Ейджи Йошикава
Мусаши (6)

Изкуството на войната

Ежедневното претърсване на планината продължаваше и това бавеше полската работа; селяните не можеха нито да сеят нивите, нито да се грижат за копринените си буби. Пред къщата на селския старейшина и на всеки кръстопът имаше окачени големи обяви за значителна награда за всеки, който хване или убие Такедзо, заедно с подходящо възнаграждение за всякакви сведения, които да подпомогнат неговото задържане. Написаното беше скрепено с авторитетния подпис на Икеда Терумаса, господар на крепостта Химеджи.

В дома на семейство Хониден цареше паника. Разтреперани от смъртен страх да не би Такедзо да се върне, за да си отмъсти, Осуги и близките й залостиха главната порта и препречиха всички входове. Хората, които под ръководството на войници от Химеджи участваха в търсенето, започнаха да кроят нови планове как да бъде уловен беглеца. Засега всичките им усилия се оказваха напразни.

— Убил е още един! — провикна се някой от селяните.

— Къде? Кой е бил този път?

— Някакъв самурай. Още никой не го е разпознал кой е.

Трупът бе открит близо до една пътека в покрайнините на селото, с глава между високата тръстика и нелепо щръкнали към небето нозе. Изплашени, но все така неизлечимо любопитни, селяните се стекоха наоколо и забъбриха шумно помежду си. Черепът на мъжа бе разбит, явно с един от дървените стълбове, на които бе окачена обявата. Сега той лежеше окървавен върху тялото. От погледа на зяпачите не можеше да убегна списъкът с обещаните награди. Някои се засмяха мрачно на злощастното съвпадение.

С намръщено и бледо лице от тълпата излезе Оцу. Искаше й се да не е поглеждала към лицето на мъртвеца, което сега, като се забърза към храма, се заопитва да изличи от паметта си. В подножието на хълма се сблъска с офицера, отседнал в светилището заедно с пет-шест от хората си. Чули бяха за кръвожадното убийство и сега отиваха да разследват обстоятелствата. Като видя момичето, офицерът се ухили.

— Къде си била, Оцу? — попита той свойски.

— На пазар — отвърна късо момичето.

Като го подмина само с един поглед, тя забърза нагоре по каменните стъпала на храма. От самото начало този мъж не й харесваше — особено я отблъскваха тънките му мустачки, — но пък откакто онази вечер той се опита да я насили, самият негов вид я изпълваше с отвращение.

Такуан бе седнал пред главната зала и си играеше с някакво бездомно куче. Момичето минаваше бързешком на известно разстояние, за да избегне краставото животно, когато монахът вдигна поглед и извика:

— Оцу, има писмо за теб.

— За мен ли? — попита тя недоверчиво.

— Да, беше излязла, когато дойде вестоносецът и той го остави на мен. — Извади малкия свитък от ръкава на кимоното си и като й го подаде, добави: — Не изглеждаш много добре. Нещо лошо ли се е случило?

— Зле ми е. Видях един мъртвец да лежи там в тревата. Очите му още бяха отворени, имаше и кръв…

— Не бива да гледаш такива неща. Но, струва ми се, както е тръгнало напоследък, ще трябва да вървиш само със затворени очи. Тези дни само в трупове се препъвам. Ха! А чувах, че това село било като малък рай!

— Но защо Такедзо убива всички тези хора?

— Естествено, за да им попречи да убият самия него. Той не им е направил нищо, че да го убиват — защо тогава да не се защити?

— Страх ме е, Такуан! — каза умолително Оцу. — Какво ще правим, ако той дойде тук?

Тъмни купести облаци спускаха покривалото си над планината. Оцу взе загадъчното писмо и отиде да се скрие в навеса за тъкане. На стана имаше недовършено платно за мъжко кимоно. Заради тази дреха тя от миналата година насам отделяше всеки свободен миг от времето си, за да преде копринени нишки. Кимоното беше за Матахачи и Оцу необикновено се вълнуваше от мисълта как ще съшие всички части в една цяла дреха. Беше изтъкала старателно всяко едно от парчетата, сякаш самата направа на дрехата я приближаваше до любимия. Искаше й се това кимоно да е вечно.

Седна пред стана и впери поглед в писмото.

— Кой ли може да го е пратил? — прошепна си тя сама на себе си, уверена, че всъщност известието трябва да е за някой друг.

Препрочете на няколко пъти адреса в търсене на някаква грешка.

Явно писмото бе изминало дълъг път, докато стигне до нея. Окъсаната и измачкана обвивка беше цялата изпоцапана с отпечатъци от пръсти и следи от дъждовни капки. Счупи печата и в скута й изпаднаха не едно, а цели две писма. Първото беше с непознат женски почерк, почерк, както веднага й се стори, на по-възрастна от нея жена.

Пиша Ви просто, за да потвърдя съдържанието на другото писмо и затова ще бъда кратка.

Ще се омъжа за Матахачи и той ще влезе в семейството ми. Той обаче изглежда все още е загрижен за Вас. Смятам, няма да е правилно да оставим нещата така. Ето защо Матахачи Ви праща обяснение, за чиято истинност свидетелствам.

Моля ви да забравите Матахачи.

Искрено ваша: Око

Другото писмо беше с разкривения почерк на Матахачи и надълго обясняваше всички причини, поради които му било невъзможно да се върне у дома. Естествено, най-важното беше, че Оцу трябва да забрави за годежа им и да си намери друг съпруг. Матахачи продължаваше, че тъй като било „трудно“ за него да пише по този въпрос направо на майка си, ще й бъде задължен, ако тя му помогне. Ако Оцу срещнела случайно старата жена, то нека й каже, че Матахачи е жив и здрав и живее в друга област.

Оцу се смръзна до мозъка на костите си. Седеше като поразена, прекалено потресена, за да заплаче и дори да мигне. Ноктите на пръстите, с които държеше писмото, добиха същия цвят като кожата на мъртвеца, когото преди по-малко от час бе зърнала.

Минаха часове. Всички в кухнята започнаха да се чудят къде ли е отишла. Офицерът, който отговаряше за търсенето, набързо реши да остави изтощените си хора да преспят в гората, но когато сам се върна на смрачаване в храма, поиска да получи удобствата, които подобават на положението му. Банята да бъде отоплена точно колкото трябва; да сготвят прясна риба от реката по начина, както е заръчал и някой да отиде да донесе от една от селските къщи най-доброкачествено саке. Доволството на този човек струваше много усилия и, разбира се, голяма част от тях се изискваха от Оцу. Тъй като не успяха да я намерят никъде, вечерята на офицера закъсня.

Такуан излезе да търси момичето. Никак не го беше грижа за самурая, но започваше да се тревожи заради самата Оцу. Не се беше случвало тя да тръгне така навън, без да каже и дума. Като я викаше по име, монахът прекоси двора на храма и на няколко пъти мина покрай навеса със становете. Вратата беше затворена й той не си направи труда да погледне вътре.

Неколкократно храмовият свещеник излизаше на издигнатия коридор и подвикваше на Такуан:

— Намери ли я вече? Тук някъде наоколо трябва да е.

С течение на времето той започна да става все по-неспокоен:

— Побързай и я намери! Нашият гост казва, че не можел да си пие сакето, без тя да е до него и да му налива.

