Ейджи Йошикава
Мусаши (30)

Летящият кон

Оцу и Джотаро стигнаха границата между областите късно през нощта, отбиха се в някакъв хан и преди да се е разнесла утринната мъгла, подновиха своето пътешествие. От връх Фудесуте тръгнаха към Йонкенджая, където за първи път този ден усетиха по гърбовете си топлината на изгряващото слънце.

— Колко е красиво! — възкликна Оцу, като се спря да погледне голямото златисто кълбо.

Изглеждаше пълна с надежда и бодрост. Беше един от тези щастливи мигове, когато всичко живо, дори растенията и животните, трябва да изпитва задоволство и гордост от своето съществуване тук на земята.

— Ние сме първите хора на пътя — каза Джотаро с явно задоволство. — Няма жива душа пред нас.

— Стига си се хвалил. Какво значение има това?

— За мен е от голямо значение.

— Мислиш ли, че ще скъси пътя?

— О, не е в това работата. Просто е хубаво усещането, че си пръв, било и на пътя. Трябва да признаеш, че е по-добре, отколкото да следваш паланкини или коне.

— Истина е.

— Когато вървя по път, на който няма никой друг, имам чувството, че той принадлежи на мен.

— В такъв случай, защо не си представиш, че си важен самурай на кон и правиш оглед на големите си имоти? Аз ще съм твой служител. — Тя вдигна една пръчка бамбук и като я размаха тържествено, напевно подвикна: — Всички се поклонете! Поклонете се на негово височество!

Някакъв човек погледна с любопитство изпод стряхата на една чайна. Уловена в такава детинщина, Оцу се изчерви и избърза напред.

— Не може да правиш така — смъмри я Джотаро. — Не бива да бягаш от господаря си. Ако се повтори, ще трябва да те осъдя на смърт!

— Не искам да играя повече.

— Ти си играеше, не аз.

— Да, обаче ти започна. О, боже! Онзи мъж от чайната още ни гледа. Трябва да ни мисли за смахнати!

— Хайде да се върнем дотам.

— Защо?

— Гладен съм.

— Вече?

— Не може ли да изядем сега половината от оризовите топки, които си взехме за обяд?

— Имай търпение. Още не сме вървели и час дори. Ако те оставя, ще ядеш по пет пъти на ден.

— Може би. Обаче няма да ме видиш да се возя на паланкини и да наемам коне като теб.

— Това беше само снощи, и то само понеже се стъмваше, а трябваше да побързаме. Щом така искаш, днес цял днес ще вървя пеш.

— Днес трябва да е мой ред да яздя.

— Децата нямат нужда да яздят.

— Обаче аз искам да опитам да яздя кон. Не може ли? Моля ти се.

— Е, ще видим, но само за днес.

— Видях един кон, вързан при чайната. Можем да го наемем.

— Не, още е много рано сутринта.

— Значи не си го казала наистина, че мога да яздя!

— Наистина го казах, но ти даже още не си се уморил. Напразно пилеене на пари ще е да наемаме кон.

— Много добре знаеш, че аз никога не се уморявам. Няма да се уморя, дори да вървим сто дни. Ако трябва да чакам, докато отпадна, никога няма да яхна кон. Хайде, Оцу, дай да наемем коня сега, докато още няма хора преди нас. Много по-безопасно ще бъде, отколкото когато пътят е препълнен. Моля те!

Като видя, че ако продължават така, ще загубят времето, което спечелиха, Оцу отстъпи и Джотаро, който усети, че е съгласна, дори без да чака одобрителното й кимване, се спусна назад към чайната.

Макар, както и сочеше името Йонкенджая, в околността да имаше четири чайни, те бяха разположени на разни места по склоновете на върховете Фудесуте и Куцукаке. Тази, покрай която минаха, беше единствената наблизо.

Като изтича до съдържателя и рязко спря пред него, Джотаро извика:

— Хей, вие, искам кон! Изведете ми един.

Старецът тъкмо махаше кепенците и едва шумният вик на момчето го стресна и го разбуди напълно. Той промърмори с кисело изражение:

— За какво е всичко това?! Трябва ли да викате толкова високо?

— Трябва ми кон. Моля ви веднага да приготвите един. Колко път има до Минакучи? Ако не е много, може дори да го взема чак до Кузацу.

— А ти чие момче си всъщност?

— На майка и на татко — отвърна безочливо Джотаро.

— Мислех, че може да си немирното чедо на бога на бурята.

— Не сте ли вие богът на бурята? Приличате на треснат от гръм.

— Калпазанин!

— Само ми доведете коня.

— Струва ми се мислиш, че този кон е за наемане. Да, обаче не е. Тъй че, боя се, няма да имам честта да го предоставя на ваше височество.

Като подражаваше тона на мъжа, Джотаро отвърна:

— Тогава, господине, не бих ли могъл да имам удоволствието да го наема срещу заплащане?

