Ейджи Йошикава
Мусаши (113)

Душата на бездната

С идването на прилива водата нахлу в пролива като буен поток в тясна клисура. Вятърът духаше откъм гърба и лодката бързо пореше вълните. Сасуке изпитваше явно задоволство и очакваше похвала за умението да си служи с веслото. Мусаши седеше в средата с широко разкрачени нозе.

— Далеч ли е островът? — попита той.

— При такъв прилив ще стигнем бързо, но вече сме закъснели.

— М-м.

— Осем отдавна мина.

— Нали? Кога мислиш, че ще бъдем там?

— Вероятно в десет или малко след това.

— Тъкмо навреме.

Небето, което Мусаши гледаше — същото, което гледаше и Ганрю, — беше ведро синьо. Снегът по билото на планината Нагато приличаше на бяла лента, развяваща се в безоблачната шир. Къщите на Моджисаки, чупките и процепите по връх Кадзаши бяха ясно различими. Тълпи от хора бяха наизлезли по склоновете на планината и се взираха по посока на островите.

— Сасуке, мога ли да взема това?

— Кое?

— Счупеното гребло на дъното на лодката.

— Вземи го, не ми трябва. Но за какво ти е?

— Почти с идеални размери е — загадъчно каза Мусаши.

Той извади с една ръка наполовина потопеното във вода гребло и погледна дали не е криво. Едно парче от плоската част се беше отчупило.

Сложи греблото на коленете си и съсредоточено почна да го дълбае с късия си меч. Сасуке на няколко пъти хвърляше по един поглед назад към Шимоносеки. Но Мусаши очевидно беше забравил за всички, които е оставил на брега. Така ли се подготвя самураят за бой на живот и смърт? На обикновен гражданин като Сасуке това се виждаше студено и безсърдечно.

Мусаши свърши с греблото и изтупа от хакамата си стърготините.

— Имаш ли нещо, което мога да наметна?

— Студено ли ти е?

— Не, но в лодката плиска вода.

— Под седалката би трябвало да има една подплатена дреха.

Мусаши я взе и я наметна на раменете си. После извади от кимоното си хартия и започна да усуква всеки лист като канап. Когато парчетата станаха повече от двадесет, ги завърза едно за друго и направи две върви, които след това сплете, за да се получи тасуки. Така се казваше лентата, използвана по време на бой, за да се връзват отзад ръкавите на кимоното. Сасуке бе чувал, че правенето на тасуки от хартия е тайно изкуство, предавано от поколение на поколение. Като наблюдаваше Мусаши обаче, то му се стори лесно. Сасуке беше възхитен от сръчността на неговите пръсти и от изяществото, с което суче тасуки в ръцете си.

— Онова там Фунашима ли е? — посочи Мусаши.

— Не, Хикоджима, остров от групата Хахаджима. Фунашима е на около хиляда разкрача североизточно от него. Лесно се познава, защото е плосък и прилича на дълъг пясъчен нанос. Ей там, между Хикоджима и Идзаки, е проливът Ондо. Сигурно сте чувал за него.

— В такъв случай онова на запад трябва да е Дайриноура в областта Будзен.

— Точно така. Сега се сещам, че точно там някъде, из околните заливи и острови, Йошицуне е спечелил последната си битка срещу Хейке.

С всеки следващ мах на веслото Сасуке ставаше все по-нервен. По лицето му избиваше студена пот, сърцето му лудо биеше. Намираше нещо зловещо в това да се говори сега за маловажни неща. Как е възможно човек, който отива на бой, да е толкова спокоен?

Без съмнение предстоеше борба на живот и смърт. Дали ще има кого да закара в обратната посока? Или пътникът му ще се е превърнал в жестоко обезобразен труп? Нямаше как да знае. Мусаши, помисли си Сасуке, приличаше на бял облак, зареян в небето.

Мусаши наистина не се преструваше. В главата му нямаше нито една мисъл. Ако изобщо чувстваше нещо, то бе, може би, мъничко скука.

Погледна през борда на лодката към завихрената синя вода. Под тях беше дълбоко, безкрайно дълбоко. Нещото долу беше живо. То съществуваше в онова, което се нарича вечен живот. Водата нямаше постоянна, определена форма. Може би човек не притежава вечния живот, именно защото неговата форма е точно определена? Нима истинският живот не започва тогава, когато устойчивите очертания изчезнат?

В очите на Мусаши животът и смъртта изглеждаха лишени от смисъл. Той потръпна, но не от пръските студена вода, а от някакво преминало през цялото му тяло предчувствие. Макар мисълта му да се беше извисила над живота и смъртта, чувстваше, че между нея и неговото тяло все още няма истинско съзвучие. Когато всяка клетка на тялото и душата му се изпълни със забрава, от цялото му същество нямаше да остане нищо друго, освен водата и облаците.

