Ейджи Йошикава
Мусаши (29)

Въртележката

Обърнат към морето, Мусаши седеше на тясната тераса пред малката рибна гостилница. Специалитетът на гостилницата бяха морски охлюви, поднасяни направо сварени в черупките. Близо до терасата стояха две гмуркачки с кошници прясно уловени миди в ръцете и някакъв лодкар. От една страна този го подканяше да направят заедно обиколка на островите покрай брега, а от друга жените се опитваха да го убедят, че където и да отива, има нужда да вземе със себе си миди.

Мусаши бе зает с това да отдели от крака си пропитата с гной превръзка. Тежко пострадал от раната, сега той едва можеше да повярва, че треската и отокът са вече минали. Кракът му си бе върнал обичайните размери и макар кожата да беше бяла и сбръчкана, го болеше съвсем малко.

Махна на лодкаря и гмуркачките да си вървят, свали чувствителния си крак на пясъка и тръгна към брега да го измие. После се върна на терасата и зачака момичето от гостилницата, което бе пратил да му купи нови кожени чорапи и сандали. Щом тя се върна, сложи ги и предпазливо направи няколко крачки. Още накуцваше, но съвсем не като преди.

Старецът, който готвеше охлювите, вдигна поглед.

— Салджията ви вика. Не искахте ли вие да пресечете до Оминато?

— Да. Оттам, мисля, има редовно лодка до Цу.

— Има, също има лодки за Йокаичи и Кувана.

— Колко дни остават до края на годината?

Старецът се засмя.

— Завиждам ви — каза той. — Явно нямате да плащате дългове тази година. Днес сме двайсет и четвърти.

— Само толкова ли? Мислех, че е по-късно.

— Колко е хубаво да си млад!

Докато крачеше към пристана на саловете, Мусаши усети някакъв порив да продължи да тича, все по-бързо. Оздравяването повдигна духа му, но много по-щастлив го правеше духовното изживяване тази сутрин.

Салът вече бе пълен, но той успя да си намери място. На противоположната страна на залива, при Оминато, се качи на една голяма лодка, която отиваше в Овари. Платната се изпънаха и съдът се плъзна по приличната на стъкло повърхност на залива на Исе. Мусаши стоеше в тълпата и спокойно се взираше над водата от лявата си страна към старото тържище, Ямада и пътя за Мацудзака. Ако отиде в Мацудзака, може би ще срещне прославения майстор на сабята Микогами Тендзен, но не — още е много рано за това. Слезе, както възнамеряваше, в Цу.

Забеляза пред него да върви човек с къса пръчка на кръста. Около пръчката имаше омотана верига с кълбо на края. Мъжът носеше също къса бойна сабя в кожена ножница. Изглеждаше на четиридесет и две, четиридесет и три години. Лицето му, тъмно като това на Мусаши, бе сипаничаво, а червеникавата коса — вързана на възел отзад.

Можеше да бъде взет за разбойник, ако не беше момчето, което го следваше. Двете бузи на детето бяха изцапани със сажди и то носеше голям чук — явно бе ковашки чирак.

— Майсторе, почакайте ме!

— Давай по-бързо!

— Бях оставил чука в лодката.

— Изоставяш това, от което си вадиш хляба, а?

— Върнах се и го взех.

— Сигурно си много горд от себе си заради това. Следващия път като забравиш нещо, направо ти строшавам главата!

— Майсторе… — замоли момчето.

— Тихо!

— Не може ли да пренощуваме в Цу?

— Още е съвсем светло. До свечеряване ще успеем да се приберем у дома.

— И без друго искам да спра някъде. Щом сме на път, защо да не се порадваме на пътуването?

— Не говори глупости!

Улицата, по която се влизаше в града, бе заета от магазинчета за дребни предмети и също като в други пристанища, залята от хора, които се опитваха да привлекат посетители в странноприемниците си. Чиракът отново загуби от поглед своя майстор и тревожно се загледа в тълпата, докато онзи не излезе от едно магазинче с малка, шарена книжна въртележка.

— Ива! — извика той на момчето.

— Да, господине.

— Дръж това. И внимавай да не се счупи! Мушни си го в яката.

— Подарък за малкия ли?