— Ама си устат! — извика човекът, измъкна една горяща подпалка от огъня под пещта си и замери с нея момчето.

Запаленото дърво не улучи Джотаро, но удари старата кобила, която бе вързана под стряхата. Тя изцвили пронизително, вдигна се на задни крака и удари гърба си в една от гредите.

— Копеле такова! — кресна съдържателят.

Той изскочи навън и като бълваше проклятия, се затича към животното.

Докато онзи отвързваше коня и го отвеждаше към страничния двор, Джотаро пак започна.

— Моля ви, нека да го наема.

— Не може.

— Защо не?

— Нямам коняр, който да пратя с него.

Оцу, застанала сега до Джотаро, предложи, ако няма коняр, тя да плати предварително цената и от Минакучи да прати обратно коня с някой пътник, който идва насам. Любезността й размекна стареца и той реши, че може да й се довери. Подаде й въжето с думите:

— В такъв случай може да яздите до Минакучи и ако искате — дори до Кузацу. Искам само да върнете коня обратно.

Докато потегляха, възмутеният Джотаро възкликна:

— Как ти се вижда това?! Отнася се с мен като с магаре и после, веднага щом вижда хубаво лице…

— По-добре внимавай какво говориш за стареца. Конят му ни слуша. Може да се ядоса и да те хвърли.

— Да не смяташ, че тази дръглива стара кранта може да ми излезе насреща?

— Нали знаеш да яздиш?

— Естествено знам да яздя.

— Защо тогава се опитваш да се качиш на коня отзад?

— Добре де, помогни ми!

— Ама си досада!

Тя то хвана с ръце под мишниците и го вдигна до гърба на коня.

Джотаро величествено огледа света наоколо.

— Моля те, върви пред мен, Оцу — каза той.

— Не си седнал както трябва.

— Не се тревожи. Наред съм.

— Добре, но ще съжаляваш.

Като пое въжето с едната ръка, Оцу махна на съдържателя за сбогом с другата и двамата потеглиха.

Преди да са изминали и сто крачки, от мъглата зад тях ги настигна силен вик, придружен от шума на тичащи крака.

— Кой може да е това? — попита Джотаро.

— Нас ли вика? — зачуди се на свой ред Оцу.

Спряха коня и се огледаха. В бялата, подобна на пушек мъгла започна да изпъква фигурата на някакъв мъж. Отпърво успяваха да различат само очертанията, после — цветовете, но скоро човекът бе достатъчно наблизо, за да могат да определят като цяло външността и годините му. Тялото му бе заобиколено от някакво сатанинско сияние, все едно го съпровождаше разбушуван ураган. Бързо се изравни с Оцу, спря и с един замах измъкна въжето от ръката й.

— Слизай! — заповяда и се втренчи яростно в Джотаро.

Кобилата се стъписа. Джотаро я хвана за гривата и извика:

— Не може така! Аз съм наел този кон, не вие!

Мъжът изръмжа и се обърна се към Оцу:

— Ти, жено!

— Да? — отвърна тихо момичето.

— Казвам се Шишидо Байкен. Живея в село Уджии, горе в планината отвъд границата. По причини, които няма да обяснявам, преследвам един човек на име Миямото Мусаши. Минал е по този път днес сутринта, по някое време преди зазоряване. Сигурно е минал оттук преди часове, тъй че ако искам да го хвана при Ясугава на границата с Оми, трябва да се движа бързо. Дайте ми вашия кон.

Говореше много припряно и ключиците му начесто се повдигаха. В студения въздух, мъглата замръзваше върху клоните на ледени цветя, но неговият врат лъскаше от пот като змийска кожа.

Оцу остана съвсем неподвижна, с мъртвешки бяло лице, сякаш цялата нейна кръв е изтекла в земята под нозете й. Устните й трепереха, отчаяно й се искаше да попита, за да се увери, че е чула правилно. Не можеше обаче да изрече и дума.

— Мусаши ли казахте? — изпусна Джотаро.

Той още стискаше гривата на коня, но ръцете и нозете му трепереха.

Байкен прекалено много бързаше, за да забележи стреснатото им държание.

— Сега хайде — нареди той. — Слизай от коня, и бързо или ще ти тегля пердаха.

Размаха като камшик края на въжето.

Джотаро упорито поклати глава.

— Няма.

— Какво значи „няма“?

— Конят е мой. Не може да ви го дам. Не ме е грижа колко бързате.

— Я внимавай! Бях любезен да ви обясня всичко, понеже сте само жена и дете, пътувате сами, обаче…

— Не съм ли прав, Оцу? — пресече го Джотаро. — Не сме длъжни да му даваме коня, нали така?

На Оцу й се прииска да прегърне момчето. Според нея по-важно беше не да задържат коня, колкото да попречат на това чудовище да напредне по-бързо.

— Наистина — каза тя. — Сигурна съм, че бързате, господине, но същото е и с нас. Може да наемете някой от конете, които редовно минават нагоре и надолу по склона. Момчето правилно казва, че не е честно да вземете нашия кон.

