Ейджи Йошикава
Мусаши (60)

Пари в дар

Първата мисъл на Мусаши при събуждане бе за Оцу и Джотаро и макар двамата с Геки да водиха на закуска съвсем обичаен разговор, въпросът как да ги намери въобще не излизаше от ума му. След като излязоха от странноприемницата, той несъзнателно започна да се вглежда във всяко лице, което срещаха по пътя. Един-два пъти му се стори, че вижда пред себе си Оцу, само за да открие после, че е сбъркал.

— Вие изглежда търсите някого — отбеляза Геки.

— Така е. С моите спътници се разделихме по пътя и сега се тревожа за тях. Мисля, по-добре ще е да се откажа от това да дойда с вас до Едо и да претърся някои от другите пътища.

— Това е лошо — отвърна разочарован Геки. — Много разчитах да пътуваме заедно. Надявам се това, че снощи говорих прекалено много, да не промени вашето намерение да посетите Сендай.

Държанието на Геки, прямо и мъжествено, се харесваше на Мусаши.

— Много любезно от ваша страна, че ме каните — каза той. — Надявам се някой ден да имам тази възможност.

— Бих искал сам да видите как нашите самураи се обучават. А ако това не ви интересува, тогава просто го приемете като едно пътуване, за да опознаете ново място. Ще можете да чуете местните песни и да посетите Мацушима. Тя е прочута с гледките си, да знаете.

Геки се сбогува и пъргаво тръгна към прохода Вада.

Мусаши се извърна и закрачи назад към мястото, където главният път за Кошу се отклоняваше от пътя Накасендо. Застана там и се зае да обмисли какво ще прави. В това време към него се приближи група надничари от Сува. По облеклото им можеше да се предположи, че са хамали, коняри или носачи на примитивните паланкини, които се използваха по тези места. Приближиха се бавно, със скръстени ръце, прилични на войска от раци.

Докато погледите им грубо шареха по Мусаши, един се обади:

— Господине, вие явно търсите някого. Някоя хубава дама ли е или просто слуга?

Мусаши поклати глава, махна им леко пренебрежително и се обърна на друга страна. Не знаеше на изток или на запад да тръгне и накрая реши този ден да остане на място и да види какво ще може да открие в околността. Ако въпросите му не го доведат до никъде, ще може вече с чиста съвест да продължи към столицата на шогуна.

Мислите му бяха прекъснати от един от работниците.

— Ако търсите някого, ние можем да ви помогнем — каза той. — По-добре ще е, отколкото да се маете под това горещо слънце. Как изглежда вашият приятел?

Друг добави:

— Няма дори да ви определяме цена за услугата. Оставяме това на вас.

Мусаши склони да им опише подробно Оцу и Джотаро.

След като се посъветва с другарите си, първият от мъжете каза:

— Не сме ги виждали, но ако се разделим, със сигурност ще ги открием. Похитителите трябва да са тръгнали по един от трите пътя между Сува и Шиоджири. Вие не познавате тукашната околност, а ние — напротив.

Не особено уверен във възможността за успех при такава насечена местност, Мусаши каза:

— Добре, идете ги потърсете.

— Готово — извикаха мъжете.

Те пак се събраха накуп, явно за да решат кой къде ще иде. След това предводителят излезе напред и почтително потри длани.

— Остава само едно дребно нещо, господине. Видите ли… Не ми се щеше да го казвам, но ние сме просто работници, нямаме и петак. Ами, никой от нас не е хапвал днес нищо. Питахме се дали не можете да ни платите отсега половината за деня и да кажем — малко нещо отгоре. Обещавам, че до залез-слънце ще намерим вашите спътници.

— Разбира се. Бездруго мислех да ви предплатя нещо.

Мъжът спомена една сума, за която, след като преброи парите си, Мусаши установи, че е повече от това, което има. Не беше като да не цени стойността на парите, но тъй като пътуваше сам и нямаше никой, който да зависи от него, отнасяше се към тях с безразличие. Приятели и почитатели понякога му даваха като подарък пари за път, имаше и храмове, където често успяваше да пренощува безплатно. По друго време преспиваше на открито и изкарваше без обичайната храна. По един или друг начин винаги бе успявал да се оправи.

По време на това пътуване остави паричните въпроси на Оцу, която бе получила от господаря Карасумару значителен подарък от пари за из път. Всяка сутрин тя плащаше сметката в странноприемницата и му даваше известно количество пари за харчене, както би правила всяка обикновена домакиня.