Минаваха покрай залива Тешимачи на остров Хикоджима. Нямаше как да видят четиридесетината самурая, застанали на брега с погледи вперени в морето. Всички бяха поддръжници на Ганрю. Повечето служеха в дома Хосокава. Престъпвайки заповедта на Тадатоши, бяха пристигнали на Фунашима още преди два дни. В случай, че Ганрю падне убит, бяха готови да отмъстят за него.

Тази сутрин, когато пристигнаха на острова, Нагаока Садо, Ивама Какубей и мъжете, определени за наблюдатели на двубоя, откриха тази група самураи, строго ги нахокаха и ги изпратиха на Хикоджима. Но тъй като повечето от служителите бяха на тяхна страна, наказанието им се размина. Веднъж напуснали Фунашима, не беше работа на отговорните лица да ги знаят какво правят.

— Сигурен ли си, че това е Мусаши? — попита един от тях.

— Той трябва да е.

— Сам ли е?

— Така изглежда. На раменете му има нещо подобно на наметало.

— Вероятно отдолу е сложил леки доспехи, които иска да скрие.

— Хайде.

Зажаднели за бой, те се накачиха по лодките си и застинаха в готовност. Всички бяха въоръжени със саби, но на дъното на всяка лодка имаше и по едно копие.

 

 

— Мусаши пристига!

Само няколко минути по-късно мълвата се разнесе из целия остров.

Плясъкът на вълните, гласът на боровете, шумоленето на бамбуковата трева се смесваха в приглушен шум. Рано сутринта Фунашима, независимо от присъствието на официалните наблюдатели, изглеждаше пуст. Бяло облаче, надигнало се иззад Нагато, затули слънцето. Дърветата и бамбуковите листа помръкнаха. Когато то отмина, отново стана светло.

Островът беше съвсем малък. На север завършваше с невисок, покрит с борове хълм. На юг беше по-нисък, на половината от височината на хълма и с приближаването на морето се скосяваше, докато се потопи в плитчините.

В централната част на острова, далеч от брега, се виждаше навес, опънат между няколко дървета. Наблюдателите и техните помощници чакаха търпеливо и без да показват напрежението си. Не искаха Мусаши да остане с впечатление, че се опитват да помагат на местния герой.

Бяха изминали два часа след уреченото време. Мъжете показваха признаци на нервност и възмущение. На два пъти изпращаха бързи лодки с хора, които да го подканят да побърза.

Съгледвачът, който наблюдаваше от рифа, дотича при тях и каза:

— Той е! Без съмнение е той!

— Наистина ли пристигна? — попита Какубей, като неволно се надигна и с това извърши сериозно нарушение на правилата. Като официален наблюдател от него се очакваше да остане хладно сдържан. Възбудата му обаче се отприщи някак естествено и зарази останалите, които също се изправиха.

Осъзнал грешката си, Какубей се овладя и направи знак на всички да седнат. Много беше важно да не позволят на личното си пристрастие към Ганрю да повлияе върху действията и решението им. Какубей хвърли поглед към мястото, където чакаше Ганрю. На няколко диви праскови Тацуносуке беше окачил една завеса с герб с очертанията на тинтява.

До нея се виждаше нова дървена кофа и черпак с бамбукова дръжка. Ганрю, изнервен от дългото чакане, беше помолил да му донесат вода и сега почиваше на сянка.

Нагаока Садо се беше разположил зад Ганрю, малко по-високо от него. Наобиколили го бяха пазачи и помощници. Плътно до него стоеше Йори. Щом съгледвачът донесе новината за пристигането на Мусаши, лицето и даже устните на момчето побледняха. Садо седеше чинно, изпънат като струна и неподвижен. Шлемът му беше леко наклонен надясно и създаваше впечатление, че той се е вторачил в ръкава на кимоното си. Садо тихо повика момчето по име.

— Да, господине — Йори сведе глава, преди да погледне под шлема на Садо.

Неспособен да удържи вълнението си, той трепереше от главата до петите.

— Йори — каза Садо, като го гледаше право в очите. — Наблюдавай всичко, което става. Не пропускай нито една подробност. Не забравяй, че Мусаши е посветил живота си да те научи на това, което ще видиш след малко.

