Стивън Кинг
Под купола (59)

2.

— Момчета, вдигнете ръце! — каза Питър Рандолф. Той стоеше пред новите полицейски попълнения и въпреки че изглеждаше уморен и под очите му тъмнееха синкави кръгове, лицето му излъчваше някакво мрачно задоволство. Зелената шерифска кола бе паркирана пред автоработилницата, резервоарът й бе зареден догоре с бензин и само го чакаше да се качи в нея. Вече принадлежеше само на него и никой друг.

Новоназначените полицаи — Рандолф възнамеряваше да ги нарече „извънредни сътрудници“ в официалния си доклад пред градския съвет — покорно вдигнаха ръце. Бяха петима на брой и не всичките бяха мъже; сред тях се виждаше и една набита, трътлеста млада жена на име Джорджия Ру. До този момент тя бе известна като безработна фризьорка и гадже на Картър Тибодо. Младши бе подхвърлил на баща си, че няма да е зле да включат и жена в екипа, за да може всички да са щастливи и доволни, и Големия Джим веднага бе прегърнал идеята. Отначало Рандолф се бе възпротивил на предложението, но когато Рени дари новия шериф с най-свирепата си усмивка, омекна и се съгласи.

Пък и не можеше да се отрече, каза си Младши, докато повтаряше думите на клетвата, че новите полицаи наистина изглеждаха впечатляващо. Той самият бе свалил няколко килограма от миналото лято и макар че не можеше да се мери с тогавашната си форма на офанзивен нападател от гимназиалния футболен отбор, сега тежеше към стотина кила. Останалите, в това число и момичето, също бяха респектиращи здравеняци.

Петимата повтаряха думите след Рандолф, фраза след фраза — Младши най-вляво, до него приятелят му Франки Делесепс, после Тибодо и гаджето му Ру, а най-вдясно Мелвин Сиърлс. На лицето на Сиърлс се мъдреше разсеяна, отнесена усмивка тип „тръгнал съм за селския панаир“. Шерифът с радост би изтрил тази усмивка от физиономията му, ако разполагаше с три седмици, за да обучи хлапетата (мамка му, и една щеше да му стигне), ала за момента беше с вързани ръце.

Единственото, за което не отстъпи пред Големия Джим, бе въпросът с огнестрелните оръжия. Рени настояваше новоназначените попълнения да бъдат въоръжени; твърдеше, че всички са „уравновесени, стабилни и богобоязливи млади хора“, и дори изтъкна, че би могъл сам да ги снабди с необходимото, ако полицията няма такава възможност.

Рандолф бе поклатил глава.

— Ситуацията е твърде деликатна. Нека първо да видим как ще се справят.

— Ако някой от тях пострада, докато ти стоиш отстрани и ги гледаш как се справят…

— Никой няма да пострада, Голям Джим — бе отвърнал шерифът, надявайки се, че не греши. — Все пак това е Честърс Мил, а не Ню Йорк Сити. Ако беше Ню Йорк, работата щеше да е друга.