Ейджи Йошикава
Мусаши (95)

Предизвикателството

Само след няколко дни в дома на Ходжо, Йори се отегчи. Нямаше какво друго да прави, освен да си играе.

— Кога се връща Такуан? — обърна се той една сутрин към Шиндзо, с желанието всъщност да разбере какво е станало с Мусаши.

— Баща ми е още в крепостта, значи, предполагам, Такуан — също — отвърна Шиндзо. — Рано или късно ще си дойдат. Защо не идеш да видиш конете?

Йори се понесе към конюшнята и метна на любимия си жребец едно покрито с лак и седеф седло. И вчера, и завчера без да казва на Шиндзо бе яздил коня. Полученото сега позволение го накара да се почувства горд. Възседна животното и в пълен галоп препусна през задната порта.

Къщите на даймио, пътеките през нивите, оризищата, горите — гледките бързо следваха една подир друга и също така бързо оставаха назад. Яркочервени змийски кратунки и рижа трева даваха знак, че есента е в разгара си. Отвъд равнината Мусашино се издигаше планинската верига Чичибу. „Той е някъде в тези планини“, помисли си Йори. Представи си своя любим учител в затвора и от сълзите по бузите усети успокоителната прохлада на вятъра.

Защо да не види Мусаши? Без да се замисля повече, шибна коня и животно и ездач се понесоха през сребристото море от пухкава трева.

След като около четвърт час препуска с главоломна скорост, Йори дръпна юздите на коня и си помисли: „Може да се е върнал в къщата.“

Завари новото жилище завършено, ала необитаемо. Щом стигна най-близкото оризище, извика на събиращите зърното селяни:

— Някой виждал ли е учителя ми?

В отговор те тъжно поклатиха глава.

Значи трябва да е в Чичибу. На кон може да пропътува дотам за един ден.

След известно време стигна село Нобидоме. Входът на селището бе направо задръстен от самурайски жребци, товарни коне, пътни сандъци, паланкини и между четиридесет и петдесет самураи, които тъкмо обядваха. Той се озърна да види как може да заобиколи селото.

Трима-четирима самураи тичешком го настигнаха.

— Хей, почакай, калпазанино!

— Как ме нарекохте? — попита ядосан Йори.

— Я слез от коня!

Сега бяха застанали и от двете му страни.

— Защо? Че аз дори не ви познавам.

— Само си дръж устата затворена и слизай.

— Не! Не можете да ме накарате!

Преди Йори да разбере какво става, единият от мъжете вдигна десния му крак високо във въздуха и го катурна от другата страна на коня.

— Един човек иска да те види. Ела с мен.

Улови момчето за яката и го повлече към една крайпътна чайна.

Пред нея с пръчка в ръка стоеше Осуги. С едно махване на дланта тя отпрати войниците. Като я видя облечена за път и придружавана от толкова много самураи, Йори не знаеше как да разбира това, нито пък му остана време много да обмисля.

— Хубостник! — извика Осуги и го перна с тоягата си през рамото.

Макар да знаеше, че противникът е далеч по-многоброен от него, Йори се приготви да заеме стойка за бой.

— Мусаши само най-добрите ученици си избира! Ха! Чувам, че си бил един от тях.

— Аз… на ваше място не бих говорил такива неща.

— О, нима не би?

— Н… нямам работа с вас.

— Напротив — имаш. Ще ни разкажеш сега едно друго. Кой те е пратил да ни следиш?

— Да ви следя ли? — попита Йори с презрително изсумтяване.

— Как смееш да говориш така? — кресна дрезгаво старицата. — Мусаши не те ли е научил как да се държиш?

— Нямам нужда вие да ми давате уроци. Тръгвам си.

— Нищо такова! — извика Осуги и го препъна през пищяла с пръчката си.

— О-у-у!

Йори се строполи на земята.

Слугите сграбчиха момчето и набързо го заведоха до мелницата при селската порта, където бе седнал някакъв самурай с очевидно висок чин. Беше свършил с яденето и сърбаше гореща вода. При вида на злощастието на Йори широко се ухили.

„Опасен е“, помисли си момчето, когато погледът му срещна този на Коджиро.

С тържествуващо изражение Осуги вирна брадичка и обяви:

— Вижте! Точно както си помислих — Йори е бил. Какво ли е намислил сега Мусаши? Кой друг може да го е пратил да ни следи?

— Хм-м — промърмори Коджиро, после кимна и отпрати прислужниците, един от които попита дали иска момчето да бъде вързано.

Този се усмихна и поклати глава. Прикован от неговия поглед, Йори не можеше не само да побегне, но дори да стои изправен.