Пратиха храмовия прислужник с един фенер в ръката в подножието на хълма да търси момичето. Почти точно в мига, в който този излезе, Такуан отвори вратата на навеса за тъкане.

Стресна се от това, което видя. Оцу бе клюмнала върху стана, явно сломена от пълно отчаяние. Монахът не искаше да й се натрапва и без да проговори, остана да се взира в двете смачкани и скъсани писма, които лежаха на земята. Бяха като изпотъпкани сламени кукли.

Такуан ги вдигна.

— Не са ли това писмата, които донесе днес вестоносецът? — попита той внимателно. — Защо не ги прибереш някъде?

Оцу поклати немощно глава.

— Всички направо си загубиха ума да се тревожат за теб. Навсякъде те търся. Ела да се върнем в храма, Оцу. Знам, че не ти се иска, но наистина те чака работа. На първо място, трябва да поднесеш вечерята на офицера. Старият жрец е почти излязъл от кожата си.

— С… сърцето ми е разбито — прошепна момичето. — Такуан, не може ли да ме освободят само за тази вечер?

Монахът въздъхна.

— Аз лично смятам, Оцу, че нито тази, нито коя да е от другите вечери трябва да поднасяш саке на офицера. Жрецът обаче е на друго мнение. А той държи на думата си. Не е от онези, които могат да спечелят благоволението на даймио към храма само с хубави думи. Смята, че трябва да пои и гощава този самурай, да се грижи всеки миг той да бъде доволен. — Той потупа Оцу по гърба. — В крайна сметка, той те е взел при себе си и те е отгледал, така че донякъде си му длъжна. Няма да се налага да оставаш дълго време.

Момичето с неохота се съгласи. Докато Такуан й помагаше да стане, тя вдигна към него мокрото си от сълзи лице и каза:

— Ще отида, но само ако обещаеш да останеш при мен.

— Аз самият нямам нищо против, но онзи мустакатко не ме обича, а и всеки път, щом му видя глупашките мустачки, усещам непреодолимо желание да му кажа колко нелеп вид има. Знам, че това е детинщина, но някои хора просто ми действат по този начин.

— Но аз не искам да ходя сама там!

— Нали свещеникът е там?

— Да, но винаги си тръгва, когато аз вляза.

— Хм. Това не е хубаво. Е, добре, ще дойда с теб. Сега стига си мислила за това и иди да си измиеш лицето.

Когато Оцу най-сетне се появи в стаята на свещеника, офицерът, който вече пиянски се поклащаше, веднага живна. Той оправи шапката си, която забележимо се беше килнала на една страна, изпадна в твърде весело настроение и на няколко пъти поред поиска да пълнят отново чашата му. Скоро лицето му цялото почервеня и ъгълчетата на изпъкналите му навън очи паднаха надолу.

Явно нещо обаче пречеше удоволствието му да бъде пълно и това бе нежеланото присъствие в стаята. От другата страна на лампата седеше Такуан, приведен напред като сляп просяк и потънал в четенето на разтворена върху коленето му книга.

Офицерът взе монаха за някой от послушниците и като го посочи с пръст, ревна:

— Хей, ти там!

Такуан продължи да чете, докато Оцу не го сбута с лакът. Тогава той вдигна разсеяно поглед и като се озърна, рече:

— На мен ли говорите?

— Да, на теб! — продължи грубо самураят. — Нямаш работа тук при мен. Излизай!

— О, аз нямам нищо против да остана — отвърна с невинен глас Такуан.

— Ах, така ли?

— Да, разбира се — каза Такуан и се върна към четивото си.

— Е, но аз имам нещо против — грубо натърти самураят. — Когато някой до мен чете, това ми разваля вкуса на сакето.

— О, извинете — отвърна Такуан с престорена загриженост. — Колко нелюбезно от моя страна. Сега затварям книгата.

— Дразня се и само като я гледам.

— Добре тогава. Ще помоля Оцу да я отнесе.

— Не говоря за книгата, глупако! Става дума за теб! Ти пречиш тук.

Такуан доби сериозно изражение.

— Е, това вече е нещо, да. Аз обаче не съм блаженият Ву-кун, та да мога да се превърна в облак дим или пък да стана насекомо и да кацна на подноса ви.

Зачервеният врат на офицера се изду и очите му сякаш щяха да изскокнат.

— Вън, глупако! Изчезни от очите ми!

— Много добре — отвърна спокойно Такуан и се поклони. Хвана Оцу за ръка и се обърна към нея: — Гостът казва, че предпочита да е сам. Любовта към уединението отличава всички мъдри хора. Не бива повече да го безпокоим. Ела.

— Ама… ама… ти…

— Нещо не е наред ли?

— Кой е казвал, че трябва да вземеш със себе си Оцу, грознико?!

Такуан скръсти ръце на гърдите си.

— В течение на годините съм забелязал, че малцина от свещениците и монасите са особено привлекателни на външност. Същото впрочем важи и за самураите. Да вземем например вас.

Очите на офицера почти изскочиха от орбитите.

— Какво?!

— Замислял ли сте се за мустачките си? Искам да кажа, правил ли сте си наистина някога труда да ги огледате и безпристрастно да ги оцените?

— Откачено копеле — изкрещя офицерът и посегна към сабята си, която стоеше подпряна на стената. — Сега внимавай!

Докато се изправяше на крака, Такуан, който го наблюдаваше с едното си око, невъзмутимо попита:

— Хмм. И как точно да внимавам?

Капитанът вече крещеше и беше хванал в ръка сабята си заедно с ножницата.

— Това повече не се понася. Сега ще си получиш заслуженото!

Такуан избухна в смях.

— Да не би това да значи, че сте намислил да ми отрежете главата? Ако е така, оставете. Ще ви е ужасно досадно.

— А?

— Досадно. Не мога да си представя нещо по-досадно от отрязването на монашеска глава. Тя само ще падне на пода и ще остане да лежи там и да ви се присмива. Не твърде голямо постижение, а и какво полза бихте могъл да имате от него?

— Е — изръмжа офицерът, — да кажем, просто ще имам удоволствието да те накарам да млъкнеш. Доста ще ти е трудно след това да дрънкаш безочливости!

Изпълнен със смелостта, която такива хора добиват, щом държат в ръката си оръжие, той се изсмя гърлено и заплашително пристъпи напред.

— Но господине! — обади се Такуан.

Дръзкото държание на монаха така бе разярило самурая, че сега ръката, с която държеше ножницата си, силно потреперваше. Опитвайки се да защити Такуан, Оцу застана между двамата мъже.

— Какви ги говориш, Такуан? — обърна се тя към него с надеждата да разведри настроението. — Не се говори така с воини. Кажи просто, че съжаляваш — настоя тя. — Хайде, извини се на офицера.

Такуан обаче далеч не смяташе да отстъпва.

— Дръпни се, Оцу. С мен всичко е наред. Да не би наистина да мислиш, че ще се оставя да ме обезглави глупак като този. Макар да стои начело на десетки способни и добре въоръжени мъже, той пропиля двайсет дни в опити да намери един изтощен, полумъртъв от глад беглец? Щом няма достатъчно ум да залови Такедзо, наистина ще е чудно, ако успее да надхитри мен!

— Не мърдай! — заповяда самураят. Подпухналото му лице поморавя и той пристъпи, за да извади сабята си. — Стой настрана, Оцу! Сега ще го разполовя това монахче, дето много му знае устата!