— Няма да сляза — повтори Джотаро. — По-скоро ще умра!

— Значи сте решили да не ми давате този кон? — попита грубо Байкен.

— По начало би трябвало да знаете, че така ще стане — отвърна със строг глас момчето.

— Кучи син! — кресна Байкен, разярен от тона му.

Джотаро стисна още по-здраво гривата на коня. Изглеждаше малко по-едър от бълха. Байкен посегна нагоре, хвана го за крака и го задърпа. Сега бе най-добрия случай Джотаро да използва своята дървена сабя, но в объркването той съвсем забрави за нея. Изправен пред толкова по-силен от него противник, единствената защита, която му дойде на ум, беше да се изплюе в лицето на Байкен, което направи няколко пъти поред.

Оцу изпадна в див ужас. От страх, че този човек ще я рани или убие, устата й се изпълни с кисел, сух вкус. Не можеше обаче да става и дума да отстъпят и да му позволят да вземе коня. Мусаши е преследван. Колкото по-дълго задържи тя този злодей, толкова повече време ще има той, за да избяга. За нея нямаше значение, че разстоянието между двама им също ще нарасне, и то точно по времето, когато поне знаеше, че се движат по един и същи път. Прехапа устна, кресна:

— Не може така! — и удари Байкен в гърдите със сила, каквато дори сама не знаеше, че притежава.

Байкен, който още бършеше плюнката от лицето си, залитна и в същия миг Оцу улови дръжката на сабята му.

— Кучка! — излая той и посегна да си върне оръжието.

В следващия миг изви от болка, тъй като сабята вече бе излязла отчасти от ножницата и вместо да хване ръката на Оцу, той бе стиснал острието. Върховете на два от пръстите на десницата му паднаха на земята. Хвана се за кървящата ръка и отскочи назад, при което без да ще издърпа сабята. Парчето лъскава стомана в ръката на Оцу се повлече по земята и спря зад гърба й.

Байкен постъпи дори по-глупаво от предната вечер. Като се проклинаше за непредпазливостта, той се опита да стане на крака. Оцу, която вече не се боеше от нищо, замахна отстрани с острието към него. Оръжието обаче беше голямо и широко, дълго почти три стъпки, и не всеки би могъл лесно да борави с него. Щом Байкен се приведе, ръцете на момичето не издържаха тежестта и то политна напред. Усети китката й да се отплесва и червеникавочерна кръв опръска лицето й. След мигновено зашеметяване разбра, че сабята се е забила в тялото на коня.

Раната не бе дълбока, но конят изцвили оглушително и бясно зарита. Като викаше нещо неразбираемо, Байкен хвана Оцу за китката и се опита да си върне оръжието, но в същия миг конят изрита и двамата във въздуха. После се изправи на задни крака, изпръхтя шумно и като пратена от лък стрела се понесе надолу по пътя. Джотаро се държеше отчаяно за гърба, а зад него пръскаше кръв.

Байкен се запрепъва в облак прах. Знаеше, че не може да улови побеснялото животно и яростният му поглед се насочи към мястото, където допреди стоеше Оцу. Вече я нямаше там.

След миг забеляза сабята си в подножието на една лиственица и с един скок се озова до нея. Щом се изправи, нещо в ума му прещрака — трябва да има някаква връзка между тази жена и Мусаши! Ако тя е приятелка на Мусаши, от нея ще стане отлична стръв или поне ще знае къде отива този.

Като ту тичаше, ту се плъзгаше по плочите покрай пътя, Байкен стигна до една покрита със слама селска къща, която започна да обикаля и да надзърта под пода и в килера. Една старица, превила се като гърбава над чекръка вътре в дома, го гледаше ужасена.

После зърна Оцу да тича през гъста кедрова горичка към долината отвъд, където още имаше петна задържал се сняг.

Понесе се като лавина надолу по хълма и в скоро време почти я беше настигнал.

— Кучка! — извика, протегна лявата си ръка и допря с нея косата й.

Оцу се строполи на земята и се улови за корените на едно дърво, но кракът й се подхлъзна и тя се преметна през ръба на скалата, където тялото й остана да се люлее като махало. Пръст и камъчета се посипаха по лицето й, когато вдигна поглед към големите очи и искрящата сабя на Байкен.

— Глупачка! — каза презрително той. — Да не мислиш, че сега можеш да се измъкнеш?

Оцу хвърли поглед надолу — на около петдесет-шейсет стъпки под нея в дъното на долината течеше поток. Странно, но сега не изпита страх, защото в тази долина видя своето спасение. Можеше да избяга всякога, когато пожелае, просто като пусне дървото и се предаде на празното пространство под нея. Чувстваше смъртта близо до себе си, но вместо да се замисля над това, умът й се задържа само върху един образ — Мусаши. Струваше й се, че вижда сега лицето му като пълна луна на небето при буря.

