Стивън Кинг
Под купола (65)

8.

Ако в града имаше някой, който би могъл да окачестви старата мисъл на Ницше „това, което не ме убива, ме прави по-силен“ за свое лично мото, това беше Ромео Бърпи — тарикат с прическа а ла Елвис и мокасини с остри носове. Той дължеше малкото си име на романтичната си майка с френско-американско потекло, а фамилията му идваше от баща му — грубоват янки, чието скъперничество и прагматизъм бяха пословични. Тежкото му, изпълнено с безброй укори и пердах детство обаче бе довело дотам, че Ромео да се превърне в най-състоятелния човек в града. (Всъщност не. Неофициално най-богатият жител на Честърс Мил беше Големия Джим, макар че по-голямата част от активите му бяха скрити.) Роми притежаваше най-големия и печеливш независим универсален магазин в целия щат. През осемдесетте някои от потенциалните му банкери-инвеститори бяха заявили, че е пълна лудост да се мъчи да създаде магазин с такова грозно име като „Бърпис“. Отговорът на Роми обаче гласеше, че ако от фирмата за земеделски продукти „Бърпи Сийдс“ нямат нищо против, ще назове предприятието си именно по този начин. И ето че сега едни от най-продаваните им летни стоки бяха тениските с надписи: „ОТ ЛАКОМСТВА ДО КЪРПИ — ВСИЧКО ИМА В БЪРПИ!“ На ви сега, лишени от въображение банкери!

Роми определено бе успял да съзре своя златен шанс, след което го беше последвал с безжалостна упоритост. И ето че около десет тази неделна утрин — малко след като бе видял как повеждат Сам Мърляча към участъка, — зърна друга златна възможност. (Шансове винаги има; въпросът е да имаш набито око за тях.)

Това, което привлече вниманието му, бяха група деца с вдигнати плакати. Проектирани на компютър и изключително професионално изработени. Самите хлапета — повечето на велосипеди, а няколко на скейтбордове — се движеха в пакет по главната улица. Протестна демонстрация на шосе 119. Ромео се зачуди на кого ли беше хрумнала идеята за подобно нещо?

Той настигна едно от децата и го попита.

— Идеята беше моя — отвърна Джо Макклачи.

— Без майтап?

— Без абсолютно никакъв майтап.

Роми даде на момчето пет долара, без да обръща внимание на протестите му, и ги пъхна в задния му джоб. Информацията напълно си заслужаваше парите. Беше сигурен, че хората ще отидат на организираната демонстрация. Навярно изгаряха от желание да дадат отдушник на страховете, разочарованието и справедливия си гняв.

Малко след като отпрати Джо Плашилото по пътя му, Ромео дочу и други хора да говорят за следобедна сбирка — този път организирана от пастор Когинс. На същото място, по същото време.

Това определено беше знак. Знак, на който пишеше с огромни букви: „ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ГОЛЯМ ОБОРОТ“.

Ромео влезе в магазина си, където бизнесът доста бе замрял напоследък. Явно тази сутрин жителите на Честърс Мил бяха решили да пазаруват или в супермаркета „Фуд Сити“, или в бакалницата на Джони Карвър. Те обаче бяха малцинство. Повечето или бяха отишли на църква, или си седяха вкъщи и гледаха новините по телевизията. Тоби Манинг, който седеше на касата, също зяпаше Си Ен Ен на портативен, захранван от батерии телевизор.

— Спри го тоя дрънкалник и приключи с касата — нареди му Ромео.

— Сериозно ли говорите, господин Бърпи?

— Да. Изкарай голямата шатра от склада. Извикай Лили да ти помогне.

— Шатрата от Тоталната лятна разпродажба?

— Същата — кимна той. — Ще я разпънем на тревата, където се разби самолетът на Чък Томпсън.

— На поляната на Олдън Динсмор? Ами ако ни поиска пари?

— Ще му дадем — отвърна Роми, пресмятайки наум. Магазинът продаваше всичко, включително и намалени бакалски стоки, и в момента разполагаше с хиляди опаковки кренвирши „Хепи бой“, които се съхраняваха в големия индустриален фризер зад склада. Беше ги купил от централата на „Хепи бой“ в Род Айлънд (компанията вече не съществуваше; бе закрита заради дребен проблем с някакви микроби, но не Ешерихия коли, слава Богу!) и очакваше да ги продаде на туристите и местните за празненствата и барбекютата покрай Четвърти юли. Е, не бе станало, както очакваше — проклетата рецесия си казваше думата, — но въпреки това той не се бе отказал от идеята да ги пласира някъде. И ето че сега може би щеше да…

„Защо да не ги набуча на онези изящни градински пръчици от Тайван? — замисли се той. — Сигурно имам милиарди от тях. Ще им лепна някое готино име като «Протеинови хапки на клечка»…“ Освен това имаше и поне сто кашона с лимонада на прах — друга закупена с голяма отстъпка стока, за която също се беше примирил, че няма да успее да я продаде.

— Ще натоварим и всички газови бутилки „Блу Райно“ — заяви той на Тоби Манинг. Умът му вече щракаше като сметачна машина; любимият звук на Ромео.

Тоби го изгледа развълнувано.

— Какво ви се върти из главата, господин Бърпи?

Ала Роми сякаш не го чу. Съзнанието му бе изцяло погълнато от инвентаризацията на всички онези стоки, които бе отписал като тотално непродаваеми. Онези евтини фойерверки… бенгалските огньове, останали от Четвърти юли… старичките бонбони, които се чудеше как да шитне за Хелоуин…

— Тоби — проговори най-накрая, — приготви се за най-големия пикник и празник на открито, който този град е виждал някога. Хайде, размърдай се. Чака ни много работа.