Стивън Кинг
Под купола (159)

11.

Ансън беше грабнал списъка с покупките на Роуз и бе хукнал като хала към магазина, преди тя да успее да го спре. Сега Роуз стоеше до фирмения си пикап и периодично свиваше пръстите си в юмруци, измъчвана от колебания дали да го последва. И тъкмо когато реши да остане на мястото си, някой я прегърна през раменете. Тя подскочи сепнато, ала щом обърна глава, видя Барби. Облекчението, което я заля, бе толкова силно, че чак се подкосиха коленете й. Тя стисна силно ръката му — донякъде за утеха, но най-вече за да не се строполи на земята.

Той се усмихна, но в изражението му не се долавяше никаква веселост.

— Забавляваш ли се, шефке?

— Не знам какво да правя… — отвърна му Роуз. — Ансън е вътре… всички са там… а ченгетата само стоят и гледат.

— Може би смятат, че пердахът, който вече изядоха, им е напълно достатъчен. Не ги обвинявам. Всичко това бе добре планирано и прекрасно изпълнено.

— Какво намекваш?

— Няма значение. Искаш ли да се опиташ да ги спреш, преди нещата съвсем да са загрубели?

— Как?

Той вдигна мегафона, който бе взел от покрива на колата, където го бе оставил Тоби Уилън. Щом обаче й го подаде, Роуз се отдръпна рязко назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Ти го направи, Барби.

— Не. Ти си тази, която ги храни от години, ти си тази, която добре познават, и ти си тази, която ще послушат.

Тя взе мегафона, макар че още се колебаеше.

— Не знам какво да им кажа. Не мога да се сетя за нищо, което да ги накара да спрат. Тоби Уилън вече се опита. Не му обърнаха никакво внимание.

— Тоби се опита да им заповядва — отбеляза Барби.

— А да даваш заповеди на побесняла тълпа е все едно да заповядваш на някой мравуняк.

— Въпреки това не знам какво да им…

— Аз ще ти кажа — усмихна й се той и заговори бавно и спокойно. И за нейна изненада думите му я накараха да се почувства по-спокойна. Щом приключи, той махна с ръка на Линда Евърет. Двете с Джаки се приближиха към него, като всяка бе прегърнала другата през кръста.

— Можеш ли да се свържеш със съпруга си? — попита Барби.

— Стига мобилният му да е включен…

— Кажи му да дойде тук — с линейка, ако може. А ако не си вдигне телефона, вземи някоя от полицейските коли и отиди в болницата.

— Той си има пациенти…

— Тук също има пациенти, само дето още не го знае. — И Барби посочи към Джини Томлинсън, която седеше на земята, опряла гръб в тухления зид на супермаркета, с притиснати към кървящото си лице ръце. Джина и Хариет Бигълоу бяха приклекнали от двете й страни, ала щом Джина се опита да спре кървенето от драстично деформирания нос на старшата сестра, тя извика силно от болка и обърна главата си на другата страна. — Като се започне с една от двете му останали опитни сестри, ако не греша.

— Какво смяташ да правиш? — попита Линда, докато разкопчаваше калъфчето на мобилния си телефон на колана.

— Двамата с Роуз ще ги накараме да престанат. Нали, Роуз?