Йори кимна. Погледът му се спря върху рифа и очите му заблестяха като две пламъчета. Бялата пяна на разбиващите се вълни го ослепи. Рифът беше на около двеста крачки, така че щеше да е невъзможно да следи движенията и да долови дишането на бойците. Но не за техническата страна на боя говореше Садо. Той искаше от Йори да запомни онзи драматичен миг, в който един самурай се впуска в битка на живот и смърт. Това ще остане в мислите на Йори през целия му живот.

Тревата се залюля. Насам-натам се стрелкаха зеленикави насекоми. Мъничка, нежна пеперуда прелетя от едно стръкче трева на друго, след което изчезна от погледа.

— След миг ще е вече тук — задъхано каза Йори.

Лодката на Мусаши полека приближаваше към рифа. Беше почти десет.

Ганрю се изправи и бавно тръгна надолу по склона зад гърба на чакащите. Той им се поклони — веднъж надясно, след това наляво — и спокойно закрачи през тревата към брега.

До острова се стигаше през малък залив, в който вълните се превръщаха във вълнички, а близо до брега от тях оставаха само едва забележими гънки. През кристалночистата вода Мусаши можеше да види дъното.

— Къде да изкарам лодката? — попита Сасуке, който забави веслото и огледа внимателно брега.

— Карай направо — каза Мусаши и свали наметката си.

Лодката се приближаваше плавно към брега. Сасуке забави движенията си. Ръцете му гребяха леко, със съвсем слабо усилие. Чуваше се бълбукането на водата.

— Сасуке.

— Да, господине.

— Тук е достатъчно плитко. Няма смисъл да се приближаваме много. Нали не искаш да повредиш лодката? Освен това мисля, че е време приливът да се обръща.

Без да продума, Сасуке спря поглед върху един висок, самотен бор. Под него вятърът си играеше с някакво яркочервено наметало.

Сасуке понечи да го покаже на Мусаши, но осъзна, че той вече е видял своя противник. С поглед, взрян в Ганрю, Мусаши извади от обито си една червеникавокафява кърпа, сгъна я на четири по дължина и я уви около развятата си от вятъра коса. После премести своя къс меч отпред в обито. Изтегли дългата сабя, постави я на дъното на лодката и я покри с една тръстикова рогозка. В дясната си ръка носеше дървения меч, който беше направил преди малко от счупеното гребло.

— Това ще е предостатъчно — каза той на Сасуке.

Пред тях оставаха около двеста стъпки вода. Сасуке направи няколко плавни маха с веслото. Лодката се плъзна напред и заседна в плитчината. При движението килът потрепери.

В този миг Мусаши, с подвити нагоре краища на хакама, леко скочи във водата. Толкова леко, че почти не се чу плисък. Бързо се отправи към брега. Дървеният му меч цепеше пяната.

Пет стъпки. Десет. Сасуке, оставил веслото, гледаше в недоумение. Не знаеше къде се намира, нито какво прави.

Ганрю се отдели от бора и се плъзна надолу подобно на развято червено знаме. Излъсканата му ножница проблесна на слънцето.

Тя заприлича на Сасуке на опашка на сребърна лисица.

„Побързайте!“

Думата проблесна в мозъка му, но Ганрю вече беше нагазил във водата. Сасуке, сигурен, че с Мусаши е свършено, не можеше да гледа повече. Настръхнал и разтреперан, легна ничком в лодката, скрил лице, сякаш той е този, който само след миг може да бъде разсечен на две.

— Мусаши!

Ганрю се закова здраво на място, решен да не помръдва.

Мусаши се спря и остана неподвижен, изложил тялото си на вятъра и стъпил във водата. По лицето му леко заигра усмивка.

— Коджиро — спокойно каза той. В очите му се четеше нечовешка свирепост. Някаква сила, която напира толкова неудържимо, че излага Коджиро на смъртна опасност. Вълните миеха дървената му сабя.

Очите на Ганрю мятаха огън. Зениците му кръвожадно пламтяха и мятаха искри, дирещи мъст и унищожение.

— Мусаши!

Никакъв отговор.

— Мусаши!

В далечината морето зловещо тътнеше. Приливът се плискаше и шумеше в краката им.

— Пак закъсняваш, така ли? На това ли си научен? Доста малодушна хитрост, според мен. Идваш два часа след уговореното време. Бях тук точно в осем, както обещах. Чаках те.

Мусаши не отвърна.

— Същото направи и в Ичиджоджи, а преди това и в Ренгеоин. Явно тактиката ти е да изкарваш противника си от равновесие, като съзнателно го караш да чака. Но тази хитрост не минава при Ганрю. А сега се приготви и излез достойно насреща ми, за да не станеш за смях на бъдещите поколения. Ела и се бий, Мусаши!

