Стивън Кинг
Под купола (138)

8.

Докато вървяха през парка с Кловър от дясната й страна, Пайпър почувства, че гневът й вече е под контрол. Щом дочу смеха обаче, това усещане се промени. Тъкмо наближаваха полицейското управление, когато забеляза същите онези „извънредни сътрудници“, чиито имена бе успяла да изкопчи от Сами Буши: Делесепс, Тибодо, Сиърлс и Джорджия Ру. Джорджия Ру, която според пострадалата ги беше насърчавала с виковете: „Дайте й да се разбере! Дайте й добър урок на тая лесба!“ Фреди Дентън също беше тук. Всички седяха на каменните стъпала пред участъка, пиеха кола и оживено разговаряха. Дюк Пъркинс никога не би допуснал подобно нещо и преподобната си каза, че ако можеше да ги види от мястото, където се намираше, навярно щеше да започне да се върти толкова бясно в гроба си, че да възпламени тленните си останки.

Мел Сиърлс каза нещо и всички отново избухнаха в смях, удряйки дланите си. Картър Тибодо бе прегърнал Джорджия Ру и върховете на пръстите му докосваха гърдите й. Тя добави нещо и компанията се засмя още по-гръмко.

Пайпър си каза, че навярно обсъждат изнасилването — колко добре са си прекарали — и след тази мисъл бащиният й съвет вече нямаше никакъв шанс. Онази Пайпър, която се грижеше за бедните и болните, която говореше на бракосъчетания и погребения и която всяка неделя изнасяше проповеди за милосърдието и толерантността, бе грубо изтикана в дъното на съзнанието й, откъдето можеше само да наблюдава случващото се през мътно, деформирано стъкло. На преден план излезе другата Пайпър — тази, която бе опустошила стаята си, когато беше на петнайсет години, проливайки сълзи не от тъга, а от ярост.

Между градския съвет и новата тухлена сграда на полицейското управление имаше малко площадче, известно като „Военният мемориал“. В центъра му се издигаше статуя на бащата на Ърни Калвърт — Лушън Калвърт, — който бе награден посмъртно със Сребърна звезда заради воинските си подвизи в Корея. Имената на другите загинали ветерани от Честърс Мил бяха гравирани в основата на статуята. Имаше и два флагщока — на единия бе закачено американското, а на другия — щатското знаме на Мейн със земеделеца, моряка и лоса. И двата флага висяха неподвижно на аленеещата светлина на скорошния залез. Пайпър Либи мина между тях, сякаш вървеше насън, а Кловър пристъпваше до дясното й коляно с наострени уши.

„Извънредните сътрудници“ на стълбите избухнаха в поредния смях и тя се замисли за троловете от приказките, които баща й понякога й четеше. Троловете в пещерата, които се смееха гръмогласно над купчините заграбено злато. В следващия миг обаче младежите я видяха и притихнаха.

— Добър вечер, уважаема преподобна — поздрави я Мел Сиърлс и се изправи, оправяйки важно колана си. „Изправя се в присъствието на жена — помисли си Пайпър. — Дали майка му го е научила на това? Вероятно. За разлика от изящното изкуство на изнасилването, което е усвоил някъде другаде.“

Младежът продължи да се усмихва, докато тя вървеше към стълбите, ала от един момент нататък усмивката му взе да се топи и на лицето му се изписа колебание. Сигурно бе забелязал изражението й. Тя все още не знаеше какво е изписано на лицето й. Съдейки по начина, по който се чувстваше, чертите й трябваше да са застинали. Вкаменени.

Пайпър забеляза, че най-едрият я наблюдава изпитателно. Лицето на Картър Тибодо бе също тъй безизразно, както навярно изглеждаше нейното. „Той е като Кловър — помисли си преподобната. — Подушва я. Яростта ми.“

— Уважаема преподобна — попита Мел, — всичко наред ли е? Има ли някакъв проблем?

Тя изкачи бавно стъпалата заедно с Кловър, който беше плътно до десния й глезен.

— Много добре знаеш, че има — отвърна, без да откъсва поглед от лицето му.

— Какво искате да…

— Ти — добави Пайпър. — Ти си проблемът.

