Ейджи Йошикава
Мусаши (49)

Заблудени птици

— Чакай ме, Матахачи. Защо трябва да ходиш толкова бързо?

Изостанала далеч назад и съвсем запъхтяна, Осуги беше загубила и търпение, и достойнство.

С глас, висок точно колкото да бъде чут, Матахачи промърмори:

— Така се беше разбързала като тръгвахме от странноприемницата, а чуйте я сега! Устата й по я бива от краката.

До подножието на връх Даймонджи бяха вървели по пътя за Ичиджоджи, но сега, навлезли навътре в планината, се бяха загубили.

Осуги не искаше да се отказва.

— Както все се заяждаш с мен — изропта тя дрезгаво, — всеки би си помислил, че имаш нещо против майка си.

Докато избърше потта от набръчканото си лице, Матахачи отново бе тръгнал напред.

— Няма ли да позабавиш? — извика тя. — Я да седнем малко тук.

— Ако спираш на всеки десет крачки да почиваш, няма да стигнем там преди изгрев-слънце.

— Има още много, докато изгрее слънцето. Поначало планински път като този нямаше да ме затрудни, но нещо съм настинала.

— Никога няма да признаеш, че си сбъркала, а? Преди, когато събудих ханджията, за да си починеш на топло, не можа и за миг да се спреш. Не искаше нищо за пиене и почна да натякваш как сме щели да закъснеем. Не бях си пийнал и две глътки, когато ме издърпа навън. Знам, че си ми майка, но трудно се разбира човек с жена като теб.

— Ха! Още ли се цупиш, че не те оставих да се налееш до оглупяване? Това ли било? Защо не можеш да се сдържаш малко? Днес имаме важни неща за вършене.

— Не трябва да си вадим сабите и да свършим работата сами. От нас се иска само да вземем кичур от косата или нещо от тялото на Мусаши. Няма нищо трудно в това.

— Твоята да бъде! Няма полза да се караме така. Да вървим.

Щом отново тръгнаха, Матахачи поднови своя недоволен монолог.

— Цялата тази работа е глупава. Вземаме кичур коса и го носим в селото да докажем, че сме изпълнили своето голямо призвание в живота. Онези селяци не са излизали от планините, та сигурно ще се впечатлят. Ох, как го мразя това село!

Той не само не беше загубил слабостта си към хубавото саке от Нада, красивите момичета в Киото и ред други неща, а и още вярваше, че градът е мястото, където ще му се усмихне щастието. Кой може да знае дали някой ден няма да се събуди сред всичко, което някога е желал? „Никога няма да се върна в онова досадно село“, зарече се безмълвно Матахачи.

Отново изостанала на доста разстояние, Осуги прати гордостта си на вятъра.

— Матахачи — обади се тя жално, — няма ли да ме поносиш на гръб? Моля ти се. Само за малко, а?

Той се намръщи и не каза нищо, обаче спря, за да го настигне. Тъкмо когато се изравняваше с него, до ушите им стигна ужасеният крясък, който бе стреснал Оцу и Джотаро. С израз на недоумяващо любопитство те останаха на място и напрегнато се заслушаха. След миг Осуги нададе стреснат вик, а Матахачи изведнъж се завтече към ръба на скалата.

— К… къде отиваш?

— Трябва да е нещо там долу! — отвърна той и се изгуби зад камъка. — Стой там. Аз ще видя кой е.

Осуги тутакси се съвзе от уплахата.

— Глупак! — извика тя. — Къде отиваш?

— Глуха ли си? Не чу ли онзи писък?

— Това с теб какво общо има? Връщай се! Връщай се тука!

Без да й обръща внимание, Матахачи бързо се провря до дъното на малката долчинка.

— Глупак! Тъпанар! — кресна тя.

Със същия успех можеше да лае по луната.

