Стивън Кинг
Под купола (75)

6.

Джулия седна зад волана на колата си, ала не я запали; задръстването още беше голямо, така че нямаше смисъл да хаби бензин сред другите автомобили. Тя се пресегна през Барби, отвори жабката и извади стар пакет „Американ Спирит“.

— Запаси за критични ситуации — заяви жената, сякаш се оправдаваше. — Искаш ли?

Той поклати глава.

— Тогава имаш ли нещо против да запаля? Защото мога да почакам.

Барби отново не възрази. Джулия си пое жадно от дима и го издиша през отворения прозорец. Времето все още беше топло — циганското лято бе в разгара си, — обаче нямаше да се задържи дълго такова. След седмица — седмица и нещо живакът щеше да падне, както казваха старите хора. А можеше и да не стане така. По дяволите, кой бе способен да го предскаже със сигурност? Ако Куполът останеше на мястото си, тя не се съмняваше, че сума ти метеоролози ще започнат да се надпреварват с прогнози за времето вътре в него, но какво от това? Мъдреците от Метеорологичния ТВ канал не можеха да предскажат как ще се развие една елементарна снежна буря и според Джулия не заслужаваха по-голямо доверие от домораслите гении, които бистреха политиката и пилееха времето си в игра на „Гледай си работата“ на масите в „Дивата роза“.

— Благодаря ти, задето се застъпи за мен — каза Барби. — Спаси ми кожата.

— Не се заблуждавай, миличък — кожата ти още виси в сушилнята на кожодерите. Какво ще направиш следващия път? Приятелчето ти Кокс обади ли се на Съюза за защита на гражданските права? Дори проблемът ти живо да ги е заинтересувал, едва ли някой от портландския им офис ще цъфне скоро в Честърс Мил…

— Не бъди такава песимистка. Още тази вечер куполът може да бъде отвян в морето. Или просто да се изпари. Не знаем нищо.

— Никакъв шанс. Това си е правителствена работа — определено някое правителство стои зад нея — и бас държа, че твоят полковник Кокс го знае.

Събеседникът й мълчеше. Беше повярвал на полковника, когато му каза, че американското правителство не е отговорно за Купола. И не защото Кокс бе човек, който нямаше да го излъже, а чисто и просто понеже Барби не смяташе, че Америка разполага с подобна технология. Нито пък някоя друга страна на света. Но откъде беше толкова сигурен? Последната му военна задача бе да заплашва изплашени иракчани. Понякога с дуло до главите им.

Едно от приятелчетата на Рени младши, Франки Делесепс, стоеше на шосе 119 и помагаше в организирането на трафика. Носеше синя униформена риза и дънки — явно в управлението не се бяха намерили униформени панталони с неговия размер. Кучият му син беше бая висок. И както забеляза Джулия, на колана му висеше пистолет. По-малък от глоковете, с които бе въоръжена полицията на градчето (вероятно негово лично оръжие), обаче пистолет. Това не вещаеше нищо добро.

— Какво би направил, ако онзи член на „Хитлерюгенд“ те набележи? — попита жената и посочи с брадичка към Франки. — Ще крещиш: „Полицейски произвол!“, докато те закопчават и тикват в ареста, за да довършат започнатото? Не знам дали си наясно, но в града има само двама адвокати. Единият е изкуфял, а другият кара порше, закупено със специална отстъпка от Джим Рени. Или поне така съм чувала.

— Мога да се грижа за себе си.

— Леле, какъв безстрашен мачо!

— Какво става с вестника ти? Снощи, когато си тръгнах, изглеждаше готов…

— Ако трябва да сме точни, тръгна си тази сутрин. Да, новият брой е готов. Заедно с Пит и неколцина приятели ще се погрижим за разпространението му. Казах си, че няма смисъл да го разнасяме из града, при положение че три четвърти от населението се е събрало тук. Няма ли да си предложиш услугите като раздавач?

— С най-голямо удоволствие, обаче имам да правя купища сандвичи. Тази вечер в ресторанта ще предлагаме само студен бюфет.

— Може да намина. — Тя захвърли недопушената си цигара през прозореца. После се замисли за момент, излезе от колата и я загаси с подметка. Идеята за пожар никак не й допадаше… особено като се имаше предвид, че новите лъскави пожарни коли на града се намираха в Касъл Рок.

