Ейджи Йошикава
Мусаши (2)

Камбанката

Такедзо лежеше сред труповете. Бяха хиляди.

„Целият свят е обезумял“, помисли той замаяно. „Все едно съм мъртво листо, което се носи по есенния вятър“.

Самият той съвсем приличаше на безжизнените тела, които го заобикаляха. Опита се да вдигне глава, но успя да я помръдне едва на няколко пръста от земята. Не си спомняше някога да му е било толкова зле. „Откога ли съм тук?“, зачуди се.

Мухите го налетяха и забръмчаха около главата му. Искаше да ги отпъди, но не успя да събере сила даже да си вдигне ръката. Беше скована, почти трошлива, като цялото му тяло. „Трябва да съм тук отдавна“, помисли си, като шаваше с пръсти. Въобще и не предполагаше, че е ранен с два куршума, здраво заседнали в бедрото.

Ниски, тъмни облаци се носеха зловещо по небето. Снощи, някъде между полунощ и зазоряване, опустошителен дъжд напои равнината на Секигахара. Сега бе ранният следобед на петнадесетия ден от деветия месец на 1600 г. Въпреки че ураганът бе преминал, от време на време върху труповете и обърнатото нагоре лице на Такедзо се изливаше нов порой. Всеки път, когато завалеше, той като риба отваряше и затваряше уста и се опитваше да погълне капките. „Също като водата, с която измиват устата на умиращия“, мислеше си, докато се наслаждаваше на всяка капчица влага. Главата му беше вцепенена, а мислите — бягащи сенки на унеса.

Неговите бяха загубили. Знаеше само толкова. Кобаякава Хидеаки, когото смятаха за съюзник, тайно се споразумял с войската на Изтока и когато на свечеряване връхлетя върху хората на Ишида Мицунари, ходът на битката също се обърна. След това той нападна и отрядите на другите военачалници — Укита, Шимадзу и Кониши — и разгромът на Западната войска беше пълен. Само за половин ден борба въпросът кой ще управлява страната отсега нататък беше решен. Това бе Токугава Иеясу — могъщият даймио на Едо.

Образите на сестра му и на старите селяни се понесоха пред очите на Такедзо. „Умирам, помисли си той без дори нотка на тъга. Това ли било наистина?“ Усети как покоят на смъртта го привлича, точно като дете, притеглено от пламъка на огъня.

Внезапно един от околните трупове вдигна глава.

— Такедзо.

Образите в ума му изчезнаха. Сякаш изтръгнат от смъртта, той обърна глава към звука. Гласът, сигурен беше, на най-добрия му приятел. Събрал всички сили, повдигна се леко и изтръгна от гърдите си шепот, едва чут сред поройния дъжд.

— Матахачи, ти ли си?

После падна, притихна и се заслуша.

— Такедзо! Наистина ли си жив?

— Да, жив! — изкрещя той във внезапен прилив на възторг. — А ти? Най-добре и ти да не умираш. Да не си посмял!

Сега очите му бяха широко отворени, а по устните му играеше едва забележима усмивка.

— Не и аз! Не, господине.

Като се задъхваше, подпираше се на лакти и сковано влачеше крака след себе си, Матахачи пълзеше педя след педя към своя приятел. Посегна да хване ръката на Такедзо, но улови със своята само кутрето му. Като другари от детинство често се бяха клели един на друг с този жест. Той се примъкна по-наблизо и сграбчи цялата длан.

— Не мога да повярвам, че и ти си жив и здрав! Изглежда сме единствените оцелели.

— Не бързай да говориш. Още не съм опитал да се изправя на крака.

— Ще ти помогна. Да се махаме оттук!

Изведнъж Такедзо дръпна Матахачи към земята и изръмжа:

— Прави се на умрял! Задават се още неприятности!

Земята забоботи като котел. Като надничаха изпод длани, те наблюдаваха наближаващата вихрушка. След това вече бяха още по-наблизо — редици от смолисточерни конници, понесли се право насреща им.

