте ли? — Джуди не плачеше, но гледаше мрачно и тревожно, сякаш беше осъзнала някаква много объркваща и страховита истина. — Вече е Хелоуин.

Джанел хвана сестра си за ръката и я изправи на крака.

— Не, не е — каза, но не си вярваше много-много. Щеше да се случи нещо лошо, нещо, свързано с огън. Щеше да има гадни, зли номера.

— Хайде да влизаме — подкани тя Джуди и Дийна. — Ще пеем песнички. Ще е забавно.

Обикновено беше забавно, но не и днес. Дори преди Голямото бум в небето. Джанел продължи да мисли за чучелото с очи като кръстчета. И за ужасяващия надпис върху ризата му: „Изпейте песента на онази мъртва група.“