Стивън Кинг
Под купола (76)

7.

— Здрасти, Сами — каза някой. — Как си?

Саманта Буши не разпозна гласа и се обърна предпазливо, повдигайки бебешкото кенгуру с две ръце. Литъл Уолтър бе заспал и сякаш тежеше цял тон. Хълбокът я болеше от падането и се чувстваше наранена не само физически — все пак онази проклета Джорджия Ру я бе нарекла „лесба“. Джорджия Ру, която бе идвала неведнъж в караваната на Сами, за да поиграе на билярд със схванатия задръстеняк, с когото излизаше.

Беше бащата на Дуди. Сами бе разговаряла с него хиляди пъти, ала не можа да разпознае гласа му; в интерес на истината едва разпозна и самия него. Човекът изглеждаше не просто състарен и тъжен; изглеждаше съсипан. Дори не удостои с поглед бюста й, което означаваше много.

— Здравейте, господин Сандърс. Господи, не ви видях на… — Тя махна с ръка към изпотъпканата поляна и голямата шатра, която се бе деформирала, сякаш всеки момент ще се сгромоляса. Господин Сандърс обаче изглеждаше в по-окаяно състояние от нея.

— Бях приседнал на сянка — отвърна с треперещ глас и се усмихна извинително. Беше болезнено човек да го гледа. — Трябваше да пийна нещичко. Не беше ли топличко за октомври? О, да. Какъв приятен следобед, казах си — прекрасен градски следобед, — и после това момче…

О, боже милостиви, той се разплака!

— Ужасно съжалявам за жена ви, господин Сандърс. Моите съболезнования.

— Благодаря ти, Сами. Много си мила. Мога ли да ти помогна с бебето — примерно да го занеса до колата ти? Мисля, че вече можеш да тръгваш, пътят изглежда чист…

Това бе предложение, което Сами не можеше да откаже, въпреки че човекът продължаваше да плаче. Тя измъкна Литъл Уолтър от кенгуруто — все едно изваждаше голям и топъл самун хляб — и му го подаде. Бебето отвори очи, усмихна се, оригна се и отново заспа.

— Струва ми се, че има колетче в пелените си — отбеляза Сандърс.

— Да, той е перфектна машинка за говна. Добрият стар Литъл Уолтър.

— Сладур. Уолтър е прекрасно традиционно име.

— Благодаря ви.

Сами си каза, че няма смисъл да го осведомява, че първото име на бебето всъщност е Литъл^[1]… а и беше сигурна, че вече са разговаряли на тази тема.

Той просто не си спомняше. Да повърви така с него — въпреки че той носеше бебето — бе ужасно досадният финал на един ужасно досаден следобед. Поне се оказа прав за трафика — автомобилното стълпотворение най-накрая се бе разчистило. Сами се зачуди след колко ли време целият град ще се върне отново към велосипедите.

— Никога не съм одобрявал идеята да пилотира самолет — заяви господин Сандърс. Сякаш продължаваше на глас вътрешен разговор, който е водил сам със себе си. — Понякога дори се чудех дали Клоди не спи с тоя тип…

Майката на Дуди да спи с Чък Томпсън? Сами бе едновременно потресена и заинтригувана.

— Едва ли — отбеляза мъжът и въздъхна тежко. — Във всеки случай сега няма никакво значение. Виждала ли си Дуди? Снощи не се прибра у дома.

Сами за малко да отговори: „Да, вчера следобед.“ Но ако Дудстър не бе спала вкъщи предишната нощ, така щеше само да засили тревогите на съсипания й старец. И той ще се впусне в дълъг разговор със Сами, по време на който тя ще трябва да наблюдава стичащите по лицето му сълзи и полюшващия се от едната му ноздра сопол. Тази перспектива никак не я блазнеше.

Стигнаха до колата й — стар „Шевролет“ с проядени от ръжда прагове на вратите. Тя пое бебето от ръцете на Сандърс и се намръщи при миризмата. Определено не ставаше въпрос за някакво си колетче, а за цял денк обемисти пратки.

— Не, господин Сандърс, не съм я виждала.

Той кимна и избърса носа си с опакото на дланта си. Сополът изчезна, явно преместен някъде другаде. Сами изпита облекчение.

— Сигурно е отишла в мола с Анджи Маккейн, а после се е отбила при леля си Пег в Сабатъс, щом е разбрала, че не може да се върне в града.

— Да, вероятно е направила точно така. — А после, когато Дуди се появи в Честърс Мил, старецът ще се изненада приятно. Клетият човечец напълно го заслужаваше. Сами отвори вратата и положи Литъл Уолтър на предната седалка. Беше се отказала от детските столчета за кола още преди месеци. Създаваха само главоболия. Пък и тя беше извънредно внимателен шофьор.

— Радвам се, че те видях, Сами. — Кратка пауза. — Ще се помолиш ли за жена ми?

— Ъъъ… разбира се, господин Сандърс, никакъв проблем.

Тя понечи да седне зад волана, ала в същия миг си спомни две неща — че Джорджия Ру бе сритала гърдата й с тежката си моторджийска бота — вероятно достатъчно силно, за да й остави синина — и че Анди Сандърс, съсипан или не, беше председателят на градския съвет на Честърс Мил.

— Господин Сандърс?

— Да, Сами?

— Някои от полицаите се държаха доста грубичко днес. Сигурно ще пожелаете да направите нещо по въпроса. Преди, нали разбирате, нещата да излязат от контрол.

Тъжната му усмивка не се промени.

