Ейджи Йошикава
Мусаши (99)

Конопено семе

Хього ставаше все по-загрижен. След като ходи в стаята на Оцу с писмо от Такуан, той все по-настоятелно с отминаването на часовете я бе търсил из цялата крепост.

Писмото, с дата десети месец от миналата година, но необяснимо закъсняло, съобщаваше за все така несигурното назначение на Мусаши за учител на шогуна. Такуан молеше Оцу колкото се може по-скоро да пристигне в столицата, тъй като Мусаши скоро ще има нужда от дом, както и от „някой, който да се грижи за него“. Хього нямаше търпение да види лицето й, озарено от усмивка.

Като не я откри, той най-накрая отиде да разпита пазачите на портите, които му казаха, че мъже вече я търсят навън. Хього пое дълбоко въздух, мислейки си колко е необичайно за Оцу да тревожи хората и колко неприсъщо за нея бе да не остави съобщение. Дори и по най-незначителни поводи тя рядко действаше импулсивно.

Преди да си представи най-лошото, пристигна съобщението, че Оцу и Сукекуро, както и Ушиносуке са се върнали с мъжете, изпратени към Цукигасе. Момчето се извиняваше на всеки за нещо, за което никой си нямаше понятие и очевидно бързаше да си тръгне.

— Къде отиваш? — попита един от присъстващите.

— Трябва да се върна в Араки. Иначе майка ми ще се тревожи.

— Ако сега опиташ да се прибереш — каза Сукекуро, — онези ронини ще те хванат и е съмнително, че ще те пуснат жив. Можеш да останеш да нощуваш и да се прибереш сутринта.

Ушиносуке промърмори нещо слабо наподобяващо съгласие и му бе наредено да отиде до склада за дърва във външния двор, където спяха обучаващите се за самураи.

Хього направи знак на Оцу, отведе я настрани и й предаде написаното от Такуан. Не остана изненадан, когато тя каза:

— Тръгвам утре сутринта.

Ярката червенина разкриваше чувствата й.

Тогава Хього й напомни за наближаващото посещение на Муненори и въпреки че много добре знаеше какъв ще бъде отговорът й, предложи да се върне в Едо заедно с него. Оцу не беше настроена да чака още два дни, още по-малко пък два месеца. Той наново настоя, че ако изчака до погребението, тя ще може да пътува с него до Нагоя — Хього бе поканен да стане служител на господаря на Овари, Токугава. Щом Оцу отново отказа, той обясни как не му се нрави мисълта тя да направи такова дълго пътешествие сама. Във всеки град и странноприемница по пътя тя ще се сблъсква с неудобства, ако не и с истински опасности.

Девойката се усмихна:

— Вие изглежда сте забравили. Аз съм свикнала да пътувам. Няма нищо, за което да се тревожите.

Вечерта на едно скромно прощално събиране всеки изрази своята привързаност към Оцу и на следващата сутрин, която се случи ясна и слънчева, семейството и слугите се събраха на главната врата, за да я изпратят.

Сукекуро изпрати човек да доведе Ушиносуке, преценявайки, че Оцу може да язди вола му чак до Уджи. Когато мъжът се върна и съобщи, че все пак момчето си е тръгнало предишната вечер за дома, той нареди да доведат кон.

Понеже не смяташе, че заема толкова високо положение, та да й правят такава услуга, Оцу отказа предложението, но Хього настоя. Конят, петнисто сив, бе воден от един начинаещ самурай до лекия склон при външната порта.

Хього измина известно разстояние и спря. Не можеше да го отрече. От време на време завиждаше на Мусаши, както би завиждал на който и да е мъж, обичан от Оцу. Това, че сърцето й принадлежеше на друг, не намаляваше привързаността му към нея. По време на пътешествието им от Едо, Оцу беше превъзходен спътник и през последвалите седмици и месеци той се възхищаваше на всеотдайността, с която тя се грижеше за неговия дядо. Въпреки че бе по-дълбока от всякога, любовта му към нея бе безкористна. Секишусай му бе заръчал да я предаде невредима на Мусаши и Хього смяташе да направи точно това. Не бе в неговата природа да завижда за щастливата съдба някому или пък да го лиши от нея. Не можеше да помисли за никаква постъпка вън от Пътя на самураите; да изпълни желанието на дядо си само по себе си щеше да бъде израз на неговата любов.