Мъжът изсумтя.

След като го бе нямало по работа няколко дни, сега с нетърпение очакваше да види доволната усмивка на детето, когато му даде играчката.

Изглеждаше, че двамата почти водят Мусаши след себе си. Всеки път щом решеше да завие, те завиваха преди него в същата посока. На Мусаши му хрумна, че този ковач е навярно Шишидо Байкен, но тъй като не можеше да е сигурен, намисли лесен начин, по който да провери. Като се престори, че не ги забелязва, той избърза за известно време напред и после пак изостана, като през цялото време подслушваше. Минаха през града под крепостта и тръгнаха по планинския път към Судзука, същия, по който вероятно Байкен би тръгнал за дома си. Като свърза това в едно с дочутите откъслеци от разговора, Мусаши заключи, че човекът наистина е Байкен.

Отначало възнамеряваше да отиде право в Киото, но тази случайна среща се оказа прекомерно изкушение. Приближи се до пътниците и приятелски рече:

— В Умехата ли се връщате?

— Да, отивам в Умехата — отвърна сопнато мъжът. — Защо?

— Питах се дали не сте Шишидо Байкен.

— Аз съм. А вие кой сте?

— Казвам се Миямото Мусаши. Изучавам бойните изкуства. Преди не много време ходих до дома ви в Уджии и се срещах с вашата съпруга. Струва ми се, че съдбата ни събира тук заедно.

— Тъй ли? — рече в отговор Байкен. После, с израз на внезапно озарение, добави: — Вие ли сте човекът, който отседнал в онзи хан Ямада и искал да си премери силите с мен?

— Как сте разбрали за това?

— Пратили сте в дома на Аракида някакъв човек да ме намери, нали?

— Да.

— Имах да свърша една работа за Аракида, но не бях отседнал в къщата му. Преотстъпиха ми една работилница в селото. Работата беше такава, че само аз можех да я свърша.

— Разбирам. Чувал съм, че сте голям познавач на боя с кълбо на верига.

— Ха-ха! Но вие казвате, че сте се видели с жена ми?

— Да. Тя ми показа една от бойните стойки на стила Яегаки.

— Е, толкова трябва да ви стигне. Няма защо да вървите подире ми. О, разбира се, мога да ви покажа много повече, отколкото ви е показала тя, но в мига, в който го видите, вече ще сте на път за оня свят.

Впечатлението на Мусаши от съпругата бе, че е доста надменна, но това сега бе истинско високомерие. От вече видяното беше доста сигурен, че може да надвие този човек, но реши да не прибързва. Такуан му бе преподал най-важния житейски урок — на този свят има много хора, които може да се окаже, че ни превъзхождат. Този урок се потвърди от преживяванията му в Ходзоин и крепостта Коягю. Преди да остави гордостта и увереността да го подведат така, че да подцени някой противник, искаше да го прецени от всяко възможно гледище. Докато още не бе готов с това, оставаше винаги общителен, макар понякога това да караше противника да го сметне за страхлив или раболепен.

В отговор на презрителната забележка на Байкен, той отвърна с подобаваща на младостта му почтителност:

— Разбирам. Аз наистина научих много от вашата съпруга, но след като съм имал късмета да ви срещна, ще ви бъда благодарен, ако ми разкажете нещо повече за оръжието, с което си служите.

— Ако искате само да говорим, добре. Възнамерявате да пренощувате в хана при бариерата ли?

— Така си бях наумил, освен ако не бъдете достатъчно любезен да ме изтърпите за още една нощ.

— Добре дошъл сте, стига да преспите в ковачницата. Ние не сме ханджии и нямаме постелки за гости.

По залез-слънце стигнаха в подножието на връх Судзука. Под червените облаци селцето изглеждаше неподвижно като заспало езеро. Ива изтича напред да предупреди за пристигането им и щом стигнаха къщата, съпругата на Байкен ги чакаше под стряхата с пеленачето и въртележката в ръка.

— Виж, виж, виж! — гукаше му тя. — Татко го нямаше, татко се върна. Виж, ето го.

За миг таткото престана да бъде въплъщение на високомерието и по лицето му се разля бащинска усмивка.