И го блъсна. Мел не го очакваше. Както държеше чашата си с кола, той залитна към скута на Джорджия Ру, размахвайки ръце, за да запази равновесие, и за миг разлятата кола увисна във въздуха като тъмен скат манта, разперил криле срещу аленеещото небе. В момента, в който Мел падна отгоре й, Джорджия извика изненадано. Тя се просна назад, също разливайки чашата си. Газираната напитка потече по широката гранитна плоча пред двойните врати. Пайпър моментално подуши миризмата на алкохол — беше или уиски, или бърбън. Значи колите им бяха смесени с това, което останалите жители на града вече нямаха възможност да си купят. Нищо чудно, че се смееха.

Червената пукнатина в съзнанието й зейна още по-широко.

— Не можете да… — започна Франки и понечи да се изправи. Пайпър блъсна и него. В една далечна, далечна галактика Кловър — който обикновено беше най-милото куче на света — започна да ръмжи.

Франки се просна по гръб. Очите му бяха ококорени и за момент отново заприлича на момченцето от неделното училище, което навярно е бил някога.

— Проблемът се нарича изнасилване! — извика Пайпър. — Изнасилване!

— Я млъквайте! — обади се Картър. Все още не се беше изправил и въпреки че седналата до него Джорджия трепереше, той изглеждаше спокоен. Мускулите на ръцете му се раздвижиха под късите ръкави на синята му риза. — Млъквайте и се разкарайте оттук, ако не искате да прекарате нощта в някоя килия долу…

— Вие ще сте тези, които ще отидат там — процеди преподобната. — Всички вие.

— Накарайте я да млъкне — обади се Джорджия. Не хленчеше, но малко й оставаше. — Накарай я да млъкне, Карт.

— Госпожо… — започна Фреди Дентън. Униформената му риза бе разкопчана, а дъхът му миришеше на бърбън. Ако това се случваше по времето на Дюк, младежът моментално щеше да бъде уволнен. Всички щяха да бъдат уволнени. Той се опита да се надигне и също бе запратен назад, а на лицето му се появи такова изненадано изражение, че щеше да изглежда комично при други обстоятелства. Беше добре, че те седяха, докато тя бе права. Така й беше далеч по-лесно. Ала как пулсираха слепоочията й! Тя отново насочи вниманието си към Тибодо — най-опасния от всички. Той все още я наблюдаваше с влудяващо хладнокръвие. Сякаш Пайпър беше някаква откачалка, която специално бе дошъл да гледа в цирка. Обаче я гледаше отдолу-нагоре и именно там се криеше предимството й.

— Обаче няма да е някоя от тукашните килии — продължи тя, гледайки изпитателно Тибодо, — а килия в „Шоушенк“, където ви очаква същото, което сте направили на онова момиче.

— Тъпа кучко… — изрече Картър с равен глас, сякаш коментираше времето. — Изобщо не сме се доближавали до къщата й.

— Точно така — добави Джорджия, надигна се и седна. Колата бе опръскала бузите й, по които още личаха следите на свирепо тийнейджърско акне. — Освен това всички знаят, че Сами Буши е една лъжлива лесбийска путка.

Устните на преподобната се разтеглиха в усмивка. Очите й се впериха в Ру и тя се сви, изплашена от откачената жена, която се бе появила изневиделица на стълбите, прекъсвайки приятния им разговор на едно-две питиета.

— Интересно откъде знаеш името на лъжливата лесбийска путка… Аз не съм го споменавала.

Потресената Джорджия успя само да оформи едно беззвучно „О“ с устните си. И за първи път желязната до този миг маска на спокойствието на Картър Тибодо потрепна. Пайпър обаче не знаеше дали реакцията му се дължи на страх или на раздразнение.

Франк Делесепс се изправи внимателно на крака.

— По-добре не отправяйте обвинения, които не можете да докажете, преподобна Либи!

— И не нападайте полицаи — заяви Фреди Дентън. — Склонен съм да си затворя очите за постъпката ви — все пак напоследък всички сме под стрес, — но само ако моментално прекратите и отхвърлите безпочвените си обвинения! — Той направи кратка пауза и смотолеви: — И ако спрете да ни блъскате, разбира се.