— Днес се отбих в къщата на шериф Пъркинс — каза Джулия и се намести зад волана. — Която вече е всъщност къщата на Бренда…

— Как е тя?

— Много е зле. Обаче щом й казах, че искаш да я видиш и че наистина е важно — въпреки че не й споменах за какво става дума, — се съгласи. Най-добре отиди, след като се стъмни. Предполагам, че приятелят ти изгаря от нетърпение, ама…

— Стига си наричала Кокс мой приятел. Не ми е такъв.

Двамата се умълчаха и се загледаха как пренасят раненото момче в линейката. Войниците наблюдаваха същата сцена, вероятно в противоречие на дадените им заповеди. Това накара Джулия да се почувства малко по-благоразположена към тях. Линейката се заклатушка обратно през полето с включени светлини.

— Ужасна работа… — пророни тя с изтънял глас.

Барби обгърна раменете й с ръка. Джулия се стегна за миг, но после се отпусна. Без да отделя очи от линейката, която вече завиваше по разчистената от автомобили лента на шосе 119, тя попита:

— Ами ако го закрият, приятелю? Ами ако Рени и полицейските му слуги решат да забранят малкото ми вестниче?

— Не се тревожи, това няма да се случи — успокои я Барби. Обаче се замисли. И си каза, че ако тази история продължи достатъчно дълго, единственото сигурно нещо в Честърс Мил щеше да бъде, че няма да има нищо сигурно.

— Останах с впечатлението, че в главата й се върти нещо друго — добави Джулия.

— Кой? Госпожа Пъркинс?

— Да. Разговорът ни беше доста странен.

— Навярно тъгува за съпруга си — отбеляза Барби. — Мъката често кара хората да се държат странно. Днес поздравих Джак Евънс — съпругата му загина вчера при появата на Купола — и той ме изгледа така, сякаш изобщо не ме познава… А всяка сряда от миналата пролет насам аз му приготвям знаменитото си руло „Стефани“!

— Познавам Бренда Пъркинс още от времето, когато беше Бренда Морс — въздъхна тежко жената. — Това са близо четирийсет години. Очаквах да ми каже какво я притеснява… но тя не го стори.

Барби посочи към пътя.

— Мисля, че вече можем да потегляме.

Джулия запали двигателя и в същия миг мобилният й телефон иззвъня. Тя зарови трескаво из чантата си и за малко да я изпусне, докато го търсеше. След като чу гласа на онзи, който я търсеше, подаде апарата на Барби с иронична усмивка:

— За теб е, шефе.

Естествено, обаждаше се Кокс и имаше да му каже нещо. По-точно няколко неща. Барби от своя страна го прекъсна, за да му разкаже за случилото се с момчето, което в момента пътуваше към болницата, обаче полковникът или не свърза историята на Рори Динсмор с онова, което имаше да каже, или просто не пожела да го направи. Изслуша търпеливо Барби, след което продължи невъзмутимо от там, където бе прекъснат. Когато приключи, зададе един въпрос, който щеше да представлява заповед, ако Барби беше с униформа и под негово командване.

— Сър, разбирам какво ме питате, обаче не разбирате… „тукашната политическа ситуация“, както навярно бихте се изразили. И моето участие в нея. Имах известни проблеми още преди появата на този Купол и…

— Знаем всичко за това — отвърна Кокс. — Конфликт със сина на един от градските съветници и някои от приятелите му. За малко да те арестуват… според сведенията в папката, която ми дадоха.

Папка със сведения. Ето че са му направили и досие. Боже мили!

— Разузнаването си е свършило чудесно работата — отбеляза Барби, — но нека ви кажа още някои неща. Първо, шерифът, който не позволи да ме арестуват, умря на шосе 119 недалеч от мястото, където разговаряхме с вас…

Едва доловимо, в един свят, където не можеше да пристъпи, Барби чу шумолене на хартия. Ненадейно му се прииска да удуши полковник Джеймс О. Кокс с голи ръце само защото полковникът можеше да отиде до „Макдоналдс“ когато си поиска, а той, Дейл Барбара, не можеше.

— Знаем и за това. Проблем с пейсмейкъра му.

— Второ — продължи Барби, — новият шериф, който е като дупе и гащи с единствения влиятелен градски съветник, назначи няколко нови попълнения в полицията. По една случайност това са същите онези типове, които се опитаха да ми откъснат главата на паркинга пред местния нощен клуб.

