Стивън Кинг
Под купола (52)

2.

Полковник Джеймс О. Кокс от армията на Съединените щати беше казал, че в десет и половина ще чака с ръка на телефона.

Барби и Джулия Шамуей бяха позакъснели и Дейл позвъни едва към единайсет без двайсет, но полковникът явно не беше отместил ръка от телефона, защото се обади на секундата:

— Привет. Кен е на телефона.

Дейл още беше вбесен, обаче не можа да се сдържи и прихна:

— Тук е Барби, сър. Хитрушата, на която все й върви.

Кокс също се засмя. Несъмнено си мислеше, че разговорът е потръгнал добре.

— Как си, командир Барбара?

— Добре съм, сър. Моите уважения, сър, но сега съм просто Дейл Барбара. Командвам само гриловете и фритюрниците в местния ресторант и не съм в настроение за празни приказки. Озадачен съм, сър, и съм адски вбесен, задето шайка смотани пехотинци са ми обърнали гръб и отказват да ме погледнат в очите.

— Ясно. Искаш от мен обяснения. Ако тези момчета можеха да помогнат да се сложи край на това положение, щеше да гледаш лицата вместо задниците им. Вярваш ли ми?

— Чувам ви, сър. — Което не беше отговор на въпроса.

Джулия продължаваше да снима. Барби се приближи до банкета. Оттук се виждаше голяма палатка, разпъната зад камионите. И по-малка — вероятно служеща за столова, плюс паркинг, претъпкан с още камиони. Морските пехотинци си бяха устроили лагер, вероятно имаха лагери и на изходите от града при шосета 119 и 117. Следователно се подготвяха за дълъг престой. Сърцето му се сви.

— Вестникарката там ли е? — попита Кокс.

— Да. Фотографира като побесняла. Предупреждавам ви, сър, че ще й кажа всичко, което ми съобщите.

Джулия престана да снима и му се усмихна.

— Ясно, капитане.

— Сър, няма да спечелите точки, като ме наричате така.

— Добре де, Барби. Доволен ли си?

— Да, сър.

— Колкото до снимките, които дамата реши да публикува… дано има достатъчно акъл да ги подбере, та да не изкара акъла на хората в това ваше градче.

— Мисля, че има.

— И ако ги изпрати по електронната поща на някого отвъд… преградата, примерно на многотиражно списание или на „Ню Йорк Таймс“, ще останете без интернет както без стационарни телефони.

— Сър, това е мръсен но…

— Решенията не вземам аз, а големите клечки. За твое сведение.

Барби въздъхна:

— Ще й предам.

— Какво? — обади се Джулия.

— Че ако изпратиш на някого снимките, ще накажат целия град, като отнемат достъпа до интернет.

Джулия направи жест, който Барби обикновено не свързваше с изискани републиканки. Той отново заговори на Кокс:

— Колко можете да ми кажете, сър?

— Всичко, което знам.

— Благодаря, сър — каза Барби, макар да се съмняваше, че полковникът ще бъде напълно откровен. Военните никога не споделяха всичко, което знаеха. Или си въобразяваха, че знаят.

— Наричаме го Купола — подхвана Кокс, — въпреки че всъщност не е купол. Поне така смятаме. Според нас е капсула, чиито очертания прилягат абсолютно точно към очертанията на града.

— Знаете ли колко е висок този купол?

— Смятаме, че е около осем хиляди метра. Още не знаем дали горната му част е плоска или заоблена.

Барби мълчеше. Беше загубил дар-слово.

— Колкото до дълбочината… Засега можем да кажем само, че е повече от три метра и половина, съдейки по разкопките, които правим на границата между Честърс Мил и градчетата на север.

— Местните наричат този район ТР-90 — промърмори Барби и не позна собствения си глас — толкова беше тих и вял.

— Все едно. Важното е друго. Видях спектрографски снимки, които буквално ме шашнаха. Дълги метаморфични скални пластове, разцепени на две. Помежду им няма пролука, но ясно се вижда мястото, на което скалната маса откъм север е хлътнала. Направихме запитване в сеизмологичния център в Портланд и — бинго! В 11.44 е регистрирано земетресение със сила две цяло и едно по Рихтер. Тогава се е спуснал Куполът.