Оцу падна в нозете на офицера и замоли:

— Имате пълно право да сте ядосан, но ви моля да проявите търпение. Този човек не е съвсем с ума си. Той говори така с всички. Това наистина нищо не значи!

Сълзи потекоха от очите й.

— Какво говориш, Оцу? — възпротиви се Такуан. — С ума ми всичко е наред и аз не се шегувам. Говоря просто истината, която изглежда не се харесва на никого. Щом е глупак, това трябва да му се каже. Искаш от мен да лъжа ли?

— Това по-добре не го повтаряй! — избоботи самураят.

— Ще го повтарям, колкото поискам. Впрочем, предполагам за вас войниците е без значение колко време пропилявате в търсене на Такедзо, но за селяните това е ужасно бреме. Разбирате ли какво им причинявате? Ако продължавате така, в скоро време те няма да има какво да ядат. Сигурно дори не ви е хрумнало, че трябва съвсем да изоставят полската си работа, за да излизат на вашите безредни хайки. При това, да добавим, без да им плащате. Та това е срамно!

— Млък, изменнико! Това си е жива клевета срещу нашите повелители Токугава!

— Аз не упреквам управлението на Токугава, а затъпели служители като теб, които стоят между даймио и обикновените хора и които с толкова малко са заслужили заплатата си, че биха могли и да я крадат. На първо място, за какво си се разпуснал така тук тази вечер? Кое ти дава право да се излежаваш в това хубаво, удобно кимоно, на уютно и топло, да се киснеш в банята и хубаво младо момиче да ти налива саке преди лягане? Това ли наричаш служба на господаря?

Офицерът стоеше като онемял.

— Не е ли дълг за самурая да служи на своя господар предано и неуморно? Не е ли твое задължение да проявяваш от името на даймио благоволение към хората, които им служат? Погледни се! Ти просто си затваряш очите пред това, че пречиш на селяните да вършат работата, от която ежедневно се препитават. Дори не те е грижа за собствените ти хора. Тук си по заповед от господарите си, а какво правиш? При всяка възможност направо се тъпчеш с храната, която други хора с труд са изработили и се възползваш от високото си положение, за да си намериш възможно най-удобното жилище. Трябва да кажа, че си съвършен пример за подкупен чиновник — възползваш се от влиянието на тези, които са над тебе, за да користиш труда на обикновените хора в своя полза.

Самураят вече бе твърде стреснат, за да затвори зяпналата си уста. Такуан продължи:

— А сега просто се опитай да ми отрежеш главата и да я пратиш на господаря Икеда Терумаса! Това, мога да ти кажа, ще го изненада. Навярно ще възкликне: „А, Такуан, само главата ли е дошла да ме навести днес? А къде останаха другите части на тялото ти?“ Без съмнение ще ти е любопитно да научиш, че господарят Терумаса и аз навремето заедно участвахме в чайни церемонии в Мьошинджи. На няколко пъти също сме имали дълги и приятни разговори в Дайтокуджи в Киото.

Мъжеството на мустакаткото за миг отлетя. Беше и поизтрезнял, макар изглежда още не можеше да прецени дали Такуан говори истината. Изглеждаше като вцепенен и не знаеше как да отвърне на всичко това.

— Най-добре първо седни — каза монахът. — Ако мислиш, че лъжа, с удоволствие ще дойда с теб в крепостта, за да се явя лично пред господаря. Като подарък може да му занеса малко от чудесното просено брашно, което правят тук. Той особено го обича. Обаче няма нищо, което да дотяга повече и което по-малко да обичам от това да отивам при някой даймио. Още повече, че ако докато разговаряме на чаша чай, се случи да бъде повдигнат въпросът за това, какво правиш в Миямото, не бих могъл да излъжа. Навярно всичко ще свърши с това, че ще трябва да се самоубиеш заради проявената неспособност. Още от началото ти казах да престанеш да ме заплашваш, но вие, воините всички сте еднакви. Никога не мислите за последствията. Това ви е най-голямата слабост. Сега остави сабята си и ще ти кажа още нещо.

Оклюмал, офицерът се подчини.

— Разбира се, вие познавате книгата „Изкуството на войната“ от военачалника Сун Цзъ, този прочут китайски трактат за бойната стратегия, нали? Допускам, че всеки военен с вашия висок чин трябва отблизо да познава такава важна книга. Във всеки случай, споменавам я, понеже бих искал да ви дам урок, с който да онагледя един от основните принципи на този труд. Искам да ви науча как да уловите Такедзо, без да губите още от хората си или да причинявате на селяните повече щети, след всичко, което вече сте им сторили. И тъй като това е във връзка с вашите служебни задължения, трябва наистина да ме слушате внимателно. — Той се обърна към момичето: — Оцу, ще налееш ли на офицера още една чаша саке?

Самураят беше минал четиридесетте, значи бе с десетина години по-възрастен от Такуан. По лицата на двамата обаче сега личеше, че силата на характера не е въпрос на възраст. Речта на монаха смири по-възрастния мъж и изпари дързостта му.

— Не, не искам повече саке — отвърна той кротко. — Надявам се да ми простите. Представа нямах, че сте приятел на господаря Терумаса. Боя се, че бях много нелюбезен.

Смирението му сега бе едва ли не смехотворно, но Такуан се въздържа да го унизява повече.

— Сега да забравим за това. Искам да обсъдим как да уловите Такедзо. Нали това е, което трябва да направите, за да изпълните заповедта си и да запазите своята самурайска чест?

— Да.

— Естествено, аз знам също, че за вас е без значение, колко време ще отнеме залавянето на този човек. В крайна сметка, колкото повече продължи това, толкова по-дълго ще можете да останете в храма, да ядете, пиете и заглеждате Оцу.

— Моля ви, нека повече не става дума за това. Особено пред Негово Височество.

Воинът приличаше на дете, готово да избухне в сълзи.

— Готов съм да запазя всичко станало в тайна. Но ако продължи това целодневно тичане из планината, селяните ще бъдат много затруднени. И не само те, а и останалите хора тук. Всички в селото са прекалено разтревожени и уплашени, за да подновят обичайната си работа. Е, както аз виждам нещата, вашата грешка е, че не сте приложил подходящ подход. Всъщност не смятам, че изобщо сте имал някакъв подход. Нима не познавате „Изкуството на войната“?

— Срам ме е да го призная, но не.

— Ами трябва да ви е срам! И не трябва да се изненадвате, когато ви наричам глупак. Може да сте служител на властта, но, уви, сте необразован и напълно безполезен. Няма полза обаче да ви натяквам нещо толкова очевидно. Просто ще ви предложа нещо. Предлагам ви лично аз до три дни да уловя Такедзо.

— Вие ли да го уловите?

— Да не мислите, че се шегувам?

— Не, обаче…

— Обаче какво?

— Обаче заедно с всички подкрепления от Химеджи, селяните и пехотинците разполагаме с двеста души, които от почти три седмици претърсват планината.

— Това ми е добре известно.

— И тъй като сега е пролет, Такедзо е улеснен. По това време на годината може да намери много неща за ядене.

— Да не би тогава да мислите да чакате, докато завали сняг? Още осем месеца или повече?

— Хм, не, не смятам, че можем да си позволим такова нещо.