Байкен бързо я хвана за китката и като я повдигна, извлече я почти от другата страна на ръба.

В същия миг един от неговите хора му извика откъм пътя:

— Какво правиш там? По-добре да тръгваме бързо. Старецът в чайната каза, че преди изгрев-слънце тази сутрин го събудил някакъв самурай, поръчал си обед в кутия за из път и после се затичал към долината Кага.

— Долината Кага ли?

— Така каза. Няма значение обаче дали ще тръгне натам или през връх Цучи за Минакучи. Двата пътя се събират в Ишибе. Ако стигнем бързо до Ясугава, трябва да успеем да го уловим там.

Байкен стоеше с гръб към човека, вперил очи в Оцу, която се беше свила пред него като прикована от свирепия му поглед.

— Хо! — изрева той. — Елате и тримата тук.

— Защо?

— Идвайте тук бързо!

— Ако губим време, Мусаши ще ни изпревари при Ясугава.

— Оставете това!

Тримата мъже бяха между участниците в безплодното търсене предишната нощ. Свикнали да си проправят път в планината, те се втурнаха надолу по склона като стадо диви свине. Щом стигнаха до ръба, където бе застанал Байкен, забелязаха Оцу. Техният водач бързо им обясни положението.

— Добре, сега я завържете и я вземете с нас — завърши Байкен, преди да се спусне през гората.

Вързаха момичето, но не можаха да не го съжалят. Тя лежеше безпомощно на земята с обърнато нагоре лице и всички с неудобство хвърляха крадешком погледи към бледия й профил.

Байкен вече бе стигнал в долината Кага. Той се спря, погледна назад към скалата и извика:

— Ще се срещнем в Ясугава. Аз ще мина напряко, но вие останете на главния път. И добре да си отваряте очите.

— Да, господине! — отвърнаха в хор мъжете.

Байкен се затича като планинска коза между скалите и скоро изчезна от погледа.

 

 

Джотаро се носеше надолу по пътя. Въпреки възрастта си кобилата бе така побесняла, че не можеше да бъде спряна само с едното въже, дори Джотаро да знаеше как да се справи с това. Прясната рана я пареше като горяща факла и тя препускаше слепешком напред, през хълмове, долини и села.

Само щастието помогна Джотаро да не хвръкне от гърба на животното.

— Пазете се! Пазете се! Пазете се! — крещеше постоянно той.

Думите станаха нещо като напев.

След като вече не успяваше да се задържа за гривата, той здраво обгърна с ръце врата на коня. Очите му останаха затворени.

Когато тялото на животното се вдигнеше във въздуха, същото ставаше и с Джотаро. Тъй като ставаше все по-явно, че виковете му остават без последствие, предупрежденията постепенно бяха сменени от жален писък. Когато помоли Оцу само веднъж да му даде да поязди кон, си мислеше колко хубаво ще е да препуска на гърба на някой превъзходен жребец, но при тази езда, от която косите му се изправяха, само няколко минути вече му бяха предостатъчни.

Джотаро се надяваше, че някой — който и да било — храбро ще се реши да улови хвърчащия край на въжето и да накара коня да спре. Тези очаквания обаче бяха неоправдани — нито пътниците, нито селяните искаха да се изложат на опасност заради нещо, което без друго не ги засягаше. Не само никой не помагаше, но и всички бързешком се дръпваха на сигурно място встрани и почваха да викат проклятия по, както им се струваше, безотговорния ездач.

Почти неусетно мина през село Микумо и стигна крайпътния град Нацуми. Ако беше някой опитен ездач с пълна власт над коня си, Джотаро можеше сега да заслони очи и спокойно да разгледа красивите планини и долини на Ига с върховете на Нобуоки, река Йокота и в далечината — огледалните води на езерото Бива.

— Спри! Спри! Спри!

Думите на напева му сега бяха други, а тонът — по-отчаян. Щом почна да се спуска по хълма Коджи, изведнъж викът отново стана друг:

— Помощ!

Конят се носеше надолу по стръмния склон и Джотаро подскачаше като топка на гърба му.

Някъде на една трета от пътя до долу от една скала вляво се подаваше голям дъб, а един от по-малките клони бе препречил пътя. Щом усети допира на листата по лицето си, Джотаро се хвана с две ръце за дървото. Стори му се, че боговете са чули неговата молитва и затова са пратили това препятствие насреща му. Навярно беше прав — скочи като жаба и в следващия миг се озова увиснал във въздуха, здраво прегърнал клона над главата си. Конят изскочи изпод него и сега, вече без ездач, препусна малко по-бързо.

До земята долу имаше не повече от десет педи, но Джотаро не се решаваше да се пусне. Беше толкова стреснат, че късото разстояние му се струваше като зейнала бездна. Той се притисна към клона, от който според него зависеше живота му, кръстоса крака около него, нагласи бодящите го ръце и трескаво започна да се пита какво да прави. Въпросът се реши, след като клонът гръмко изпука и се отчупи. В един ужасен миг му се стори, че е загубен. След секунда седеше невредим на земята.

