Ейджи Йошикава
Мусаши (98)

Избягалият вол

Сянката на сливовия клон, която бледото слънце хвърляше върху бялата варосана стена, имаше сдържаната хубост на едноцветна мастилена рисунка. В Коягю беше ранна и спокойна пролет и клоните на сливовите дървета като че махаха на юг към славеите, които скоро щяха да долетят на ято в долината.

За разлика от птиците, шугийоша, които се представяха при крепостните порти, не признаваха сезони. Те постоянно прииждаха с желанието или да се посъветват със Секишусай, или да опитат срещу него силите си. Молбите се различаваха слабо: „Моля само за една среща“; „Умолявам ви, пуснете ме да го видя“; „Аз съм единственият истински ученик на този-и-този, който преподава еди-къде-си.“ От десет години насам пазачите даваха един и същ отговор — поради напредналата си възраст господарят им не може да приеме никого. Малко бойци със сабя или бъдещи такива се задоволяваха с това. Някои ги обсипваха с поучения за значенията на истинския път и как не би трябвало да се прави разлика между млади и стари, богати и бедни, начинаещия и майстора. Други просто се молеха, докато имаше и такива, които се втурваха да предлагат подкупи. Мнозина си тръгваха, мърморейки сърдити клетви.

Ако бе станала известна истината, а именно, че Секишусай в края на отминалата година премина отвъд, нещата щяха да станат значително по-прости. Беше решено обаче, че понеже до четвъртия месец Муненори не може да се измъкне от Едо, смъртта трябва да бъде пазена в тайна, докато погребалната церемония бъде изпълнена. Един от шепата хора извън крепостта, които бяха посветени в обстоятелствата, сега седеше в стаята за гости и твърде настоятелно молеше да се види с Хього.

Това беше Иншун, възрастният игумен на Ходзоин, който по време на старческото слабоумие на Иней и след неговата смърт поддържаше името на храма като средище на бойните изкуства. Много дори вярваха, че е увеличил славата му. Направил бе всичко възможно да поддържа близките връзки между храма и Коягю, които съществуваха още от дните на Иней и Секишусай. Искал да види Хього, казваше той, защото трябвало да си поговорят нещо за бойните изкуства. Сукекуро знаеше какво действително иска той — двубой с човека, когото неговият дядо тайно смяташе за по-добър боец както от себе си, така и от Муненори. Хього, разбира се, не би взел участие в подобна среща, тъй като мислеше, че тя няма да бъде от полза за никоя от страните, следователно е безсмислена.

Сукекуро увери Иншун, че са изпратили съобщение.

— Сигурен съм, че Хього ще дойде да ви поздрави, в случай, че се чувства по-добре.

— Значи искате да кажете, че все така е настинал?

— Е, изглежда, че той още не може да се оправи.

— Не знаех, че здравето му е толкова крехко.

— О, в действителност не е, но вие знаете, че той от известно време е в Едо и не може да привикне към тези студени планински зими.

Докато двамата мъже си говореха, в най-вътрешната градина някакъв млад прислужник викаше по име Оцу. Отвори се шоджи и тя се появи от една от къщичките, влачейки след себе си тънка лента от тамянов дим. Бе все още в траур, повече от сто дни след смъртта на Секишусай, и лицето й бе бяло като крушов цвят.

— Къде бяхте? Търсих навсякъде — запита момчето.

— Бях в параклиса на Буда.

— Хього ви вика.

Когато тя влезе в стаята на Хього, той каза:

— А, Оцу, благодаря ви, че дойдохте. Бих искал да посрещнете един посетител вместо мен.

— Е, разбира се.

— Той е от доста време тук. Сукекуро отиде да му прави компания, но той вече сигурно достатъчно се е изтощил да слуша за Изкуството на войната.

— Игуменът на Ходзоин?

— А-ха.

Оцу се усмихна слабо, поклони се и напусна стаята.

 

 

Междувременно Иншун не особено деликатно бе почнал да подпитва Сукекуро относно миналото и нрава на Хього.

— Казвали са ми, че когато Като Кийомаса му предложил служба, Секишусай отказал да се съгласи, докато Кийомаса не приел едно необичайно условие.

— Наистина ли? Не си спомням някога да съм чувал за подобно нещо.

— Според Иней, Секишусай казал на Кийомаса, че тъй като Хього е изключително избухлив, господарят ще трябва да обещае предварително, че ако Хього извърши някакво тежко провинение, първите три пъти ще бъде извинен. Секишусай беше известен с това, че не прощаваше прибързаността и необмислените постъпки. Трябва да е имал твърде особено отношение към Хього.