— Със сигурност не можете. Точно затова предлагам аз да го заловя вместо вас. Нямам нужда от помощ; мога да се справя сам. Като си помисля, обаче, може би трябва да взема със себе си Оцу. Да, двамата ще сме достатъчни.

— Нали не говорите сериозно?

— Ще замълчите ли, моля! Да не би да искате да кажете, че Такуан Сохо през цялото време си прави само шеги?

— Извинете.

— Както казах, вие не познавате „Изкуството на войната“ и това, по мое мнение, е най-важната причина за вашия жалък провал. Аз от друга страна може да съм прост духовник, но смятам, че разбирам Сун Цзъ. Имам само едно условие и ако не се съгласите, ще трябва да се отдръпна и да ви гледам как се блъскате, докато падне сняг и може би — докато падне и главата ви.

— Какво е условието? — попита предпазливо офицерът.

— Ако ви върна беглеца, да ме оставите аз да реша съдбата му.

— Какво ще рече това?

Самураят подръпна мустака си. През ума му премина върволица от мисли. Как може да е уверен, че този странен монах не го мами от край до край? Макар и да говори красноречиво, може да е съвсем луд. Не може ли да се окаже приятел и съучастник на Такедзо? Да не би да знае къде се крие този? Дори и да не е така, както изглежда вероятно, не би навредило да му позволи да опита, просто за да види докъде ще стигне със своя откачен план. Сигурно в крайна сметка сам ще се измъкне от уговорените условия. И като обмисли това, офицерът кимна в знак на съгласие.

— Добре тогава. Ако вие го уловите, вие можете и да решите какво да стане с него. А какво ще се случи, ако не го намерите до три дни?

— Ще се обеся на онзи кедър в градината.

 

 

Рано на следващия ден храмовият прислужник се втурна извънредно възбуден в кухнята и завика сподавено:

— Да не е полудял Такуан? Чух, че обещал сам да намери Такедзо!

Очите на хората се ококориха.

— Не!

— Не е за вярване!

— И как точно е намислил да го направи?

Последваха остроумни забележки, но съпроводени и от тревожен шепот.

Щом новината стигна до храмовия свещеник, той поклати мъдро глава със забележката, че устата на човека често е като врата към злощастието.

Най-искрено стресната обаче беше Оцу. Само преди ден прощалното писмо на Матахачи я потресе повече, отколкото би могла вестта за смъртта му. Беше се доверявала на своя годеник и дори бе готова заради него да изтърпи тиранична свекърва като страховитата Осуги. На кого можеше да се опре сега?

За потъналата в мрак и отчаяние Оцу, Такуан беше единствената житейска светлина, последният лъч надежда. Вчера, докато плачеше насаме в навеса със становете, тя взе остър нож и наряза на късчета плата за кимоно, в който направо бе втъкала душата си. Мислеше дори да забие тънкото острие в собственото си гърло. Макар тази мисъл остро да я изкушаваше, появата на Такуан най-сетне я прогони от ума й. След като я успокои и я убеди да отиде да налее саке на офицера, монахът я потупа по гърба. Още можеше да усети топлината на силната му ръка в мига, когато я извеждаше от навеса.

А сега този човек се съгласи на такива безумни условия.

Оцу се тревожеше не толкова от опасността за себе си, колкото от възможността нейният единствен приятел на този свят да бъде загубен заради това глупаво споразумение. Чувстваше се като изгубена и съвсем потисната. Дори само здравият разум й казваше, че е нелепо тя и Такуан да успеят да намерят Такедзо за толкова късо време.

Такуан дори има дързостта да се закълне заедно с Мустакаткото пред олтара на Хачиман, бога на войната. След като се върна оттам, тя остро го смъмри заради прибързаността му, но той настоя, че нямало за какво да се тревожи. Намерението му, каза, било да освободи селото от стоварилото се върху него бреме, да направи пътищата пак сигурни и да попречи на нови загуби на човешки живот. Тя трябва да разбере, че в сравнение с хората, които ще бъдат спасени при бързото задържане на Такедзо, неговият живот изглежда незначителен. Каза й също да си почине възможно най-добре до вечерта на следващия ден, когато ще потеглят. Трябва да дойде без оплаквания и изцяло да се довери на решенията му. Оцу бе прекалено стресната, за да възразява, а и възможността да остане сама и да се тревожи бе дори по-лоша от мисълта за тръгването.

Късно следобед на следващия ден Такуан още дремеше заедно с котката в ъгъла на храмовата сграда. Лицето на Оцу бе съвсем безизразно. Свещеникът, прислужникът, послушникът — всички се бяха опитали да я убедят да не тръгва.

— Иди се скрий — беше техният разумен съвет, но по причини, които тя самата надали можеше да схване, Оцу не изпитваше ни най-малко желание да го последва.

Слънцето бързо слизаше надолу и плътните вечерни сенки започваха да покриват процепа в планинския склон, който бележеше пътя на река Айда. Котката скочи от храмовата тераса на земята и скоро на нея се появи самият Такуан. Също като котката преди малко, той се протегна и широко се прозина.

— Оцу — извика монахът, — по-добре да тръгваме.

— Вече съм събрала всичко — сламени сандали, пръчки, на които да се подпираме, дълги чорапи, лекарства, омаслена хартия.

— Нещо си забравила.

— Какво? Оръжие ли? Сабя, копие или нещо такова ли трябва да вземем?

— С положителност не! Искам да взема запас от храна.

— О, да сложа нещо сготвено в кутии ли?

— Не, добра храна. Искам малко ориз, малко солена фасулена каша и… о, да — малко саке. Всичко вкусно ще влезе в работа. Иди в кухнята и направи един голям вързоп. Вземи и прът, на който да го носим.

Близките планини бяха сега по-черни от най-добрия черен лак, а онези в далечината — по-бледи от слюда. Късно напролет и вятърът беше ароматен и топъл. Мъглата се задържаше около бамбуковите стъбла и виещите се растения. Колкото повече Такуан и Оцу се отдалечаваха от селото, толкова по-силно започваше да им се струва, че планините са окъпани от вечерен дъждец. Всяко листо леко просветваше във вечерния мрак. Вървяха един след друг в тъмнината, хванали откъм двата края бамбуковия прът, на който се полюляваше техният вързоп.

— Хубава вечер за разходка, а, Оцу? — обади се Такуан и погледна през рамо.

— Не я намирам толкова хубава — промърмори момичето. — Къде всъщност отиваме?

— Още не съм съвсем сигурен — отвърна той с леко замислен глас, — но нека повървим още малко.

— Е, нямам нищо против.

— Не си ли уморена?

— Не — отговори Оцу, но прътът явно й убиваше, защото тя начесто го местеше от едното си рамо на другото.

— Къде са хората? Не сме видели досега никого.

— Днес офицерът цял ден не се показа в храма. Обзалагам се, че е повикал хората си обратно в селото, за да ни остави три дена сами. Как точно предлагаш да уловим Такедзо, Такуан?

— О, не се безпокой. Той рано или късно ще се появи.

— Да, но не се е показал пред никой друг. Дори и това да стане обаче, ние какво ще правим? Преследват го толкова много хора и сега сигурно е готов на всичко. Ще се бие за живота си, а той поначало е много силен. Само като си помисля за това и ми се разтреперват краката.