— Виж, Сами, напълно разбирам как вие, младите хора, се отнасяте към полицията — аз също съм бил млад като вас, — ала положението ни в момента е критично. И колкото по-бързо възстановим реда и властта, толкова по-добре ще бъдат всички. Разбираш ме, нали?

— Да — кимна тя. Разбираше още и че мъката, колкото и силна да е, явно не пречи на един политик да ръси до болка познати клишета. — Е, до скоро!

— Те са добър отбор — добави отнесено Анди. — Пит Рандолф ще се погрижи да ги стикова още по-добре. Ще ги накара да действат в синхрон… Да танцуват един и същи танц… Да служат и закрилят, нали така?

— Разбира се — подхвърли скептично Саманта. Танцът „Служи и закриляй“ със задължителния елемент „ритници по бюста“. Тя запали двигателя и мимоходом констатира, че Литъл Уолтър отново се е унесъл и похърква доволно. Вонята от акото му обаче бе непоносима. Сами отвори прозорците и погледна в огледалото за обратно виждане. Господин Сандърс продължаваше да стои на поляната, която сега изглеждаше съвсем пуста. Той й помаха с ръка за довиждане.

Саманта му махна на свой ред, чудейки се къде ли Дуди е прекарала нощта, след като не се е прибрала вкъщи. После прогони тази мисъл — все пак не беше нейна работа — и пусна радиото. Единствената станция, която можа да хване без смущения, предаваше някакви религиозни нравоучения, така че побърза да я изключи.

Когато вдигна глава, забеляза, че Франки Делесепс стои на пътя пред нея с вдигната ръка, досущ като истински пътен полицай. Наложи се да натисне рязко спирачките, за да не го блъсне, както и да задържи с ръка бебето, което се килна заплашително напред. Литъл Уолтър се събуди и започна да плаче.

— Виж какво направи! — кресна Сами на Франки, с когото бе изкарала двудневна авантюра по времето, когато още бяха в гимназията; направиха го зад гърба на Анджи, която бе заминала на ученически музикален фестивал. — Бебето ми за малко да падне на пода!

— Къде е обезопасителното му столче? — попита Франки и се облегна на отворения й прозорец, при което бицепсите му се издуха. Големи мускули и малка пишка, това бе Франки Делесепс. Но доколкото Сами знаеше, на Анджи това явно й стигаше.

— Не е твоя работа.

Един истински пътен полицай би й съставил акт — не само за липсата на столче, но и заради думите й, — ала Франки само се ухили мазно.

— Виждала ли си Анджи?

— Не. — И това бе самата истина. — Сигурно е станало, докато е била извън града — предположи Сами, макар и да й се струваше, че точно жителите на Честърс Мил бяха онези, които се оказаха под похлупака.

— Ами Дуди?

Този път излъга. Обаче нямаше друг избор, защото Франк можеше да поговори с господин Сандърс.

— Колата на Анджи си е тук — изтъкна Франки. — Проверих в гаража им.

— Това не значи нищо. Може да са отишли някъде с киата на Дуди.

Младежът се замисли. Вече бяха почти сами; от задръстването бе останал само спомен. Ненадейно той каза:

— Боли ли те циценцето, захарче? — И преди да успее да му отвърне, се протегна и я стисна за гърдата. Доста грубичко при това. — Искаш ли да го цункам, за да му мине?

Тя го перна по ръката. Вдясно от нея Литъл Уолтър се скъсваше от рев. Понякога се чудеше защо Господ е създал мъжете. Или ти надуваха ушите, или ти причиняваха болка, или и двете едновременно.

Франки вече не се усмихваше.

— На твое място щях да съм по-внимателен, малката — изсъска. — Нещата вече не са както преди.

— Какво ще направиш? Ще ме арестуваш ли?

— Мисля си за нещо по-добро — ухили се той. — Хайде, пръждосвай се оттук. И ако срещнеш Анджи, кажи й, че искам да я видя.

Сами побърза да форсира двигателя и да се отдалечи колкото се може по-бързо от Франки Делесепс. Беше бясна и — не й се искаше да го признае, ала бе така — малко уплашена. След около километър отби встрани от пътя и смени памперса на Литъл Уолтър. На задната седалка държеше кутия за използваните памперси, обаче сега хич не й беше до нея. Вместо това изхвърли наакания памперс през прозореца на колата, недалеч от голямата табела с надпис:

АВТОКЪЩА ЗА УПОТРЕБЯВАНИ КОЛИ

НА ДЖИМ РЕНИ

ЧУЖДЕСТРАННИ И АМЕРИКАНСКИ

ПРОДАВАМЕ И НА ИЗПЛАЩАНЕ!

ОТ ГОЛЕМИЯ ДЖИМ КУПУВАЙ,

ПО ШОСЕТАТА ЛУДУВАЙ!

Не след дълго задмина няколко хлапета на велосипеди и отново се запита кога ли всички ще зарежат автомобилите и ще започнат да въртят педалите. Макар че едва ли щеше да се стигне дотам. Някой щеше да оправи работата, също както в апокалиптичните филми, които тя обожаваше да гледа по телевизията, когато се надрусваше — ту вулкани изригваха в Лос Анджелис, ту зомби нападаха Ню Йорк… И когато нещата се върнеха към нормалното, Франки и Картър Тибодо отново щяха да се превърнат в онова, което бяха: провинциални неудачници без пукнат цент в джоба. А междувременно няма да й навреди да се скатава за известно време и да не им се набива на очи.

В крайна сметка бе доволна, задето бе успяла да не се раздрънка за Дуди.