Това дойде толкова изненадващо, че Сукекуро все още се чудеше какво да каже, когато Оцу влезе. Тя се усмихна на игумена и каза:

— Колко е приятно да ви видя отново. За съжаление Хього е зает с писането на донесение, което незабавно да изпрати в Едо, но ме помоли да предам неговите извинения за това, че този път не е в състояние да ви види.

Тя бързо поднесе чай и сладки на Иншун и двамата млади монаси, които го придружаваха.

Игуменът изглеждаше разочарован, въпреки че учтиво не обърна внимание на противоречието между извинението на Сукекуро и това на Оцу.

— Съжалявам да чуя това. Имах важна новина за него.

— Ще се радвам да я предам — каза Сукекуро, — и вие може да сте спокоен, че само ушите на Хього ще я чуят.

— О, сигурен съм в това — отвърна старият свещеник. — Просто исках лично да предупредя Хього.

След това Иншун преразказа един слух, който бил чул, за някакъв самурай от крепостта Уено в областта Ига. Граничната линия между Коягю и земите на крепостта минаваше през една рядко населена местност на около час път източно и откакто Иеясу я иззе от християнския даймио Цуцуи Садацугу и я предаде на Тодо Такатора, много неща се бяха променили. След като се настани миналата година, Такатора поднови крепостта, преразгледа данъчното облагане, подобри напоителните съоръжения и предприе редица други мерки да укрепи владението си. Всичко това бе общоизвестно. Това, за което Иншун бе доловил намеци, бе че Такатора е почнал подготовка да разшири земите си, като изтика назад граничната линия.

Според донесенията той бил пратил самураи в Цукигасе, където те строели къщи, отсичали сливови дървета, причаквали в засада пътници и открито злоупотребявали със собствеността на господаря Ягю.

— Възможно е — отбеляза Иншун, — господарят Такатора да се възползва от вашето жалеене. Може да сметнете, че съм излишно плашлив, но по всичко личи, че той замисля да измести границата насам и да издигне нова ограда. Ако наистина е така, ще бъде много по-лесно да предприемете нещо сега, отколкото след като е приключил. В случай, че седите и не вършите нищо, опасявам се по-късно да не съжалявате.

В качеството си на един от старшите служители, Сукекуро благодари на Иншун за сведенията.

— Аз ще проуча положението и ако има някакво потвърждение, ще подам оплакване.

Изразявайки благодарности от името на Хього, Сукекуро се поклони на игумена, който вече си тръгваше.

Когато отиде да съобщи на Хього за слуховете, този само се изсмя.

— Нека — каза. — Когато чичо ми се върне, може и да се занимае с това.

Сукекуро, който беше наясно с важността да се брани всяка педя земя, не остана достатъчно доволен от отношението на Хього. Той се посъветва с по-високопоставените самураи и те всички се съгласиха, че макар и да е нужно да се пази тайна, нещо трябва да се направи. Тодо Такатора бе един от най-могъщите даймио в областта.

 

 

На следващата сутрин, когато си тръгваше от доджото над Шинкагедо след упражнения със саби, Сукекуро се натъкна на едно тринадесет-четиринадесетгодишно момче.

Момъкът се поклони на Сукекуро, който каза добродушно:

— Здравей, Ушиносуке. Пак ли надничаш в доджото? Донесъл ли си ми подарък? Я да видим… диви картофи?

Той само наполовина се шегуваше, защото картофите на Ушиносуке винаги бяха по-добри от тези на който и да е друг. Момчето живееше със своята майка в откъснатото планинско село Араки и често идваше до крепостта да продава въглища, глиганско месо и други неща.

— Никакви картофи няма днес, но донесох това за Оцу.

Той държеше увит в слама вързоп.

— Това пък сега какво е — ревен?

— Не, нещо живо е! В Цугикасе понякога чувам да пеят славеи. Хванах един!

— Хм, ти винаги идваш по пътя от Цугикасе, нали?

— Точно така. Това е единственият път.

— Дай да те питам нещо. Виждал ли си напоследък много самураи там наоколо?

— Няколко.

— Какво правят там?

— Строят колиби…

— Виждал ли си ги да вдигат огради или нещо подобно?

— Не.

— Секат ли сливови дървета?

— Ами, освен хижите те оправят мостове, така че са секли всякакви видове дървета, включително и за огън.

— Спират ли хората по пътя?

— Не мисля, че съм ги виждал да правят това.

Сукекуро наклони глава на една страна.

— Дочух, че тези самураи са от владението на господаря Тодо, но не знам какво правят те долу в Цукигасе. Какво говорят хората в твоето село?