Беше се унесъл в мечти, когато Оцу се обърна и поклони на изпращачите си. Щом тръгна, тя неволно разклати няколко сливови цветчета. Докато унесено наблюдаваше как цветът им се рони, Хього почти можеше да помирише неговото благоухание. Почувства, че я вижда за последен път и намери утеха в безмълвна молитва за бъдещия й живот. Остана да гледа, докато тя се изгуби от погледа.

— Господарю.

Хього се обърна и по лицето му бавно се разля усмивка.

— Ушиносуке. Добре, добре. Чух, че си си отишъл снощи в къщи, въпреки, че ти бях наредил противното.

— Да, господине, майка ми…

Той бе все още във възрастта, когато споменаването за отделяне от майка му го докарваше до границите на плача.

— Всичко е наред. Добре е едно момче да се грижи за майка си. Но как си минал покрай ронините в Цукигасе?

— О, това беше лесно.

— Така ли?

Момчето се усмихна.

— Те не бяха там. Чули са, че Оцу е от крепостта, така че са се уплашили от нападение. Смятам, че са отишли от другата страна на планината.

— Ха-ха. Вече няма нужда да се тревожим за тях, а? Закусвал ли си?

— Не, — каза Ушиносуке, леко притеснен. — Станах рано, за да изкопая диви картофи за учителя Кимура. Ако ги харесвате, ще донеса и за вас.

— Благодаря ти.

— Знаете ли къде е Оцу?

— Тя току-що тръгна за Едо.

— Едо ли?… — Той се подвоуми, преди да продължи: — Чудя се дали е помолила вас или учителя Кимура, за това което исках?

— Какво е било то?

— Надявах се да ми разрешите да стана слуга на някой самурай.

— Но ти си още много малък за това. Може би когато пораснеш.

— Искам да се науча да се бия със саби. Не бихте ли ме обучавал, моля ви. Трябва да се науча, докато майка ми е все още жива.

— Учил ли си при някого?

— Не, но съм се упражнявал с моята дървена сабя върху дървета и животни.

— Това е едно добро начало. Като пораснеш още малко, можеш да дойдеш при мен в Нагоя. Скоро ще отида да живея там.

— Това е към Овари, нали? Не мога да отида толкова надалеч, не и докато майка ми е още жива.

Хього, трогнат донякъде, каза:

— Ела с мен.

Ушиносуке мълчаливо го последва.

— Отиваме в доджото. Искам да видя дали имаш вродени способности за боец със сабя.

— Доджото?

Ушиносуке се чудеше дали не сънува. Още от ранно детство той смяташе древното доджо Ягю за символ на всичко, към което се стремеше в живота. Макар Сукекуро да му бе казал, че може да влиза, той все още не го бе правил. И сега един член на семейството го кани вътре!

— Изплакни си краката.

— Да, господине.

Ушиносуке отиде до малкото изкуствено езерце до входа и много старателно си изми краката, като внимаваше да изчисти мръсотията изпод ноктите.

Веднъж влязъл вътре, почувства се малък и незначителен. Стълбовете и наклонените греди на тавана бяха стари и масивни, подът излъскан до блясък, в който можеше да види отражението си. Дори гласът на Хього изглеждаше различен, когато каза:

— Вземи си сабя.

От висящите на една от стените оръжия Ушиносуке си избра сабя от черно буково дърво. Хього също взе една и като насочи върха й към пода, отиде в средата на стаята.

— Готов ли си? — попита той хладно.

— Да — каза Ушиносуке като вдигна оръжието си на височината на гърдите.