— Копелета! Връщат се! — възкликна Матахачи и се вдигна на коляно, като че се готвеше да побегне.

Такедзо го сграбчи за глезена, като за малко не го счупи и го дръпна на земята.

Само след миг конете вече профучаваха край тях — стотици кални смъртоносни копита, които препускаха в боен ред и тъпчеха падналите самураи. Ездачите се нижеха с бойни викове на уста, с дрънчащи и звънтящи доспехи и оръжие.

Матахачи лежеше по корем със затворени очи и се надяваше, противно на всяка надежда, че няма да бъдат стъпкани, но Такедзо гледаше нагоре, без да мигне. Конете минаха толкова наблизо, че усетиха миризмата им. И после всичко свърши.

Като по чудо бяха останали невредими и незабелязани, няколко минути и двамата мълчаха, изумени и невярващи.

— Отново сме спасени! — възкликна Такедзо и протегна ръка към Матахачи.

Като все още се притискаше към земята, Матахачи бавно обърна глава и показа широка, леко трепереща усмивка.

— Някой е на наша страна, това е направо сигурно — дрезгаво рече той.

Много трудно, помагайки си един другиму, двамата приятели се изправиха на крака. Бавно, като куцукаха с преметнати през раменете ръце, си проправиха път през бойното поле до укритието на гористите хълмове. Там се строполиха на земята, но след като починаха малко, започнаха да търсят храна. Два дена изкараха с диви кестени и ядивни листа във влажните пещери на връх Ибуки. Това ги спаси да не умрат от глад, но Такедзо страдаше от болки в стомаха, а Матахачи червата направо го мъчеха. Нямаше храна да го засити, нямаше питие да утоли жаждата му, но дори и той усети силата си малко по малко да се връща.

Ураганът на петнадесети сложи края на есенните бури. Сега, само две нощи по-късно, студена, бяла луна се блещеше сурово от безоблачно небе.

И двамата знаеха колко е опасно да пътуват на ярката лунна светлина, под която сенките им биха изникнали като мишени пред случайния патрул, търсещ бегълци от сражението. Решението да рискуват беше на Такедзо. Матахачи беше в такова окаяно състояние, та повтаряше, че предпочита да го заловят, отколкото да упорства в опитите да върви и другарят му наистина не изглеждаше да има голям избор. Трябваше да продължат напред, но също така беше и ясно, че трябва да намерят място да се спотаят и да починат. Напредваха бавно натам, накъдето се надяваха да е градчето Таруи.

— Ще издържиш ли? — непрекъснато повтаряше Такедзо.

Придържаше на своето рамо ръката на приятеля си, за да му помага.

— Добре ли си? — Тежкото дишане на Матахачи го притесняваше. — Искаш ли да си починеш?

— Добре съм.

Матахачи се опитваше да говори храбро, но лицето му беше по-бледо от луната над тях. Даже като се подпираше на копието, той едва успяваше да мести крака.

Не спираше да се извинява.

— Съжалявам, Такедзо. Знам, че аз съм причината да се забавяме толкова. Наистина съжалявам.

Първите няколко пъти Такедзо просто го прекъсваше с „Остави това“. Най-накрая, щом спряха да починат, той се обърна към своя приятел и избухна:

— Виж какво, аз съм този, който трябва да се извинява. Аз съм, който поначало те въвлече във всичко това, спомняш ли си? Спомни си как ти разказах какво съм намислил, как най-сетне ще направя нещо, което наистина да впечатли баща ми. Никога не можах да понеса до последния си ден той да е сигурен, че от мен никога нищо няма да излезе. Щях да му покажа аз! Ха!

Бащата на Такедзо, Мунисай, някога бе служил при господаря Шимен от Ига. В мига, в който чу, че Ишида Мицунари събира войска, Такедзо беше убеден, че най-после е дошла неговата голяма възможност в живота. Баща му е бил самурай. Не е ли съвсем естествено той също да стане такъв? Копнееше да влезе в битка, да покаже на какво е способен, из селото като мълния да се разнесе мълвата, че той е обезглавил вражески пълководец. Отчаяно му се искаше да докаже, че е някой, с когото да се съобразяват и когото да уважават, а не просто селският непрокопсаник.