— Внимавай! Гледай къде стъпваш! — извика внезапно Такуан.

— О! — изписка ужасена Оцу и се закова на място. — Какво е станало? Защо ме уплаши така?

— Не се тревожи, не е Такедзо. Искам само да гледаш къде вървиш. Тук покрай целия път има диви лози и къпини и от тях на места са направени капани.

— Поставили са ги там, за да препънат и уловят Такедзо ли?

— А-ха. Но ако не внимаваме, сами ще се уловим в някой.

— Ако все такива неща ми говориш, Такуан, ще се стресна толкова, че крачка не ще мога да направя!

— За какво се тревожиш? Ако наистина попаднем на капан, аз ще се препъна първи. Няма нужда и ти да падаш заедно с мен — той се обърна назад и се усмихна. — Трябва да кажа, че са си направили страшно много труд за едното нищо. — След миг мълчание добави: — Не ти ли се струва, че клисурата се стеснява, Оцу?

— Не знам, но подминахме задната страна на Санумо преди доста време. Това трябва да е Цуджинохара.

— Ако е така, току-виж се наложило да вървим цялата нощ.

— Е, но аз дори не знам къде отиваме. Защо изобщо ме питаш?

— Я да оставим това за малко на земята.

След като свалиха вързопа, Такуан се насочи към една висока скала наблизо.

— Къде отиваш?

— Да се облекча.

На сто лакти под него водите, които се сливаха в река Айда, с трясък се разбиваха от камък на камък. Ревът достигаше горе до него, изпълваше слуха му и цялото му същество. Докато уринираше, се взря в небето, сякаш броеше звездите там.

— Ох, какво хубаво чувство! — възкликна той възторжено. — Аз ли съм се слял с мирозданието или то с мене?

— Не свърши ли вече, Такуан? — повика го Оцу. — Ти явно никак не бързаш!

Най-сетне монахът се появи и обясни причината.

— Докато се занимавах с тази работа, се посъветвах и с „Книгата на промените“ и сега точно знам какво трябва да предприемем. Сега всичко ми е ясно.

— „Книгата на промените“ ли? Но ти не носиш книга.

— Не писаната книга, глупаче, а тази вътре в мен. Моята собствена и единствена Книга на промените. Тя ми е някъде в сърцето, стомаха или на друго място. Докато стоях там, огледах разположението на местността, вида на водата и състоянието на небето. После затворих очи и когато ги отворих, някакъв глас в мен ми каза: „Иди на онази планина там“.

Той посочи един близък връх.

— За планината Такатеру ли говориш?

— Нямам представа как се казва. Онази там е, с равната поляна горе-долу по средата на склона.

— Хората и казват пасището Итадори.

— О, значи има име, така ли?

Щом стигнаха дотам, пасището се оказа малко плато, леко наклонено на югоизток и даващо отличен изглед към околността. Селяните обикновено отвързваха тук крави и коне, за да пасат, но тази вечер не се виждаше или чуваше нито едно животно. Неподвижността се нарушаваше само от топлия пролетен ветрец, който милваше тревата.

— Ще останем да нощуваме тук — обяви Такуан. — Врагът Такедзо ще падне в ръцете ми, досущ както военачалникът Цао Цао от Вей паднал в ръцете на Чу-ко Кун-Мин.

— Какво ще правим тук? — попита Оцу, щом свалиха товара си.

— Ще седим — отвърна твърдо Такуан.

— Как можем да уловим Такедзо, само като седим тук?

— Ако опънеш мрежа, можеш да хванеш летяща птица, без сам да летиш.

— Но ти не си опъвал мрежи. Сигурен ли се, че не те е обладал дух на лисица или нещо такова?

— Хайде тогава да стъкмим огън. Лисиците се боят от огъня, значи ако е така, както казваш, духът скоро ще бъде прогонен.

Събраха малко сухи дърва и Такуан ги подреди за огъня. Това изглежда повдигна духа на Оцу.

— Хубавият огън оправя настроението, нали?

— Поне със сигурност ти става по-топло. Но ти нещастна ли се чувстваше?

— О, Такуан, ти можа да видиш в какво настроение бях! А и не мисля, че на някой ще му хареса да прекара като нас нощта в планината. Какво щяхме да правим, ако сега беше заваляло?

— На качване видях край пътя една пещера. Можехме да се подслоним там, докато спре.

— Сигурно Такедзо прави така нощем или при лошо време, не смяташ ли? Из цялата планина трябва да има подобни скривалища. Сигурно там се крие и през по-голямата част от времето.

— Сигурно. Той всъщност няма много разум, но трябва поне да му е достатъчно, за да се сети да се скрие от дъжда.

Оцу се замисли.

— Такуан, защо хората в селото го мразят толкова?

— Властите ги карат да се отнасят с него така. Тези хора са простовати, Оцу. Страх ги е от управниците, толкова ги е страх, че ако онези разпоредят, ще прогонят своите собствени съселяни и дори близки.

— Искаш да кажеш, че ги е грижа само за собствените им кожи.

— Е, те всъщност не са виновни. Напълно безсилни са. Трябва да им простиш, че мислят първо за себе си — това е форма на самозащита. Всъщност те искат само да бъдат оставени на мира.

— А самураите? Защо се суетят толкова заради незначителен човек като Такедзо?

— Защото той за тях е знак на безпорядъка, човек вън от закона. Те трябва да запазят мира. След Секигахара Такедзо е бил обзет от мисълта, че врагът е по петите му. Първата му голяма грешка беше да наруши границата между двете области. Трябвало е да прояви малко хитрост, да се промъкне през нощта или да мине преоблечен. Каквото и да било. Но това не подобава на Такедзо! Трябвало е да премине, да убие един от стражите, а след него и други хора. След това всичко е тръгнало като снежна лавина. Той смята, че трябва да продължи да убива, за да защити собствения си живот. Но той всъщност е човекът, който започна всичко. Цялото това злощастно положение е причинено само от едно — на Такедзо съвсем му липсва здрав разум.

— И ти ли го мразиш?

— Отвращава ме! Ужасен съм от глупостта му! Ако бях господар на областта, щях да наредя да го накажат с най-тежкото наказание, което мога да измисля. Всъщност, като поука за останалите, ще накарам да му откъсват крайниците един по един. Той в крайна сметка не е по-добър от див звяр, не е ли така? Един областен господар не може да си позволи великодушие към хора като Такедзо, дори на някои да се струва, че той не е нищо повече от млад нехранимайко. Това ще навреди на закона и на реда, а това, особено в тези неспокойни времена, няма да е добро.

— Винаги съм мислила, че си добър по душа, Такуан, но всъщност ти си доста коравосърдечен, а? Не съм смятала, че те е грижа за законите на даймио.

— Е, грижа ме е. Мисля, че доброто трябва да бъде възнаграждавано, а злото — наказвано и съм дошъл тук, упълномощен да направя тъкмо това.

— О, какво беше това? — извика Оцу и скочи от мястото си край огъня. — Не го ли чу? Някакво прошумоляване, като стъпки, от онези дървета там!

— Стъпки ли? — Такуан също застана нащрек, но след като се заслуша за няколко мига, избухна в смях. — Ха-ха. Това са само маймунки. Погледни!

Двамата различиха очертанията на една голяма и една по-малка маймуна, който се премятаха по дърветата.

Оцу с видимо облекчение отново седна.