Хього започна от леко скосено положение. Ушиносуке настръхна като таралеж. Веждите му бяха повдигнати, лицето — изкривено в яростна гримаса и кръвта му пулсираше. Щом Хього му даде знак с очи, че ще нападне, момчето високо изръмжа. Хього напредна бързо с кънтящи стъпки и замахна странично към кръста на Ушиносуке.

— Не още! — извика момчето.

То сякаш изрита пода под себе си и скочи високо във въздуха към откритото рамо на Хього. Хього само посегна с лявата си ръка и леко избута крака му нагоре. Ушиносуке се преметна презглава и се приземи зад Хього. За части от секундите вече бе на крака и се втурна да вдигне сабята си.

— Това е достатъчно — каза Хього.

— Не, още един път!

Сграбчил сабята, Ушиносуке я вдигна с две ръце високо над главата си и се спусна като орел срещу Хього. Оръжието на противника, насочено право срещу него, го спря като удар в стена. Видя изражението на Хьоговите очи и неговите собствени се напълниха със сълзи.

„Това момче има дух“, помисли си Хього, но се престори на ядосан.

— Ти се биеш подло — извика той. — Скочи над рамото ми.

Ушиносуке не знаеше какво да отговори.

— Не разбираш положението си — позволяваш си волности с по-висшестоящите. Сядай ето точно тук.

Момчето коленичи и постави ръце пред себе си, за да се поклони извинително. Когато се приближи до него, Хього пусна дървената сабя и извади собственото си оръжие.

— Сега ще те убия. Не си прави труда да викаш.

— Ще ме уб-б-биете ли?

— Изпъни си врата. За един самурай няма нищо по-важно от това да се придържа строго към правилата на почтения двубой. Независимо, че си само селско момче, това което направи, е непростимо.

— Вие ще ме убиете само защото съм допуснал някаква грубост?

— Точно така.

След като погледна за миг самурая, Ушиносуке с примирен поглед вдигна ръце в посока към своето село и каза:

— Майко, аз ще стана част от земята тук, в крепостта. Знам колко мъчно ще ти бъде. Прости ми, че не бях добър син.

След което послушно протегна врат.

Хього се изсмя и прибра сабята си обратно в ножницата. Потупвайки Ушиносуке по гърба, той каза:

— Не си мислиш наистина, че ще убия момче като теб, нали?

— Не сте говорили сериозно?

— Не.

— Казахте, че правилното поведение е важно. Правилно ли е за един самурай да си прави подобни шеги?

— Това не беше шега. Ако ще се учиш за самурай, аз трябваше да знам от какво тесто си замесен.

— А аз си помислих, че говорите сериозно — каза Ушиносуке и дишането му се успокои.

— Каза ми, че никога не си вземал уроци — продължи Хього, — но когато те изтиках до ъгъла на стаята, прескочи над рамото ми. Малко са учениците, дори и с три-четири години упражнения зад гърба си, които биха могли да направят такова нещо.

— Въпреки това, аз никъде не съм учил.

— Няма защо да криеш. Трябва да си имал учител, и то добър. Кой е бил?

Момчето се замисли за миг и каза:

— О, сега си спомних как научих това.

— Кой те научи?

— Не беше човек.

— Сигурно таласъм, а?

— Не, конопено семе.

— Какво?

— Конопено семе.

— Как може да научиш нещо от конопено семе?

— Добре, нагоре в планината има няколко от тези бойци — вие знаете, тези, които сякаш изчезват точно пред очите ти. Гледал съм ги няколко пъти как се упражняват.

— Говориш за нинджа, нали? Трябва да си видял дружината Ига. Но какво общо има това с конопеното семе?

— Ами, когато конопът се засади през пролетта, не му трябва много време преди да се подаде малък филиз.

— Е?