— Разправят, че били ронини, изгонени от Нара и Уджи. Няма къде да живеят и затова са дошли в планината.

Независимо от казаното от Иншун, Сукекуро смяташе, че подобно обяснение има основание. Окубо Нагаясу, наместник на Нара, не бе отслабвал усилията си да пази поверената му област чиста от обеднели ронини.

— Къде е Оцу? — попита Ушиносуке. — Искам да й дам подаръка.

Той винаги се опитваше да я види, но не само защото тя му даваше сладки и му говореше приятни неща. Имаше нещо в нейната хубост, което бе тайнствено, не от този свят. Понякога не можеше да реши дали тя е човек или богиня.

— Предполагам, че е в крепостта — отвърна Сукекуро. После хвърли поглед към градината и добави: — О, изглежда днес си късметлия. Това там не е ли тя?

— Оцу! — извика високо Ушиносуке.

Момичето се обърна и се усмихна. Той изтича до нея и останал без дъх й поднесе подаръка си.

— Виж! Хванах славей. За теб е.

— Славей ли?

Тя намръщена долепи ръце до тялото си.

Ушиносуке изглеждаше разочарован.

— Има прекрасен глас — каза той. — Не ти ли се иска да го чуеш?

— Да, но само ако славеят е свободен да лети където си поиска. Тогава ще ни пее хубави песни.

— Мисля, че си права — отвърна леко намусено момчето. — Искаш ли да го пусна?

— Оценявам желанието ти да ми дадеш подарък, но да — това ще ме зарадва много повече, отколкото ако го задържа.

Ушиносуке мълчаливо разтвори сламения вързоп и птицата подобно на стрела полетя над стените на крепостта.

— Ето, виждаш ли колко е щастлив на свобода? — запита го Оцу.

— Нали наричат славеите предвестници на пролетта? Може някой да ти донесе добри новини.

— Новини, радостни като идването на пролетта? Истина е, че има нещо, което жадувам да чуя.

Щом Оцу се запъти към горичката от дървета и бамбук зад крепостта, Ушиносуке тръгна до нея.

— Къде отиваш? — попита той.

— Напоследък много се застоях вътре. Мисля за разнообразие да се кача на хълма и да погледам сливовите цветове.

— Сливовите цветове ли? Тия горе не са нищо особено за гледане. Би трябвало да отидеш до Цукигасе.

— Това може и да е приятно. Далече ли е?

— Към час път, нещо такова. Защо не отидеш? Докарах дърва за огън, така че днес волът е с мен.

Тъй като бе прекарала по-голямата част от зимата вътре в крепостта, Оцу бързо взе решение. Без да кажат на никого къде отиват, двамата се измъкнаха през задната врата, която се използваше от търговците или други, които имаха някаква работа в крепостта. За пазач бе поставен въоръжен с копие самурай. Той кимна и се усмихна на Оцу. Ушиносуке също бе познат тук и мъжът ги пусна, без да провери писменото разрешително на момчето да влиза в крепостта.

Хората по полето или на пътя приятелски поздравяваха Оцу, независимо дали я разпознаваха или не. Щом населените места оредяха, тя погледна назад към бялата крепост, сгушена в полите на планината и каза:

— Ще мога ли да се върна у дома, докато е още светло?

— Разбира се, но аз така или иначе ще се върна с теб.

— Нали село Араки е оттатък Цукигасе?

— Това няма значение.

Докато бъбреха за разни неща, двамата подминаха магазин за сол, където мъж се пазареше за месо от глиган срещу калъп сол. Той свърши размяната, излезе и тръгна зад тях. Поради топящия се сняг, пътят ставаше все по-лош и по-лош. Нямаше много пътници.

— Ушиносуке — започна Оцу, — ти нали все идваш в Коягю?

— Да.

— Крепостта Уено не е ли по-близо до селото Араки?

— Така е, но в Уено няма такъв голям майстор на сабята като господаря Ягю.

— Ти обичаш ли сабите?

— А-ха!

Той спря вола, отпусна въжето и изтича до края на потока. Там имаше мост, откъдето бе паднала една трупа. Намести я обратно и зачака мъжа зад тях да премине пръв.

Приличаше на ронин. Когато мина покрай Оцу, я изгледа нахално, след това отново се обърна на няколко пъти от моста и след него, преди да изчезне в една гънка на планината.

— Кой, мислиш, беше този? — попита нервно Оцу.

— Изплаши ли те?

— Не, обаче…

— Има доста ронини в планините наоколо.

— Така ли? — попита тя неспокойно.