— Ух, това ме уплаши почти до смърт!

През следващите два часа двамата седяха мълчаливо и се взираха в огъня. Всеки път, когато той отслабнеше, Такуан начупваше малко сухи клони и ги хвърляше вътре.

— За какво си мислиш, Оцу?

— Аз ли?

— Да, ти. Макар през цялото време да ми се случва, аз всъщност мразя да разговарям сам със себе си.

Очите на Оцу се бяха подули от дима. Тя вдигна поглед към звездното небе и тихо заговори.

— Мислех си колко е странен този свят. Всички тези звезди там в черната празнота… Не, не за това става сега дума.

— Тази нощ като че обгръща всичко — продължи тя. — Ако се вглеждаш дълго време в звездите, може да ги видиш как се движат. Движат се бавно, бавно. Не мога да не си помисля, че целият свят се движи. Усещам го. А аз съм една малка прашинка сред всичко това — прашинка, подвластна на някаква страховита сила, която дори не мога да видя. Дори докато седя тук и мисля, моята съдба малко по малко се променя. Мислите ми се движат като че ли в кръг.

— Не говориш истината! — отвърна строго Такуан. — Тези мисли естествено са минали през главата ти, но всъщност ти имаш нещо много по-определено на ум.

Оцу мълчеше.

— Прости ми, ако съм нарушил тайната ти, Оцу, но прочетох онези писма, които получи.

— Така ли? Но печатът не беше счупен!

— Прочетох ги, след като те намерих в навеса със становете. Когато каза, че не ги искаш, аз ги пъхнах в ръкава си. Допускам, че не съм постъпил правилно, но по-късно, когато останах сам, ги извадих и ги прочетох, просто за да убия времето.

— Ужасен си! Как си могъл да направиш такова нещо! И просто за да си убиеш времето!

— Е, каквато и да е била причината. Във всеки случай сега разбирам кое е предизвикало този поток от сълзи. Когато те намерих, изглеждаше полумъртва. Но чуй, Оцу, мисля, че ти имаш късмет. Мисля, че в крайна сметка е по-добре, че нещата станаха по този начин. Мислиш ме за ужасен ли? Я погледни него!

— Какво искаш да кажеш?

— Матахачи беше и си остава безотговорен. Ако се беше омъжила за него и той след това един ден те изненадаше с писмо като това, какво щеше да правиш тогава? Не ми казвай, познавам те. Щеше да се хвърлиш от някоя висока скала в морето. Радвам, се, че всичко свърши, преди да се е стигнало дотам.

— Жените не мислят по този начин.

— О, така ли? А как мислят те?

— Толкова съм ядосана, че ми се иска да крещя! — Тя дръпна със зъби ръкава на кимоното си. — Някой ден ще го открия! Кълна се, ще го открия! Няма да се успокоя, преди право в лицето да съм му казала какво мисля за него. И същото важи за онази там Око.

Тя избухна в сълзи на гняв. Докато се взираше в нея, Такуан загадъчно промърмори:

— Започва се, а?

Тя го изгледа поразена:

— Какво?

Той гледаше към земята, с вид, че събира мислите си. После заговори:

— Оцу, наистина се надявах, че на тебе единствена ще бъдат спестени злините и коварството на този свят. Че невинността ти ще премине през живота непроменена и невредима. Изглежда обаче суровите ветрове на съдбата вече започват да те досягат, също както досягат всички останали.

— О, Такуан! Какво да направя?! Толкова съм… ядосана!

Раменете в се разтресоха от ридания и тя зарови глава в скута си.

До сутринта вече се беше наплакала и двамата се скриха в пещерата, за да поспят. През нощта останаха да бдят край огъня и на следващия ден пак спаха в пещерата. Имаха много храна, но Оцу бе озадачена. Тя продължаваше да твърди, че не може да разбере как при това положение ще хванат Такедзо. Такуан от друга страна оставаше съвършено невъзмутим. Оцу нямаше ни най-малка представа какво си мисли той. Не правеше въобще опит да търси където и да било, нито пък бе и най-малко обезпокоен от това, че Такедзо не се появява.

На вечерта на третия ден, както и предишните нощи, те останаха да будуват край огъня.

— Такуан — изпусна се най-сетне Оцу, — това, нали знаеш, е нашата последна нощ. Утре времето ни изтича.

— Хм. Да, наистина е така.

— Е, какво мислиш да правиш?

— А какво би трябвало да правя?

— О, не бъди такъв дръпнат! Нали си спомняш обещанието, което даде на офицера?

— Ами да, разбира се!

— Е, ако не доведем Такедзо…

— Знам, знам — прекъсна я той. — Ще трябва да се обеся на стария кедър. Но ти не се тревожи. Още не съм се приготвил да умирам.

— Тогава защо не отидеш да го потърсиш?

— Ако го направех, мислиш ли наистина, че щях да го намеря? В тези планини?

— О, изобщо не те разбирам! Обаче докато седя тук, някак си ми се струва, че ставам по-храбра и събирам смелост да оставя нещата да тръгнат, както им е писано. — Тя се засмя. — Или може би просто полудявам, като тебе.

— Аз не съм луд. Просто имам смелост. Това му трябва на човек.

— Кажи ми, Такуан, само смелостта и нищо друго ли те накара да се заемеш с това?

— Да.

— Нищо освен смелостта! Това не е много насърчително. Мислех, че трябва да имаш някой таен и безотказен план.

Оцу тъкмо бе на път да сподели увереността на спътника си, но неговото разкритие, че действа само с едната дързост я потопи в пристъп на отчаяние. Напълно луд ли е той? Понякога хора, които не са съвсем наред с ума, могат да бъдат взети от другите за гении. Такуан може да е един от тези. Оцу започваше да смята това за твърде възможно.

Монахът, невъзмутим както винаги, продължи да се взира разсеяно в огъня. След малко, сякаш току-що е забелязал, той промълви:

— Много е късно, нали?

— Няма спор! Скоро ще съмне — отвърна Оцу преднамерено рязко. Защо се довери на този безумец?

Без да обръща внимание на острия й отговор, той промърмори:

— Странно, а?

— Какво си мърмориш, Такуан?

— Тъкмо ми хрумна, че Такедзо съвсем скоро трябва да се появи.

— Да, но той може би не знае, че двамата имате уговорена среща. — Като погледна строгото лице на монаха, Оцу омекна. — Настина ли мислиш, че това ще стане?

— Естествено, че мисля!

— Но защо той да влезе право в капана?

— Не е точно така. Всичко опира до човешката природа. Духом хората не са силни, те са слаби. А самотата не е естествено състояние, особено когато при това си заобиколен от неприятели и те преследват със саби. Можеш да смяташ това за естествено, но аз ще бъда много изненадан, ако Такедзо пропусне да се отбие при нас и да се стопли при огъня.

— Не е ли това просто, което ти се иска на теб? Той може да не е никъде наблизо.

Такуан поклати глава.

— Не, не просто ми се иска. Това дори не е мое хрумване, а на един от майсторите на военното изкуство.

Говореше така уверено, че Оцу усети облекчение от толкова определеното несъгласие на Такуан.