— Ух! — бе всичко, което успя да каже.

Няколко минути остана неподвижен, стреснат, ако не вцепенен, но после си спомни защо е тук и скочи на крака.

— Оцу! — извика, без да се сети колко път е изминал.

Затича се обратно нагоре по склона, стиснал здраво с едната ръка своята дървена сабя.

— Какво може да й се е случило?… Оцу! Оцу-у-у!

Не след дълго срещна един слизащ по склона мъж в сивкаво червено кимоно. Непознатият носеше кожена хакама и две саби, но нямаше наметало. Докато подминаваше Джотаро, той се обърна през рамо и каза:

— Здравейте!

Джотаро се извърна.

— Нещо не е наред ли? — попита го мъжът.

— Вие идвате иззад онзи хълм, нали? — попита на свой ред Джотаро.

— Да.

— Видяхте ли една хубава жена на около двайсет години?

— Всъщност, да.

— Къде?

— В Нацуми видях няколко мародера да вървят заедно с едно момиче. Ръцете й бяха вързани отзад, което естествено ми се стори необичайно, но нямах причина да се меся. Струва ми се, че мъжете бяха от дружината на Цуджикадзе Кохей. Пред години той се пренесе от Ясугава в долината Судзука, заедно с цяло село главорези.

— Тя е била, сигурен съм.

Джотаро тръгна пак напред, но мъжът го спря.

— Заедно ли пътувахте? — попита той.

— Да. Казва се Оцу.

— Ако постъпиш необмислено, ще си намериш смъртта, без да успееш да помогнеш на някого. Защо не изчакаш тук? Рано или късно те ще минат по този път. Засега ми разкажи каква точно е тази работа. Може би ще ти дам някой съвет.

Момчето веднага се довери на мъжа и му разказа всичко, станало от сутринта насам. От време на време онзи кимаше под широкополата си шапка. Щом разказът свърши, каза:

— Разбирам твоето затруднение, но дори какъвто си смел, една жена и едно момче не могат да мерят сили с Цуджикадзе Кохей. Мисля, че ще е най-добре аз да спася Оцу — нали така й беше името? — вместо теб.

— А на вас доброволно ли ще ви я предадат?

— Може би не съвсем, но за това ще помисля, когато му дойде времето. Междувременно се скрий в някой храст и мирувай.

Докато Джотаро си избра един гъсталак и се мушна зад него, мъжът чевръсто продължи надолу по хълма. За миг момчето се запита, дали не е било измамено. Дали ронинът не каза всичко, просто за да го ободри, а после продължи нататък, за да си спаси кожата? Обхванат от безпокойство, той вдигна глава над храстите, но чу гласове и отново я скри.

След минута или две се показа Оцу, заобиколена от трима мъже и с ръце, здраво вързани зад гърба. По едно порязано място на белия й крак имаше засъхнала кръв.

Един от негодниците бутна Оцу по рамото да върви напред и изръмжа:

— За какво се оглеждаш? Върви по-бързо!

— Точно така, върви!

— Търся спътника си. Какво ли може да е станало с него?… Джотаро!

— Млък!

Джотаро вече бе готов да извика и да изскочи от скривалището си, когато ронинът се върна, този път без широката си шапка. Беше двадесет и шест-двадесет и седем годишен, с тъмна кожа. Очите му имаха особен, решителен поглед, който не се отклоняваше нито наляво, нито надясно. Докато се изкачваше бавно по склона, говореше, сякаш сам на себе си:

— Ужасно, наистина ужасно!

Когато подмина Оцу и похитителите й, промърмори някакъв поздрав и продължи нататък, но мъжете се спряха.

— Хей — извика един от тях, — ти не си ли племенникът на Ватанабе? Какво е толкова ужасно?

Ватанабе бе името на едно от старите семейства в околността, оглавявано сега от Ватанабе Хандзо, високо уважаван последовател на тайните бойни умения, известни под общото име нинджуцу.

— Вие не сте ли чули?

— Да сме чули какво?

— Долу в подножието на този хълм стои един самурай на име Миямото Мусаши, готов за голяма битка. Стои по средата на пътя с извадена сабя и разпитва всички минаващи. Има най-свирепия поглед, който някога съм виждал.

— Мусаши ли прави тая работа?

— Точно така. Направо ме пресрещна и попита как се казвам. Аз му обясних, че съм Цуге Саноджо, племенник на Ватанабе Хандзо и че идвам от Ига. Извини се и ме пусна да мина. Всъщност, беше много любезен и каза, че след като нямам нищо общо с Цуджикадзе Кохей, то всичко е наред.

— О?

— Попитах го, какво се е случило. Каза, че Кохей бил тръгнал на път с главорезите си, и искал да го улови и убие. Решил бил да остане на място и да посрещне нападението там. Видя ми се готов да се бие до край.