Сега Мусаши задържа малко за себе си и раздаде останалите пари на мъжете. Макар да бяха очаквали повече, те „само заради него“ се съгласиха все пак да предприемат издирването.

— Чакайте ни при двуетажната порта на светилището Сува Мьоджин — посъветва го този, който говореше от името на всички. — До вечерта ще сме се върнали с някакви новини.

Те се пръснаха в няколко различни посоки.

Вместо да пилее деня си, без да прави нищо, Мусаши отиде да разгледа крепостта Такашима и град Шимосува. Спираше се тук и там да отбележи разни особености на местния пейзаж, които някога в бъдеще можеше да му се наложи да използва и да разгледа начините за напояване. На няколко пъти попита дали в околността има известни познавачи на военното дело, но не научи нищо, което да го заинтересува.

С наближаването на залез-слънце Мусаши отиде при светилището и уморен и обезсърчен, седна на каменните стъпала, които водеха към двуетажната порта. Никой не се появи и той тръгна да пообиколи обширните вътрешни дворове. Когато се върна при портата обаче, там все още нямаше никого.

Макар да не бе силен, шумът от конски тропот почна да го дразни. Слезе по стълбите и стигна до някакъв скрит зад дърветата навес, където един много стар коняр даваше храна на свещените храмови бели коне.

Той укорително погледна Мусаши.

— Мога ли да ви помогна? — попита сухо. — По работа в светилището ли идвате?

След като чу защо Мусаши е тук, избухна в неудържим смях. Мусаши, който не виждаше в своето положение нищо смешно, не направи усилие да прикрива намръщеното си изражение. Преди обаче да е казал нещо, старецът се обади:

— Не ви е работа да пътувате самичък. Много сте простодушен. Нима наистина помислихте, че такива крайпътни скитници ще се хванат цял ден да търсят вашите приятели? Щом сте им платил предварително, никога повече няма да ги видите.

— Ще рече, вие смятате, че те просто са се престорили, когато се пръснаха и тръгнаха в разни посоки?

Изражението на коняря стана сега съчувствено.

— Ограбили са ви! — каза той. — Чувах, че днес целия ден десетина бродяги пиели и играели комар в една горичка от другата страна на върха. Най-вероятно е да са вашите. Такива неща стават постоянно. — И той продължи с няколко разказа за пътници, с измама лишени от безсъвестни хора от парите си. Накрая обаче заключи: — Така върви светът. Отсега нататък бъдете по-внимателен.

След този мъдър съвет старецът вдигна своето ведро и се отдалечи, оставяйки Мусаши с чувството, че е глупак.

— Сега е много късно да сторя каквото и да било — въздъхна той. — Гордея се с това, че никога не оставям и едно открито място пред моите противници, а сега една дружина неграмотни работници ме взима за нищо!

Съзнанието за прекомерната му доверчивост дойде за него като шамар в лицето. Такива неща лесно могат да помътнят обучението му в Изкуството на войната. Как може някой, когото хора, по-долни от него, така лесно лъжат, да застане начело на цяла войска? Докато бавно се качваше нагоре към портата, Мусаши реши занапред повече да внимава какво става в света наоколо му.

Един от работниците се озърташе в тъмното и веднага щом видя Мусаши, му извика и изтича малко надолу по стълбите.

— Радвам се, че ви намирам, господине — каза той. — Имам новини за единия от хората, които търсите.

— О? — След като току-що се бе упреквал за простодушието си, Мусаши остана удивен, но и благодарен да узнае, че не всички на този свят са измамници. — Какво ще рече „единия“ — момчето или жената?

— Момчето. То е заедно с Дайдзо от Нарай и аз открих къде е сега Дайдзо или поне накъде е тръгнал.

— И къде ще да е това?

— Не ми се стори, че онази паплач, с която бях днес сутринта, ще изпълни обещанието си. Те целият ден играха комар, но на мен ми стана мъчно за вас. Тръгнах от Шиоджири към Себа и разпитвах всички, които срещнех по пътя. Никой не знаеше нищо за момичето, но от прислужницата в хана, където обядвах, чух, че днес към пладне Дайдзо бил минал през Сува на път за прохода Вада. Каза, че с него имало някакво момченце.

Мусаши се почувства неудобно и доста тържествено каза:

— Голяма добрина сте имали да ме известите за това.

Извади кесия, като знаеше, че тя съдържа само колкото да плати за собствената си вечеря. За миг се поколеба, но като си помисли, че честността не бива да остава невъзнаградена, даде на работника своята последна монета.

Доволен от възнаграждението, мъжът вдигна парите в знак на благодарност към челото си и щастлив си тръгна.

