Стивън Кинг
Под купола (298)

11.

Младши се прибра у дома. Мускулите му се бяха позатоплили и той вече не накуцваше. Освен това тъмното петно, което плуваше пред лявото му око, се беше свило до размерите на топче за игра. „Може би не съм приел голяма доза талий. Трудно ми е да преценя. Въпреки това трябва да изпълня обещанието, което дадох на Господ. Ако се погрижа за децата, Господ ще се погрижи за мен.“

Когато напусна болницата (през задната врата), той мислеше единствено за това, че трябва да убие баща си. Но щом влезе в къщата — в къщата, в която бяха умрели майка му, Лестър Когинс и Бренда Пъркинс, — той размисли. Ако убиеше баща си сега, щяха да отменят градската среща. Младши не искаше това да става, защото градската среща щеше да му осигури добро прикритие. Повечето ченгета щяха да бъдат там, а това означаваше по-лесен достъп до Кафеза. Много искаше отровните идентификационни плочки да са у него. Гореше от желание да ги натъпче в гърлото на умиращия Барби.

Големия Джим го нямаше. Единственото живо същество в къщата беше вълкът, който рано сутринта притича през паркинга пред болницата. Той седеше в средата на стълбището, гледаше към Младши и ръмжеше гърлено. Козината му беше рунтава, а очите — жълти. На врата му висяха идентификационните плочки на Дейл Барбара.

Младши затвори очи и преброи до десет. Когато ги отвори, вълкът го нямаше.

— Аз съм вълкът сега — прошепна на празната гореща къща. — Аз съм вълколакът и видях как Лон Чейни^[1] танцува с кралицата.

Качи се на горния етаж. Отново бе започнал да куца, но не забелязваше това. Униформата му беше в шкафа, там беше и пистолетът му „Берета 92 Таурус“. Местната полиция притежаваше десетина такива пистолети, повечето от които бяха платени с пари от фонда за сигурност. Извади пълнителя, събиращ петнайсет патрона, и видя, че е пълен. Прибра пистолета в кобура, пристегна колана около изтънялата си талия и напусна стаята.

Спря, когато стигна до стълбищната площадка; чудеше се какво да прави до започването на срещата, по време на която щеше да осъществи плана си. Не искаше да разговаря с никого, не искаше дори да се мярка пред очите на хората. Тогава се сети за едно добро скривалище, което беше близо до мястото, където щяха да се случат събитията. Слезе внимателно по стълбите — отново куцаше силно, освен това лявата част на лицето му се беше сковала жестоко — и залитайки, тръгна по коридора. Спря за момент пред кабинета на баща си, чудейки се дали да не отвори сейфа и да не изгори всички пари вътре. Каза си, че няма смисъл да прахосва усилия за такива глупости. Опита се да си припомни вица за попадналите на пустинен остров банкери, които забогатели, продавайки един на друг дрехите си, после се изсмя истерично, въпреки че нито успя да се сети какъв е краят на вица, нито имаше достатъчно „багаж“, за да разбере кое точно е смешното в него.

Слънцето се бе скрило зад облаците западно от Купола и навън бе притъмняло. Младши излезе от къщата и изчезна в сумрака.