— Истината ли казваш, Саноджо?

— Естествено. Че защо да ви лъжа?

Лицата на тримата побледняха. Спогледаха се нервно, без да знаят какво да направят сега.

— По-добре внимавайте — допълни Саноджо и се престори, че отново тръгва нагоре по хълма.

— Саноджо!

— Какво?

— Не знам какво да правим. Дори главатарят ни казва, че Мусаши бил необикновено силен.

— Е, той настина ми се стори много самоуверен. Щом излезе насреща ми с онази там сабя, със сигурност не ми се прииска да го предизвиквам.

— Какво, мислиш, трябва да направим? По заповед на главатаря водим тази жена в Ясугава.

— Не виждам с какво ме засяга това.

— Не бъди такъв. Помогни ни.

— За нищо на света! Ако ви помогна и чичо ми разбере за това, направо ще се откаже от мен. Мога, разбира се, да ви посъветвам.

— Е, казвай! Какво, мислиш, трябва да правим?

— Хм… Едното е да вържете тази жена за някое дърво и да я оставите. Така ще можете да се придвижите по-бързо.

— Нещо друго?

— Не трябва да минавате по този път. Това е малко по-далеч, но може да тръгнете горе по пътя през долината Ясугава и да предупредите за всичко тук. После бихте могли да заобиколите Мусаши и постепенно да го обкръжите.

— Това не е лошо хрумване.

— Но бъдете много, много внимателни. Мусаши ще се бие за живота си и ако си тръгне от този свят, ще вземе не една душа заедно със себе си. По-добре да избегнете такова нещо, не смятате ли?

Всички бързо се съгласиха с предложеното от Саноджо, повлякоха Оцу към една горичка и я завързаха за едно от дърветата. После си тръгнаха, но след няколко минути се върнаха, за да запушат устата й с парче плат.

— Това трябва да стигне — заяви някой от мъжете.

— Да вървим.

И те се изгубиха в гората. Приклекнал в своето скривалище от листа, Джотаро предпазливо изчака, преди да подаде глава и да се огледа наоколо. Не видя никого — нито пътници, нито разбойници, нито Саноджо.

— Оцу! — извика той и изскочи от храстите.

Бързо я намери, развърза въжето и я хвана за ръка. Двамата изтичаха на пътя.

— Да се махаме оттук! — подкани я той.

— Ти какво правеше, скрит в тези храсти?

— Няма значение! Да вървим!

— Почакай само малко — каза Оцу и се спря да приглади косата, да оправи яката и да върже наново обито си.

Джотаро цъкна с език.

— Сега не е време за кипрене — простена той. — Не можеш ли по-късно да си оправиш косата?

— Но онзи ронин каза, че Мусаши бил в подножието на хълма.

— Затова ли трябваше да спреш и да се разхубавиш?

— Не, не, разбира се — отвърна Оцу, защитавайки се с почти смехотворна сериозност. — Но ако Мусаши е толкова наблизо, няма за какво да се тревожим. И тъй като бедите ни са кажи-речи свършили, се чувствам достатъчно спокойна и сигурна, за да помисля и за външността си.

— Ти вярваш ли, че този ронин наистина е видял Мусаши?

— Естествено. Впрочем, къде е той?

— Просто изчезна. Някак особен е, а?

— Сега да вървим ли? — попита Оцу.

— Сигурна ли си, че си достатъчно хубава?

— Джотаро!

— Само се закачам. Виждаш ми се толкова щастлива.

— И ти ми се виждаш щастлив.

— Щастлив съм и не се опитвам да го крия като тебе. Ще извикам, за да ме чуят всички: Щастлив съм!

Последва малък танц, в който Джотаро махаше с ръце и риташе с крака, след което каза:

— Много ще е разочароващо, ако Мусаши не е тук, нали? Мисля да изтичам напред и да видя.

Оцу не го последва в бързането. Сърцето й вече беше литнало към подножието на хълма много по-бързо, отколкото Джотаро би могъл да изтича дотам.

„Изглеждам ужасно“, помисли си тя, като погледна наранения си крак и пръста и листата, които бяха полепнали по ръкавите й.

— Хайде! — извика Джотаро. — Защо се заплесваш?

По напевната нотка в гласа му Оцу със сигурност реши, че е забелязал Мусаши.

„Най-сетне“, помисли си. Досега винаги трябваше да търси утеха в самата себе си и вече бе уморена от това. Изпита известна гордост, пред себе си и пред боговете, че е останала вярна на целта, която си бе поставила. Сега, когато отново щеше да види Мусаши, сърцето й танцуваше от радост. Въодушевлението, знаеше тя, е от очакване, но не можеше да предвиди дали Мусаши ще отвърне на чувствата й. Радостта й пред изгледа, че ще се срещне с него, беше само малко помрачена от гризящото предчувствие, че срещата може да й донесе тъга.