— Виж, детенце, ето го татко — рече той напевно, вдигна ръка и зашава с пръсти.

Съпруг и съпруга се изгубиха вътре, седнаха и започнаха разговор само за детето и домакинството, без да обръщат внимание на Мусаши.

Накрая, щом вечерята бе готова, Байкен се сети за госта си.

— Дай на този човек нещо за ядене — обърна се той към своята съпруга.

Мусаши седеше на пръстения под в ковачницата и се топлеше на пещта. Дори не си беше свалил сандалите.

— Беше тук само преди ден и пренощува — отвърна кисело жената и сложи малко саке да се стопли на огнището пред мъжа й.

— Младежо — обади се Байкен, — пиете ли саке?

— Няма да откажа.

— Ето ви чаша.

— Благодаря.

Мусаши се приближи до прага на стаята с огнището, пое чашата с местна разновидност на напитката и я вдигна към устните си. Беше кисела на вкус. След като я пресуши, върна чашата на Байкен с думите:

— Нека аз да ви налея.

— Няма нужда, имам още — Той погледна за миг към Мусаши и после попита: — На колко сте години?

— Двайсет и две?

— Откъде сте?

— Мимасака.

Байкен, който бе зареял поглед нанякъде, мигновено се обърна към Мусаши и наново го огледа от глава до пети.

— А, вие го казахте преди малко. Как ви беше името?

— Миямото Мусаши.

— Как се пише „Мусаши“?

— Също като „Такедзо“.

Съпругата влезе и сложи на рогозката пред Мусаши супа, туршия, клечки за хранене и паничка ориз.

— Яжте! — каза тя направо.

— Благодаря — отвърна Мусаши.

Байкен изчака миг-два и после, като на себе си, каза:

— Сега сакето е горещо — Наля на Мусаши още една чаша и небрежно попита: — Значи ли това, че като по-млад сте се казвали Такедзо?

— Да.

— Още ли сте имали това име, когато сте били на около седемнайсет години?

— Да.

— На тази възраст не сте ли участвали случайно заедно с още един ваш връстник в битката при Секигахара?

Сега дойде ред на Мусаши да се изненада.

— Откъде знаете? — попита той провлачено.

— О, аз знам много неща. И аз бях при Секигахара.

Като чу това, Мусаши се предразположи към човека. Байкен също изведнъж започна да се държи по-приятелски.

— Мислех, че съм ви виждал някъде — каза ковачът. — Допускам, че сме се срещали на бойното поле.

— И вие ли сте били на страната на Укита?

— По онова време живеех в Ясугава и отидох на война заедно с една група тамошни самураи. Бяхме наистина в най-първите редици.

— Наистина ли? Предполагам, че сме се видели тогава.

— А какво стана с вашия приятел?

— Оттогава не съм го виждал.

— От битката насам ли?

— Не точно. Известно време прекарахме в една къща в Ибуки. Чакахме да заздравеят моите рани. Там, хм, се разделихме. Това бе последния път, когато го видях.

Байкен извести жена си, че сакето им е свършило. Тя вече си беше легнала с бебето.

— Няма повече — отвърна.

— Искам още. Веднага!

— Защо тъкмо тази вечер ти се е приискало да пиеш толкова много?

— Тук почнахме интересен разговор. Трябва ни още саке.

— Обаче няма.

— Ива! — извика Байкен през паянтовата дървена стена към ъгъла на ковачницата.

— Какво има, господине? — отвърна момчето.

То бутна вратата и показа лице, като се приведе заради ниската греда над входа.

— Иди до къщата на Оносаку и вземи на заем една бутилка саке.

Мусаши не искаше да пие повече.

— Ако не възразявате, ще премина към яденето — каза той и взе клечките си.

— Не, не, чакайте — възкликна Байкен и бързо го улови за китката. — Още не е време за ядене. Като съм пратил момчето за още саке, изчакайте да пийнем.

— Ако сте го направили заради мен, не е трябвало. Не мисля, че ще мога да изпия нещо повече от това.

— О, я стига — настоя Байкен. — Казахте, че искате да чуете нещо повече за ножа с верига и кълбо. Ще ви кажа всичко, което знам, но нека, докато говорим, изпием още по няколко чаши.

