Стивън Кинг
Под купола (143)

13.

Барби очакваше, че по време на пътуването двамата с Джулия ще обсъдят случилото се с преподобната Либи, обаче и двамата мълчаха. Явно всеки бе потънал в собствените си мисли. Ала въпреки че никой не изрази гласно облекчението си при вида на избледняващото зарево на неестествено червения залез, сега и двамата се чувстваха малко по-добре.

Джулия отново включи радиото, обаче не намери нищо друго, освен Радиото на Исус и „Всички молитви са чути“, и побърза да го изключи.

Когато напуснаха шосе 110 и подкараха на запад по тесния Мотън Роуд, плътно ограден от двете страни с дървета, Барби най-накрая наруши мълчанието.

— Правилно ли постъпих? — попита той.

Според Джулия той бе постъпил правилно не само веднъж по време на конфронтацията в кабинета на шерифа — да не говорим и как бе помогнал на двама пациенти с навяхвания, — ала добре знаеше какво точно има предвид събеседникът й.

— Да — отвърна тя. — Моментът бе изключително неподходящ за предявяване на претенции към властта.

Барби се съгласи, обаче се чувстваше изморен, обезкуражен и недостоен за задачата, която стоеше пред него.

— Сигурен съм, че враговете на Хитлер са казвали същото и за него. Казали са го през хиляда деветстотин трийсет и четвърта и са били прави. През трийсет и шеста пак са били прави. Както и през трийсет и осма. Най-вероятно са си казвали: „Точно в този момент не е добре да го предизвикваме…“ И когато са сметнали, че времето за действие най-сетне е назряло, вече са протестирали зад оградите на Аушвиц и Бухенвалд.

— Не е същото — отбеляза тя.

— Така ли мислиш?

Джулия си замълча, ала добре разбираше гледната му точка. Хитлер е лепял тапети, или поне така твърдеше историята, а Джим Рени продаваше стари коли. Какъвто бе единият, такъв бе и другият.

През короните на дърветата пред тях се процеждаха светлинни снопове, които оформяха гравюри от сенки върху закърпената настилка на Мотън Роуд.

От другата страна на Купола, върху територията на Харлоу, бяха паркирани множество военни камиони, между които хаотично сновяха трийсет-четирийсет войници. Всички носеха противогази на коланите си. Сребриста цистерна с надпис „ОПАСНО ЗА ЖИВОТА! СПАЗВАЙ ДИСТАНЦИЯ!“ бе изтеглена по-напред от останалите камиони и задницата й почти се допираше до правоъгълника с размери на врата, чиито очертания бяха нарисувани със спрей върху повърхността на Купола. Барби видя пластмасовия маркуч, свързан към клапана на резервоара — завършваше с тънък мундщук, голям колкото обикновена химикалка. Държаха го двама мъже с искрящо бели защитни облекла и шлемове, наподобяващи скафандри. На гърбовете си носеха кислородни бутилки.

От страната на Честърс Мил имаше само един зрител. Лиза Джеймисън, градската библиотекарка, стоеше до старомоден дамски велосипед „Шуин“ със специален багажник за пренасяне на мляко. Отстрани на багажника имаше стикер, на който пишеше: „СВЕТЪТ ЩЕ ПОЗНАЕ МИР ТОГАВА, КОГАТО СИЛАТА НА ЛЮБОВТА ПОБЕДИ ЛЮБОВТА КЪМ СИЛАТА — ДЖИМИ ХЕНДРИКС.“

— Какво правиш тук, Лиза? — попита Джулия, щом излезе от колата. Същевременно вдигна длан над очите си, за да ги заслони от ярката светлина.

Лиза попипваше нервно египетския символ „анкх“ (известен още и като „Ключа на живота“), който висеше на сребърна верижка на врата й. Очите й се стрелнаха от Джулия към Барби, след което отново се спряха на вестникарката.

— Обичам да карам колело, когато съм разстроена или угрижена. Понякога карам чак до полунощ. Това ме успокоява. Видях светлините и реших да дойда да ги разгледам. — Жената изрече всичко това с някаква странна напевност, сякаш беше заклинание, и престана да докосва медальона си, понеже показалецът й бе зает да очертава неведом знак във въздуха. — А вие какво правите тук?

— Дойдохме да наблюдаваме експеримента — заяви Барби. — Ако проработи, ти ще си първият човек, който може да напусне Честърс Мил.

Библиотекарката се усмихна. Усмивката й беше малко пресилена, ала Барби оцени жеста; все пак жената полагаше някакви усилия.

— Ако го направя, ще пропусна специалитета на „Дивата роза“ за вторник — гласеше отговорът й. — Който е руло „Стефани“, нали?

— Точно така — кимна той, без да добавя, че ако Куполът продължава да стои на мястото си, в четвъртък специалитетът ще бъде постна мусака от тиквички.

— Не искат да разговарят — въздъхна Лиза. — Опитах се да ги заговоря, но мълчат.

В този миг иззад цистерната се появи нисичък, набит мъж. Носеше камуфлажни панталони, поплиново яке и шапка с емблемата на „Черните мечки“ — университетският отбор на щата Мейн. Първата мисъл на Барби беше, че полковник Кокс е понапълнял. Втората бе по-скоро въпрос — защо, по дяволите, ципът на дебелото му яке бе вдигнат почти до тлъстата му брадичка? Никой друг — нито Барби, нито Джулия или пък Лиза — не носеше яке. Просто защото под Купола нямаха нужда от якета.

Кокс му отдаде чест и Барби също му козирува в отговор.

— Здрасти, Барби — каза Кокс. — Как е Кен?

— Кен е супер — отвърна той. — А аз продължавам да съм кучката, която получава наготово всички готини неща.

— Не и този път, полковник — въздъхна Кокс. — Този път ти го начукаха в движение.