Ейджи Йошикава
Мусаши (81)

Малък разговор

Преди да закуси, господарят Хосокава Тадатоши започваше деня си с изучаване на конфуцианските писания. Служебните задължения, които често налагаха присъствието му в крепостта Едо, поглъщаха по-голямата част от неговото време, но когато успееше да намери възможност, той се упражняваше в бойните изкуства. Вечерите, винаги, когато може, обичаше да прекарва в обществото на младите самураи на служба при него.

Обстановката доста напомняше задружно семейство, насядало около своя старейшина — не изцяло свойска, естествено, тъй като не бе желателно негово височество да бъде смятан просто за един от младежите, но все пак с не така строго съблюдаване на обичайните правила за поведение. Тадатоши, изтегнал се в леко ленено кимоно, поощряваше събеседване, което често стигаше и до най-новите клюки.

— Окатани — обърна се той към един от по-яките от мъжете.

— Да, господине.

— Чувам, че си станал доста добър с копието.

— Така е. Всъщност, много добър.

— Ха-ха. Ти определено не страдаш от превзета скромност.

— Е, господине, след като всички останали казват така, защо аз да го отричам?

— В скоро време сам ще проверя колко всъщност си напреднал.

— Бездруго чакам този ден, но той изглежда все не идва.

— И имаш късмет, че е така.

— Кажете, господине, вие чувал ли сте песента, която всички пеят?

— Коя е?

— Започва така:

Има майстори на копието,

има всякакви майстори,

но най-голям от всички е

Окатани Городжи…

Тадатоши се засмя.

— Не можеш така лесно да ме залъжеш. Тази песен е за Нагоя Сандзо.

Останалите се присъединиха към смеха му.

— О, значи я знаете?

— Ще се изненадате колко много работи знам аз.

Господарят се накани да даде още примери за своето всезнание, но помисли и се отказа. Обичаше да чува какво мислят и говорят хората му и смяташе за свое задължение да бъде добре осведомен, но надали щеше да е от полза да разкрива докъде всъщност се простират знанията му. Вместо това попита:

— Колко от вас се занимават с копието и колко — със сабята?

От общо седем, петима изучаваха боя с копие и само двама — този със сабя.

— Защо толкова много от вас предпочитат копието? — попита Тадатоши.

Общото мнение на привържениците на това оръжие бе, че е по-полезно в битката.

— А как смятат двамата бойци със сабя?

— Сабята е по-добрата — отвърна единият. — Боят със сабя подготвя за война, но и за мир.

Това бе постоянен предмет на обсъждане и обикновено спорът биваше оживен.

— Колкото по-дълго е копието, толкова по-добре, стига да не е прекалено дълго, за да си служи човек с него — заяви някой от бойците с копие. — Може да се използва за страничен удар, за мушкане и сечене, а ако не успееш с него, винаги можеш да си помогнеш със сабята. А ако имаш само сабя и тя се счупи — дотам си.

— Може това да е вярно — подметна защитникът на сабята, — но работата на самурая не се ограничава само с бойното поле. Сабята е неговата душа. Да се упражняваш в сабленото изкуство значи да пречистиш и да овладееш своя дух. В най-общ смисъл сабята е основа на всяко военно обучение, каквито и слаби страни да има в битката. Ако вникнеш във вътрешното значение на Пътя на самураите, добитото самообладание може после да бъде прилагано при употребата на копие и дори на пушка. Познаваш ли сабята, не правиш глупави грешки и не се оставяш да те изненадат. Боят със сабя е изкуство с всестранно приложение.

Доводите от двете страни биха могли да се редят до безкрайност, ако Тадатоши, който досега слушаше, без да взима страна, не бе казал:

— Майносуке, каквото каза преди малко ми се стори като нещо, което си чул от друг.

Мацушита Майносуке опита да се защити:

— Не, господине. Това е мое собствено мнение.

— Хайде, бъди искрен.

— Е, да ви кажа право, чух нещо от този род, когато наскоро гостувах на Какубей. Сасаки Коджиро каза горе-долу същото. Това обаче така добре съвпадна с моите мисли, че… Аз не се опитвах да заблудя никого. Сасаки просто го изказа по-добре, отколкото бих могъл аз.

— Аз нищо друго не съм си помислил — отвърна Тадатоши с многозначителна усмивка.

Споменаването на Коджиро му напомни, че още не е взел решение дали да приеме препоръката на Какубей.

Какубей загатна, че тъй като Коджиро не е много възрастен, могат да му предложат някъде към хиляда крини ориз. Ставаше дума обаче за много повече от издръжката. Бащата на Тадатоши многократно му бе казвал, че от първостепенна важност е първо да преценяваш добре самураите, когато ги взимаш на служба, а после да се отнасяш добре с тях. Преди да приемеш някого, когото са ти предложили, наложително е да претеглиш не само уменията, а и характера му. Без значение колко способен може да ти се струва един човек, в случай, че той не може да работи в съгласие със служителите, които са направили от дома Хосокава това, което е днес, той ще е безполезен.