— Подозирам, че Шимен Такедзо е някъде съвсем наблизо, но още не е решил дали сме приятели или врагове. Сигурно бедното момче е измъчвано от множество съмнения, бори се с тях и няма сила да тръгне напред или да отстъпи. Нека предположа, че тъкмо сега се крие в сянката, гледа ни крадешком и отчаяно се чуди как да постъпи. Ах, зная. Ще ми дадеш ли флейтата, която носиш на обито си.

— Моята бамбукова флейта ли?

— Да, дай ми да посвиря за малко.

— Не. Невъзможно. Никога няма да дам на някой да я докосне.

— Защо? — настоя Такуан.

— Няма значение защо! — извика тя и заклати глава.

— Какво лошо има в това да ми дадеш да я използвам? Флейтите стават по-добри, колкото повече се свири на тях. Няма да ти я разваля.

— Но…

Оцу притисна плътно с дясната си ръка флейтата на нейното оби.

Винаги я носеше близо до тялото си и Такуан знаеше колко много цени тя своя инструмент. Никога обаче не беше допускал, че ще му откаже да посвири.

— Наистина няма да я счупя, Оцу. Имал съм работа с дузини флейти. О, хайде, дай ми поне да я подържа.

— Не.

— Каквото и да става?

— Каквото и да става.

— Упорита си ти!

— Добре, упорита съм.

Такуан се предаде.

— Е, тогава с удоволствие ще послушам ти да свириш. Ще ми изсвириш ли само едно кратко нещо?

— Не искам да правя и това.

— Защо не?

— Защото ще се разплача, а не мога да свиря на флейтата, докато плача.

— Хмм — замисли си Такуан.

Изпитваше съчувствие към тази твърдоглава упоритост, така присъща на сираците и в същото време разбираше, че дълбоко в сърцата им има някаква празнина. Струваше му се, че те са обречени отчаяно да копнеят за онова, което не могат да имат, за родителската обич, с която никога не са били дарявани.

Оцу постоянно се стремеше към родителите си, които никога не бе познавала, но тя така и не бе изпитала усещането на родителската любов. Флейтата бе единственото нещо, останало й от нейните родители, единственият техен образ, който тя някога беше притежавала. Когато едва прогледнала я изоставили като захвърлено коте на терасата на Шиподжи, флейтата била втъкната в малкото й оби. Това беше единствената връзка, която в бъдеще можеше да й даде възможността да намери хора от своята кръв. Тя бе не само образ, а и глас на бащата и майката, които не бе виждала никога.

„Значи плаче, когато свири на нея!, помисли си Такуан. Нищо чудно, че така не й се иска да даде на някой да я докосне и дори сама да свири на нея!“ Изпита съжаление към момичето.

През тази трета нощ в небето за първи път се появи перленобяла луна. От време на време тя се разтапяше зад мъгливи облаци. Дивите гъски, които винаги прелитат есенно време в Япония и през пролетта се връщат у дома, явно бяха тръгнали на север; понякога крякането им стигаше до тях измежду облаците.

Такуан се сепна от унеса си и се обади:

— Огънят е изгаснал, Оцу. Ще му сложиш ли още малко дърва?… Защо, какво става? Нещо не е на ред ли?

Оцу не отговори.

— Плачеш ли?

Тя продължи да мълчи.

— Съжалявам, че ти напомних за миналото. Не исках да те натъжавам.

— Няма нищо — прошепна тя. — Не трябваше да бъда толкова упорита. Моля те, вземи флейтата и посвири.

Извади инструмента от обито си и му го подаде над огъня. Беше поставен в калъф от стар, нагънат брокат; платът бе износен, връзките одърпани, но още личеше някаква старинна изисканост.

— Може ли да я разгледам? — попита Такуан.

— Да, разбира се. Вече няма значение.

— Но защо не посвириш ти вместо мен? Настина мисля, че ми се ще повече да послушам. Просто ще седна тук ето така.

Обърна се настрани и обгърна коленете си с ръце.

— Добре. Не ме бива много — заяви скромно Оцу, — но ще опитам.

Тя коленичи с отмерени движения на тревата, оправи яката на кимоното си и се поклони над поставената пред нея флейта. Такуан не каза нищо повече. Изглеждаше, сякаш вече не е на мястото си; остана само огромната, самотна вселена, която нощта обгръщаше. Мъглявите очертания на монаха можеха да бъдат също скала, търкулнала се от склона на хълма и спряла в равното.

Оцу извърна бялото си лице леко настрани и вдигна скъпоценното притежание към устните си. Щом навлажни мундщука и вътрешно се приготви да свири, тя заприлича на някаква съвсем различна Оцу, Оцу, въплътила силата и достойнството на изкуството. Обърна се към Такуан и повторно, според правилата за държание, отрече, че притежава всякакви умения. Той кимна вяло.

Звукът на флейтата сякаш се разля. Тънките пръсти на момичето се движеха по седемте отвора на инструмента, ставите им приличаха на мънички джуджета, завладени от бавен танц. Звукът бе нисък, като ромон на извор. Такуан усети, че самият той се превръща в течаща вода, плиска се в пролома, заиграва в плитчините. Когато прозвучаха високите тонове, усети духа си да се понася към небето, за да лудува там с облаците. Земните звуци и небесните отгласи се сляха и преобразиха в печалните стонове на духащия между боровете вятър, който жали за нетрайността на този свят.

Докато слушаше унесен, със затворени очи, Такуан не можеше да не си припомни преданието за княз Хиромаса, който, докато през една лунна нощ се разхождал при портата Судзаки в Киото и свирел на флейта, чул друга флейта да приглася на неговата. Князът тръгнал да търси свирача и го открил на горния етаж на портата. След като си разменили флейтите, двамата свирили цяла нощ заедно. Едва по-късно князът открил, че с него седял дявол, преобразен в човешки облик.

— Дори един дявол — помисли Такуан, — се трогва от музиката. Колко по-дълбоко човекът, изложен на пет вида страсти, трябва да се вълнува от звуците на флейтата в ръцете на това красиво момиче!

Искаше му се да заплаче, но не пророни нито сълза. Лицето му потъна надолу между коленете, които несъзнателно прегърна по-здраво.

Светлината от огъня постепенно избледня, а страните на Оцу се обагриха в по-наситено червено. Беше така завладяна от музиката, че човек трудно можеше да я различи от инструмента, на който свири.

Дали призоваваше майка си и баща си? Дали тези издигащи се към небето звуци наистина питаха: „Къде сте?“. И не се ли смесваше с това и горчивото разочарование на девойката, изоставена и измамена от неверен мъж?

Изглеждаше като упоена от музиката, завладяна от собствените си чувства. Дишането й започна да издава умора; ситни капчици пот се появиха покрай корените на косата й. Сълзи потекоха по лицето й. Макар мелодията да бе пресечена от сподавени ридания, тя сякаш продължи завинаги.

Тогава внезапно в тревата нещо се раздвижи. Не беше на повече от петнадесет или двадесет лакти от огъня и по шума приличаше на пълзящо животно. Главата на Такуан се вдигна рязко нагоре. Той погледна право към тъмния предмет, вдигна спокойно ръка и махна за поздрав.

— Ти там! Трябва да ти е студено от росата. Ела тук при огъня и се постопли. Ела да си поговориш с нас, моля те.

Стресната, Оцу спря да свири и попита:

— Пак ли си говориш сам, Такуан?

— Не забеляза ли? — попита той и посочи с пръст. — От известно време Такедзо е ето там и те слуша как свириш на флейта.