На заветния склон на хълма Коджи пръстта още бе замръзнала, но в чайната близо до подножието бе толкова топло, че наоколо хвърчаха мухи. Това бе крайпътен град и заведението, разбира се, продаваше чай на пътуващите; освен това се предлагаха разнообразни стоки за нуждите на земеделците от околността — от евтини сладости до сламени обвивки за волски копита. Джотаро стоеше пред магазина — малко момче в голямата и шумна тълпа.

— Къде е Мусаши?

Оцу се огледа търсещо наоколо.

— Няма го тук — отвърна с отпаднал глас Джотаро.

— Няма го? Трябва да е тук!

— Е, не мога да го открия никъде, а съдържателят каза, че не е виждал наоколо подобен самурай. Трябва да е станала някаква грешка.

Макар разочарован, Джотаро не се беше отчаял.

Оцу с готовност щеше да признае, че е нямало никаква причина за такива големи очаквания от нейна страна, но се подразни от бездушието на Джотаровия отговор. Стресната и малко ядосана от неговата липса на загриженост, тя попита:

— А потърси ли го ето там?

— Да.

— А зад пътепоказателя за Кошин?

— Погледнах. И там го няма.

— Зад чайната?

— Казах ти, няма го тук!

Оцу извърна лицето си настрани от него.

— Плачеш ли? — попита Джотаро.

— Не е твоя работа — отвърна тя рязко.

— Не те разбирам. Повечето време изглеждаш разумна, но понякога се държиш като дете. Откъде можем да знаем дали историята на Саноджо е била истина или не? Ти съвсем сама реши, че е, и сега, като откриваш, че не е било така, почваш да плачеш. Тези жени нямат ум! — възкликна накрая Джотаро и избухна в смях.

На Оцу й се прииска да седне на земята и на място да се откаже. Светлината мигновено изчезна от нейния живот; чувстваше се така безнадеждна, както по-рано — не, дори повече от тогава. Видът на проядените млечни зъби в смеещата се уста на Джотаро я отвращаваше. Ядосана се попита защо въобще трябва да мъкне със себе си някакво дете. Обзе я силно желание веднага да го изостави.

Наистина, той също търсеше Мусаши, но го обичаше само като учител. За нея пък Мусаши беше самият живот. Джотаро можеше съвсем бързо да обърне всичко на смях и да се върне към своето обичайно безгрижие, а Оцу дни наред нямаше да има сили да продължи. Някъде в детинския ум на момчето се криеше възторжена увереност, че един ден, рано или късно, отново ще намери Мусаши. Оцу нямаше такава вяра в щастливата развръзка. След прекомерната надежда, че ще види Мусаши днес, сега тя се люшна в противоположната крайност и започна да се пита дали животът вечно ще продължава така, без тя никога да види и да говори с мъжа, когото обича.

Тези, които обичат, търсят смисъла на живота и заради това са привлечени от самотата. При Оцу, която бе и сираче, имаше също остро чувство за откъснатост от останалите хора. В отговор на Джотаровото безразличие тя се намръщи и мълчаливо се отдалечи от чайната.

— Оцу!

Гласът беше на Саноджо. Той се появи иззад пътепоказателя за Кошин и тръгна към нея през сухия самораслек. Ножниците на двата му меча бяха мокри.

— Ти не каза истината — обърна се обвинително към него Джотаро.

— Какво ще рече това?

— Каза, че Мусаши чакал в подножието на хълма. Излъга!

— Не ставай глупав! — отвърна с укор Саноджо. — Нали заради тази лъжа Оцу успя да избяга? От какво се оплаквате? Не трябва ли да ми благодарите?

— Измислил си тази история, за да подлъжеш онези хора ли?

— Естествено.

Джотаро се извърна тържествуващо към Оцу с въпроса:

— Виждаш ли? Не ти ли казвах?

Оцу чувстваше, че има пълно право да бъде ядосана на Джотаро, но няма причина да храни лоши чувства към Саноджо. Поклони му се няколко пъти и тържествено му благодари, че я спаси.

— Тези негодници от Судзука сега са много по-кротки от преди — каза Саноджо, — но наканят ли се да причакват някого, не е много вероятно той да мине невредим по този път. Въпреки това, според каквото чувам за този Мусаши, за когото толкова се тревожите, струва ми се, че той е прекалено умен, за да падне в някоя от техните клопки.

— Има ли други пътища за Оми освен този? — попита Оцу.

— Има — отвърна мъжът и вдигна поглед към планинските върхове, които ослепително блестяха под обедното слънце. — Ако идете до долината на Ига, оттам има път до Уено, а от долината на Ано има един, който води до Йакаичи и Кувана. Трябва да има още три-четири планински пътеки и преки пътища. Моето предположение е, че Мусаши рано се е отбил от главния път.

— Значи смятате, че е още невредим?

— Най-вероятно. Най-малкото по-невредим от вас двамата. Днес се спасихте веднъж, но ако останете на този голям път, при Ясугава хората на Цуджикадзе ще ви хванат пак. Ако можете да издържите на доста стръмно качване, елате с мен и ще ви покажа един път, който почти никой не знае.

