Стивън Кинг
Под купола (248)

6.

Трите деца бяха в къщата на Макклачи, когато Ръсти пристигна. Изглеждаха неестествено притихнали, като се имаше предвид, че до края на тази октомврийска сряда можеха да станат национални герои. Ако съдбата им се усмихнеше, разбира се.

— Готови ли сте? — попита сърдечно той, въпреки че не беше в кой знае колко добро настроение. — Преди да тръгнем за натам, трябва да се отбием в магазина на Бърпи, но това няма да отнеме много…

— Първо трябва да ти кажат нещо — подхвана Клеър — Налага се за съжаление. Нещата вървят на зле. Искаш ли чаша портокалов сок? Опитваме се да го изпием преди да се е вкиснал.

Ръсти доближи палеца и показалеца си един към друг, за да покаже, че иска съвсем малко. Не харесваше особено портокалов сок, само търсеше повод да отпрати Клеър, а и му се струваше, че тя гори от желание да излезе. Беше бледа и като че ли се страхуваше. Той предположи, че страховете й не са породени от това, което са намерили децата. Тук имаше някаква друга причина.

„Точно това ми трябва“ — помисли си той.

Когато тя излезе, Ръсти каза:

— Разказвайте!

Бени и Нори погледнаха Джо. Той въздъхна, отметна назад падналия на челото му кичур и пак въздъхна. Приликата между този сериозен младеж и детето, което преди три дена лудуваше в полето на Олдън Динсмор, беше съвсем малка. Лицето му беше бледо като това на Клеър; на челото му се бяха появили няколко пъпчици (вероятно първите). Ръсти и преди беше виждал такива обриви. Обриви, причинени от стрес.

— Какво има, Джо?

— Хората разправят, че съм умен — каза той. Ръсти се разтревожи, защото забеляза, че момчето е готово да се разплаче. — Предполагам, че е така, но понякога ми се иска да не съм умен.

— Не се тревожи — обади се Бени. — В някои много важни аспекти си тъп.

— Млъкни, Бени — рече меко Нори.

Джо не обърна внимание на казаното от Бени.

— На шестгодишна възраст биех баща си на шах, а две години по-късно започнах да побеждавам и майка си. Получавам шестици в училище. Винаги печеля викторините на научна тематика. От две години сам пиша компютърни програми. Не се хваля. Ясно ми е, че съм малко странен.

Нори се усмихна и го докосна по ръката. Той пое дланта й.

— А аз просто правя връзки. Нищо друго. След А следва Б. Ако няма А, няма и Б. Вероятно няма да я има и цялата азбука.

— Какво искаш да кажеш, Джо?

— Аз смятам, че готвачът не е убил онези хора. Ние тримата смятаме така.

Той очевидно почувства облекчение, когато Нори и Бени кимнаха. Но това беше нищо в сравнение със задоволството (примесено с учудване), изписано на лицето му, когато Ръсти каза:

— Аз съм на същото мнение.

— Казах ви, че е голяма работа! — възкликна Бени. — Освен това прави страхотни шевове.

Клеър се върна с малка чаша портокалов сок. Ръсти отпи. Сокът беше топъл, но ставаше за пиене. Утре нямаше да става, те нямаха генератор.

— Защо смяташ, че не е той? — попита Нори.

— Кажете ми първо вие — настоя Ръсти. Блек Ридж за момент остана на заден план.

— Вчера сутринта видяхме госпожа Пъркинс — каза Джо. — Бяхме на общинския парцел, тъкмо започвахме да отчитаме радиацията с Гайгеровия брояч. Тя вървеше по Таун Комън Хил.

Ръсти остави чашата на масата, приведе се напред и притисна дланите си между коленете.

— В колко часа я видяхте?

— Часовникът ми спря в неделя, когато бях близо до Купола, така че не знам, но тогава хората още се биеха в супермаркета. Трябва да е било някъде към девет и петнайсет. Не по-късно от девет и петнайсет.

— Едва ли е било много по-рано. Защото онези вече са се биели. Чуваше ли се?

— Да — отговори Нори. — Голям шум вдигаха.

— И сте сигурни, че това е била Бренда Пъркинс? Да не сте видели някоя друга жена? — Сърцето на Ръсти препускаше. Ако тя е била жива по време на размириците, Барби със сигурност нямаше вина.