Щом Ива се върна със сакето, Байкен наля част от него в котлето, сложи го над огъня и надълго заговори за оръжието си и как може да се възползваш от него при истински бой. Най-доброто било, каза той на Мусаши, че за разлика от сабята, не оставяло на противника време да се защити. Освен това, преди да нападнеш направо врага си, било възможно да му отнемеш оръжието с помощта на веригата. Едно сръчно премятане на тази верига, дръпваш силно и неприятелят вече няма меч.

Още седнал, Байкен показа едно от бойните положения.

— Ето сега, хванали сте кривия нож в лявата ръка и кълбото — с дясната. Ако врагът ви приближи, го подлъгвате, че ще замахнете отляво и после мятате кълбото в лицето му. Това е един от начините.

Смени стойката си и продължи:

— Сега, в случай, че има разстояние между вас и противника, му отнемате оръжието с веригата. Няма значение какво оръжие е — сабя, копие, дървен прът или каквото там било.

Байкен продължи все така и описа на Мусаши начините да се мята кълбото, за около десетте предания, свързани с това оръжие, за това, че веригата приличала на змия, че е възможно хитро да редуваш движенията на кривия нож и веригата така, че да предизвикаш у противника зрителна измама и да го накараш сам да си навреди, докато се опитва да се защитава, за всички тайни начини да се използва оръжието.

Мусаши бе като омагьосан. Щом чуеше някой да говори така, целият се превръщаше в слух, жаден да запомни всяка една подробност.

Веригата. Ножа. Двете ръце…

Докато слушаше, в ума му се зародиха други мисли. „Сабята може да се използва с една ръка, но човек, който има две ръце…“

Втората бутилка саке също се изпразни. Изпил доста от нея, Байкен продължаваше да настоява пред Мусаши, който вече отдавна беше превишил мярката си и беше по-пиян от когато и да било преди.

— Събуди се! — викна домакинът на жена си. — Ще оставим госта да спи тук. Ние с теб можем да спим в задната стая. Иди да постелеш.

Жената не се помръдна.

— Стани! — повтори по-високо Байкен. — Гостът е уморен. Остави го да си легне.

Жена му тъкмо си беше затоплила краката и щеше да е неприятно да стане.

— Ти каза, че може да спи в ковачницата при Ива — промърмори тя.

— Стига ми говори наопаки. Прави, каквото ти казвам!

Тя стана раздразнена и тръгна към задната стая. Байкен взе на ръце заспалото пеленаче и каза:

— Юрганът е стар, но огънят е точно тук до вас. Ако ожаднеете, на него има гореща вода за чай. Лягайте си и се настанете удобно.

Той също отиде в задната стая.

Когато се върна да смени възглавниците, жената вече нямаше кисело изражение.

— И мъжът ми е много пиян — обясни тя, — и сигурно е уморен от пътуването. Казва, че имал намерение да спи до късно, така че се настанете и спете, докогато искате. Утре ще ви приготвя топла закуска.

— Благодаря.

Мусаши не можеше да измисли какво повече да каже. Не се сдържаше да свали кожените си чорапи и наметало.

— Благодаря много.

Мушна се под още топлия юрган, но от пиенето собственото му тяло бе дори по-топло.

Съпругата остана на вратата, погледна го, после тихо духна свещта и каза:

— Лека нощ.

Мусаши усещаше главата си като стегната с железен обръч. Слепоочията му болезнено туптяха. Питаше се защо пи повече от обикновено. Чувстваше се ужасно, но не можеше да не мисли за Байкен. Защо ковачът, който в началото трудно можеше да се нарече учтив, изведнъж взе да се държи приятелски и прати за още саке? Защо недоволната му съпруга стана внезапно мила и загрижена? Защо му отстъпиха това топло легло?

Всичко изглеждаше необяснимо, но преди Мусаши да разреши загадката, дрямката го надви. Затвори очи, пое си няколко пъти дълбоко дъх и издърпа завивките нагоре. Остана да се вижда само челото му, осветено от време на време от проблясъци на огъня. Постепенно дишането му стана дълбоко и равно.

Жената на Байкен се дръпна крадешком в задната стая. Рогозката леко попукна под нозете й.