Жената и момчето бързо се съгласиха. Саноджо ги поведе нагоре през село Кага до прохода Македо, откъдето една пътека се спускаше към Сето.

След като подробно им обясни как да вървят нататък, той завърши:

— Сега вече сте в безопасност. Само си отваряйте очите и ушите и внимавайте да си намерите сигурно място за нощуване, преди да се е стъмнило.

Оцу му благодари за всичко, което направи и понечи да тръгне, но Саноджо я изгледа втренчено и каза:

— Сега, значи, се разделяме.

Думите й се сториха с някакъв скрит смисъл, а по погледа долови, че човекът е доста засегнат от нещо.

— През цялото време — продължи той, — си мислех: „Сега ли ще ме попита?“, но вие така и не попитахте.

— Какво да попитам?

— За името ми.

— Но аз го чух, когато бяхме на хълма Коджи.

— Спомняте ли си го?

— Естествено. Казвате се Цуге Саноджо и сте племенник на Ватанабе Хандзо.

— Благодаря ви. Не ви моля да ми бъдете вечно признателна или нещо подобно, но все пак се надявам винаги да ме помните.

— Е, та аз съм ви много задължена.

— Не това искам да кажа. Имах предвид, че, хм, аз още не съм женен. Ако вуйчо ми не беше така строг, искаше ми се да ви заведа у дома си още сега… Но виждам, че бързате. Както и да е, на няколко часа път напред ще намерите малка странноприемница, където можете да пренощувате. Познавам много добре стопанина, тъй че споменете пред него моето име. Сбогом!

След тръгването му някакво необикновено усещане завладя Оцу. От самото начало не бе успяла да прецени що за човек е Саноджо, а когато се разделяха, се почувства, сякаш е избягала от ноктите на опасен звяр. Макар да му бе благодарила така усърдно, в сърцето си не изпитваше признателност.

Въпреки склонността си да се привързва към непознати, Джотаро прие мъжа по много сходен начин.

— Не ми харесва този човек — отбеляза той на излизане от прохода.

Оцу не искаше да говори лошо за Саноджо зад гърба му, но и тя призна, че не го харесва, като допълни:

— Какво, мислиш, искаше да каже, като обяви, че бил още неженен.

— О, намеква, че един ден ще ти предложи да се омъжиш за него.

— Е, че това е нелепо!

 

 

Двамата се добраха до Киото без произшествия, макар и разочаровани, че не намериха Мусаши на никое от местата, където се надяваха да го заварят — нито на езерния бряг при Оми, нито при моста Кара в Сета, нито на границата при Осака.

От Кеаге нататък те се сляха с тълпата, която в края на всяка година се стича по широката улица Санджо на влизане в града. Домовете в столицата бяха накичени отпред с обичайните за Нова година украси от борови клонки. Видът им ободри Оцу, която, вместо да жали сега за пропуснатите в миналото възможности, се реши да гледа напред към бъдещето и обещанията да намерят Мусаши, които то дава. Големия мост на улица Годжо. Първият ден на Новата година. Ако не се появи тази сутрин, то може би на втората, или третата… Разбрала бе от Джотаро, че със сигурност ще бъде тук. При все че не идва да се срещне с нея, щеше да й стигне просто това, че ще може да го види и отново да говори с него.

Възможността да се сблъска случайно с Матахачи беше най-тъмната сянка над мечтите й. Според Джотаро известието на Мусаши било предадено само на Акеми; Матахачи може въобще да не го е получил. Оцу се молеше да е така и тук да дойде Мусаши, но не и Матахачи.

Забави крачки при мисълта, че Мусаши може сега да е в същата тълпа, в която са и те, после по гърба й премина студена тръпка и тя тръгна по-бързо. Страховитата майка на Матахачи също можеше всеки миг да изникне отнякъде.

Джотаро пък нямаше никаква грижа на този свят. Цветовете и шумовете на града, които сега виждаше и чуваше след дълго отсъствие, го хвърляха в безкраен възторг.

— Право в странноприемница ли отиваме? — попита той с нежелание.

— Не, още не.

— Чудесно! Досадно ще е да стоим на закрито, докато навън е още светло. Там ми се струва, че има някакъв пазар.

— Нямаме време да ходим на пазара. Трябва да се погрижим за важни неща.

— Важни неща? Така ли?

— Да не си забравил за кутията, която носиш на гръб?

— О, това значи.

— Да, това. Няма да мога да си отдъхна, преди да съм намерила дома на господаря Карасумару Мицухиро и да съм му предала свитъците.

— Довечера в неговата къща ли ще нощуваме?

— Естествено, че не — засмя се Оцу и хвърли поглед към река Камо. — Смяташ ли, че голям благородник като него ще позволи под неговия покрив да спи немито момченце като тебе, с въшките и останалото?