Докато гледаше как парите му се отдалечават по пътя, Мусаши реши, че ги е използвал за по-достойна цел от това да напълни стомаха си. Може би работникът, след като научи, че порядъчните постъпки могат да носят полза, ще излезе утре на пътя и ще помогне на някой друг странник.

Вече бе тъмно, но Мусаши реши, вместо да спи под стряхата на някоя селска къща, по-добре да прекоси прохода Вада. Ако пътува цяла нощ, би трябвало да настигне Дайдзо. Тръгна напред, повторно предвкусвайки удоволствието да бъде сам нощем на пустия път. Нещо в това го привличаше. Докато броеше крачките си и се вслушваше в мълчаливия глас на небесата горе, можеше да забрави всичко и да се радва на собственото си съществуване. Когато бе заобиколен от навалица, духът му често му се струваше натъжен и откъснат от хората, а сега го усети жив и бодър. Можеше хладно и безпристрастно да поразсъждава върху живота и дори да оценява себе си, както би оценил някой напълно чужд човек.

Малко преди полунощ бе отвлечен от своите размишления от някаква светлина в далечината. Откакто пресече моста над река Очиай, вървеше все нагоре. Единият проход вече бе зад гърба му; другият — при Вада — се чернееше напред под звездното небе, а зад него оставаше дори по-високия превал при Даимон. Светлината бе в някакво ниско място, успоредно на двете била.

„Прилича на голям огън, помисли си и за първи път от часове усети болезнен пристъп на глад. Може да ме пуснат да си изсуша ръкавите и да ми дадат малко каша или нещо друго.“

Щом се приближи, видя, че това не е огън на открито, а светлината от една малка крайпътна чайна. Имаше четири-пет коневръза, но коне не се виждаха. Изглеждаше невероятно в този час на такова място да има някой, но все пак Мусаши долавяше, смесен с пращенето на огъня, шум от дрезгави гласове. Няколко минути остана колебаещ се под стряхата. Ако бе селска или дърварска хижа, нямаше да има угризения да помоли за подслон и нещо останало за ядене, но това тук бе място за делови хора.

Мирисът на храна разпали глада му повече от всякога. Топлият пушек го обгърна и той не успяваше да се откъсне от него. „Е, ако им обясня в какво положение съм, може вместо заплащане да приемат статуята.“ „Статуята“ беше малкият образ на Канон, който бе изрязал от дървото на една стара слива.

Щом нахълта в чайната, стреснатите посетители прекъснаха разговора си. Вътрешността бе проста — пръстен под, в средата с огнище и комин, около които се бяха скупчили трима мъже на ниски столчета. В едно гърне вреше смес от глиганско месо и едра ряпа. В жаравата се грееше съд със саке. Съдържателят бе застанал с гръб към тях, режеше туршия и добродушно бъбреше нещо.

— Какво искате? — попита един от посетителите — човек с остър поглед и дълги бакенбарди.

Твърде гладен, за да го чуе, Мусаши подмина мъжете и като приседна на ръба на едно от столчетата, се обърна към стопанина:

— Дайте ми бързо нещо за ядене. Ориз и туршия ще стигнат. Каквото и да е.

Мъжът отля малко от яхнията върху паничка със студен ориз и я постави пред него.

— Смятате да пресечете тази нощ прохода ли? — попита той.

— А-ха — промърмори Мусаши, вече докопал някакви клечки за ядене и с наслада нахвърлил се върху храната. След втората хапка попита: — Знаете ли, дали един мъж на име Дайдзо — живее в Нарай — е минавал днес следобед оттук на път за прохода? С него има едно малко момче.

— Боя се, че не мога да ви помогна — отвърна собственикът и после се обърна към другите: — Тоджи, вие или вашите приятели виждали ли сте някакъв по-възрастен мъж на път с едно момче?

След като си прошепнаха нещо, тримата мъже с общо кимване отвърнаха отрицателно.

Мусаши, заситен и загрят от топлата храна, взе да се тревожи за сметката. Заради присъствието на останалите се бе поколебал да обсъди отначало това със собственика, но нито за миг не му се стори, че проси нещо. Просто му се видя по-важно да се погрижи първо за стомаха си. Реши, ако съдържателят не поиска да приеме статуята, да му предложи своя кинжал.

— Съжалявам, че трябва да ви кажа това — започна Мусаши, — но нямам у себе си никакви пари. Но вижте, аз не ви моля да ме нахраните безплатно. Тук имам нещо, което мога да предложа като заплащане, ако го приемете.