— Браво на вас! — Барби предполагаше, че тонът му е подигравателен, но беше толкова зашеметен и смаян, че не беше сигурен.

— Сведенията за дълбочината не са окончателни, но са убедителни. Разбира се, проучването е на съвсем начален етап, обаче изглежда, че това чудо се е вкопало в земята на дълбочина, равна на височината му. И ако височината е осем хиляди метра…

— Как я установихте? С радар ли?

— Не. Тази пущина не се вижда на радара. Няма начин да разбереш, че е там, докато не се блъснеш в нея или докато си толкова близо, че не можеш да спреш. При спускането на Купола са загинали учудващо малко хора, но около него — отвътре и отвън — е затрупано с умрели птици.

— Знам. Видях ги. — Джулия беше приключила със снимането, беше застанала до Барби и слушаше какво казва той. — И какво използвахте? Лазери ли?

— Не, лазерните лъчи също преминават през преградата. Използвахме ракети с халосни бойни глави. От четири следобед бомбардировачите Ф-15А периодично излитат от Бангор. Изненадан съм, че не си ги чул.

— Може и да съм чул нещо. Само че мислех за други неща. — Например за разбития самолет. И за горящия камион с дървени трупи. За мъртъвците на шосе 117. „Учудващо малко загинали хора!“ — каза си.

— Ракетите непрекъснато рикошираха, но на височина приблизително осем хиляди метра прелетяха над преградата. Между нас казано, цяло чудо е, че не загина някой пилот.

— Прелетяхте ли над… Купола?

— Преди по-малко от два часа. Мисията завърши с успех.

— Кой го е спуснал, полковник?

— Не знаем.

— Дело на хората ли е? Дали армията е провеждала таен експеримент и нещо се е объркало? Или — Боже опази! — са превърнали в опитни мишки всички в градчето? Длъжен сте да ми кажете истината. Дължите го на местните хора. Всички са ужасени.

— И с основание. Не става въпрос за човешка грешка.

— Щяхте ли да разберете, ако беше обратното?

Кокс се поколеба, после заговори тихо, почти шепнешком:

— Разполагам с отлични информатори. Когато в НАСА пръднат, ние веднага разбираме. Същото се отнася за Екип девет в Лангли и за още няколко служби, за които никога не си чувал.

Твърде възможно беше полковникът да е откровен. Също толкова възможно беше и да лъже. Беше човек, фанатично отдаден на воинския си дълг: ако го бяха сложили на пост заедно с морските пехотинци, и той щеше да стои с гръб към хората от Честърс Мил. Нямаше да му харесва, но винаги изпълняваше заповедите.

— Възможно ли е да е природно явление? — попита.

— Похлупак, чиито очертания абсолютно точно съвпадат с очертанията на града ли? Ти как мислиш?

— Бях длъжен да попитам. Знаете ли дали е проницаем?

— Водата преминава през него. В малки количества, но преминава.

— Как е възможно? — промърмори Барби, въпреки че с Гендрън бяха видели странното движение на водата.

— Откъде да знаем? — Кокс явно губеше търпение. — Работим тук по-малко от дванайсет часа. Колегите се поздравяват даже за това, че са разбрали колко е висок Куполът. Може би ще стигнем до отговора, но засега сме в пълно неведение.

— Ами въздухът?

— Прониква повече от водата. Устроили сме измервателна станция на мястото, на което вашият град граничи с… ммм… — Чу се шумолене на хартия. — Харлоу. Направиха тест за въздушното налягане… каквото и да означава това. Важното е, че въздух преминава през преградата, и то много по-свободно от водата, обаче не напълно. Очаквайте промени в климатичните условия. Никой обаче не знае какви ще са. Току-виж Честърс Мил се е превърнал в Палм Спрингс. — Той невесело се засмя.

— А твърдите частици? — попита Барби, макар да смяташе, че знае отговора.

— Не преминават. Така смятаме. И да не забравяме най-важното — щом не проникват вътре, не могат и да излизат навън. Тоест изгорелите автомобилни газове…

— Не са опасни, понеже никой няма да пътува надалеч с колата си. В най-широката си част Честърс Мил е около шест километра и половина. По диагонал… — Той погледна Джулия.

— Най-много единайсет.