— Ние я познавахме — поясни Нори. — Тя ми беше шеф в скаутската организация, преди да се махна. — Фактът, че я бяха изгонили заради тютюнопушене, като че ли не беше свързан с темата на разговор, така че тя го премълча.

— От мама знам какво се говори за убийствата — каза Джо. — Тя ми разказа всичко, което е подочула. Нали разбираш, за идентификационните плочки.

— Мама не искаше да ти разказва всичко — намеси се в разговора Клеър, — но синът й понякога е много настоятелен, а и ми се стори важно.

— Така е — потвърди Ръсти. — Къде отиде госпожа Пъркинс?

Бени отговори на този въпрос:

— Първо при госпожа Гринъл, но май й каза някакво кофти нещо, защото госпожа Гринъл й затръшна вратата в лицето.

Ръсти се намръщи.

— Вярно е — каза Нори. — Май й носеше пощата. Даде на госпожа Гринъл някакъв плик. Госпожа Гринъл взе плика, после затръшна вратата.

— Хм — измънка Ръсти. Каква пък поща в Честърс Мил след петък? Най-важното беше, че Бренда е била жива и е разнасяла пратки по време, за което Барби има алиби. — Къде отиде тя след това?

— Пресече главната и тръгна по Мил Стрийт — каза Джо.

— Тази улица?

— Да.

Парамедикът се обърна към Клеър.

— Тя дали…

— Не е идвала тук — отвърна Клеър. — Може да не съм я видяла, защото слизах в килера, за да проверя какви консерви са ни останали. Бях там половин час. Даже четирийсет минути. Аз… не исках да чувам врявата в супермаркета.

Бени повтори това, което беше казал предния ден:

— Мил Стрийт има четири пресечки. Това са много къщи.

— Според мен важно е друго — каза Джо. — Обадих се на Ансън Уилър. Той преди беше скейтър, и сега от време на време ходи в Оксфорд, за да покара борда си в Ямата. Попитах го дали господин Барбара е бил на работа вчера сутринта и той ми каза, че е бил. Каза и че господин Барбара е отишъл във „Фуд Сити“, когато онези са започнали да се млатят. Бил е там с Ансън и госпожица Туичъл. Следователно господин Барбара не е убил госпожа Пъркинс, а нали помниш какво ти казах за А и Б? Ако няма А, няма и Б. Няма да я има цялата азбука.

Макар че тази метафора му се стори прекалено математическа, Ръсти разбра какво има предвид Джо. Барби вероятно нямаше алиби за другите убийства, но пък фактът, че труповете бяха намерени на едно място, навеждаше на мисълта, че убиецът е един и същ. А ако Големия Джим беше извършил едно от убийствата, както можеше да се предположи от следите по лицето на Когинс, то тогава той вероятно беше извършил и другите.

А може и да е бил Младши. Младши, който сега носеше пистолет и полицейска значка.

— Трябва да отидем в полицията, нали? — попити Нори.

— Това ме плаши — каза Клеър. — Това много, ами много ме плаши. Ами ако Рени е убил Бренда Пъркинс? И той живее на тази улица.

— Нали това ти казах вчера — вметна Нори.

— А не изглежда ли логично, след като е отишла при един от градските съветници и са й затръшнали вратата под носа, да отиде при друг, който на всичкото отгоре живее наблизо?

Джо доста снизходително рече:

— Не ми се вярва да има някаква връзка, мамо.

— Да, ама може да е отишла да се види с Джим Рени. А Питър Рандолф… — Тя поклати глава. — Когато Големия Джим му каже да скача, той пита колко високо.

— Много добре казано, госпожо Макклачи! — изкрещя Бени. — Ти си голяма работа о, майко на…

— Благодаря ти, Бени, но в този град голямата работа е Джим Рени.

— Какво ще правим? — Джо гледаше уплашено Ръсти.

Той пак се замисли за петното. И за жълтото небе. И за миризмата на дим във въздуха. И за решението на Джаки Уетингтън да освободи Барби. Да, рискът беше голям, но щеше ли да има някаква полза трите деца да дават показания пред полицейски началник, който не можеше да си избърше сам задника.

— Засега нищо. Барбара е на сигурно място. — Ръсти се надяваше да е прав. Трябва да се заемем с онова нещо. Ако наистина сте намерили генератора на Купола и ако успеем да го изключим…

— Останалите проблеми ще се решат от само себе си — каза Нори Калвърт. Изглеждаше изключително доволна.

— Възможно е — отвърна Ръсти.