Стивън Кинг
Под купола (102)

8.

Времето минаваше, а религиозната музика не спираше да звучи. Норман Дрейк се върна и обяви, че часът е девет и трийсет и четири източно „Господ ви обича“ време. Последва реклама на автокъщата на Джим Рени, направена от самия градски съветник: „Дойде времето на годишните ни есенни намаления и да знаете как сме се подготвили само!“ После Големия Джим продължи с отчаян глас, сякаш правеше всичко това за дребни пари: „Имаме фордове, шевролети, плимути! Имаме толкова трудния за намиране пикап «Додж Рам» и дори още по-трудния за намиране «Мустанг»! Хора, говоря не за един или за два, а за цели три мустанга, които са като нови! Единият от тях даже е прочутият кабриолет с шестцилиндров двигател! Всички коли са със знаменитата «християнска гаранция» на Джим Рени! Предлагаме ви невероятно гаранционно обслужване, продаваме на изплащане и отгоре на всичко го правим на толкова ниски цени, че по-ниски просто няма накъде. А точно сега… — той се изкикоти, сякаш се присмиваше на себе си — … сме решили да разчистим автокъщата! Така че елате и няма да съжалявате! Ще получиш и безплатно кафе, друже, и няма да си тръгнеш с празни ръце! Нали знаеш — от Големия Джим купувай, по шосетата лудувай!“

В този момент в дъното на студиото се отвори една врата, която полицайките не бяха забелязали. Зад нея се виждаха още повече мигащи светлинки — цяла галактика. Помещението бе не по-голямо от кутийка и беше осеяно с жици, разклонители, рутери и електронни разпределителни кутии. Всеки би предположил, че вътре няма място за човек. Буши обаче беше не просто мършав; той буквално бе кожа и кости. Очите му бяха искрящи цепнатини, погребани дълбоко в черепа му. Кожата му беше бледа и покрита с петна. Устните му скриваха венци, които бяха изгубили по-голямата част от зъбите си. Ризата и панталоните му бяха мръсни, а от дните, когато бе носил бельо, беше останал само спомен. Въпреки че бе убедена в противното, Сами Буши едва ли щеше да разпознае изчезналия си съпруг. В едната си ръка той държеше сандвич с желе и фъстъчено масло (вече можеше да яде само меки храни), а в другата — деветмилиметров пистолет „Глок“.

Мъжът се приближи до прозореца, който гледаше към паркинга, възнамерявайки да се втурне навън и да убие натрапниците, ако бяха все още тук; за малко да го направи още докато бяха вътре. Обаче се страхуваше. Защото демоните не можеха да бъдат убити. Загинеха ли човешките им тела, те просто се прехвърляха в друг гостоприемник. Когато се пренасяха от тяло в тяло, демоните изглеждаха като черни птици. Готвачът знаеше това, понеже ги беше виждал в ярките съновидения, които го навестяваха, макар и изключително рядко.

Нямаше ги. Бяха си тръгнали. Явно неговият атман^[1] се бе оказал твърде силен за тях.

Рени му беше казал, че трябва да спре производството, и готвачът Буши го бе послушал, макар че можеше да се наложи отново да започне да „готви“. Голямата доставка за Бостън отпреди седмица бе изчерпила запасите му. А той не можеше да живее, без да пафка… Все пак от известно време насам това бе най-важната храна за неговия атман.

Засега обаче все още имаше достатъчно. Беше загърбил блуса, който беше толкова важен за него в предишния етап от живота му, когато още беше Фил Буши — Би Би Кинг, Коко и Хрътката Тейлът, Мъди и Виещия вълк, включително и вечния Литъл Уолтър, както бе загърбил и секса. Мамка му, беше загърбил даже ходенето по голяма нужда, понеже страдаше от запек от юли насам. Ала изобщо не му пукаше за това. Онова, което унижаваше тялото, бе благотворно за неговия атман.

Той отново провери паркинга и шосето зад него, за да се увери, че демоните не са се притаили да дебнат наоколо, след което затъкна пистолета в колана на кръста си и се насочи към пристройката на хранилището, която напоследък изпълняваше по-скоро ролята на фабрика. Е, за момента фабриката бе затворена, обаче той можеше да промени това в момента, в който го сметнеше за наложително.

Най-важното, което имаше да направи сега, бе да напълни лулата си.