Матахачи пак й извика да стои на място, но бе толкова надолу, че Осуги едва го чу. „Сега какво?“, помисли си той и почна да съжалява за прибързаността си. Ако е сбъркал посоката, от която дойде викът, само губи време и сили.

Макар през листата да не проникваше лунна светлина, очите му постепенно свикнаха с тъмното. Попадна на една от многобройните преки пътеки, които насичаха планината източно от Киото и водеха за Сакамото и Оцу. Като тръгна покрай един поток с водопадчета и бързеи, намери някаква хижа, сигурно заслон за хора, които идват да ловят с копие планинска пъстърва. Беше много малка, за да побере повече от един човек и очевидно бе празна. Зад нея обаче Матахачи забеляза една свита фигура с белеещи се ръце и лице.

„Жена е“, помисли той доволно и се скри зад голям камък.

След няколко минути жената изпълзя иззад хижата, отиде до края на потока и загреба в шепа малко вода, за да пие. Матахачи пристъпи напред. Сякаш предупредена от някакъв животински усет, девойката се огледа крадешком и понечи да побегне.

— Акеми!

— Ох, уплаши ме!

В гласа й обаче имаше облекчение. Тя преглътна водата, която бе останала в гърлото й и дълбоко въздъхна.

След като я огледа от глава до пети, Матахачи попита:

— Какво се е случило? Какво правиш тук в този час нощем, облечена в дрехи за път?

— А къде е майка ти?

— Там горе.

Той махна с ръка.

— Обзалагам се, че е страшно ядосана.

— Заради парите ли?

— Да. Наистина съжалявам, Матахачи. Трябваше много бързо да тръгна и нямах достатъчно пари да си платя сметката, нито пък за път. Моля те, прости ми! Не ме карай да се връщам! Обещавам някой ден да върна парите.

Тя се просълзи.

— Защо са всичките тези извинения? А, ясно. Ти мислиш, че сме дошли да те хванем!

— О, аз не те виня. Дори да е било съвсем безразсъдно, аз все пак наистина избягах с парите. Ако ме хванат като крадец, надали, струва ми се, ще имам право да се оплаквам.

— Така би погледнала на това майка, но аз не съм такъв. Както и да е, те бездруго не бяха много. Щом наистина си имала нужда, аз с радост щях да ти ги дам. Не съм ти сърдит. Много по-любопитно ми е защо си тръгна така внезапно и какво правиш тук горе.

— Дочух какво си говорихте снощи с майка ти.

— О? За Мусаши ли?

— А-а, да.

— И съвсем отведнъж реши да идеш до Ичиджоджи?

Тя не отговори.

— Ох, забравих! — възкликна Матахачи, като си спомни с какво намерение слезе в долчинката. — Ти ли изпищя преди няколко минути?

Тя кимна и бързо надзърна уплашено към склона над тях. Като се увери, че там няма нищо, разказа как прекосила потока и се катерела по някаква стръмна скала, когато вдигнала поглед и върху един голям камък зърнала привидение с изключително зъл вид. Гледало към луната. Тялото му било като на джудже, но лицето, женско лице, било зловещо бяло, с уста, цепната от едната страна до ухото. То сякаш й се хилело нелепо и й изкарало ума от страх. Преди да дойде на себе си, вече се било скрило в долчинката.

Макар историята да звучеше невероятно, тя я разказа страхотно сериозно. Матахачи се опита любезно да я изслуша, но скоро го напуши смях.

— Ха-ха! Та това е измислица! Сигурно ти си изплашила привидението. Че нали бродеше по полето на боя и дори не изчакваше духовете на мъртвите да си тръгнат, та да почнеш да разсъбличаш труповете.

— Тогава бях само дете. Не знаех достатъчно, че да ме е страх.

— Далеч не беше толкова малка… Струва ми се, още вехнеш по Мусаши.

— Не… Той ми беше първата любов, обаче…

— Тогава защо отиваш в Ичиджоджи?