— Чух какво каза госпожата — започна Коджиро. — Истина ли е?

— Не — излязох просто да пояздя. Не съм следил нито вас, нито някой друг.

— Хм-м, възможно е. Ако въобще е някакъв самурай, Мусаши няма да прибягва до евтини уловки. — Коджиро почна да разсъждава на глас: — От друга страна пък, ако чуе, че внезапно сме тръгнали на път с отряд самураи на Хосокава, може това да му се види подозрително и да прати някой да провери накъде се движим. Това ще е съвсем естествено.

Промяната във външността на Коджиро бе поразителна. Вместо с перчем отпред главата му бе обръсната както подобава на самурай. Вместо яркото облекло, което носеше на времето, имаше внушително черно кимоно, което в съчетание със селските му хакама правеше най-сдържано впечатление. „Дългият прът“ сега бе препасан отстрани. Надеждата му да стане служител в дома Хосокава се бе осъществила — не срещу петте хиляди крини ориз, които бе искал, но за наполовина по-малко възнаграждение.

Сегашните му придружители начело с Какубей бяха тръгнали отрано за Будзен, за да подготвят пристигането на Хосокава Тадатоши там. Най-вече заради възрастта на баща си, Тадатоши преди доста време представи пред шогуната молба за владението. Най-сетне бе получил разрешение да го заеме — знак, че правителството няма съмнения във верността на рода Хосокава.

Осуги помоли да дойде с тях, понеже й се струваше наложително да се прибере у дома. Не беше се отказала от мястото си на глава на семейството, а отсъстваше близо десет години. Стига още да беше жив, чичо Гон можеше да се погрижи за нещата вместо нея, но сега тя подозираше, че немалко семейни въпроси чакат от нея решение.

Щяха да минат през Осака, където на времето остави праха на чичо Гон. Така щеше да го вземе в Мимасака и да устрои възпоменателна служба. Много време мина и откакто за последен път бе устройвала служба за своите забравени прадеди. След като уреди нещата у дома, би могла да се върне към търсенето си.

Напоследък се чувстваше доволна от себе си, тъй като смяташе, че е нанесла на Мусаши силен удар. Когато чу от Коджиро за препоръчването му, изпадна в състояние на крайна потиснатост. Получи ли това назначение, Мусаши ще стане още по-трудно достъпен.

Нагърби се да спаси шогуната и страната от това злощастие. Не се срещна с Такуан, но посети и двата дома Ягю и Ходжо, където охули Мусаши и обяви, че опасна глупост ще е да го издигнат на такава висока служба. Това не я задоволи и тя повтаряше клеветите си пред всеки държавен служител, чиито слуги я пуснаха да влезе през портата.

Коджиро естествено не направи опит да я спре, но и не я насърчи особено с нещо. Бездруго знаеше, че няма да си отдъхне, преди да е свършила работата докрай. И тя наистина стигна докрай — Осуги написа дори злостни писма относно миналото на Мусаши и ги хвърли в дворовете на наместника на Едо и на членовете на Старейшинския съвет. Преди да е свършила още, дори Коджиро започна да се пита дали тя не отива твърде далеч.

Йори нямаше как да знае за всичко това. Неспособен на бягство и с нежелание да заплаче, от страх да не посрами Мусаши, той се почувства като в капан.

Коджиро умишлено се втренчи право в очите на момчето и за своя изненада откри, че то отвръща на погледа му. Зениците на Йори нито за миг не трепнаха.

— Имате ли четка и мастило? — попита Коджиро Осуги.

— Да, обаче мастилото е засъхнало. Защо?

— Искам да напиша едно писмо. Обявата, която сложиха хората на Яджибей, не накара Мусаши да се появи, а аз не знам и къде е той сега. Йори е най-добрият вестоносец, който бихме могли да си поискаме. Бих могъл да пратя на Мусаши бележка по повод моето заминаване от Едо.

— Какво ще му пишете?

— Нищо особено. Ще му предложа да се поупражнява в саблен бой и скоро да ме посети в Будзен. Ще му дам да разбере, че нямам желание да чакам до края на живота си. Може да дойде, веднага щом набере достатъчно смелост.

Осуги ужасена вдигна ръце нагоре.

— Как може да говорите така? До края на живота ви! Аз нямам толкова време да чакам. Трябва най-много до две-три години да видя Мусаши мъртъв.

— Оставете това на мен. Отведнъж ще реша и вашата, и моята грижа.

— Не виждате ли, че остарявам? Това трябва да стане, докато съм още жива.

— Стига добре да се грижите за себе си, и ще присъствате на делото на моята непобедима сабя.