Тя се извърна да погледне и след това с писък метна флейтата си по черната сянка. Наистина беше Такедзо. Той скочи като подплашен елен и побягна.

Такуан, изненадан от писъка на Оцу, колкото и Такедзо, се почувства, сякаш мрежата, която така внимателно бе стягал, сега се е скъсала и рибата е избягала. Той скочи на крака и колкото му глас държи извика:

— Такедзо, спри!

В гласа му имаше надмощие, някаква заповедническа сила, на която не можеше лесно да се устои. Беглецът се спря като закован и леко зашеметен погледна назад. Взря се в Такуан с подозрителен поглед.

Монахът не каза нищо повече. Бавно кръстоса ръце пред гърдите си и впери в Такедзо също такъв неподвижен поглед, какъвто и той в него. Двамата сякаш дори задишаха едновременно.

Постепенно в ъгълчетата на очите на Такуан се появиха бръчиците, които предхождат приятелска усмивка. Той разтвори ръце, направи на Такедзо знак да се приближи и каза:

— Е, ела тук.

При тези думи момчето премигна и по тъмното му лице се изписа необичайно изражение.

— Ела тук — подкани го Такуан, — и ще можем да си поговорим.

Последва озадачено мълчание.

— Имаме много за ядене и дори малко саке. Знаеш ли, ние не сме ти врагове. Ела тук при огъня. Да поговорим.

Отново мълчание.

— Не правиш ли голяма грешка, Такедзо? Пред теб има свят с огън, храна, напитки и дори човешко съчувствие. Ти настояваш да останеш затворен в твоя си собствен ад. Доста криво гледаш на света, знаеш ли? Но аз ще престана да се опитвам да споря с теб. В твоето състояние надали можеш да се вслушаш в разума. Просто ела тук при огъня. Оцу, стопли картофената яхния, която сготви преди малко. Аз също съм гладен.

Оцу сложи съда на огъня, а Такуан постави близо до пламъка една стомна със саке, за да се стопли. Мирната гледка уталожи страховете на Такедзо и той запристъпва по-наблизо. Когато беше почти до тях, спря и застана неподвижно, явно сдържан от някакво вътрешно смущение.

Такуан търкулна един камък до огъня и потупа Такедзо по гърба.

— Седни тук — каза той.

С рязко движение момчето седна. Оцу от своя страна не можеше дори да погледне в лицето приятеля на своя бивш годеник. Чувстваше се, сякаш е близо до отвързан звяр.

Такуан вдигна похлупака на съда и отбеляза:

— Изглежда е готово.

Набучи един картоф с краищата на клечките си за хранене, изтегли го навън и го бутна в устата си. Сдъвка го със задоволство и обяви:

— Много са хубави и мекички. Няма ли да ги опиташ, Такедзо?

Такедзо кимна и за първи път се усмихна, като показа два реда безупречно бели зъби. Оцу напълни една паничка и му я подаде, при което той започна поред да духа горещата яхния и да преглъща от нея на големи хапки. Ръцете му трепереха, а зъбите потракваха по ръба на паницата. Толкова бе прегладнял, че не можеше да овладее това треперене. Направо плашеше.

— Нали е хубаво? — попита монахът, като остави клечките си. — А искаш ли малко саке?

— Не искам.

— Не го ли обичаш?

— Сега не искам.

След толкова време в планината Такедзо се боеше, че от питието може да му прилошее.

След малко той доста любезно добави:

— Благодаря ви за храната. Вече се стоплих.

— Наяде ли се?

— Достатъчно ми беше, благодаря. — Той върна паничката си на Оцу и попита: — Защо сте дошли тук? Видях огъня ви и предишната нощ.

Въпросът стресна Оцу и тя не бе готова с отговор, но Такуан й се притече на помощ и направо каза:

— Да ти кажа право, дойдохме тук да те уловим.

Такедзо не се показа особено изненадан, макар изглежда се поколеба дали да вземе току-що казаното от монаха за истина. Главата му клюмна мълчаливо. Местеше поглед от Такуан към момичето и обратно.

Монахът видя, че е дошло времето да действа. Той се обърна, за да погледне право към Такедзо и заговори:

— Е, какво ще кажеш? След като така или иначе ще те хванат, няма ли да бъде по-добре да бъдеш под бремето на закона на Буда? Разпоредбите на даймио са закон и законът на Буда е закон, но от двата този на Буда е по-лекият и по-човечният.

— Не, не — възкликна Такедзо и заклати ядосано глава.

Такуан продължи с мек глас.

— Само ме изслушай за малко. Разбирам, че си решен да се държиш до смърт, но можеш ли в крайна сметка действително да спечелиш?

— Какво ще рече дали мога да спечеля?

— Искам да кажа, можеш ли с успех да се противопоставиш на хората, които те мразят, на законите на областта и на твоя най-зъл враг, на теб самия?

— О, аз знам, че вече съм загубил — простена Такедзо. Лицето му се изкриви тъжно и очите му се наляха със сълзи. — На края ще ме посекат, но преди това ще убия старицата Хониден, войниците от Химеджи и всички други, които мразя! Ще убия колкото мога повече!

— А какво ще правиш със сестра ти?

— А?

— Огин. Какво ще стане с нея? Нали знаеш, че е затворена в укреплението при Хинагура?!

Въпреки че от по-рано беше решен да я спаси, сега Такедзо не успя да отговори.

— Не смяташ ли, че е време да се замислиш за бъдещето на тази добра жена? Тя е направила толкова много за теб. А какво ще стане с твоя дълг да продължиш името на баща си, Шимен Мунисай? Забрави ли, че това име е свързано чрез семейството Хирата с прочутия род Акамацу от Харима?

Такедзо скри лице с почернелите си, почти заприличали на лапи ръце. Изтънелите му рамене заподскачаха нагоре и се затресоха на измършавялото му, треперещо тяло. Избухна в горчиви ридания.

— Не… не знам. Какво… какво значение има това сега?

В този миг Такуан внезапно стисна юмрук и здраво перна с него Такедзо в челюстта.

— Глупак! — гръмна гласът на монаха.

Изненадан, Такедзо се олюля от удара и преди да е успял да се оправи, получи още един от другата страна.

— Недодялан нехранимайко! Глупав неблагодарник! Понеже майката, бащата и предците ти не са тук, за да те накажат, аз ще го направя вместо тях. Ето ти! — Монахът отново го удари и този път направо го повали на земята. — Още ли боли? — попита той войнствено.

— Да, боли — простена беглецът.

— Добре. Щом боли, значи може още в жилите ти да тече малко човешка кръв. Оцу, подай ми, моля, това въже… Е, какво чакаш? Донеси ми въжето! Такедзо вече знае, че ще го завържа. Той е готов за това. Това не е въжето на властта, а въжето на състраданието. Няма причина нито да се боиш от този човек, нито да го съжаляваш. Бързо, момиче, въжето!

Такедзо лежеше неподвижно по очи, без дори опит да помръдне. Такуан лесно го възседна през гърба. Ако бе пожелало да се съпротивлява, момчето лесно можеше да ритне монаха във въздуха като хартиено топче. И двамата знаеха това. Но той лежеше мълчаливо, с прострени ръце и нозе, сякаш най-сетне се е предал във властта на някакъв невидим закон на природата.