— Замърсяването от нафтата, използвана за отопление, няма да е фатално — каза Кокс. — Убеден съм, че всички в града имат скъпи котли за парното, които гълтат сума гориво — ненапразно на броните на автомобилите в Саудитска Арабия се мъдрят стикери „Аз обичам Нова Англия!“. Само че съвременните котли не работят без електричество. Предполагам, че разполагате със запаси от нафта, тъй като отоплителният сезон още не е започнал, обаче няма да имате полза от тях. В крайна сметка може би е за добро от гледна точка на замърсяването.

— Нима? Я опитай да живееш тук, когато е трийсет градуса под нулата и духа свиреп… — Той млъкна за момент. — Ще духа ли вятър?

— Не знаем. Попитай ме утре, може поне да имаме някаква теория.

— Предай му, че ще се отопляваме на дърва — промърмори Джулия.

— Госпожица Шамуей каза, че можем да се отопляваме на дърва.

— Не е толкова просто, капитан Барбара… Барби. Наистина разполагате с много дървен материал и не ви е необходимо електричество, за да запалите огън и да го поддържате, но от изгорелите дърва остава пепел. А тя е канцерогенна.

— Тук отоплителният сезон започва на… — Барби погледна Джулия.

— На петнайсети ноември — отвърна тя. — Или някъде там.

— Според госпожица Шамуей — средата на ноември. Кажи, че дотогава Куполът няма да го има.

— Единственото, което мога да кажа, е, че ще направим всичко възможно. Всъщност така стигнахме до целта на разговора. Умните глави — онези, които сме привлекли до този момент, са на мнение, че става въпрос за силово поле…

— Като в „Стар Трек“ — промърмори Барби. — Телепортирай ме, Скоти^[1].

— Моля?

— Няма значение. Продължавайте, сър.

— Всички те са единодушни, че силовото поле не е възникнало случайно. Създало го е нещо близо до полето на въздействие или в центъра му. Нашите хора смятат, че второто е по-вероятно. „Все едно е дръжка на чадър“ — каза един.

— Подозирате, че причината за силовото поле е в града, така ли?

— Смятаме, че е твърде възможно. И по една случайност в момента в Честърс Мил се намира офицер, носител на много военни отличия…

„Бивш офицер — каза си Барби. — А военните отличия изхвърлих в Мексиканския залив преди осемнайсет месеца.“ Подозираше обаче, че току-що военната му служба е била удължена, независимо дали му харесваше или не. В името на отечеството, както гласеше баналната фраза.

— … чиято специалност в Ирак беше откриване на оръжейни заводи на „Ал Кайда“ и унищожаването им.

Така. В общи линии ставаше въпрос за поредния генератор. Той си спомни всички онези, край които бяха минали на път за тук — машини, ръмжащи в мрака и осигуряващи топлина и светлина. И гълтащи пропан. Изведнъж осъзна, че за жителите на Честърс Мил пропанът и акумулаторите ще станат по-ценни от златото. Едно беше сигурно — хората щяха да горят дърва. Ако застудееше и пропанът свършеше, щеше да се изгори голямо количество дървен материал. И никой нямаше да мисли за опасността от рак.

— Надали е като генераторите, които сега работят във вашия свят — продължи Кокс. — Машина, която може да създаде Купола… нямаме представа каква би могла да е, нито кой я е направил.

— Обаче чичо Сам я иска — подхвърли Барби. Стискаше толкова силно телефона, че имаше опасност да го счупи. — Това ви е целта, нали? Прав ли съм, сър? Сигурно, защото такава машина може да промени света. Хората в града са без значение. Някакви си косвени жертви.

— О, не драматизирай! — възкликна полковникът. — Помни, че интересите ни съвпадат. Открий генератора, ако съществува. Открий го, както издирваше оръжейните заводи, изключи го и готово.

— Ако съществува.

— Точно така. Ще се опиташ ли?

— Имам ли избор?

— Според мен нямаш, но аз съм професионален военен. За нас правото на избор не съществува.

— Кен, задачата е адски шибана.

Кокс не отговори веднага. На Барби му се стори, че освен тихото бръмчене (означаващо, че може би разговорът се записва) чува и мислите на бившия си командир. След няколко секунди полковникът каза:

— Вярно е, но нали си хитрушата, на която все й върви.

Барби се засмя.

Не можа да се сдържи.