Такедзо напомни на Матахачи за всичко това и онзи кимна.

— Знам. Знам. Но и аз се чувствах по същия начин. Не беше само ти.

— Исках да дойдеш с мен — продължи Такедзо, — защото винаги всичко сме правили заедно. Но не направи ли майка ти нещо ужасно! Да крещи и да разправя на всички, че съм бил луд и че от мен нищо нямало да излезе! А и годеницата ти Оцу, и сестра ми, и всички останали, дето ревяха и викаха, че селските момчета трябвало да си останат на село. О, може би са си имали причини за това. И двамата сме единствени синове и ако ни убият, няма да има кой да продължи семействата. Но кой го е грижа? Това живот ли е?

Бяха се измъкнали от село незабелязани и бяха убедени, че нищо не ги дели вече от бойната слава. Когато стигнаха обаче до стана на Шимен, трябваше да се изправят лице в лице с действителността на войната. Направо им казаха, че независимо от това кои са били бащите им, няма да ги направят самураи — нито след една нощ, нито дори и след няколко седмици. За Ишида и останалите военачалници Такедзо и Матахачи бяха само двама загубени селяци, още почти деца, в ръцете на които съвсем случайно са попаднали две копия. Най-доброто, което можаха да си изпросят, беше позволението да останат като обикновени пехотинци. Техните отговорности, ако можеше да бъдат наречени така, се състояха в това да носят оръжието, котлите за ориз и останалата кухненска посуда, да косят трева, да работят по пътя и от време на време да ходят на разузнаване.

— Самураи, ха! — възкликна Такедзо. — Ама че смешка. Глава на пълководец ли?! Аз не успях даже до вражески самурай да се приближа, а какво остава за военачалник. Е, поне всичко свърши. И тъй, какво ще правим сега? Не мога да те изоставя съвсем сам тук. Направя ли го, никога вече няма да мога да погледна майка ти или Оцу в очите.

— Такедзо, аз не те обвинявам за кашата, в която се забъркахме. Не си виновен ти, че изгубихме. Ако някой трябва да се вини, това е онзи двуличник Кобаякава. Наистина ми се ще да ми падне в ръцете. Ще го убия, кучия му син!

Няколко часа по-късно стояха на края на малка равнина и гледаха морето от тръстики под тях, очукани и изпочупени от бурята. Никакви къщи. Никаква светлина.

Тук имаше и много трупове, проснати, както са нападали. Главата на един лежеше в някаква висока трева. Друг лежеше в някакво поточе. Тялото на трети пък се беше преплело по нелеп начин с един умрял кон. Дъждът бе отмил кръвта и на лунната светлина мъртвата плът напомняше рибени люспи. Навсякъде наоколо се носеше самотната есенна молитва на жетвари и щурци.

Струйка сълзи проряза бяла пътека надолу по мръсното лице на Матахачи. Той въздъхна като много болен човек.

— Такедзо, ако умра, ще се погрижиш ли за Оцу?

— За какво говориш?

— Чувствам се така, сякаш умирам.

— Е, щом така се чувстваш, сигурно ще умреш — сряза го Такедзо. Губеше търпение — искаше приятелят му да е по-силен, за да може да се опре на него от време на време, не във физическия смисъл на думата, а за кураж.

— Хайде, Матахачи! Не бъди такъв ревльо!

— Майка ми има кой да се грижи за нея, но Оцу е съвсем сама на този свят. Винаги е била. Толкова ми е мъчно за нея, Такедзо. Обещай ми, че ще се погрижиш за нея, ако мен ме няма.

— Вземи се в ръце! Хората не умират от чревно разстройство. Рано или късно ще открием къща и тогава ще те сложа да си легнеш и ще ти дам някакво лекарство. А сега престани с всичките тези дрънканици за умиране!