— Ще трябва да се издигнеш над тези неща, полковник.

— Защо ме наричате полковник? Вие сте полковникът.

— Честито — поздрави го Кокс. — Ти не само започна отново да служиш на родината си, но и получи абсолютно зашеметяващо повишение.

— Не! — извика Барби. Джулия го гледаше загрижено, но той изобщо не я забелязваше. — Не, не го искам!

— Може и да не го искаш, обаче го получи — каза Кокс. — И възнамерявам да изпратя копие от заповедта на твоята приятелка от вестника, преди да спрем интернет достъпа на злополучното ви малко градче.

— Да го спрете? Не можете да го спрете!

— Заповедта е подписана лично от президента. И на него ли ще кажеш „не“? Знаеш колко сърдит става, когато го ядосат…

Барби мълчеше. Мислите му препускаха.

— Трябва да отидеш при въпросния влиятелен градски съветник и шерифа — заяви Кокс. — И да им кажеш, че президентът е обявил военно положение в Честърс Мил и ти си командващият офицер. Сигурен съм, че ще се сблъскаш с известна съпротива, ала информацията, която току-що ти дадох, ще ти помогне да възстановиш връзката на града с външния свят. Знам, че си способен да убеждаваш хората. Видях го с очите си в Ирак.

— Сър… — въздъхна Барби, — боя се, че сте разчели погрешно тукашната ситуация. — Той прокара пръсти през косата си. Ухото му пулсираше от проклетия телефон. — Явно по-лесно можете да разберете същността на Купола, отколкото случващото се в това градче вследствие от него. А са минали по-малко от трийсет часа.

— Тогава ми помогни да го разбера.

— Казвате, че президентът иска да го направя. Ами ако му се обадя и му кажа да целуне червения ми задник?

Джулия го изгледа ужасена и това го разпали още повече.

— Или му кажа, че съм бил прикрит агент на „Ал Кайда“ и съм планирал да го убия — бум, с изстрел в главата. Това как ви се струва, а?

— Лейтенант Барбара — исках да кажа полковник Барбара — казахте достатъчно.

Обаче Барби не смяташе така.

— Дали би могъл да изпрати ФБР да дойдат тук и да ме арестуват? Тайните служби? Или шибаната Червена армия? Не, сър. Никакъв шанс.

— Планираме да променим това, както току-що ти обясних — изсумтя ядосано Кокс. Благоразположението и доброто настроение на полковника сякаш се бяха изпарили яко дим.

— Ако планът ви сработи, чувствайте се свободни да пратите тук някоя федерална агенция по ваш избор, която да ме закопчае. Останем ли отрязани от света обаче, кой от тукашните ще ми обърне внимание? Набийте си го в главите най-накрая — целият град е отцепен. И то не само от Америка, но и от целия свят. И нито ние, нито вие можете да сторите нещо по въпроса.

— Не разбираш ли, че се опитваме да ви помогнем? — промълви едва чуто Кокс.

— Вижте сега, аз ви вярвам почти на сто процента. Но дали някой друг ще ви повярва? Когато хората потърсят помощта, заради която плащат данъци, виждат застанали на пост войници, които са им обърнали гърбовете си. Адски красноречиво послание, не смятате ли?

— Говориш твърде много за човек, който е казал „не“.

— Не съм казвал „не“. Казах, че съм на косъм от ареста и ако се самообявя за временен комендант на града, това с нищо няма да помогне.

— Я си представи, че се обадя на председателя на градския съвет… как се казваше… Сандърс… и му кажа, че…

— Точно това имах предвид, когато изтъкнах, че не познавате ситуацията. Тя е същата като в Ирак, само дето сега вие сте във Вашингтон и подобно на останалите канцеларски плъхове нямате реална представа за случващото се. Понякога недостатъчната информация е по-лоша от липсата на информация.

— Както казва Александър Поуп, да знаеш малко е по-опасно от това да не знаеш нищо — отбеляза отнесено Джулия.

— Ако Сандърс не е точният човек, тогава кой ни трябва?

— Джеймс Рени. Градският съветник. Той е големият бос тук.

Кратка пауза. После Кокс каза:

— Май ще бъде по-разумно да ви оставим интернет достъпа. И бездруго някои от нас смятат, че спирането му е прибързано и необмислено решение.