Неочаквано дружелюбно стопанинът отвърна:

— Сигурен съм, че ще стане. Какво е?

— Една статуя на Канон.

— Истинска статуя ли?

— О, не е работа на някой известен майстор — просто нещо, което съм правил сам. Може да не струва даже колкото паничка с ориз, но вижте я все пак.

Щом се зае да развързва връвта на торбата си — същата, която носеше от години — тримата мъже оставиха пиенето и съсредоточиха вниманието си върху ръцете му. Освен статуята, торбата съдържаше само един чифт долни дрехи и принадлежности за писане. Щом изсипа съдържанието й, нещо с дрънчене падна на пода. Останалите си поеха шумно дъх — предметът, който лежеше в нозете на Мусаши, беше кесия за пари, от която се изсипаха няколко златни и сребърни монети. Самият Мусаши се втренчи, онемял от изумление.

„Откъде се е взело това?“

Останалите мъже проточиха шии, за да огледат съкровището.

Мусаши усети, че в торбата има още нещо и извади оттам едно писмо. То беше само от един ред, гласящ:

Това засега трябва да покрие разходите ви по пътя.

Геки

Мусаши бързо разбра какво означава това — по този начин Геки се опитваше да го купи за служител на господаря на Сендай и крепостта Аоба — Дате Масамуне. Нарастващата възможност за решителен сблъсък между родовете Токугава и Тойотоми налагаше на големите даймио да държат при себе си значителен брой способни бойци. В тази безогледна надпревара за привличане на малцината наистина изтъкнати самураи особено обичан похват беше да се опиташ да направиш такива хора свои длъжници — макар и с някоя малка сума — и с това да получиш тяхното мълчаливо съгласие за бъдещо съдействие.

Общоизвестно беше, че Тойотоми Хидейори предоставя големи парични суми на Гото Матабей и Санада Юкимура. Макар привидно Юкимура да отшелничестваше на връх Кудо, от крепостта Осака му пращаха толкова много злато и сребро, че Иеясу нареди пълно разследване на случая. Тъй като личните нужди на оттеглил се военачалник, живеещ в скромна килия, са доста ограничени, едва ли не сигурно бе, че парите минават в ръцете на няколкото хиляди местни ронини, които прекарваха своето време в бездействие в близките градове и села и чакаха началото на бойните действия.

Да намери способен воин — както Геки смяташе, че е станало — и да го привлече на служба при своя господар бе една от най-големите възможни заслуги за един служител. И тъкмо по тази причина Мусаши сега не желаеше парите на Геки — да ги употреби би го обвързало с нежелано задължение. Само след няколко мига той реши да се откаже от този дар, все едно никога не го е получавал.

Без нито дума се пресегна надолу, вдигна кесията и я върна обратно в торбата си, после, като че нищо не се е случвало, се обърна към стопанина и каза:

— Е, тогава оставям статута тук като заплащане.

Мъжът обаче се възпротиви:

— Вече не мога да приема това, господине!

— Че има ли й нещо? Не твърдя да съм майстор, обаче…

— О, не е лоша и ако, както казахте, нямахте пари, щях да я взема, обаче вие имате много. Защо разхвърляте парите си пред очите на хората, щом искате да ви вярват, че сте без петак?

Останалите посетители, отрезвели и възбудени от вида на златото, живо закимаха в знак на съгласие. Мусаши, който осъзна безполезността на довода, че парите не са негови, извади една сребърна монета й я подаде на човека.

— Това е прекалено много, господине — оплака се този. — Нямате ли нищо по-дребно?

Един оглед набързо показа известни разлики в стойността на монетите, обаче не откри нито една по-дребна.

— Не се грижете за остатъка — каза Мусаши. — Можете да го задържите.

Вече неспособен да поддържа заблуждението, че парите ги няма, Мусаши пъхна за по-сигурно кесията в пояса си.

После, въпреки поканите да поостане още малко, нарами торбата и излезе навън в нощта. След като се бе нахранил и възстановил силите си, пресметна, че до изгрев-слънце ще може да стигне прохода Даимон. Денем би видял наоколо изобилие от планински цветя — алпийски рози, тинтява, диви хризантеми, — но нощем в огромното море на мрака можеше да различи само легналата над земята подобна на памук мъгла.

Беше на около четвърт час път от чайната, когато един от мъжете, които видя там, го спря с думите:

— Чакайте! Забравихте си нещо. — Като настигна Мусаши, мъжът запъхтян додаде: — Ама бързо ходите! След като си тръгнахте, намерих тези пари и ви ги нося. Ваши трябва да са.