Малко по-нататък стигнаха до място, където купчините безжизнени тела имаха вид, сякаш е било изтребено цяло поделение. Двамата обаче вече бяха претръпнали от гледката на кръвта. Отпадналите им погледи приеха зрелището с хладно безразличие и те пак спряха да си починат.

Докато си поемаха дъх, чуха нещо да се движи между телата. И двамата се отдръпнаха ужасени и без да мислят се свиха надолу, изблещили очи и наострили сетива.

Фигурата се стрелна бързо напред като изненадан заек. Когато го уловиха с поглед, видяха, че човекът, който и да е, се придържа плътно към земята. Първоначално си помислиха, че е някой отделил се самурай и се приготвиха за опасна среща, но за тяхно удивление свирепият боец се оказа младо момиче. Изглеждаше тринадесет-четиринадесетгодишна и носеше кимоно с навити ръкави. Тясното оби около кръста й, макар на места закърпено, беше от златен брокат; тук сред труповете тя наистина представляваше странна гледка. Девойката обърна поглед и се втренчи подозрително в тях с хитри, котешки очи.

И Такедзо, и Матахачи се чудеха: какво за бога би могло да доведе това младо момиче, посред нощ, в обитаваното от призраци, застлано с трупове поле?

Известно време и двамата просто стояха, вперили на свой ред поглед в нея. После Такедзо се обади:

— Ти коя си?

Момичето премига няколко пъти, изправи се на крака и побягна.

— Стой! — изкрещя Такедзо. — Само искам да те попитам нещо. Не си отивай!

Но тя вече се бе изгубила, като проблеснала в нощта светкавица. Шумът от звънче заглъхна зловещо в тъмнината.

— Възможно ли е да беше дух? — заразсъждава Такедзо на глас, докато се взираше с празен поглед в тънката мъгла.

Матахачи потрепери и насила се засмя.

— Ако наоколо имаше някакви духове, щяха да са тези на войниците, струва ми се, а?

— Иска ми се да не бях я изплашил — каза Такедзо. — Тук някъде наоколо трябва да има село. Можеше да ни насочи.

Продължиха напред и изкачиха по-близкия от двата хълма пред тях. В долчинката от другата страна имаше блато, което се простираше на юг от връх Фува. И само на половин час път — светлина.

Щом доближиха селската къща, тя им се стори не съвсем обикновена. На първо място, беше оградена с дебела, пръстена стена. И още — портата бе почти величествена. Или поне останките от порта, защото тя беше стара и отчаяно се нуждаеше от поправка.

Такедзо се приближи до вратата и леко потропа.

— Има ли някой?

Не получи отговор и опита отново.

— Извинете, че ви безпокоим по това време, но приятелят ми е болен. Не искаме да ви създаваме неприятности — той просто има нужда от малко почивка.

Отвътре чуха шепот и малко след това — шума от нечие приближаване към вратата.

— Вие сте войници, изостанали от Секигахара, нали?

Гласът беше на младо момиче.

— Точно така — отвърна Такедзо. — Бяхме под предводителството на господаря Шимен от Ига.

— Махайте се! Ако ви открият тук, ще загазим.

— Чуйте, много съжаляваме, че трябва да ви безпокоим по този начин, но вървим много отдавна. Моят приятел се нуждае от почивка, това е всичко, и…

— Моля ви, вървете си!

— Добре, щом наистина така искате, но не бихте ли могли да дадете на приятеля ми малко лекарство? Стомахът му е толкова зле, че ни е трудно даже да се движим.

— Ами, не знам…

След миг-два чуха стъпки и някакъв лек звън, който се отдалечаваше в къщата и ставаше все по-слаб и по-слаб.

В същия миг забелязаха лице. Беше на един страничен прозорец — лице на жена — и ги беше наблюдавало през цялото време.

— Акеми — извика тя, — пусни ги. Те са пехотинци. Патрулите на Токугава няма да си губят времето с тези. За тях те са нищо.

