Ейджи Йошикава
Мусаши (79)

Изоставеният пророк

Гората около светилището Хиракава Тенджин цялата трептеше от жуженето на жетварите. Някаква кукумявка изкряска, докато Мусаши крачеше от портата към преддверието на дома Обата.

— Добър ден! — каза той високо, но ехото от поздрава му се върна назад като от пуста пещера.

След време чу стъпки. Младият самурай, който се появи, препасал двете си саби, явно не бе просто прислужник, когото са натоварили да отваря вратата.

Без да си прави труда да коленичи, той започна:

— Мога ли да попитам за името ви?

Макар на не повече от двадесет и четири или двадесет и пет години, момъкът оставяше впечатление за някой, с когото човек трябва да се съобразява.

— Казвам се Миямото Мусаши. Нали не съм сбъркал и това е висшето училище за военни науки на Обата Кагенори?

— Точно така — дойде сухо в отговор.

По държанието на самурая бе очевидно, че той очаква Мусаши да почне да му обяснява, че пътува на различни места, за да трупа знания в бойните изкуства и така нататък.

— Един от учениците на вашето училище е ранен в сбиване — каза Мусаши. — За него сега се грижи майсторът на саби Дзушино Косуке, когото, вярвам, познавате. Идвам по молба на Косуке.

— Трябва да е Шиндзо! — За миг лицето на младежа изрази силна уплаха, но много скоро той се овладя. — Простете. Аз съм единственият син на Кагенори, Йогоро. Благодаря ви, че сте си дал труда да ни известите. В опасност ли е животът на Шиндзо?

— Тази сутрин бе по-добре на вид, но още е много рано да го пренасяте тук. Смятам, разумно ще е да го оставите засега в дома на Косуке.

— Надявам се да предадете на Косуке нашите благодарности.

— С радост ще го направя.

— Истината е, че откакто моят баща е прикован на легло, вместо него занятията водеше Шиндзо, докато миналата есен изведнъж напусна. Както забелязвате, сега тук няма почти никой. Съжалявам, че не сме в състояние да ви приемем както подобава.

— Но моля ви. Обаче кажете ми — има ли някаква вражда между вашето училище и Сасаки Коджиро?

— Да. Когато е започвала, аз отсъствах и затова не зная подробностите, но явно Коджиро е обидил баща ми, което естествено възбудило недоволството на учениците. Решили да накажат Коджиро, но той убил няколко от тях. Както разбрах, Шиндзо е напуснал, тъй като накрая стигнал до извода, че той самият трябва да отмъсти.

— Разбирам. Всичко става ясно. Бих искал да ви дам малък съвет. Не се бийте с Коджиро. Той не може да бъде победен с обичайните начини за саблен бой, а още по-малко е уязвим на стратегически ходове. Като боец и като стратег няма равен на себе си, дори между най-големите живи днес майстори.

Тази преценка предизвика в Йогоровия поглед изблик на яростен плам. Забелязал това, Мусаши намери за уместно да повтори своето предупреждение.

— Оставете надменността сега да властва — завърши той. — Безсмислено е да се излагате на такава огромна опасност заради някаква проста обида. Не се залъгвайте с мисълта, че поражението на Шиндзо прехвърля на вас отговорността да уредите сметките. Ако се опитате да го направите, просто ще повторите станалото с него. Би било глупаво, много глупаво от ваша страна.

След като Мусаши се изгуби от поглед, Йогоро се облегна на стената и скръсти ръце. Тихо, с леко потрепващ глас, той промълви:

— Значи дотам се е стигнало. Дори Шиндзо не е успял!

Вперил празен поглед в тавана, той се замисли за писмото, което Шиндзо му бе оставил. Там се казваше, че целта на напускането му е да убие Коджиро и че ако не успее, Йогоро навярно никога повече няма да го види жив.