Мусаши сънува сън, или по-скоро откъслек от сън, който постоянно се повтаряше. В спящото му съзнание като мушица влетя някакъв спомен от детството, който сякаш се опитваше да изпише нещо със светещи букви. Счуха му се думите на една приспивна песен:

Легни, заспи,

сладко е детето,

като спи…

Върнал се беше у дома си в Мимасака и слушаше приспивната песен, която жената на ковача пееше на наречие от Исе. Беше малко дете в ръцете на една жена с бледа кожа… неговата майка… Тази жена трябва да е майка му. Притиснат до гърдите й, вдигна поглед към нейното бяло лице.

— … непослушни, и карат майките си да плачат… — каза кротко майка му, която го люлееше на ръцете си.

Тънкото й, изящно лице изглеждаше леко синкаво, като сливов цвят. Имаше една стена, дълга каменна стена, с гълъбови очички по нея. И една кирпичена стена, над която клоните чернееха в настъпващата нощ. От къщата струеше светлина на лампа. Сълзи блестяха по страните на майка му. Детето погледна тези сълзи учудено.

— Върви си! Връщай се у дома!

Беше строгият глас на Мунисай, идващ от къщата. Беше заповед. Майката на Мусаши бавно се изправи. Затича по дълга каменна алея. Разплакана, тя нагази в реката и тръгна към средата й.

Детето, което не можеше да говори, се загърчи в ръцете на майка си. Опитваше се да й каже, че пред тях има опасност, колкото повече мърдаше, толкова по-здраво го хващаше тя. Влажната й буза се отри в неговата.

— Такедзо — каза тя, — ти дете на мама или на татко си?

Мунисай викаше от брега. Майката потъна под водата. Бебето бе изхвърлено на чакълестия бряг, където остана да лежи между цъфналите иглики и да плаче с пълен глас.

Мусаши отвори очи. Когато пак задряма, някаква жена — майка му?, някоя друга? — нахълта в неговия сън и отново го събуди. Той не можеше да си спомни вида на майка си. Мислеше често за нея, но не би могъл да нарисува лицето й. Винаги щом видеше друга някоя майка, си помисляше, че майка му навярно е изглеждала като нея.

„Защо тази нощ?“, помисли си.

Въздействието на сакето бе преминало. Отвори очи и се втренчи в тавана. Сред черните сажди се виждаше червеникава светлинка, отражение на жаравата в огнището. Погледът му се спря на въртележката, закачена на тавана над него. Забеляза също, че завивките още пазеха мириса на майка и дете. С неясно чувство на тъга остана да лежи полубуден и да се взира във въртележката.

Бе направена като колело, което започна бавно да се върти. В това нямаше нищо необикновено. Но… само ако има вятър! Мусаши понечи да се изправи, после спря и се заслуша. Чу някаква врата внимателно да се затваря. Колелото престана да се върти.

Той тихо сложи пак глава на възглавницата и се опита да разгадае какво става в дома. Приличаше на скрито под някое листо насекомо, което се опитва да открие какво е времето отгоре. Цялото му тяло бе готово да откликне на най-малката промяна наоколо, чувствителните му нерви бяха докрай изопнати. Разбираше, че животът му е в опасност, но защо?

„Да не съм в свърталище на разбойници?“, попита се първо той, но не му се вярваше. Ако бяха опитни крадци, щяха да забележат, че той няма нищо, което си струва да откраднат.

„Да не би да ме мрази за нещо?“ И това не изглеждаше вероятно. Мусаши бе съвсем сигурен, че никога преди не е виждал Байкен.

В невъзможност да открие причината за ставащото, с кожата и костите си той усещаше, че някой или нещо застрашава живота му. Знаеше също, че каквото и да е това, то е много наблизо. Бързо трябваше да реши дали лежешком да изчака идването му или своевременно да изчезне.

Плъзна ръка над прага на ковачницата и затърси опипом сандалите си. Пъхна първо единия, после другия под завивката и ги избута до долния край на постелята.

Колелото отново се завъртя. Обръщаше се под светлината на огъня като някакво омагьосано цвете. Едновременно вътре и вън от къщата съвсем леко се дочуха стъпки. В същото време Мусаши тихо смачка завивките, сякаш под тях още лежи човек.

