Стивън Кинг
Под купола (360)

17.

Мелвин Сиърлс също не мислеше. Беше видял Марти Арсено, Джордж Фредерик и Стъби Норман да падат пред него и беше зърнал куршум да профучава пред очите му, а подобни събития не се отразяват добре на мисловните процеси.

Мел просто бягаше.

Бягаше слепешката през гората, без да обръща внимание на клоните, които го шибаха по лицето. Падна веднъж, но се изправи и хукна отново. Накрая се озова на поляната, където бяха паркирани камионите. Най-разумно щеше да бъде да се качи на единия и да отпътува, но Мел и разумът в момента не бяха от един отбор. Вероятно щеше да продължи да тича по черния път, докато не стигне Битч Роуд, ако другият оцелял от групата не го беше сграбчил за рамото и не го беше блъснал към дънера на един голям бор.

Това беше Обри Тоул — братът на собственика на книжарницата. Той беше едър, тромав човек със светли очи и затворен характер. Понякога помагаше на брат си Рей при подреждането на рафтовете. Някои от местните го смятаха за глупак, но сега той изобщо не приличаше на глупак. А и очевидно не се беше паникьосал.

— Ще се върна и ще пречукам онзи мръсник — осведоми той Мел.

— Пожелавам ти късмет, приятелю — отговори Мел. Оттласна се от дървото и отново се обърна към черния път.

Обри Тоул го блъсна назад, този път по-силно. Отметна кичура, който падаше в очите му, после насочи пушката си към корема на Мел.

— Никъде няма да ходиш.

До ушите им долетя тракането на автомат. След него — викове.

— Чу ли това — попита Мел. — Искаш да отидеш там?

Обри го гледаше търпеливо.

— Не е нужно да идваш с мен, искам само да ме прикриваш. Ясно? Ако ми откажеш, ще те застрелям.