Стивън Кинг
Под купола (128)

14.

Джаки Уетингтън и Линда Евърет бяха паркирали пред „Фуд Сити“. Супермаркетът щеше да затвори в пет следобед вместо в осем вечерта, ето защо Рандолф ги бе изпратил да се погрижат това да не предизвика някакви безредици. Идеята му обаче се оказа нелепа, защото магазинът бе полупразен. На паркинга му имаше не повече от десетина коли, а купувачите вървяха бавно и унесено, сякаш бяха измъчвани от един и същи кошмар. Двете полицайки установиха, че само една от касите работи. Тийнейджърът Брус Ярдли, който седеше там, приемаше само пари в брой и бележки за вересия вместо обичайните кредитни карти. Щандът за говеждо и свинско месо бе напълно опустошен; беше останало само пилешко и като че ли единствено рафтовете с консервирани и сушени храни изглеждаха добре заредени.

Тъкмо изчакваха и последните клиенти да си тръгнат, когато мобилният телефон на Линда иззвъня. Щом зърна входящото обаждане на дисплея, стомахът моментално я присви. Търсеше я Марта Едмъндс — жената, която се грижеше за Джанел и Джуди, докато двамата с Ръсти бяха на работа… Линда набра номера й, за да може разговорът да бъде за нейна сметка, и докато чакаше да се свърже, си помисли, че от появата на Купола насам те май почти непрестанно бяха на работа.

— Марта? — каза, молейки се да не се е случило нищо и Марта да й звъни, за да я попита дали може да заведе момичетата в парка или нещо подобно. — Всичко наред ли е?

— Ами… да, предполагам… — Тревогата в гласа на Марта накара Линда да изтръпне. — Нали се сещаш за ония пристъпи…

— О, божичко! Пак ли получи такъв?

— Така ми се струва — отвърна другата жена и заговори по-бързо: — Сега са добре, вече нищо им няма, в другата стая са, бузките им вече не са бледи…

— Какво стана? Кажи ми!

— Бяха на люлките. Аз се занимавах с цветята, подготвях ги за зимата…

— Марта, моля те! — извика Линда и Джаки положи ръка на рамото й.

— Извинявай. По някое време започна да стене и се обърнах. Попитах я: „Миличка, добре ли си?“ Тя обаче не ми отговори, а само се изхлузи от люлката и се отпусна на земята под нея — нали се сещаш, че отдолу е издълбано от крачетата на децата… Не падна или нещо такова, просто си седна. Гледаше втренчено някъде пред себе си и правеше онова нещо с устните си… примлясването, за което ми каза да внимавам. Втурнах се към нея… разтърсих я лекичко… и тя ми каза… чакай да се сетя…

„Ето, че пак се започва — помисли си Линда. — Спрете Хелоуин, трябва да спрете Хелоуин.“

Ала не беше това. Оказа се нещо съвсем различно.

— Каза ми: „Розовите звезди падат. Розовите звезди падат в редици.“ После добави: „Толкова е тъмно и всичко мирише гадно.“ Тогава се свести и вече всичко е наред.

— Слава богу — въздъхна облекчено Линда и мислите й се насочиха към петгодишната й дъщеря. — Джуди добре ли е? Тя разстрои ли се?

Марта й отговори след дълга и тягостна пауза.

— Ох, мила…

— Марта! — вцепени се Лина. — Какво има? Какво искаш да кажеш с това „ох, мила“?

— Беше Джуди, Линда. А не Джанел. Този път беше Джуди.