Коджиро взе кутията за писане, отиде до един поток наблизо и навлажни с пръст мастилената пръчка. Още прав, извади от кимоното си малко хартия. Пишеше бързо, но и по калиграфията, и по подредбата на йероглифите личеше познавач.

— Може да вземете това за лепило — каза Осуги, като извади няколко зърна варен ориз и ги постави на едно листо.

Коджиро ги смачка между пръстите си, размаза ги по края на писмото и го затвори. На гърба написа: „От Сасаки Ганрю, служител на дома Хосокава“.

— Ти ела насам. Няма нищо лошо да ти направя. Искам да занесеш това писмо на Мусаши. Гледай да го получи — важно е.

За миг Йори остана настрана, но после изсумтя в знак на съгласие и измъкна писмото от ръката на Коджиро.

— Какво пише вътре?

— Точно каквото казах на старата госпожа.

— Може ли да го погледна?

— Не бива да чупиш печата.

— Ако сте написал нещо обидно, няма да го занеса.

— Вътре няма нищо грубо. Моля Мусаши да помни обещанието си и го известявам, че с нетърпение очаквам пак да се видим, може би в Будзен, стига да има път натам.

— Какво ще рече „пак да се видите“?

— Ще рече да се срещнем с него на границата между живота и смъртта.

Страните на Коджиро леко поруменяха.

Йори пъхна писмото в кимоното си и с думите:

— Добре. Ще го предам — и се затича. Щом стигна на около тридесет лакти разстояние, спря, обърна се и изплези език на Осуги. — Луда вещица! — извика.

— К-какво?

Тя бе готова да се втурне след него, но Коджиро я хвана за лакътя и я задържа.

— Оставете го този път — каза той с лека усмивка. — Само дете е. — На Йори извика: — Нямаш ли нещо по-хубаво да кажеш?

— Не… — В гърдите му се надигнаха гневни сълзи. — Вие обаче ще съжалявате. Няма начин Мусаши да загуби от такъв като вас.

— Съвсем на него приличаш, а? Силен на думи. Обаче ми харесва как си му предан. Ако все пак той умре, ела при мен. Ще ти намеря работа да метеш градината или нещо такова.

Йори не взе това само за шега и се обиди до мозъка на костите си. Вдигна един камък. Щом замахна с ръка да го хвърли, Коджиро се втренчи в него.

— Не прави това — каза той със спокоен, но властен глас.

Йори, който усети очите му като два куршума, пусна камъка и побягна. Тича, докато накрая съвсем изтощен се свлече посред равнината Мусашино.

 

 

Остана да седи два часа там, потънал в мисли за човека, когото следваше като свой учител. Макар да знаеше, че Мусаши има много врагове, смяташе го за велик човек и сам искаше като него да стане велик. В убеждението си, че трябва да направи нещо в изпълнение на дълга към своя учител и да се опита да го предпази, Йори реши възможно най-бързо сам да стане силен.

После споменът от ужасяващия поглед на Коджиро се върна да го мъчи. Като се питаше дали Мусаши може да победи някой толкова силен, той мрачно реши, че дори неговият учител ще трябва старателно да се учи и упражнява. Изправи се на крака.

Бялата мъгла, която се кълбеше по върховете, плъзна сега над равнината. Реши, че трябва да иде до Чичибу да предаде писмото от Коджиро и тогава внезапно се сети за коня. Уплашен до него да не са се добрали някакви разбойници, тръгна отчаяно да го търси с подвиквания и свиркания на всяка крачка.

Стори му се, че откъм нещо като езеро чува шум от копита. Затича се натам. Нямаше обаче нито кон, нито езеро. Трептящата мъгла се стелеше в далечината.

Видя някакъв движещ се черен предмет и го наближи. Една дивя свиня спря да рови за храна и в опасна близост притича покрай него. Животното потъна в тръстиката. По дирите му в мъглата се образува бяла черта, като прорязана от вълшебна пръчка. Докато се взираше натам, Йори дочу слаб ромон на вода. Приближи се и видя луната да се отразява в един каменист поток.

Открай време бе чувствителен към тайните на откритата равнина. Твърдо вярваше, че и най-малката калинка е дарена с духовната сила на боговете. В неговите очи нищо не беше неодушевено — нито трепкащите листа, нито мамещата вода, нито пронизващият вятър. Обкръжен сега от природата, Йори усети тръпнещата самота на почти отишлата си есен, тъжната печал, която навярно изпитват тревите, насекомите и водата.