— Е, прескачах го. Всеки ден се упражнявах да го прескачам напред-назад. Когато времето се затопли, филизът расте бързо — нищо друго не расте толкова бързо — така че всеки ден се налага да скачаш по-високо. Ако не се упражняваш всеки ден, скоро конопът става толкова висок, че не можеш да го прескочиш.

— Разбирам.

— Правих го миналата година. И по-миналата. От пролет до дъждовния сезон.

Точно в този миг Сукекуро влезе в доджото и каза:

— Хього, ето още едно писмо от Едо.

След като го прочете, Хього отвърна:

— Оцу не би могла да е стигнала много далеч, нали?

— Вероятно не повече от час и половина път. Нещо ново ли има?

— Да. Такуан съобщава, че назначението на Мусаши е отменено. Изглежда имат съмнения в качествата му. Не мисля, че трябва да пускаме Оцу в Едо, без да й кажем.

— Аз ще отида.

— Не. Ще ида аз лично.

Като кимна на Ушиносуке, Хього излезе от доджото и се насочи право към конюшнята.

По средата на пътя до Уджи започна да премисля нещата. Това, че Мусаши не е получил назначението, няма никакво отношение към Оцу; тя мисли за самия човек, а не за неговото положение. Дори и ако успее да я убеди да остане още малко в Коягю, тя без съмнение пак ще поиска да тръгне за Едо. Защо да й разваля пътуването, като й съобщи лошите новини?

Обърна назад към Коягю и намали до лек тръс. Въпреки че изглеждаше да е в хармония с околния свят, в сърцето му кипеше жестока битка. Само да може да погледне Оцу още веднъж! Че си позволи да признае това пред себе си като истинската причина да тръгне след нея, не означаваше, че би го признал и пред някой друг.

Хього се опита да обуздае чувствата си. Воините имат слаби мигове, глупави мигове, също както останалите хора. Все пак, неговият дълг, този на всеки самурай, беше ясен: да упорства, докато достигне състояние на вътрешно спокойствие и хармония. Веднъж преминал границите на заблудата, душата му щеше да се почувства лека и свободна, очите му да се отворят за зелените плачещи върби наоколо, за всяко едно стръкче трева. Любовта не бе единственото чувство, способно да разгори огън в сърцето на самураите. Неговият свят бе друг. А епоха, жадна за надарени млади мъже, нямаше време да се отвлича от цветя по пътя. От значение бе — и Хього разбираше това — да бъдеш на точното място и да се носиш по гребена на времето.

 

 

— Много народ, нали? — отбеляза Хього весело.

— Да. В Нара няма много такива хубави дни — отвърна Сукекуро.

— Това е като излет.

На няколко стъпки отзад ги следваше Ушиносуке, към когото Хього доста се бе привързал. Момчето идваше доста по-често до крепостта и беше на път да стане постоянен слуга. Сега носеше обяда им на гърба си и имаше привързани към обито чифт сандали за Хього.

Бяха в едно открито пространство в средата на града. От едната страна над околните горички се издигаше петстенната пагода на Кофукуджи; през полето можеха да се видят къщите на будистките и шинтоистките свещеници. Въпреки че денят беше ясен и въздухът като пролетен, над по-ниските места, където живееха обикновените граждани, се стелеше лека мъгла. Тълпата, брояща между четиристотин и петстотин души, не изглеждаше чак толкова голяма поради размерите на самото поле. Няколко от елените, с които Нара бе прочута, се провираха между зрителите, подушили тук или там нещо вкусно за ядене.

— Не са свършили още, нали? — запита Хього.

— Не — отвърна Сукекуро. — Изглежда, че са си дали време за обяд.

— Значи дори монасите трябва да ядат!

Сукекуро се засмя.

