Стивън Кинг
Под купола (42)

5.

Дуди Сандърс още беше малко дрогирана и малко пияна; мъчеше я махмурлук; майка й беше мъртва; промъкнала се беше неканена в къщата на приятелката си; стъпи на нещо, което се изплъзна изпод краката ти и тя едва не падна. Вкопчи се в перилото на стълбището и извика от болка, понеже си удари два пръста. Донякъде разбираше, че всичко това се случва с нея, същевременно й изглеждаше нереално. Струваше й се, че е попаднала в някакво паралелно измерение като в научнофантастичен филм.

Наведе се да види в какво се е спънала. Приличаше на голяма хавлиена кърпа. Някой глупак я беше захвърлил на пода в антрето. После й се стори, че чува стъпки в мрака. В кухнята.

— Анджи? Ти ли си? — Тишина. Още усещаше, че там има някой, но може би се лъжеше. — Анджи? — Отново пое по коридора, протегнала дясната си ръка — пръстите й сигурно щяха да се подуят, дори й се струваше, че вече са се подули. — Анджи, дано си вкъщи! Мама е мъртва, наистина! Каза ми го госпожа Шамуей, а тя никога не се шегува.

Денят беше започнал чудесно. Тя стана рано (в десет, но за нея това беше ранни зори) и нямаше намерение да се чупи от работа. После обаче й се обади Саманта Буши, че е купила по интернет няколко нови кукли Брац, и я покани да ги изтезават заедно. Пристрастили се бяха към това занимание още в гимназията — купуваха куклите от гаражни разпродажби, обесваха ги, забиваха гвоздеи в тъпите им кратуни, заливаха ги със запалителна течност и ги подпалваха — и Дуди знаеше, че вече би трябвало да се откажат, понеже двете с Анджи вече бяха почти възрастни, а тези игрички бяха за деца. И като се замисли човек, май бяха и малко откачени, но какво от това? Саманта живееше сама на Мотън Роуд — е, обитаваше скапана каравана, обаче си беше само нейна, след като през пролетта мъжът й духна завинаги — а Литъл Уолтър спеше по цял ден. Освен това тя винаги имаше трева. Дуди предполагаше, че й я носят мъжете, с които купонясваше през съботните и неделните дни. Само че Дуди се беше отказала от тревата. След неприятностите с готвача се беше зарекла никога повече да не се друса. В деня на обаждането на Сами „никога повече“ продължаваше повече от седмица.

— Ще ти отстъпя Джейд и Ясмин — заубеждава я приятелката й. — Освен това имам страхотна… сещаш се какво. — Винаги казваше така, та ако някой ги подслушва, да не разбере за какво става дума.

Дуди обаче разбираше и усети леко гъделичкане между бедрата (точно в нейната… сещаш се какво), въпреки че и това беше тъп пубертетски навик и би трябвало отдавна да са го забравили.

— Не мога, Сам. Трябва да съм на работа в два, а…

— Ясмин чака — прекъсна я Саманта. — А ти я мразиш в червата.

Така си беше. Според Дуди Ясмин беше най-гадната. Пък и до два следобед имаше цели четири часа. Пък и какво толкова, ако позакъснееше? Роуз нямаше да я уволни. Кой друг щеше да се навие да върши тая скапана работа?

— Добре, но за малко. И само защото наистина мразя Ясмин.

Сами се изкиска, а Дуди добави:

— И вече не искам сещащ се какво. Нито другото.

— Твоя си работа. Идвай бързо.

Дуди се качи на колата и „отиде бързо“; разбира се, установи, че изтезанието на кукли не й прави удоволствие, ако не е пушила малко трева, затова се надруса. Направиха на Ясмин „пластична операция“ на лицето с препарат за отпушване на канали, което си беше страхотна забава. После Сами я задържа да й покаже сладурското розово боди, което си беше купила от „Деб“, и макар да беше пуснала коремче, според Дуди още изглеждаше супер (може би така й се струваше, защото и двете бяха друсани… какво ти друсани, направо не бяха на себе си), и тъй като Литъл Уолтър още спеше (бащата беше настоял да го кръстят на някакъв стар блусар^[1] и Дуди си мислеше, че бебето може да е умствено изостанало, щом все спи, което изобщо нямаше да е чудно предвид количествата трева, дето Сам беше изпушила, докато беше бременна с него), двете си легнаха заедно и направиха „онова, другото“.

После заспаха, а когато Дуди се събуди, бебето ревеше, та се късаше, и минаваше пет часът. Вече беше адски закъсняла за работа, освен това Саманта извади бутилка „Джони Уокър“ и изпиха по една, две, три чаши, после решиха да проверят какво е станало с бебето Брац в микровълновата, обаче токът беше спрял.

Дуди се върна в града, като шофираше с около двайсет и пет километра в час и непрекъснато поглеждаше в огледалцето за обратно виждане за патрулна кола, защото знаеше, че ако някой я спре, то непременно ще е онази червенокоса мръсница Джаки Уетингтън. Гонеше я ужасна параноя. Страхуваше се, че ако баща й е решил да се прибере по-рано от магазина, ще подуши дъха й, вонящ на алкохол. Или пък че майка й ще си е вкъщи, защото толкова се е уморила от тъпия урок по пилотиране, че се е отказала от редовното си посещение в залата за бинго.

„Моля те, господи — повтаряше си. — Моля те, помогни ми този път да ми се размине и повече няма да правя сещаш се какво. Нито другото. Никога, докато съм жива!“

Бог чу молбата й. Тя не завари никого у дома. И тук токът беше спрял, но в главата й беше такава каша, че това не й направи впечатление. Качи се на пръсти в стаята си на горния етаж, свали панталона и блузата си и си легна. „Само за няколко минути“ — каза си. След малко стана, пъхна в пералнята дрехите, вонящи на ганджа, а самата тя се пъхна под душа. Миришеше на парфюма на Сами, който приятелката й сигурно купуваше на литър от магазина на Бърпи.

Заради спрелия ток не можа да настрои радиочасовника и когато чукането по външната врата я събуди, вече се беше стъмнило. Навлече си халата и отиде да отвори — уверена беше, че червенокосата полицайка с големите цици е дошла да я арестува заради шофиране в нетрезво състояние и под въздействието на наркотици. Дуди смяташе, че тъкмо тази сещаш се какво не е незаконна, обаче не беше съвсем сигурна.

Не беше Джаки Уетингтън, а Джулия Шамуей, издателката на вестник „Демократ“. Държеше фенерче и с него освети лицето на Дуди (вероятно подпухнало от съня и със зачервени очи), после отпусна ръка, но за секунда лъчът пробяга и по нейното лице и Дуди видя съчувствие, от което сърцето й се сви от страх.

— Горкото ми момиче — промълви Джулия. — Не знаеш, нали?

— Какво да не знам? — промърмори тя и усещането й за паралелен свят се завърна. — Какво?

Джулия Шамуей й отговори.