Погледът на Пайпър обаче продължаваше да е вперен в Джорджия, а дясната й ръка стискаше толкова силно намотания около нея черен повод на Кловър, че пулсираше. Кучето бе раздалечило леко предните си лапи и беше навело глава, без да спира да ръмжи. Звучеше като мощен извънбордов двигател, работещ на празен ход. Козината на врата му бе настръхнала и закриваше нашийника му.

— Откъде знаеш името й, Джорджия?

— Аз… аз… аз просто предположих…

Картър я хвана за рамото и я стисна.

— Тихо, слънчице. — После се обърна към Пайпър, без да прави опит да се изправи („Не иска да бъде блъснат отново, страхливецът“ — мина й през ума), и каза: — Не знам коя дъска ви хлопа, но снощи всички бяхме заедно във фермата на Олдън Динсмор. И се опитвахме да изкопчим някаква информация от войниците, стоящи на пост на шосе 119, макар че за съжаление не успяхме. Това се пада на другия край на града спрямо дома на Буши.

И той огледа приятелите си.

— Точно така — кимна Франки.

— Така беше — обади се и Мел, гледайки недоверчиво към Пайпър.

— Именно! — възкликна Джорджия. Ръката на Картър отново бе обгърнала раменете й и неувереността й явно се бе стопила. Тя отправи предизвикателен поглед към Пайпър.

— Джорджи явно е предположила, че имате Сами предвид — продължи Картър със същото вбесяващо спокойствие. — Защото Сами е най-противната мръсна лъжкиня в този град.

Мел Сиърлс се засмя.

— Обаче не сте използвали предпазни средства — каза Пайпър. Сами й го беше споделила и щом зърна как чертите на Тибодо се изопват, се убеди, че е самата истина. — Не сте използвали кондоми и сега са й взели влагалищни проби. — Не знаеше дали това е вярно, ала изобщо не й пукаше. По втрещените им погледи заключаваше, че те вярваха на думите й, а това напълно й стигаше. — И когато сравнят вашата ДНК с онази от пробите…

— Достатъчно те слушахме — каза Картър. — Млъквай и се махай оттук!

Тя обърна яростната си усмивка към него.

— О, не, господин Тибодо. Тепърва започваме, синко.

Фреди Дентън се протегна към нея. Тя го изблъска, ала в същия момент усети как някой извива лявата й ръка. Обърна се и се вторачи в очите на Тибодо. Вече не излъчваха никакво спокойствие, а буквално пламтяха от ярост.

„Добре дошъл в клуба“ — мина през ума й.

— Майната ти, шибана кучко! — изсъска той и този път тя бе изблъскана назад.

Преподобната залитна надолу по стълбите, опитвайки се инстинктивно да се свие на кълбо и да се претърколи, защото не искаше да удари главата си в някой от каменните ръбове на стъпалата. Те щяха моментално да разцепят черепа й, предизвиквайки смъртта й или още по-зле — превръщайки я в жив зеленчук. Вместо от главата й обаче, ударът се пое от лявото й рамо, където изригна вулкан от изгаряща болка. Позната болка. Беше го ударила по време на футболен мач в гимназията преди двайсет години и проклета да бъде, ако болката сега не беше същата.

В следващия миг краката й прелетяха над главата и тя направи задно салто, а коленете й се удариха в стълбите, в резултат на което кожата им се сцепи. Най-накрая остана да лежи върху гърдите и корема си. Беше се претърколила почти до подножието на стъпалата. Бузата й кървеше, носът й кървеше, устните й кървяха, шията й я болеше, но, о, Боже, рамото й беше най-зле, защото го усещаше как се подува по начин, който прекрасно си спомняше. Последния път, когато се бе чувствала така, бе облечена с червена фланелка на „Уайлдкетс“. Въпреки това обаче се опита да се изправи на краката си, като благодари на Господ, че все още има силата да управлява крайниците си; все пак можеше да остане парализирана за цял живот.

Бе изтървала повода на Кловър и кучето моментално се хвърли към Тибодо. Зъбите му изтракаха срещу корема му и разкъсаха ризата му. Дрехата зейна и под нея се мярна гола плът, принуждавайки Картър да отстъпи назад. Овчарката явно се бе устремила към жизненоважните му органи.

— Махни го от мен! — изкрещя Тибодо. Вече съвсем не звучеше смело. — Ще ме убие!