— И аз самата всъщност не знам. Просто си помислих, че ако отида, мога да го видя.

— Губиш си времето — натъртено каза Матахачи, след което й обясни, че за Мусаши възможността да излезе жив от битката не е и едно на хиляда.

След това, което се бе случило на Акеми в ръцете на Сеиджуро и Коджиро, мислите за Мусаши вече не извикваха у нея представи за блаженството, което на времето си въобразяваше, че двамата могат да споделят. Нито умря, нито намери живота, който искаше и сега се чувстваше като душа в чистилището — отпаднала от ятото и загубила се птица.

Докато се взираше отстрани в лицето й, на Матахачи изведнъж му хрумна колко е сходна нейната съдба с неговата. И двамата бяха изпуснали въжето, което ги свързва с пристана. Нещо в белосаното лице на момичето му подсказа, че тя може би си търси другар.

Прегърна я с една ръка, потри буза о нейната и прошепна:

— Хайде да отидем в Едо, Акеми.

— В… в Едо ли? Трябва да се шегуваш — каза тя, но мисълта за това я извади от унеса й.

Като притисна по-здраво нейните рамене, Матахачи продължи:

— Не е речено да е точно Едо, но всички говорят, че това бил градът на бъдещето. Осака и Киото са вече стари. Може би затова шогунът строи нова столица на изток. Ако идем там сега, трябва още да има много добри места за препитание, даже за две заблудени птици като теб и мен. Хайде, Акеми, кажи, че ще дойдеш.

Насърчен от проблясъка на нарастващ интерес по лицето й, той по-разгорещено добави:

— Ще можем да се забавляваме, Акеми. Ще можем да правим, каквото ни се иска. Че защо да живеем, ако не можем да правим това? Ние сме млади. Трябва да се научим да бъдем дръзки и хитри. Никой от двама ни няма да стигне далеч, ако се държим като слабаци. Колкото повече човек се опитва да бъде добър, и честен, и съвестен, толкова по-силно те сритва съдбата в зъбите и ти се присмива. Накрая плачеш до скъсване и докъде стигаш?

— Кажи, нали така е било винаги с нас? Ти нищо не си направила, за да се оставиш тази твоя майка и някакъв жесток мъж да те унищожат. Отсега нататък ти трябва да си тази, която мачка, вместо онази, която натискат в калта.

Акеми започваше да скланя. Чайната на майка й бе като клетка, от която и двамата избягаха. Оттогава светът не бе проявил към нея друго, освен жестокост. Чувстваше, че Матахачи е по-силен и по-способен да се справя с живота от нея. В крайна сметка — мъж е.

— Искаш ли да дойдеш? — попита той.

Макар да знаеше, че това е все едно къщата да е изгоряла и тя да се опитва да я изгради с пепелта наново, нужно й бе известно усилие, за да се отърси от блажената фантазия, в която Мусаши бе неин и само неин. Накрая обаче, без да казва нищо, кимна.

— Значи всичко е уредено. Сега да вървим!

— А майка ти?

— О, тя ли? — Матахачи си пое въздух и погледна към канарата. — Ако успее да докопа нещо, с което да докаже, че Мусаши е мъртъв, ще се върне на село. Сто на сто, като разбере, че ме няма, ще побеснее като стършел. Вече я чувам как разправя на всички, че съм я изоставил в планината да умре, както преди в някои краища на страната са изоставяли стариците. Ако обаче успея в живота, ще я възмездя за всичко. Както и да е, ние вече решихме. Да вървим!

Той закрачи напред, но тя изостана.

— Не оттам, Матахачи!

— Защо?

— Ще трябва пак да минем под онзи камък.

— Ха-ха! И да видим джуджето с женско лице ли? Я остави това! Сега аз съм с теб. А, чуй — онзи, който вика, не е ли майка ми? Побързай, преди да е дошла да ме търси. Тя е много по-лоша от някакъв дребен призрак със страховито лице.