Това, че не е загинал, съвсем не правеше поражението на Шиндзо по-малко унизително. След като училището бе принудено да прекъсне своята дейност, гражданите като цяло останаха с убеждението, че Коджиро е бил прав — Висшето училище Обата е обучавало страхливци или в най-добрия случай — теоретици, лишени от способност за действие. Това доведе до бягството на някои от учениците. Други, разтревожени от болестта на Кагенори и от явния упадък на школата Кошу, преминаха към съперничещата й школа Нагамура. Само още двама или трима продължаваха да живеят в училището.

Йогоро реши да не казва на баща си за Шиндзо. Стори му се, че единствената останала сега възможност за него е да се грижи възможно най-добре за стареца, макар мнението на лекарите да бе, че не може да става дума той да се възстанови.

— Йогоро, къде си?

Йогоро постоянно се смайваше как, когато поискаше да повика сина си, гласът на неговия баща, макар да бе пред вратите на смъртта, ставаше като на съвършено здрав човек.

— Ида — Той изтича до стаята на болния, падна на колене и попита: — Викахте ли ме?

Както често правеше, когато се умори да лежи изпънат по гръб, Кагенори се бе подпрял на стената до прозореца, пъхнал възглавницата под лакътя си.

— Кой беше този самурай, дето току-що излезе от портата? — попита.

— А-а — започна Йогоро, объркан. — О, този ли? Никой от значение. Просто носеше някакво известие.

— Известие откъде?

— Ами, изглежда с Шиндзо е станало произшествие. Самураят дойде да ни каже. Представи се като Миямото Мусаши.

— М-м. Не е родом от Едо, нали?

— Не. Разбрах, че е от Мимасака. Ронин е. Да не ви се е сторил познат?

— Не — отвърна Кагенори, живо поклащайки рядката си посивяла брада. — Не си спомням някога да съм го виждал или чувал за него… През живота си съм срещал много хора — на бойното поле, както и в ежедневието. Някои бяха много добри, ценях ги много. Онези, които можех да сметна за истински самураи, в пълния смисъл на думата, бяха малцина. Този мъж — Мусаши ли каза? — ми се понрави. Бих искал да се срещна с него, да поговорим. Иди го помоли да се върне.

— Да, господине — отвърна покорно Йогоро, но преди да е станал, с малко озадачен глас добави: — Какво ви е направило впечатление в него? Видели сте го само от разстояние.

— Ти не би могъл да разбереш. Когато вече можеш, ще си стар и съсухрен като мен.

— Обаче трябва да е имало нещо в него.

— Възхитих се на неговата бдителност. Дори при болен старец като мен той не остави предпазливостта да му измени. Щом влезе през портата, спря и се огледа — за разположението на къщата, за прозорците и това дали са отворени или затворени, за пътеката към градината — за всичко. И това обхвана само с един поглед, без въобще да се държи някак неестествено. Всеки би предположил, че той просто се спира за миг в знак на уважение към домакина. Бях смаян.

— Значи смятате, че той е наистина достоен самурай?

— Навярно. Сигурен съм, че ще е много интересно да се разговаря с него. Повикай го да се върне.

— Не ви ли е страх, че това ще ви се отрази зле?

Кагенори доста се бе развълнувал и това напомни на Йогоро лекарското предупреждение, че баща му не бива да говори дълго време.

— Не се тревожи сега за моето здраве. От години чакам да срещна мъж като този. Не съм изучавал военна наука толкова време, за да я преподавам на деца. Признавам, че моето учение за военната наука е свързано с школата Кошу, но то не е просто продължение на опита на прочутите воини от Кошу. Представите ми се различават от онези на Такеда Шинген, Уесуги Кеншин, Ода Нобунага или останалите военни предводители, които доскоро се биеха за власт над страната. Оттогава задачите на военната наука станаха други. Моето учение има за цел постигането на мир и спокойствие. Някои от тези неща ти знаеш, но въпросът е — на кого мога да поверя сега замислите си?