Присъстваха на един вид спектакъл. По-големите градове имаха театри, но в Нара и по-малките градчета представленията се провеждаха на открито. Фокусници, танцьори, кукловоди, както и стрелци и бойци със сабя — всички се събираха навън. Във всеки случай днешното събитие бе нещо повече от обикновено развлечение. Всяка година монасите от Ходзоин провеждаха състезание, на което решаваха разпределянето на местата за сядане в храма. Тъй като се състезаваха пред зрители, участниците се биеха сериозно и двубоите бяха често изпълнени с насилие и интересни за гледане. Отпред на Кофукуджи имаше надпис, който ясно заявяваше, че състезанието е открито за всички, които са се отдали на бойните изкуства, но твърде малко външни хора се осмеляваха да се изправят срещу биещите се с копия монаси.

— Защо не седнем някъде да си изядем обяда? — запита Хього. — Изглежда, че имаме доста време.

— Къде смятате, че ще е подходящо? — каза Сукекуро, оглеждайки се наоколо.

— Насам — повика ги Ушиносуке. — Можете да седнете върху това.

Той посочи една тръстикова рогозка, която беше изнамерил отнякъде и я беше разпънал върху едно приятно хълмче. Хього се възхищаваше на изобретателността на момчето и като цяло беше доволен от начина, по който се грижеше за нуждите му, въпреки че не смяташе грижовността за най-доброто за един бъдещ самурай качество.

След като се настаниха, Ушиносуке извади тяхното скромно ядене — оризови питки, кисели мариновани сливи и подсладена фасулена каша, всичко увито в сух бамбук, за да бъде по-лесно за носене.

— Ушиносуке — каза Сукекуро, — изтичай до онези монаси и вземи малко чай. Но не им казвай за кого е.

— Ще бъде досадно, ако дойдат тук да изразят уважението си — добави Хього, който носеше нахлупена над лицето сламена шапка.

Чертите на Сукекуро бяха повече от наполовина скрити от цветна кърпа от вида, който носят монасите.

Докато Ушиносуке се изправяше на крака, друго момче, на около петдесет стъпки от тях, казваше:

— Не мога да го разбера. Рогозката беше точно тук.

— Забрави я, Йори — каза Гоносуке. — Не е кой знае каква загуба.

— Някой трябва да я е задигнал. Кой мислите може да направи нещо такова?

— Не се тревожи за това.

Гоносуке седна на тревата, извади четчицата и мастилото, и започна да записва разходите сив малка тетрадка — навик, който наскоро бе придобил от Йори.

В някои отношения Йори бе твърде сериозен за годините си. Той отделяше много внимание на личните си финанси, никога не пропиляваше нищо, много държеше на реда и се чувстваше благодарен за всяка ежедневна купичка ориз. Накратко, беше взискателен и гледаше отвисоко на хората, които не са.

Към всеки, който би си тръгнал с нечия чужда вещ, пък била и тя просто парче евтина рогозка, той не можеше да изпитва нищо друго освен презрение.

— А, ето къде е — извика. — Онези мъже там са я взели. Хей, вие!

Той се затича към тях, но след около десетина крачки спря да размисли какво ще им каже и се озова лице в лице с Ушиносуке.

— Какво искаш? — изръмжа Ушиносуке.

— Какво ще рече това какво искам? — тросна се Йори.

Със студенината, която местните пазеха за чужденците, Ушиносуке отвърна:

— Ти си този, който извика към нас!

— Всеки, който си тръгва с чужда вещ, е крадец!

— Крадец ли? Защо, кучи сине?!

— Тази рогозка принадлежи на нас.

— Рогозка? Намерих я да лежи на земята. Това ли е всичко, заради което си толкова разтревожен?

— Рогозката е важна за един пътник — заяви Йори доста надуто. — Тя го предпазва от дъжд, осигурява му постеля. Много неща. Върни я!

— Можеш да си я получиш, но първо трябва да си вземеш назад думите, че съм бил крадец!

— Няма нужда да се извинявам, за да получа нещо, което си принадлежи на нас. Ако не ми я дадеш, аз сам ще си я взема!

— Само опитай. Аз съм Ушиносуке от Араки. Нямам намерение да я отстъпвам на дребосък като теб. Ученик съм на самурай.