Ушиносуке каза през рамо:

— Оцу, чудя се дали би ми помогнала. Смяташ ли, че би могла да помолиш, господаря Кимура да ме наеме? Аз мога, знаеш, да чистя градината, да вадя вода — всякакви такива работи.

Съвсем наскоро момчето беше получило нарочното разрешение на Сукекуро да влиза в доджото и да гледа как мъжете се упражняват, но вече бе завладяно от една-единствена амбиция. Неговите предци носеха семейното име Кикимура; главата на рода вече няколко поколения използваше собственото име Матаемон. Ушиносуке бе решил, когато стане самурай да вземе името Матаемон, но никой от Кикимура не бе извършил нещо забележително. Той искаше да смени своето семейно име с това на селото си и ако мечтата му се осъществи — да стане толкова прочут, колкото Араки Матаемон.

Докато го слушаше, Оцу си мислеше за Джотаро и изведнъж бе завладяна от самотно чувство. Сега бе двадесет и пет годишна; той би трябвало да е на деветнадесет или двадесет. Докато гледаше сливовите цветове наоколо — все още не напълно разцъфнали — не можеше да се пребори с усещането, че за нея тази пролет вече е отминала.

— Хайде да се връщаме, Ушиносуке — неочаквано каза тя.

Момчето я погледна с питащ поглед, но послушно обърна вола.

— Спрете! — извика висок мъжки глас.

Други двама ронини се бяха присъединили към онзи от солния магазин. Тримата се приближиха и със скръстени ръце застанаха около вола.

— Какво искате? — попита Ушиносуке.

Мъжете не сваляха погледите си от Оцу.

— Виждам какво си имал предвид — каза единият.

— Нали е красавица?

— Виждал съм я някъде преди — отбеляза третият мъж. — В Киото, мисля.

— От Киото би трябвало да е — със сигурност не от околните села.

— Не мога да си спомня в училището Йошиока ли беше или някъде другаде, но съм сигурен, че съм я виждал някъде.

— Ти бил ли си в училището Йошиока?

— За три години, след Секигахара.

— Ако имате някаква работа с нас, кажете каква е! — обади се гневно Ушиносуке. — Искаме да се върнем преди да мръкне.

Един от ронините го изгледа, сякаш едва сега го забеляза за първи път.

— Ти си от Араки, нали? Един от въглищарите?

— Да. Какво от това?

— Нямаме нужда от теб. Бягай в къщи.

— Точно това смятам да направя.

Той опъна здраво въжето и един от мъжете го изгледа с поглед, от който повечето момчета биха се разтреперили от ужас.

— Махнете се от пътя — настоя Ушиносуке.

— Дамата идва с нас.

— Къде ще я водите?

— Какво значение има за теб? Дай ми това въже.

— Не!

— Хей, той си мисли, че се шегувам.

Разкършвайки рамене, другите двама с ръмжене се придвижиха към Ушиносуке. Единият допря до брадичката му юмрук, грапав като дървен чвор.

Оцу се вкопчи за гърба на вола. Наклона на веждите на Ушиносуке много ясно говореше, че нещо ще се случи.

— О, не, спри! — извика тя, надявайки се да предпази момчето от необмислена постъпка.

Но жалните нотки в гласа й само го подтикнаха да действа. Бързо замахна с крак срещу мъжа пред него и го отхвърли залитащ назад. А момента, в който кракът на Ушиносуке отново докосна земята, той заби глава в стомаха на човека отляво. Едновременно с това сграбчи неговата сабя и я измъкна от ножницата, после я заразмахва.

Движеше се като мълния. При въртенето му изглеждаше, сякаш напада по всяко време във всяка една посока, наведнъж и с еднаква сила срещу тримата си противници. Дали действаше по вдъхновение или поради детска дързост, но необичайната му тактика завари ронините неподготвени.

Обратният замах на сабята се вряза в гърдите на единия от мъжете. Оцу извика, но гласа й бе заглушен от воя на ранения. Той падна към вола, изхвърляйки гейзер от кръв в лицето на животното. Ужасен, волът издаде неописуем рев. Точно тогава сабята на Ушиносуке се заби дълбоко в бута му. С още едно измучаване волът се понесе в нещо твърде близко до галоп.

Останалите двама ронини се втурнаха към Ушиносуке, който чевръсто скачаше от камък на камък в коритото на потока.

— Не съм направил нищо лошо! Това бяхте вие! — извика той.

Осъзнали, че той е извън досега им, двамата ронини се спуснаха след вола.

Ушиносуке изскочи обратно на пътя и хукна подир тях, като викаше:

— Бягате ли? Вие ли бягате?

Единият от мъжете се спря и наполовина се обърна.

— Ах ти копеленце!

— Остави го за по-късно! — извика другият.