Изхлипа така силно, че раменете му потрепнаха. Това бяха сладки, не горчиви сълзи. Ако някакво нечовешко създание — някоя звезда или пък дух на равнината — го бе попитало защо плаче, той нямаше да може да отговори. В случай, че питащият настои и се опита да го успокои и приласкае, навярно накрая момчето би казало:

— Често плача, когато съм на открито. Все ми се струва, че къщата в Хотенгахара е някъде наблизо.

Сълзите освежаваха душата му. След като се е наплакал, земята и небето му даваха утеха. След изсъхването на сълзите духът му винаги слизаше от облаците нов и пречистен.

— Това е Йори, нали?

— Така ми се струва.

Момчето се обърна в посока към гласовете и двете сенки, които се открояваха на вечерното небе.

— Сенсей! — извика и с препъване се затича към яхналия кон мъж. — Това сте вие!

Вън от себе си от радост се притисна към стремето и погледна нагоре, за да се увери, че не сънува.

— Какво е станало? — попита Мусаши. — Какво правиш сам тук?

Лицето на учителя му се видя много слабо — дали от луната — но топлината на неговия глас бе същата, която Йори от седмици жадуваше да чуе.

— Мислех да ида до Чичибу… — Сега погледът на Йори бе привлечен от седлото. — Ами че това е конят, който аз яздех.

— Твой ли е? — засмя се Гоносуке.

— Да.

— Не знаехме кому принадлежи. Видяхме го да броди покрай река Ирума и решихме, че това е дар от небето за Мусаши.

— Равнинният бог трябва да е пратил коня да ви посрещне — заяви съвършено сериозно Йори.

— Твой бил конят, казваш. Такова седло не може да принадлежи на самурай с доход по-малко от пет хиляди крини.

— Е, всъщност е на Шиндзо.

Мусаши слезе от седлото и попита:

— Значи си на гости у тях?

— Да. Такуан ме заведе.

— А новата ни къща?

— Готова е.

— Хубаво. Можем да се върнем там.

— Сенсей…

— Да.

— Толкова сте отслабнал. Защо е така?

— Доста време прекарах в съзерцание.

— Как излязохте от затвора?

— Това ще ти разкаже по-късно Гоносуке. Засега да кажем, че боговете бяха на моя страна.

— Няма нужда повече да се тревожиш, Йори — обади се Гоносуке. — Никой няма съмнение, че той е невинен.

В облекчението си Йори стана доста словоохотлив и им разказа за своята среща с Джотаро и за това как онзи тръгна за Едо. Щом стигна до „отвратителната старица“, която се появила в дома Ходжо, се сети за писмото на Коджиро.

— О, забравих нещо важно — възкликна и подаде листа на Мусаши.

— Писмо от Коджиро ли? — Той изненадан го взе в ръката си, сякаш е получил вест от отдавна невиждан приятел. — Къде го срещна? — попита.

— В село Нобидоме. Онази подла старица беше с него. Каза, че отивал в Будзен.

— О?

— Беше с много самураи на Хосокава… Сенсей, по-добре бъдете нащрек.

Мусаши пъхна неотвореното писмо в кимоното си и кимна.

Не съвсем сигурен, че е бил разбран, Йори продължи:

— Този Коджиро е много силен, нали? Той да няма нещо против вас?

Разказа на Мусаши всяка подробност от срещата си с противника.

Щом стигнаха до хижата, Йори слезе до подножието на хълма да донесе храна, а Гоносуке събра дърва и донесе вода.

Насядаха около ярко пламналия в огнището огън и усетиха радостта от това отново да се съберат живи и невредими. Едва тогава Йори забеляза пресните белези и натъртвания по раменете и врата на Мусаши.

— Откъде ви са всичките тези? — попита. — Целият сте покрит с тях.

— Нищо важно не е. Нахрани ли коня?

— Да, господине.

— Утре трябва да го върнеш.

Рано на следващата сутрин Йори възседна коня и препусна на кратка езда преди закуска. Щом слънцето се качи над хоризонта, той накара животното да спре и със страхопочитание дълбоко въздъхна.

Завтече се назад към хижата и извика:

— Сенсей, ставайте. Бързо! Също като тогава в планините Чичибу е. Слънцето — грамадно и все едно ще се търкулне над равнината. Ставайте, Гоносуке.

— Добро утро — обади се Мусаши от горичката, където бе излязъл на разходка.

— Аз тръгвам — заяви Йори, прекалено развълнуван да мисли за закуска, и препусна.

Мусаши остана да гледа как момче и кон се сливат в черно, подобно на врана петно в самия център на слънцето. Точката все повече се смаляваше, докато голямото огнено кълбо накрая я погълна.