Под късото перде, което висеше над входа, се появиха две очи на човек, който пропълзяваше вътре с извадена сабя. Друг, хванал копие и плътно прилепил се до стената, се промъкна към долния край на леглото. Двамата се втренчиха в завивките и се заслушаха за дишането на спящия. После, като облак дим, отнякъде изскочи трети мъж. Беше Байкен, държащ в лявата си ръка кривия нож, а в дясната — кълбото.

Погледите на мъжете се срещнаха и те задишаха едновременно. Този при горния край на леглото ритна възглавницата във въздуха, другия, откъм долния, отскочи назад в ковачницата и насочи своето копие към лежащото тяло.

Байкен задържа ножа зад гърба си и извика:

— Ставай, Мусаши!

От леглото не последва нито отговор, нито помръдване.

Мъжът с копието отметна завивките.

— Няма го! — извика той.

Байкен хвърли объркан поглед наоколо в стаята и зърна бързо въртящото се колело на тавана.

— Някъде има отворена врата! — извика на свой ред той.

Скоро друг някой кресна нещо сърдито. Вратата, която водеше от ковачницата за една пътека до задната част на къщата, бе отворена на около три педи и през нея духаше пронизващ вятър.

— Измъкнал се е оттук!

— Какво правят тези глупаци? — ревна Байкен, докато тичаше навън.

Изпод стрехите и от тъмното наизлязоха черни сенки.

— Майсторе! Добре ли мина? — попита ниско един развълнуван глас.

Очите на Байкен пламнаха от ярост.

— Какво питаш като смахнат? Защо мислиш те сложих да пазиш отвън? Няма го! Трябва да е минал оттук.

— Няма го ли? Как е могъл да се измъкне?

— Мене ли питаш? Дебелоглаво магаре! — Байкен влезе отново вътре и закрачи тежко и нервно наоколо. — Има само две места, откъдето може да е минал — или е тръгнал нагоре към брода при Судзука, или се е върнал към главния път за Цу. Както и да е, не може да е стигнал далеч. Вървете и го хванете!

— Накъде мислите, че е тръгнал?

— Ъ-ъ! Аз тръгвам към Судзука. Вие вижте по долния път!

Мъжете вътре се събраха наедно с тези отвън и образуваха пъстра дружина от десетина, всички въоръжени. Един, който носеше мускет, приличаше на ловец; друг, с къса сабя, навярно бе дървар.

— Ако го намерите, дайте изстрел с пушката, после всички се съберете заедно — извика Байкен, докато тръгваха.

Потеглиха много бързо, но след около час се върнаха обратно със засрамен вид, като си говореха нещо умърлушени. Очакваха водачът им да ги смъмри, но щом стигнаха до къщата, завариха Байкен да седи на пода на ковачницата със сведен надолу, безизразен поглед.

— Няма полза да плачем сега за това — каза той, когато се опитаха да го ободрят.

В търсене на начин да даде изблик на гнева той хвана парче овъглено дърво и го строши на коляното си.

— Донесете саке! Искам нещо за пиене.

Разбърка пак огъня и хвърли в него още подпалки.

Жената на Байкен, която се опитваше да успокои бебето, му напомни, че няма повече саке. Един от мъжете предложи да донесе малко от дома си, което стори бързо. Скоро питието бе затоплено и наоколо наредени чаши.

Разговорът бе откъслечен и мрачен.

— Направо побеснявам.

— Тъпо копеленце!

— Вече кара втори живот. Това ще кажа само.

— Не се тревожете, майсторе. Направихте всичко, каквото можахте. Хората отвън се провалиха.

Последните се заизвиняваха засрамено.

Опитаха се да напият Байкен, за да заспи, но той продължаваше само да седи, да се мръщи на горчивото саке, но никого да не упреква за неуспеха.

Накрая каза:

— Не трябваше да правя такова голямо нещо от цялата работа и да викам толкова много хора да помагат. Можех да се оправя с него съвсем сам, но сметнах, че е по-добре да внимавам. В крайна сметка той е убил брат ми, а Цуджикадзе Тема не беше от онези, които не знаят как да се бият.