Волът, ослепял от страх, напусна пътя в долината, затича по един нисък хълм, премина известно разстояние по билото и се скри от другата му страна. За кратко време той мина значително разстояние, достигайки близко до имението на Ягю.

Оцу, с примирено затворени очи, бе успяла да се задържи вкопчена в самара. Можеше да чува гласовете на хората, покрай които преминаваха, но бе твърде вцепенена да извика за помощ. Не че от това би имало някаква полза — никой от обсъждащите гледката нямаше смелост да спре полудялото животно.

Когато почти бяха стигнали равнината Ханя, един мъж се появи от страничния път, който макар и твърде тесен, бе главният път Асаги. През рамото му висеше кутия за писма и по всичко личеше, че е някакъв слуга.

— Внимавай! Махни се от пътя! — завикаха хората.

Той обаче продължи, изпречвайки се право срещу вола.

Последва ужасяващ скърцащ звук.

— Премаза го!

— Глупакът му с глупак!

Но не стана, както помислиха стоящите отстрани. Звукът, който бяха чули, не бе от сблъсъка на вола с мъжа, а от зашеметяващ удар отстрани в главата на животното. Волът изви тежкия си врат, обърна се и побягна назад. Не бе изминал даже десет стъпки и внезапно спря. От устата му се точеше слюнка, а цялото му тяло трепереше.

— Бързо слизай — каза мъжът на Оцу.

Зяпачите се натрупаха възбудени около тях, втренчени в здраво затисналия въжето крак на мъжа.

Веднъж намерила се в безопасност на земята, Оцу се поклони на своя спасител, въпреки че бе все още твърде замаяна да осъзнае къде е или какво върши.

— Защо кротко животно като това е пощуряло така? — запита мъжа, докато отвеждаше вола встрани от пътя и го връзваше за едно дърво. Забелязвайки следата от кръв по крака на животното, той каза:

— Какво е това? Ето — бил е порязан със сабя!

Докато той преглеждаше раната и си мърмореше, Кимура Сукекуро си проби път през обръча от хора и ги накара да се разпръснат.

— Вие не сте ли един от слугите на игумена Иншун? — попита той, преди още да си поеме дъх.

— Какво щастие е да ви срещна тук, господине. Имам за вас писмо от игумена. Ако нямате нищо против, бих ви помолил да го прочетете незабавно.

Той извади писмото от кутията.

— За мен ли е? — попита изненадан Сукекуро.

След уверенията, че няма никакво недоразумение, той разгъна листа и прочете:

Що се касае до самураите в Цукигасе, след нашия разговор вчера аз изясних, че това не са хора на господаря Тодо. Те са паплач — изгонени от градовете, ронини, които са се приютили тук за през зимата. Бързам да ви уведомя за тази злощастна грешка от моя страна.

— Благодаря ви — каза Сукекуро. — Това съвпада със сведенията, които получих от друг източник. Предайте на игумена, че аз се чувствам успокоен и се надявам, че той също.

— Простете, че ви предадох писмото на средата на пътя. Ще предам съобщението ви на игумена. Довиждане.

— Почакайте за минута. Откога сте в Ходзоин?

— Отскоро.

— Как е вашето име?

— Наричат ме Торадзо.

— Странно — промърмори Сукекуро, като внимателно оглеждаше лицето му. — Де не би по някаква случайност да сте Хамада Тораносуке?

— Не.

— Никога не съм срещал Хамада, но има един човек в крепостта, който твърди, че той сега служи като придружител на Иншун.

— Така е, господине.

— Значи в този случай съм се припознал?

Торадзо, с почервеняло лице, снижи гласа си.

— Всъщност, аз съм Хамада. Пристигнах в Ходзоин по лични причини. За да избегна по-нататъшен позор за моя учител и по-голям срам за мен, бих предпочел да пазя самоличността си в тайна. Ако нямате нищо против…

— Не се безпокойте. Нямах никакво намерение да се меся във вашите работи.

— Сигурен съм, че сте чували за Тадааки. Това, че той напусна училището и се завърна в планините, беше по моя вина. Отказах се от службата си. Да върша черната работа в храма ще е за мен добра школа по самообладание. Не съм казал на свещениците истинското си име. Цялото положение е толкова притеснително!

— Изхода от битката между Тадааки и Коджиро не е тайна. Коджиро е разказвал за това на всеки срещнат по пътя между Едо и Будзен. Вие, разбирам, сте решили да премахнете петното от името на вашия учител.

— В скоро време… Ще се видим отново, господине.

Торадзо се измъкна бързо, сякаш бе неспособен да издържи още един миг тук.