— Защо? — попита Барби. — Не мислите ли, че ако не ни резнете нета, рано или късно тайната рецепта за боровинковия пай на леля Сара ще се разчуе по широкия свят?

Джулия изпъна гръб и промърмори тихо:

— Искат да ни спрат интернета?

Барби й даде знак да мълчи.

— Изслушай ме, Барби. Да предположим, че се обадим на този Рени и му кажем, че ужасно съжаляваме, ала се налага да отрежем достъпа ви до интернет, понеже ситуацията е екстремна и дрън-дрън-дрън. След което ти ще ни „накараш“ да променим решението си и така ще го убедиш в значимостта си.

Барби се замисли. Току-виж този план проработил. Поне за известно време. Макар че нямаше никаква гаранция.

— Освен това — продължи Кокс — ще им дадеш и информацията, която ти споделих. С което не само ще спасиш мнозина, но и ще им помогнеш да се избавят от страховете си.

— Искам достъпът до интернет да остане — заяви Барби. — Както и телефоните.

— Това ще бъде трудничко. Може и да успея да ви запазя нета, ала… опитай се да ме разбереш и ти, човече. В комитета има най-малко петима твърдоглавци като Къртис Лемей^[1], които са абсолютно убедени, че всички до един в Честърс Мил са терористи до доказване на противното.

— Интересно ми е каква вреда на Америка биха могли да нанесат тези хипотетични терористи? Да взривят със самоубийствени атаки Независимата църква?

— Няма нужда да ме убеждаваш. Напълно споделям мнението ти.

Барби не се съмняваше в това.

— Е, мога ли да разчитам на теб?

— Ще ви кажа, когато се чуем отново. Изчакайте обаждането ми, преди да предприемете каквото и да било. Първо трябва да поговоря с вдовицата на шерифа.

— Надявам се, че ще запазиш поверителната информация, която ти дадох, за себе си — добави Кокс.

Барби за пореден път бе поразен от това как дори Кокс — който бе доста по-интелигентен от повечето униформени коне с капаци, — не можеше да проумее промените, възникнали в резултат от Купола. Под неговия похлупак думичките „поверително“ и „секретно“ бяха изгубили всякакво значение.

„Ние сме изправени срещу тях — помисли си младият мъж. — В момента това е положението. Освен ако налудничавата им идея не проработи.“

— Сър, наистина се налага да се чуем отново; батерията на телефона, по който говоря, е почти изтощена. — След което добави: — И не забравяйте, че трябва пак да обсъдим нещата, преди да ги придвижите към някой шеф.

— Добре, само запомни, че Големият взрив е насрочен за тринайсет нула нула утре. Ако искаш да обезпечиш по-висока живучест, по-добре стой на предната линия.

„Да обезпечиш по-висока живучест.“ Поредната изпразнена от съдържание фраза под Купола. Освен ако не ставаше въпрос за упътване по съхранение на газова бутилка.

— Пак ще говорим — каза Барби и прекъсна връзката, преди Кокс да успее да каже нещо друго. Повечето автомобили бяха напуснали шосе 119 и Франк Делесепс се бе облегнал на покрива на мощния си шевролет „Нова“. Докато минаваха покрай впечатляващия олдтаймер, Барби забеляза стикера с надпис: „СЕКС, БЕНЗИН ИЛИ ГАНДЖА — НИКОЙ НЕ ВОЗИ БЕЗПЛАТНО“, както и малкия полицейски буркан върху таблото. И си каза, че този контраст прекрасно символизира всички онези неща, които се бяха обърнали с главата надолу в Честърс Мил.

Докато пътуваха, Барби сподели с Джулия всичко, което полковникът му беше казал.

— Това, което планират, с нищо не е по-различно от идеята на пострадалото хлапе — възмути се тя.

— Е, има известни разлики — подметна той. — Хлапето използваше пушка, а те са си приготвили крилати ракети. Явно смятат да проверят на практика своята теория за Големия взрив.

Тя се усмихна. Усмивката й бе измъчена и я караше да изглежда на шейсет вместо на четирийсет и три.

— Мисля, че следващият брой на вестника ще излезе по-скоро, отколкото възнамерявах.

Барби кимна.

— Супер, нека всички да прочетат за това.