Акеми отвори вратата и жената, която се представи като Око, дойде и изслуша разказа на Такедзо.

Разбраха се, че могат да пренощуват в навеса за дърва. За да укротят червата му, дадоха на Матахачи прегорен магнолиев прах и рядка оризова отвара с лукови стъбла. През следващите няколко дни той спа почти без прекъсване, докато Такедзо, който бдеше до главата му, с помощта на евтина ракия лекуваше раните от куршумите в бедрото си.

Една вечер, около седмица по-късно, Такедзо и Матахачи седяха и си говореха.

— Трябва да се занимават с нещо — отбеляза Такедзо.

— Хич не ме интересува какво правят. Доволен съм само, че ни прибраха.

Но любопитството на Такедзо вече беше възбудено.

— Майката не е толкова стара — продължи той. — Странно е, че двете живеят съвсем сами тук в планината.

— Хм. Не ти ли се струва, че момичето прилича малко на Оцу?

— Нещо у нея ме кара да се сещам за Оцу, но не мисля, че те си приличат наистина. И двете са хубави, това е. Какво, смяташ, правеше, когато я видяхме за първи път да пълзи посред нощ между всичките онези трупове? Това изглежда хич не я притесняваше. Ха! Още ми е пред очите. Лицето й беше толкова спокойно и ведро, като на онези кукли, дето ги правят в Киото. Ама че гледка!

Матахачи му направи знак да мълчи.

— Шшт! Чувам звънчето й.

Лекото потрепване на Акеми по вратата беше като почукването на кълвач.

— Матахачи, Такедзо — тихо подвикна тя.

— Да?

— Аз съм.

Такедзо стана и вдигна резето. Тя влезе с поднос лекарство и храна, и ги попита как са.

— Много по-добре, благодарение на теб и майка ти.

— Майка каза, че дори и да се почувствате по-добре, не трябва да говорите твърде високо или да излизате навън.

Такедзо отвърна и за двамата.

— Наистина съжаляваме, че ви създаваме толкова много грижи.

— О, няма нищо, само трябва да внимавате. Ишида Мицунари и някои от другите военачалници още не са заловени. Околността е наблюдавана много строго, а пътищата гъмжат от хора на Токугава.

— Така ли?

— Така че, макар да сте само пехотинци, майка казва, че ако ни заловят да ви укриваме, ще бъдем задържани.

— Няма да гъкнем — обеща Такедзо. — Дори ще покрия лицето на Матахачи с чердже, ако хърка много силно.

Акеми се усмихна, обърна се да си върви и каза:

— Лека нощ. Ще се видим сутринта.

— Чакай! — каза Матахачи. — Защо не поостанеш и не си поприказваш с нас?

— Не мога.

— И защо?

— Майка ще се сърди.

— Защо се притесняваш за нея? На колко си години?

— Шестнайсет.

— Дребна си за възрастта си, а?

— Благодаря ти, че ми каза.

— Къде е баща ти?

— Нямам вече баща.

— Извинявай. Тогава, как живеете?

— Правим мокса.

— Лекарството, дето се гори върху кожата, за да се прогони болката?

— Да, тукашната мокса е прочута. През пролетта берем див пелин на връх Ибуки. През лятото го сушим, а през есента и зимата го правим на мокса. Продаваме го в Таруи. Хората идват отвсякъде само и само да си го купят.

— Предполагам, че за тая работа не ви е необходим мъж тук.

— Е, ако това е всичко, което искахте да научите, аз ще тръгвам.

— Почакай, само още една секунда — каза Такедзо. — Имам още един въпрос.

— Е?

— Онази нощ, нощта, когато ние дойдохме тук, видяхме едно момиче на бойното поле и то приличаше досущ на теб. Ти беше, нали?

Акеми бързо се извърна и отвори вратата.

— Какво правеше там?

Тя тръшна вратата зад себе си и докато тичаше към къщата, малката камбанка звънтеше със странен, непостоянен ритъм.