Краят на ножницата му се повдигна, докато изваждаше „Дългия прът“. С лявата си ръка той я откачи от пояса и я захвърли във водата.

Мусаши изчака точно, колкото една вълна да се блъсне в рифа и да се върне обратно и после със спокоен глас каза:

— Ти загуби, Коджиро.

— Какво?

Това извади Ганрю от равновесие.

— Двубоят свърши. Казах, че ти загуби.

— Не разбирам за какво говориш!

— Ако щеше да спечелиш, нямаше да захвърлиш ножницата си. Заедно с нея ти захвърли своето бъдеще, живота си.

— Това са само думи! Глупости!

— Много лошо, Коджиро. Готов ли си да загубиш? Искаш ли да свършим бързо?

— Хайде… хайде, копеле такова!

— Х-о-о-о! — викът на Мусаши и шумът на вълните се извисиха едновременно.

Стъпил във водата с „Дългия прът“ високо над главата си, Ганрю се озова точно пред Мусаши. Този отскочи към брега вляво от него и движението му очерта ивица бяла пяна. Ганрю го последва.

Мусаши излезе от водата и стъпи на пясъка в същия миг, в който сабята на Ганрю заедно с цялото му тяло профуча покрай него като хвърчаща риба. Мусаши усети, че „Дългия прът“ на Ганрю се приближава към него, точно когато тялото му завършваше движението, с което излезе от водата. Той леко се наклони напред.

Държеше дървената си сабя с две ръце, изтеглена назад вляво така, че оставаше отчасти скрита от погледа на неговия противник. Доволен от позицията си, той тихичко изсумтя. Чу се едва доловим шум, който облъхна лицето на Ганрю. „Дългият прът“ сякаш се канеше да нанесе удар отдолу, но само се заклати леко и след това спря. На десет стъпки от Мусаши, Ганрю промени положението си, като отскочи пъргаво вдясно.

Двамата се погледнаха. Мусаши, на две-три крачки от водата, беше с гръб към морето. Ганрю стоеше срещу него с високо вдигната над главата сабя.

И двамата бяха изцяло погълнати от смъртния двубой. И двамата не мислеха за нищо.

Всичко наоколо сякаш изчезна. Но малко по-нататък, там, където бяха местата за гледане, далеч от шума на вълните, безброй хора следяха движенията на биещите се със затаен дъх.

Към Ганрю бяха отправени молитвите и надеждите на онези, които вярваха в него и искаха да остане жив. Към Мусаши — молитвите и надеждите на останалите.

На Садо и Йори тук на острова.

На Оцу, Осуги и Гоносуке на брега на Шимоносеки.

На Акеми и Матахачи на хълма в Кокура.

Техните молитви се издигаха към небесата.

Тук надежди, молитви и богове не помагаха. Не помагаше и късметът. Тук всичко беше празнота — безлична и напълно равнодушна.

Нима тази празнота, толкова трудно постижима за живите, бе съвършеният израз на издигналото се над мисълта и отвлечените представи съзнание?

Двамата мъже разговаряха, без да говорят. После всеки бе осенен от несъзнателно проумяване на другия. Всяка частица от кожата им бе застрашително настръхнала срещу противника.

Мускули, плът, нокти, коса, дори вежди — всички части на тялото, които го правят живо — се бяха обединили в една-единствена сила срещу врага, в защита на организма, който съставят. Разумът, ясен и необезпокояван от нищо, се сливаше с вселената, подобно на отражението на луната в езерна вода по време на бушуващ тайфун. Да достигнат тази върховна неподвижност беше крайният им стремеж.

Макар да приличаше на вечност, това всъщност беше само кратък миг. Той продължи, колкото вълните няколко пъти да залеят и да се отдръпнат от рифа.

После мигът бе прекъснат от пронизителен вик, дошъл сякаш не от нечия уста, а от дълбините на битието. Беше излязъл от устата на Ганрю и веднага след това бе последван от друг на Мусаши.

Подобно на яростни вълни, разбиващи се в скалист бряг, двата вика отпратиха душите им към небесата. Сабята на противника, издигната високо над главата му, като че срещу слънцето, се изви като дъга във въздуха.

Мусаши издаде лявото си рамо напред, отстъпи една крачка и наполовина се извърна към своя противник. Хванатата с две ръце дървена сабя проряза въздуха в същия миг, в който „Дългия прът“ се стовари току пред носа му.