Владението, съветваше старият Хосокава, е като крепост, построена от множество камъни. Камък, който не може да бъде издялан така, че да съвпадне добре с останалите, ще отслаби цялата постройка, ако и сам по себе си да е с отлични размери и качества. Един съвременен даймио оставя неподходящите камъни в планините и полята, където и бездруго са в изобилие. Голямата задача е да бъде намерен онзи основен камък, който добре ще укрепи зида на крепостта. Като се погледне така, помисли си Тадатоши, младостта говори в полза на Коджиро. Още е в годините, когато се изгражда като боец и следователно ще е податлив на известно влияние.

Сети се и за другия ронин. Нагаока Садо спомена за пръв път Мусаши на едно от тези техни вечерни събирания. Макар Садо първоначално да го бе изпуснал, Тадатоши не бе забравил за Мусаши. Ако сведенията на Садо са верни, Мусаши е и по-добър боец от Коджиро, и достатъчно разностранен като личност, за да бъде ценен в управлението.

Сравнявайки двамата, трябваше да признае, че повечето даймио биха предпочели Коджиро. Той произхожда от добро семейство и из основи е изучавал Изкуството на войната. Въпреки своята младост вече си е изработил забележителен стил и си е спечелил значителна слава като боец. Историята за „блестящата“ му победа над учениците от Обата край брега на Сумида и после — при бента на Канада, вече бе добре известна.

От известно време за Мусаши не се бе чуло нищо. Победата при Ичиджоджи му бе създала име. Това обаче беше преди години, а скоро след това се пръсна и мълва, че разказът бил преувеличен и че Мусаши от славолюбие предизвикал сам битката, нападнал изневиделица и после веднага побягнал на връх Хиеи. Въобще след всяка по-забележителна постъпка на Мусаши следваше вълна от слухове, които петняха характера и способностите му. Стигнало се бе дотам дори самото споменаване на неговото име да бъде посрещано със забележка на укор. Или пък въобще да не му обръщат внимание. Син на никому неизвестен воин от планините на Мимасака, той бе незначителен по произход. Макар други хора от скромни семейства — на първо място Тойотоми Хидейоши, който бе роден в Накамура в областта Овари — в близкото минало да бяха стигнали върховете на славата, хората като цяло отдаваха значение на обществените различия и не бяха склонни да обръщат много внимание на човек с миналото на Мусаши.

Както занимаваше с този въпрос ума си, Тадатоши се огледа и попита:

— Някой от вас познава ли самурай на име Миямото Мусаши?

— Мусаши ли? — отвърна с изненада нечий глас. — Нямаше да е възможно да не сме чули за него. Името му се носи из целия град.

Очевидно това име наистина бе познато на всички присъстващи.

— И заради какво?

По лицето на Тадатоши се изписа израз на очакване.

— Има закачени обяви за него — обади се един от младежите с вид, че премълчава нещо.

Друг мъж, на име Мори, додаде:

— Хората си ги преписваха, та и аз направих така. Листът сега е у мен. Да го прочета ли?

— Ако обичаш.

— А, ето го — обади се Мори, като разгъна някакво омачкано парче хартия. — „На вниманието на Миямото Мусаши, който се уплаши и побягна…“

Мъжете повдигнаха вежди и се усмихнаха, обаче лицето на Тадатоши остана сериозно.

— Това ли е всичко?

— Не — Той дочете останалото и добави: — Обявите са били закачени от една дружина от дърводелския квартал. На хората им се струва забавно, понеже някакви улични негодници са хванали сега самурай за носа.

Тадатоши леко се намръщи, понеже му се стори, че тези обиди срещу Мусаши поставят под съмнение неговата собствена преценка. Това далеч не съвпадаше с представата, която си бе изградил за този човек. При все това не бе готов веднага да приеме чутото за чиста монета.

— Хм — промърмори. — Питам се дали наистина е такъв човек.

— Аз стигам до извода, че е недостоен никаквец — обади се Мори, чието мнение споделяха и останалите. — Или поне страхливец. Ако не беше, щеше ли да остави така да калят името му?

Часовникът удари и мъжете си тръгнаха, но Тадатоши остана да седи, като си мислеше: „Има нещо необичайно в този човек.“ Не бе от онези, които биха се повлияли от общото мнение и с любопитство би чул разказа на самия Мусаши за станалото.

На следващата сутрин, след като изслуша една беседа върху китайските класици, господарят излезе от своя кабинет на терасата и зърна в градината Садо.

— Добро утро, стари ми приятелю — поздрави високо той.

Садо се извърна и любезно се поклони за сутрешен поздрав.

— Все още ли го търсите? — попита Тадатоши.

Озадачен от въпроса, Садо само го изгледа недоумяващо.

— Искам да кажа, още ли се оглеждате за Миямото Мусаши?

— Да, господарю.

Садо сведе поглед.

— Ако все пак го намерите, доведете го тук. Бих искал да видя що за човек е.

Малко след пладне на същия ден Какубей дойде на стрелбището с лък до Тадатоши и повтори своята препоръка за Коджиро.

Докато вдигаше лъка, Младият господар спокойно отвърна:

— Простете, бях забравил. Доведете го, когато пожелаете. Бих искал да го огледам. Дали ще стане служител или не, добре знаете, е отделен въпрос.