О, да — Кловър се опитваше да направи точно това. Той опря предните си лапи върху бедрата на мъжа, движейки муцуната си нагоре-надолу, докато Картър се мъчеше да се отбранява. Отстрани изглеждаше като немска овчарка, караща велосипед. Изведнъж смени ъгъла на атака и захапа дълбоко рамото на Тибодо, изтръгвайки нов пронизителен вик от него. После кучето се насочи към гърлото му. Картър успя да го подпре с длани в последния възможен момент, за да спаси трахеята си.

— Накарай го да спре!

Франк се протегна към влачещия се повод. Кловър изтрака с челюсти към пръстите му и Делесепс побърза да се отдръпне назад. Овчарката отново насочи вниманието си към човека, който бе блъснал господарката му надолу по стълбите. Разкри двойна редица от искрящо бели зъби и се изстреля към врата на Тибодо. Картър понечи да се предпази с ръка, обаче Кловър я захапа и започна да я разтърсва, както обичаше да прави с любимите си играчки. Само че играчките му не кървяха, за разлика от дланта на едрия мъж.

Пайпър вече се качваше бавно по стълбите, притискайки лявата си ръка към тялото си. Лицето й представляваше кървава маска. Един зъб бе залепнал в ъгълчето на устата й и се поклащаше там като остатък от храна.

— РАЗКАРАЙ ГО ОТ МЕН! РАЗКАРАЙ ШИБАНОТО СИ КУЧЕ ОТ МЕН!

Преподобната тъкмо отваряше уста, за да каже на Кловър да престане, когато видя как Фреди Дентън изважда пистолета си.

— Не! — изкрещя жената. — Не, ще го накарам да спре!

Фред се обърна към Мел Сиърлс и посочи към кучето със свободната си ръка. Мел пристъпи напред и изрита овчарката в хълбока. Ритникът му беше много силен, понеже в гимназията се бе специализирал в шутирането от воле. Кучето бе запратено настрани и челюстите му изпуснаха кървящата, разкъсана длан на Тибодо, където два пръста сочеха в различни посоки, сякаш бяха изкривени пътни знаци.

— НЕ! — изкрещя отново Пайпър; толкова силно, че светът посивя пред очите й. — НЕ УБИВАЙТЕ КУЧЕТО МИ!

Фреди не й обърна никакво внимание. В същия миг Питър Рандолф изскочи от двойните врати с разпасана риза, разкопчани панталони и последния брой на списание „Сред природата“ (което четеше в тоалетната) в ръка, ала Дентън не обърна никакво внимание и на него. Той насочи автоматичния си пистолет към кучето и натисна спусъка.

Изстрелът проехтя оглушително сред заградения площад. Горната част от черепа на Кловър се разлетя сред облак от кръв и костици. Кучето направи една стъпка към крещящата си, окървавена господарка, после още една и се строполи на стълбите.

Все още с оръжие в ръка, Фред пристъпи напред и сграбчи преподобната за раненото й рамо. То моментално нададе безмълвен вопъл на пламтяща болка. Въпреки това тя не можеше да откъсне очи от немската овчарка, която бе отгледала от мъничко пале.

— Арестувана си, ненормална кучко — каза Фред и завря лицето си — пребледнялото си, плувнало в пот, чиито очи сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите — толкова близо до нейното, че слюнката му я опръска. — И всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу ненормалния ти задник.

От другата страна на улицата клиентите на „Дивата роза“ излизаха един след друг през вратите му. Сред тях беше и Барби, който все още носеше престилката и бейзболната си шапка. Джулия Шамуей обаче пристигна преди всички тях на площадчето.

Тя огледа бързо сцената, без да се спира толкова на подробностите, колкото да добие представа за общата картина — застреляно куче; скупчени полицаи; окървавена, пищяща жена, чието ляво рамо стърчи по-високо от другото; плешиво ченге — шибаният Фреди Дентън, — което я разтърсва за ранената ръка; и още повече кръв по стълбите, което означаваше, че Пайпър или е паднала, или е била блъсната.

Тогава Джулия направи нещо, което не бе правила никога през живота си; бръкна в чантата си, извади портфейла си, разтвори го и изкачи бързо стълбите, като го размахваше и викаше:

— Пресата е тук! Пресата е тук! Пресата е тук!

И може би точно заради нейните възгласи Дентън престана да разтърсва преподобната. Което не беше малко.