— Обзалагам се, че си — каза Йори, застанал леко изпъчен. — Големи приказки приказваш с всичките тези хора наоколо, но нямаше да посмееш да се биеш, ако бяхме само двамата.

— Няма да забравя това!

— Ще се срещнем по-късно.

— Къде?

— До пагодата. Ела сам.

Те се разделиха. Ушиносуке отиде за чай и докато се върне с един глинен чайник, срещите отново бяха започнали. Застанал в широкия кръг, образуван от останалите зрители, Ушиносуке целенасочено погледна Йори, предизвиквайки го с очи. Очите на Йори му отвърнаха. И двамата вярваха, че е важно само да победят.

Шумната тълпа се люшкаше насам-натам, като вдигаше жълти облаци от прах. В средата на кръга стоеше монах с копие, дълго колкото прът за лов на птици. Един след друг съперниците му излизаха напред, предизвикваха го и пак един след друг бяха събаряни на земята или изхвърляни във въздуха.

— Излезте напред — извика монахът, но повече никой не се появи. — Ако няма друг, аз смятам да си тръгна. Има ли някакво възражение да обявите мен, Нанкобо, за победител?

Учил при Иней, той си бе създал собствен стил и сега беше главният съперник на Иншун, който днес отсъстваше под предлог, че е болен. Никой не знаеше дали се страхува от Нанкобо или просто предпочита да избегне стълкновението.

Щом никой не пристъпи напред, едрият свещеник наведе копието си водоравно и обяви:

— Няма друг желаещ.

— Чакай — извика някакъв друг монах и изтича пред него. — Аз съм Даун, ученик на Иншун. Аз те предизвиквам.

— Приготви се.

След като се поклониха един другиму, двамата отскочиха назад.

Двете им копия се дебнеха като живи същества толкова продължително време, че тълпата, отегчена, почна да ги подканя към действие. После виковете изведнъж престанаха. Копието на Нанкобо избумтя в главата на Даун и подобно на бостанско плашило, съборено от вятъра, тялото му се наклони бавно на една страна и изведнъж рухна на земята. Трима-четирима бойци се втурнаха напред — не за отмъщение, а просто да извлекат тялото навън.

Нанкобо надменно изпъна рамене и огледа тълпата.

— Изглежда, не са останали много смели мъже. Ако наистина има, нека излязат.

Някакъв планински монах излезе иззад една палатка, свали пътното сандъче от гърба си и попита:

— Състезанието само за бойци с пики от Ходзоин ли е?

— Не — отвърнаха в хор монасите от храма.

Отшелникът се поклони.

— В такъв случай бих пробвал ръката си. Някой може ли да ми заеме дървена сабя?

Хього погледна към Сукекуро и отбеляза:

— Това започна да става интересно.

— Нали?

— За изхода няма съмнение.

— Не смятам, че има някаква възможност Нанкобо да загуби.

— Нямах това предвид. Аз не мисля, че Нанкобо ще се съгласи да се бие. Ако го направи, ще загуби.

Сукекуро изглеждаше озадачен, но не поиска обяснение.

Някой подаде на странстващия монах дървена сабя. Той пристъпи към Нанкобо, поклони се и отправи предизвикателството си. Бе около четиридесетгодишен, но тялото му, подобно на жилава стомана, определено загатваше живот не в аскетичния дух на планинските монаси, а в този на бойното поле. Това бе човек, който очевидно много пъти се е изправял пред смъртта и е подготвен хладнокръвно да я посрещне. Говорът му бе мек, очите — кротки.

Въпреки своята надменност Нанкобо не бе глупак.

— Чужденец ли сте? — попита той, без да има нужда.

— Да — отвърна другият, като отново се поклони.

— Чакайте за миг.

Нанкобо видя ясно две неща — техниката на непознатия сигурно е по-добра от тази на свещениците и той, Нанкобо, в крайна сметка не може да спечели. Малко, но достатъчно способни бойци от разбитите при Секигахара още обикаляха, предрешени като пътуващи монаси. Нямаше никакъв начин да се познае кой бе този човек.