Йогоро мълчеше.

— Ако и да има много неща, които искам да ти предам в наследство, сине мой, ти още си незрял, твърде незрял, за да оцениш забележителните качества на човека, когото току-що си срещнал.

Йогоро сведе поглед, но понесе този упрек мълчаливо.

— Щом дори аз, при все че съм склонен да гледам благосклонно на всички твои постъпки, те смятам за незрял, няма съмнение — ти още не си човекът, който ще продължи делото ми, тъй че трябва да намеря подходящ такъв и да поверя твоето бъдеще нему. Все чаках този да се появи. Спомни си — когато черешовият цвят пада, от вятъра зависи да пръсне прашеца му.

— Вие не бива да падате, татко. Трябва да се опитате да живеете.

Старият човек погледна строго и вдигна глава.

— Такива приказки доказват, че си още дете! Сега върви бързо да намериш самурая!

— Да, господине!

— Не го насилвай. Само му предай какво съм ти казал и го доведи със себе си.

— Веднага, татко.

Йогоро тичешком тръгна. Излязъл навън, той се насочи първо в посоката, накъдето видя, че пое Мусаши. После огледа навсякъде в двора на светилището, отиде даже до главната улица, която пресичаше Комачи, но напразно.

Не остана много стреснат, тъй като не беше така дълбоко убеден като баща си в превъзходството на Мусаши, нито пък остана благодарен за предупреждението, което този му даде. Съвсем неприятно му бе да слуша за изключителните способности на Коджиро и за това, колко глупаво е „да се излага на такава огромна опасност заради някаква проста обида“. Все едно Мусаши беше дошъл нарочно, за да възхвалява Коджиро.

Дори докато още слушаше покорно баща си, вече си мислеше: „Не съм толкова млад и незрял, колкото казваш.“ И истината бе, че тъкмо в тази минута не би могло по-малко да го е грижа какво мисли Мусаши.

Двамата са приблизително на еднаква възраст. Дори дарбата на Мусаши да е изключителна, има граници на това, което може да знае и което умее. По-рано Йогоро бе напускал дома за година, две години, даже за три, за да води живот на аскет — шугийоша. Известно време прекара в училището на друг един познавач на военното дело и после изучава Дзен при един много строг учител. И при все това баща му, след като едва бе зърнал този непознат ронин, не само си състави преувеличено — по подозренията на Йогоро — мнение за качествата му, но стигна дотам да препоръча Мусаши на своя син като образец за подражание.

„Може направо да се връщам, помисли си тъжно младежът. Явно няма начин да убедиш един родител, че неговият син вече не е дете.“ Отчаяно копнееше за деня, когато Кагенори ще го погледне и внезапно ще забележи, че е и голям мъж, и смел самурай. Болеше го при мисълта, че баща му може да умре, преди този ден да е дошъл.

— Хей, Йогоро! Йогоро сте, нали?

Йогоро се извъртя на пети и видя, че гласът е на Накатогава Хандаю, самурай от дома Хосокава. Напоследък не се бяха виждали, но беше време, когато Хандаю редовно посещаваше занятията на Кагенори.

— Как е нашият почитан учител със здравето? Толкова задължения имам, че не ми остава време да се отбия.

— Почти все така е, благодаря.

— А чувах също, че Ходжо Шиндзо нападнал Сасаки Коджиро и бил победен.

— Нима вече сте научили за това?

— Да, тази сутрин при господаря Хосокава говореха за случката.

— Станало е едва снощи.

— Коджиро гостува при Ивама Какубей. Какубей трябва да е разказал някому. Дори господарят Тадатоши знаеше.

Йогоро бе прекалено млад да слуша хладнокръвно това, но пък не му се искаше с някое неволно потрепване да издаде гнева си. Сбогува се колкото можа по-бързо с Хандаю и се забърза към дома.

Вече бе взел решение.