Той протегна към него една сребърна монета, която Мусаши отказа с думите, че положително не е негова. Мъжът настояваше, че е.

— Трябва да се е търколила в ъгъла, когато си изпуснахте кесията.

Тъй като не беше преброил парите, Мусаши нямаше възможността да докаже, че човекът не е прав. С няколко думи за благодарност взе среброто и го мушна в ръкава на кимоното си. По някаква причина обаче никак не се трогна от тази проява на честност.

Макар да бе свършил работата си, мъжът продължи да върви редом с Мусаши и започна да бъбри.

— Може би не бива да ви питам, но при някой известен учител ли изучавате саблен бой?

— Не. Сам се обучавам.

Вялият отговор не успя да обезсърчи мъжа, който обяви, че също бил по-рано самурай и допълни:

— Понастоящем съм принуден да живея тук в планините.

— Нима?

— А-ха. Както и другите двама. Всички бяхме самураи. Сега си изкарваме хляба със сечене на дърва и събиране на билки. Като дракона от пословицата сме, дето чака в езерото да удари неговия час. Не мога да се правя на Сано Гендзаемон, обаче когато му дойде времето, ще хвана старата си сабя, ще си сложа изтърканите доспехи и ще ида да се бия за някой прочут даймио. Само чакам този ден да дойде!

— Вие за Осака или за Едо сте?

— Без значение. Главното е да си на нечия страна, иначе ще си пропилея живота в този пущинак.

Мусаши учтиво се усмихна.

— Благодаря, че ми донесохте парите.

После, в опит да се откачи от човека, закрачи с широки, бързи крачки. Мъжът продължаваше да ходи редом с него. При това постоянно се доближаваше към лявата страна на Мусаши — действие, което всеки опитен боец би взел за подозрително. Вместо обаче де разкрива своето безпокойство, Мусаши не направи нищо да се защити отляво и се остави съвсем открит.

Мъжът започна да се държи все по-приятелски.

— Мога ли да ви предложа нещо? Ако желаете, защо не дойдете да пренощувате у нас? След прохода Вада ви остава още и Даимон. До сутринта може и да стигнете, но е много стръмно — пътят е труден за някой, който не познава този край.

— Благодаря. Мисля, че ще се възползвам.

— Така и трябва. Единственото е, че няма нищо какво да ви предложим за храна или забавление.

— Ще се радвам, ако има къде да ме сложите да легна. Къде е домът ви?

— На около половин час встрани наляво и още малко нагоре.

— Вие настина живеете навътре в планината, а?

— Както ви казах, докато му дойде времето, сме се притаили — събираме билки, ловуваме, такива неща. Живея заедно с останалите двама души.

— Като стана дума, сега те къде са?

— Сигурно още пият. Всеки път като идем на онова място и те се напиват, та накрая трябва да ги влача до вкъщи. Тази вечер реших просто да ги оставя… Внимавайте! Там е много стръмно — долу тече поток. Опасно е.

— Ще пресичаме ли потока?

— Да. Тук е тесен и точно под нас има прехвърлено едно дърво. След като пресечем, тръгваме надясно и ще се качим нагоре по брега.

Мусаши усети, че мъжът се е спрял на едно място, но не погледна назад. Намери дървото и тръгна по него. Миг по-късно мъжът се метна напред и вдигна края на ствола, опитвайки се да хвърли Мусаши във водата.

— Какви ги вършите?

Викът дойде отдолу, но непознатият вирна глава от изненада. Мусаши, който бе очаквал коварния ход, вече беше скочил от дървото и леко като птичка се бе приземил върху един голям камък. Стреснатият нападател пусна дървото в потока. Преди завесата от пръски да се е слегнала, Мусаши вече бе скочил отново на брега и посякъл противника си. Всичко стана така бързо, че този дори не видя кога Мусаши извади сабята.

Трупът се сгърчи за миг-два, преди да застине в неподвижност. Мусаши не го удостои дори с поглед. Вече повторно бе заел стойка, готов за следващото нападение — беше сигурен, че такова ще последва. Докато се готвеше да го посрещне, косата му настръхна като перата по орлова глава.

Настъпи кратка тишина, след която се чу трясък, достатъчно силен да разцепи клисурата на две. Изстрелът дойде като че ли някъде от отсрещната страна. Мусаши приклекна и добре премерената сачма изсвистя там, където допреди малко бе тялото му и заседна във високия бряг зад него. Паднал, сякаш е ранен, той хвърли поглед към другата страна, където зърна във въздуха като светулки да хвъркат червени искри. Едва успя да различи две предпазливо пълзящи напред сенки.