— Не мога да се бия с външен човек — каза той и поклати глава.

— Аз току-що попитах за правилата и ми бе казано, че всичко е наред.

— За другите може да е приемливо, но аз предпочитам да не се бия с непознати. Когато се бия, моята цел не е да победя противника си. Това е религиозна дейност, чрез която с помощта на копието овладявам душата си.

— Разбирам — каза монахът и леко се засмя.

За миг изглеждаше, че иска да добави още нещо, но се поколеба. След като помисли още малко, той се оттегли от кръга, върна сабята и изчезна.

Пренебрегвайки шепота, че било страхливост от негова страна да се откаже, Нанкобо избра този миг да си тръгне. Следван от двама-трима ученици, той се отдалечи гордо като победоносен военачалник.

— Какво ти казах? — обади се Хього.

— Съвсем прав беше.

— Този без съмнение е от мъжете, които се крият в планината Кудо. Смени бялото расо и кърпата с шлем и броня и ще откриеш, че гледаш някой от големите бойци със сабя отпреди няколко години.

Щом тълпата оредя, Сукекуро започна да се оглежда за Ушиносуке. Не го намери. По знак на Йори той се беше измъкнал към пагодата, където двамата сега стояха и се гледаха страшно.

— Не ме вини, ако те убия — каза Йори.

— Големи приказки — отвърна Ушиносуке и вдигна една пръчка, която да използва като оръжие.

Хванал високо сабята, Йори се спусна в нападение. Ушиносуке отскочи назад. Сметнал това за проява на страх, Йори се втурна право насреща му. Ушиносуке скочи над него и го ритна отстрани в главата. Йори вдигна ръка и се строполи на земята. Съвзе се обаче бързо и почти веднага бе отново на крака. Двете момчета застанаха едно срещу друго с вдигнати оръжия.

Забравяйки какво го бяха учили Мусаши и Гоносуке, Йори се втурна със затворени очи. Ушиносуке се изви леко на една страна и го повали с удар на тоягата си.

Йори лежеше по корем, стенейки, все още със сабя в ръката.

— Ха! Аз спечелих — извика Ушиносуке.

После, като забеляза, че Йори въобще не се мърда, той се уплаши и побягна.

— Не, не си! — изрева Гоносуке и дългата му четири лакти тояга удари Ушиносуке по бедрото.

Ушиносуке падна с вик на болка, но само като погледна Гоносуке, се вдигна на крака и отскочи като заек, единствено да се сблъска със Сукекуро.

— Ушиносуке, какво става тук?

Ушиносуке бързо се скри зад него, оставяйки самурая лице в лице с Гоносуке. За миг изглеждаше, че сблъсъкът е неизбежен. Ръката на Сукекуро се спусна към неговата сабя; Гоносуке хвана по-здраво тоягата си.

— Бихте ли имали нещо против да ми кажете — запита Сукекуро, — защо преследвате едно дете, все едно искате да го убиете?

— Преди да ви отговоря, нека аз попитам нещо — видяхте ли как той повали това момче?

— То с вас ли е?

— Да. Този тук от вашите слуги ли е?

— Почти. — Гледайки строго Ушиносуке, Сукекуро попита: — Защо удари момчето и побягна? Кажи сега истината.

Преди още Ушиносуке да успее да си отвори устата, Йори повдигна глава и извика:

— Това беше двубой — Изправи се мъчително до седящо положение и добави: — Уговорихме двубой и аз загубих.

— Вие двамата отправихте ли си предизвикателство според правилата и споразумяхте ли се как да го проведете? — запита Гоносуке. В очите му, докато оглеждаше единия и другия, имаше следа от изненада.

Ушиносуке, силно притеснен, каза:

— Не знаех, че това е неговата рогозка, когато я взех.

