Стивън Кинг
Под купола (344)

1.

В осем без петнайсет почти новата хонда „Одисей“ на Линда Евърет спря пред товарната рампа зад „Бърпис“. Търстън седеше отпред до Линда. Децата (твърде притихнали, като се има предвид, че очакваха да има приключения) се бяха настанили на задната седалка. Ейдън прегръщаше главата на Одри. Кучето, усетило вероятно мъката на малкото момче, понасяше търпеливо всичко.

Линда беше изпила три аспирина, но рамото й продължаваше да пулсира. Не можеше да прогони образа на Картър Тибодо от съзнанието си. И миризмата му — смесица между смрадта на пот и уханието на одеколон. Имаше чувството, че всеки момент зад тях ще спре полицейска кола, която ще блокира пътя им за бягство. Следващият „изстрел“ ще попадне право в задника ти. Независимо дали децата гледат или не.

Той ще го направи. Ще го направи.

Тя копнееше да се отдалечи колкото се може повече от новия верен помощник на Рени.

— Вземи цяла ролка и ножиците за метал — каза тя на Търстън. — Под онази кутия от мляко са. Ръсти ми каза.

Търстън беше отворил вратата, но не излизаше.

— Не може така. Ами ако на някой друг му потрябва?

Тя не искаше да спори с него, защото усещаше, че ще се разкрещи и така ще изплаши децата.

— Добре де. Само побързай. Тук сме като в задънена улица.

— Ще действам бързо.

Обаче на нея й се стори, че той ужасно бавно отрязва листове от оловната ролка. Едва се сдържа да не покаже главата си през прозореца и да не го попита дали се е родил туткав като бабичка, или впоследствие е станал такъв.

„Мълчи си. Снощи той загуби скъп за него човек.“

„Да, но ако не побързаме, може да загубя всичко.“

По главната вече имаше хора; вървяха към шосе 119 и фермата на Динсмор, твърдо решени да заемат най-добрите места. Линда подскачаше всеки път, когато заечаваха полицейските високоговорители: „Забранено е придвижването с автомобили по магистралата! Изключение се прави само за инвалидите.“

„Тибодо е умен, усетих, че подуши нещо. Ами ако се върне и види, че микробусът го няма? Ще тръгне ли да го търси?“

Междувременно Търстън продължаваше да реже парчета от покривната ролка. Той погледна към колата и Линда си помисли, че всичко вече е готово, но не беше, той просто мереше на око предното стъкло. Отново започна да реже, отделяйки ново парче. Дали не се опитва да я побърка? Глупава идея, обаче веднъж влязла в съзнанието й, отказваше да го напусне.

Тя все още усещаше как Тибодо се отърква в задника й. Как ожулва бузата й с наболата си брада. Как стиска гърдите й. Беше си казала, че не трябва да поглежда какво има отзад на дънките й, след като ги свали, но не се беше въздържала. Думата, която тогава дойде в съзнанието й, беше „слуз“ и тя с мъка задържа закуската си. Това също щеше да му хареса, ако беше разбрал.

По челото й изби пот.

— Мамо? — рече Джуди в ухото й. Линда подскочи и изписка. — Съжалявам, не исках да те стресна. Дай ми нещо за ядене.

— Не сега.

— Онзи мъж защо крещи от високоговорителите?

— Мила, не ми се говори сега.

— Не си в настроение?

— Да, мъничко. А сега си седни на мястото.

— Ще видим ли тати?

— Да. — „Освен ако не ни хванат, а мен не ме изнасилят пред очите ти.“ — Сега седни.

Търстън най-накрая приключи и тръгна към колата. „Благодаря на Господ за малките неща. С тези листове, които носи, преспокойно може да се бронира цял танк“ — помисли си Линда.

— Видя ли? Хич не е зле, мамка му.

Децата се изкикотиха, Линда имаше чувството, че груба пила пили мозъка й.

— Който псува, трябва да сложи четвърт долар в буркана, господин Маршал — каза Джанел.

Леко объркан, Търстън сведе глава. Беше мушнал ножиците в колана си.

— Пак ще ги оставя под кутията от мля…

Преди да успее да се доизкаже, Линда сграбчи ножиците, като геройски се въздържа да не ги забие до дръжките в тесните му гърди, и излезе от микробуса, за да ги остави на мястото им.

Точно в този момент една кола се плъзна зад микробуса и прегради пътя към Уест Стрийт.