Дишането на двамата заглушаваше плясъка на вълните. В следващия миг дървената сабя беше наравно с очите, а „Дългия прът“ — високо над главите им. Ганрю беше отстъпил на десетина крачки, съвсем близо до морето. Макар да не можа да нарани Мусаши, той успя да заеме доста по-добра позиция. Ако беше останал на мястото си, слънцето, отразено в морската вода, щеше да заблести в очите му и скоро да го заслепи. По-късно и духът му щеше да изгуби силата си и тогава всичко щеше да бъде в ръцете на Мусаши.

С подновена увереност Ганрю запристъпва напред, като следеше и за най-малкото пропукване в защитата на Мусаши. Събираше сила за решителния удар.

Мусаши го изненада. Вместо да се приближи към него бавно и внимателно, той смело скочи срещу него с изтеглена напред сабя, готов да промуши Ганрю в очите. Изненадващата простота на движението накара Ганрю да се спре. Той едва не загуби Мусаши от погледа си.

Дървената сабя се издигна във въздуха. Мусаши подскочи високо нагоре и с прибрани крака се сви почти наполовина.

— Я-а-а!

Сабята на Ганрю изсвистя в пространството над главата му. Но върхът на „Дългия прът“ разсече само превръзката около главата на Мусаши и тя полетя във въздуха.

Ганрю я взе за главата на своя противник и лицето му се озари от кратка усмивка. В следващия миг черепът му се раздроби под удара на Мусаши.

Докато Ганрю лежеше на границата между пясъка и тревата, по лицето му не личеше да е осъзнал загубата си. От устата му течеше кръв, но на устните грееше победоносна усмивка.

— О, не!

— Ганрю!

Забравил всичко, Ивама Какубей скочи на крака и заедно с него — всички поддръжници на Ганрю. Лицата им бяха изкривени от ужас. После видяха Нагаока и Йори, които с невъзмутимо спокойствие седяха по местата си. Засрамени, успяха някак да се удържат и да не се втурнат напред. Опитаха да запазят самообладание, но нищо не можеше да скрие мъката и разочарованието им. Някои тежко преглъщаха, отказвайки да приемат, че това, което са видели, е истина. Мислите им застинаха.

Островът в миг си възвърна обичайната тишина и спокойствие. Само шумящите боровете и полюляващите се треви се надсмиваха над крехкия и нетраен човешки род.

Мусаши се загледа в едно облаче. После душата се върна в тялото му и той успя да отдели облачето от себе си, своето тяло от вселената.

Сасаки Коджиро Ганрю не се върна в света на живите. С лице към земята, той лежеше, все още стиснал сабята си. Устремът му още се долавяше. По него нямаше и следа от болка. Нищо друго, освен задоволство от добрия бой. Ни най-малък признак на съжаление.

Видът на падналата на земята кърпа накара тялото на Мусаши да потръпне. Никога в този живот, помисли си той, няма да срещне подобен противник. Изпълни го чувство на уважение и възхита. Беше благодарен на Коджиро за това, което му даде. В силата, във волята си за борба той стоеше по-високо от Мусаши. Тъкмо заради това обаче Мусаши успя да го надвие.

Кое точно направи възможна победата на Мусаши? Умения? Помощ свише? Знаейки, че не това е отговорът, Мусаши не успя да го изрази с думи. Със сигурност беше нещо по-важно от сила или божи промисъл.

Коджиро се довери на силата и уменията си. Мусаши повярва в силата на духа. И това бе единствената разлика между двамата.

Мусаши тихо извървя десетте крачки до Коджиро и коленичи край тялото му. Постави лявата си ръка до ноздрите и долови съвсем слабото му дишане.

„При добро лечение, той би могъл да се възстанови“, помисли си Мусаши. Щеше му се да повярва, че най-достойният от всички противници, с които се беше срещал, ще бъде спасен.

Но битката свърши. Време беше да тръгва.

— Сбогом — каза той първо на Коджиро, после — на седналите по местата си служители.

И като се поклони доземи, слезе към брега и скочи в лодката. По дървената му сабя нямаше нито капчица кръв.

Малката лодка се плъзна по вълните. Кой можеше да каже накъде? Не се знаеше дали поддръжниците на Ганрю, събрани на Хикоджима, няма да поискат да отмъстят за него.

Докато са живи, хората не могат да забравят любовта и омразата си. С течение на времето чувствата на вълни прииждат и отминават. Докато е жив Мусаши, щеше да има хора, които да негодуват от победата му и да го упрекват за поведението му в този ден. Говореше се, че избягал, защото се изплашил от отмъщение. Бил объркан. Не поискал дори с един последен милостив удар да отнеме живота на противника си.

В света вечно ще се чува плясъкът на вълните.

Рибките се оставят тези вълни да ги носят, танцуват и се радват. Но кой познава сърцето на толкова бездънното море? Кой може да познае дълбините му?