Двамата мъже се усмихнаха един другиму, наясно, че ако не бяха проявили сдържаност, една съвсем проста детска разправия можеше да завърши с кръвопролитие.

— Много съжалявам за това — извини се Сукекуро.

— Също и аз. Надявам се да ми простите.

— Оставете това. Моят господар ни чака, така че мисля, че е по-добре ние да тръгваме.

Излязоха засмени от вратата — Гоносуке и Йори наляво, Сукекуро и Ушиносуке надясно.

После Гоносуке се обърна и каза:

— Може ли да ви попитам нещо? Ако тръгнем направо по този път, той ще ни отведе ли до крепостта Коягю?

Сукекуро отиде до Гоносуке и след няколко минути, когато Хього се присъедини към тях, му каза кои са пътниците и защо са тук.

Хього съчувствено отбеляза:

— Това е твърде лошо. Само да бяхте дошли три седмици по-рано, преди Оцу да тръгне при Мусаши в Едо.

— Той не е в Едо — възрази Гоносуке. — Никой, дори и приятелите му, не знае къде е.

— Какво ще прави тя сега? — загрижи се Хього, като съжали, че не върна Оцу обратно в Коягю.

Въпреки че сдържаше сълзите си, Йори наистина искаше да е някъде другаде и да си изплаче мъката. По пътя надолу непрекъснато бе говорил за това как ще се срещне с Оцу, или поне така се струваше на Гоносуке. Когато разговорът на мъжете се измести към събитията в Едо, той бавно се отдалечи. Хього разпита Гоносуке за повече сведения относно Мусаши, за новини от чичо му, подробности около изчезването на Оно Тадааки. Изглеждаше, че въпросите му, както и осведомеността на Гоносуке, нямат край.

— Къде отиваш? — запита Ушиносуке Йори, като се появи зад него и съчувствено сложи ръка на рамото му. — Плачеш ли?

— Разбира се, че не.

Когато обаче поклати глава, сълзите му капнаха.

— Хм-м… знаеш ли как да изравяш диви картофи?

— Естествено.

— Има малко картофи нагоре. Искаш ли да пробваме кой може да рови по-бързо?

Йори прие предизвикателството и те започнаха да копаят.

Вече бе късно през деня и тъй като имаше още много за какво да говорят, Хього покани Гоносуке да прекара няколко дни в крепостта. Този обаче каза, че предпочита да продължи пътуването си.

Докато се сбогуваха, забелязаха, че момчетата отново липсват. След миг, Сукекуро посочи:

— Ето ги там горе. Като че ли копаят.

Йори и Ушиносуке бяха погълнати в работата си, която поради крехкостта на корените изискваше внимателно копаене на голяма дълбочина. Мъжете, на които техните усилия се сториха забавни, тихо дойдоха зад тях и ги наблюдаваха няколко минути, преди Ушиносуке да вдигне очи и да ги види. Той леко възкликна и Йори се обърна и се усмихна. След това удвоиха усилията си.

— Взех го — извика Ушиносуке, измъквайки дълъг картоф и го положи на земята.

Като видя ръката на Йори да потъва в дупка, дълбоко чак до рамото му, Гоносуке нетърпеливо каза:

— Ако не свършиш скоро, тръгвам сам.

Сложил ръка на кръста си подобно на възрастен селянин, Йори се изправи и отвърна:

— Не мога да успея. Ще ми трябва време до края на деня.

С примирен поглед изтърси пръстта от кимоното си.

— Не можеш да извадиш картофа, след като си копал толкова надълбоко ли? — запита Ушиносуке. — Ето, аз ще го извадя вместо теб.

— Не — възрази Йори и избута ръката му. — Ще се счупи.

Внимателно върна пръстта в дупката и я отъпка.

— Довиждане — извика Ушиносуке, като гордо нарами картофа и без да иска показа отчупеното му връхче.

Видял това, Хього възкликна:

— Ти си победен! Може и да спечели битката, но от състезанието по изравяне на картофи си изключен.