— Може ли този ронин наистина да бъде момчето, което преди четири години се криеше в къщата на Око?

— Той трябва да е. Сигурен съм, че духът на моя покоен брат го е довел тук. Отпърво тази мисъл въобще не ми минаваше през ума, но после той ми каза, че се е бил при Секигахара и че се е наричал Такедзо. Възрастта и видът му са такива, че спокойно може той да е бил убиецът. Знам, че той е бил.

— Хайде, майсторе, не мисли повече за това тази вечер. Лягай си. Вземи да поспиш малко.

Всички му помогнаха да си легне; някой взе възглавницата, която бяха ритнали настрана и я сложи под главата му. В мига, в който Байкен затвори очи, гневът му бе сменен от шумно похъркване.

Мъжете си кимнаха и се отдръпнаха, за да се разпръснат в ранната утринна мъгла. Всичките бяха паплач — негодници мародери като Цуджикадзе Тема от Ибуки и Цуджикадзе Кохей от Ясугава, който сега се наричаше Шишидо Байкен. Или пък едва се задържаха на някое от последните стъпала на нормалната обществена стълба. Променилите се времена ги бяха принудили да станат земеделци, занаятчии или ловци, но те още имаха зъби, готови при всяка възможност да захапят честни хора.

Единственият шум в къщата беше този от нейните спящи обитатели и скърцането на един полски плъх.

В ъгъла на коридора, който свързваше работилницата с кухнята, близо до голяма кирпичена пещ, имаше струпани дърва за горене. Над него висеше чадър и тежки сламени наметки за дъжд. В сянката между пещта и стената една от наметките се раздвижи, като бавно и тихо се помръдна покрай стената, докато накрая увисна на един гвоздей.

Изведнъж, сякаш от самата стена, изникна мъглява сянка на човек. Мусаши през цялото време не се беше отдалечавал и на крачка от къщата. След като се измъкна изпод завивките, той отвори външната врата и после се спотаи при дървата, като се покри с наметалото.

Мина мълчаливо през ковачницата и погледна Байкен. „Трябва да има задух“, предположи Мусаши по гръмкото похъркване. Положението му се стори отведнъж смешно и лицето му се изкриви в усмивка.

Остана да стои така за миг, замислен. При всички случаи, бе спечелил двубоя си с Байкен. Победата бе повече от явна. При все това, този легнал тук човек бе братът на Цуджикадзе Тема и се бе опитал да го убие, за да укроти духа на своя мъртъв брат — чувство за чест, достойно за възхищение у един прост мародер.

Трябва ли да го убие? Ако го остави сега жив, този ще продължи да търси сгоден случай да си отмъсти и несъмнено най-сигурно е да се справи с него тук и сега. Оставаше обаче въпросът дали човекът си струва да бъде убит.

Известно време Мусаши размисля, преди да стигне, както му се стори, до най-точното решение. Отиде до стената откъм краката на Байкен и взе един от принадлежащите на ковача криви ножове с верига. Докато измъкваше острието от дръжката, се вгледа в лицето на спящия. После уви острието с парче влажна хартия и внимателно го постави на врата на Байкен. Отстъпи назад и се полюбува на свършеното.

Колелото на въртележката сякаш също бе заспало. Ако не беше хартиената обвивка, помисли си Мусаши, на сутринта колелото можеше да се събуди и бясно да се завърти при вида на падналата от възглавницата отрязана глава на собственика си.

Когато уби Цуджикадзе Тема, Мусаши имаше добра причина и във всеки случай, още бе заразен от треската на сражението. Нямаше обаче какво да спечели, ако отнеме живота на ковача. А и кой може да знае? Ако наистина го убие, невръстният собственик на въртележката може да прекара своя живот в търсене на убиеца на баща си.

През тази нощ Мусаши отново и отново бе мислил за своите собствени баща и майка. Докато стоеше до това спящо семейство и усещаше наоколо си сладкия мирис на майчино мляко, изпита лека завист. Дори известна неохота да си тръгне оттук.

Без думи се обърна към тях: „Съжалявам, че ви безпокоих. Спете добре.“ Тихо отвори външната врата и излезе.