Ейджи Йошикава
Мусаши (93)

Нарът

По-късно същия ден Такуан и Йори пристигнаха в дома на господаря Ходжо Уджикацу в Ушигоме. Един млад прислужник, застанал на вратата, отиде да извести за идването на Такуан и след няколко минути излезе Шиндзо.

— Баща ми е в крепостта Едо — обясни той. — Няма ли да влезете да го почакате?

— В крепостта ли? — попита Такуан. — Тогава да вървя и аз, понеже бездруго бях тръгнал натам. Ще възразите ли да оставя Йори тук при вас?

— Ни най-малко — отвърна с усмивка Шиндзо и хвърли бърз поглед към момчето. — Да ви поръчам ли паланкин?

— По възможност.

Лакираният паланкин едва се бе изгубил от погледа и Йори вече бе в конюшните, където оглеждаше един по един добре охранените дорести и сивкави коне на господаря Уджикацу. Особено го възхищаваха главите им, които сметна за много по-аристократични от онези на познатите му досега полски коне. Зачуди го обаче нещо друго — как може военното съсловие да си позволява да държи в бездействие такъв голям брой коне, вместо да ги изкара да работят по нивите?

Тъкмо започваше да си представя излизащи в сражение конници и силният глас на Шиндзо го извади от унеса. Обърна поглед към къщата в очакване да му се скарат, но видя, че причинителка на Шиндзовия гняв е една слаба старица с тояжка и упорито навъсено лице.

— Да се преструва, че го няма ли?! — кресна Шиндзо. — Че защо баща ми да се опитва да лъже стара вещица, която даже не познава?

— Ама сте се ядосал! — възкликна язвително Осуги. — Допускам, че сте син на негово височество. Знаете ли колко пъти съм идвала тук и съм опитвала да се срещна с баща ви? Немалко, мога да ви кажа — и всеки път ми казват, че го няма.

Малко сепнат, Шиндзо отвърна:

— Няма нищо общо колко пъти сте идвала. Моят баща не обича да приема посетители. Щом не иска да се срещне с вас, защо продължавате да идвате?

Необезсърчена, Осуги се изкиска:

— Не искал да приема посетители! Защо тогава въобще живее сред хора?

Тя се озъби.

На Шиндзо му мина през ума да й прати някоя обида и да я накара да чуе звъна от изтеглянето на сабята му, но той не желаеше такава грозна проява на раздразнителност, а и не бе сигурен, че ще подейства.

— Баща ми не е тук — каза той със сдържан глас. — Защо не седнете и не ми разкажете за какво става дума?

— Е, мисля, че ще приема любезното ви предложение. Дълго ходих и краката ми се умориха. — Тя седна в края на стъпалото и се зае да разтрива коленете си. — Като ми заговорихте така кротко, млади човече, се засрамих, че повиших преди малко така глас. Сега, ще искам да предадете каквото кажа на баща ви, щом се върне.

— С радост ще направя това за вас.

— Идвам да му разкажа за Миямото Мусаши.

Озадачен, Шиндзо попита:

— Да не би нещо да е станало с Мусаши?

— Не, искам баща ви да разбере що за човек е той. Когато беше на седемнайсет, Мусаши отиде при Секигахара и се би срещу рода Токугава. Срещу рода Токугава, чувате ли? Отгоре на това в Мимасака той извърши толкова злини, че никой и една добра дума не можеше да каже за него. Уби сума хора и сега от години бяга от мен, понеже се опитвам заслужено да му отмъстя. Мусаши е зъл негодник и при това — опасен!

— Чакайте сега…

— Не, само ме чуйте! Той почна да се задява с жената, за която беше сгоден мой син. Направо я открадна и избяга с нея.

— Спрете — настоя Шиндзо и вдигна ръка да възрази. — Защо разказвате такива истории за Мусаши?

— Правя го заради страната — отвърна самодоволно Осуги.

— Каква полза ще има страната от клевети срещу Мусаши?

Осуги се понамести и заяви:

— Чувам, че този лицемерен нехранимайко скоро щял да бъде назначен за учител в дома на шогуна.

— Къде сте чула това?

— От един мъж, който беше в доджото на Оно. Със собствените си уши го чух.

— Така ли било?

— На нерез като Мусаши не бива да позволяват да припари до шогуна, какво остава да го назначават за негов учител. Един учител в дома Токугава е учител на целия народ. Само при мисълта за това ми призлява. Тук съм да предупредя господаря Ходжо, понеже чух, че бил препоръчал Мусаши. Сега разбирате ли? — Тя преглътна слюнката от ъгълчетата на устата си и продължи: — Сигурна съм, че от полза за страната ще е да предупредя вашия баща. И нека предупредя и вас. Внимавайте Мусаши да не ви залъже със своите сладки приказки.

Уплашен, че тя може да продължи в този дух с часове, Шиндзо събра последния остатък от търпението си, преглътна тежко и каза:

— Благодаря ви. Разбрах, каквото ми казахте. Ще го предам на баща си.

— Моля ви да го направите!

С вид на някой, който най-сетне е постигнал заветна цел, Осуги стана и се отправи към портата. Сандалите й шумно пляскаха по пътеката.

— Мръсна стара вещица! — извика един момчешки глас.

— Какво?… Какво? — излая стресната Осуги и се огледа наоколо, докато зърна между дърветата озъбилия се като кон Йори.

— На ти това! — извика той и метна по нея един нар.

Плодът я удари така силно, че се разцепи.

— О-у-у-у! — изписка Осуги и се хвана за гърдите.

Наведе се да вземе нещо, с което да го замери, но Йори бежешком изчезна от погледа й. Тя се затича към конюшните и надничаше вътре, когато право в лицето я удари голяма, мека буца конски тор.

Осуги се задави, почна да плюе, избърса с пръсти мръсотията от лицето си и по него потекоха сълзи. Като си помисли, че пътуванията й по страната заради нейния син я докараха до такова нещо!

Йори наблюдаваше иззад едно дърво на безопасно разстояние. Като я видя да плаче като дете, той изведнъж се почувства много засрамен от себе си. Искаше му се да иде да й се извини, преди да е излязла от портата, но яростта от чутите хули срещу Мусаши още не се беше уталожила. Разкъсано между жалостта и омразата, момчето остана известно време на място да си гризе ноктите.

— Ела насам, Йори. Можеш да видиш Фуджи в червено.

Гласът на Шиндзо дойде от една стая високо нагоре по склона.

С чувство на голямо облекчение Йори се затича натам.

— Връх Фуджи ли?

Видът на обагрения в алено от вечерната светлина връх прогони от ума му всички други мисли.

Шиндзо също изглежда бе забравил своя разговор с Осуги.