Ейджи Йошикава
Мусаши (94)

Страна на сънищата

Иеясу предаде през 1605 г. шогунското звание на Хидетада, но продължи да управлява от своята крепост в Суруга. Сега, след като укрепването на основите на новата власт вече като цяло бе завършено, той започваше да преотстъпва на Хидетада по право падащите му се задължения.

Щом се отказа окончателно от властта, Иеясу попита сина си как възнамерява да действа за в бъдеще.

Казваха, че отговорът на Хидетада „Ще строя“, оставил стария шогун безкрайно доволен.

За разлика от Едо Осака още бе погълната от подготовка за последното сражение. Бляскави военачалници крояха тайни планове, вестоносци носеха писма до отдалечени владения, прогонени военни предводители и ронини получаваха успокоение и обезщетение. Трупаха се боеприпаси, лъскаха се копия, рововете се доизкопаваха.

А все повече и повече граждани напускаха западния град заради новопроцъфтелия град на изток, като често минаваха на другата страна, тъй като оставаше страхът, че една победа на Тойотоми може да значи връщане към постоянните междуособици.

За даймио и по-високопоставените местни управници, от които още се искаше да решат на Едо или на Осака да поверят участта на децата и внуците си, внушителното строителство в Едо бе довод в полза на Токугава.

И днес, като много други дни, Хидетада бе зает с едно от своите любими занимания. Облечен като за излет вън от града, той излезе от главното укрепление и отиде на хълма Фукиаге да огледа как вървят строежите.

Горе-долу по времето, когато шогунът и неговата свита от служители, лична прислуга и будистки монаси се спря да почине, в подножието на хълма Момиджи се вдигна някаква врява.

— Спрете кучия син!

— Хванете го!

Някакъв копач на кладенци тичаше наоколо и се опитваше да се откъсне от дърводелците, които го гонеха. Стрелна се като заек между купищата дъски и за кратко се скри зад една зидарска хижа. После се спусна с все сила към скелето на външната стена и се закатери по него.

С шумни проклятия двама дърводелци тръгнаха нагоре след него и го уловиха за краката. С отчаяно размахани ръце копачът на кладенци падна по гръб върху един куп стърготини.

Дърводелците се нахвърлиха върху него от всички страни с ритници и удари. По някаква необяснима причина този нито почна да вика, нито опита да се брани, а колкото може по-здраво се притисна към земята, като че тя бе единствената му надежда.

Дотичаха самураят, който отговаряше за дърводелците и надзирателя на работниците.

— Какво става тук? — попита самураят.

— Стъпи ми на отвеса, свинята мръсна! — изръмжа един от дърводелците. — Отвесът е душата на дърводелеца!

— Я се овладейте.

— Вие какво щяхте да направите, ако ви беше стъпкал сабята? — поиска да узнае работникът.

— Добре, стига толкова. Шогунът е спрял там горе на хълма.

Като чу споменаването на шогуна, първият дърводелец се укроти, но един друг се обади:

— Трябва да иде да го измие, после да се поклони на отвеса и да му се извини!

— Ние ще се погрижим за наказанието — заяви надзирателят. — Вие се връщайте на работа.

Хвана проснатия на земята човек за яката и му нареди:

— Вдигни си лицето.

— Да, господине.

— Ти си от копачите на кладенци, нали така?

— Да, господине.

— Какво правиш тук долу? Това не ти е работното място.

— И вчера пак се мотаеше тук — обади се дърводелецът.

— Тъй ли? — учуди се надзирателят и се вгледа в пребледнялото лице на Матахачи. Направи му впечатление, че за копач на кладенци този е прекалено изнежен и изтънчен на вид.

Набързо се посъветва със самурая и после отведоха Матахачи.

Заключиха го в един дървен навес зад постройката на строителния надзирател, където през следващите няколко дни той нямаше възможност да се радва на друга гледка освен един-два чувала с дървени въглища и каци за туршия. Уплашен, че заговорът може да бъде разкрит, скоро изпадна в състояние на ужас.

Влязъл веднъж в крепостта, Матахачи размисли и реши, че даже това да значи да остане копач на кладенци до края на живота си, той няма да се превърне в убиец. На няколко пъти видя шогуна със свитата му, но не направи нищо.

Това, което при всяка възможност го бе водило напоследък на няколко пъти в подножието на връх Момиджи, бе едно непредвидено усложнение. Щяха да строят библиотека и при този строеж рожковът щеше да бъде отсечен. Матахачи гузно подозираше, че мускетът ще бъде открит и това направо ще го уличи в участие в заговора. Не успя обаче да намери време, когато наоколо няма никого, за да изрови оръжието и да го хвърли някъде.

Дори насън се обливаше в пот. Веднъж сънува, че е в страната на мъртвите и накъдето и да погледне, навсякъде растат рожкови. Няколко нощи след като го затвориха в навеса ясно като в бял ден сънува майка си. Вместо да се съжали над него, Осуги извика нещо ядосано и го замери с една кошница пашкули. Щом пашкулите нападаха по главата му, Матахачи се опита да избяга и тя се втурна да го преследва. Косата й тайнствено се бе преобразила в бели пашкули. Матахачи тичаше, но тя все оставеше след него. Окъпан в пот, скочи от една висока скала и полетя сред пъклен мрак — безкрайно пропадане в тъмнината.

— Майко! Прости ми! — извика той като ударило се дете и от собствения си глас се събуди.

Действителността наяве — изгледът да умре — не бе по-ужасяваща от съня.

Опита се да отвори вратата, която, както вече знаеше, бе заключена. В отчаяние се покатери на една туршиена каца, счупи прозорчето под покрива и се измъкна през него навън. Под прикритието на купчините дъски и камък и на хълмчетата нарината пръст Матахачи тихо се прокрадна в близост до задната западна порта. Рожковът още беше там. Той с облекчение въздъхна.

В отчаянието си намери някаква мотика и започна да копае неистово. Разтревожен от шума, който вдигаше, спря и се огледа. След като не видя никого, пак почна работа.

От страх някой вече да не е намерил мускета размаха мотиката, като че очаква да изрови не него, а живота си. Дишането му стана бързо и неравно. Потта и мръсотията се смесиха и му придадоха вид на току-що излязъл от кална баня. Почваше да му се вие свят, обаче не можеше да спре.

Желязото удари нещо продълговато. Матахачи захвърли мотиката и се протегна да хване предмета с мисълта „Намерих го!“

Облекчението му не трая дълго. Въпросният предмет не бе увит в намаслена хартия, нямаше кутия и не бе студен като метал на пипане. Улови го, вдигна го нагоре и го пусна — беше тънка пищялна или лакътна кост.

Матахачи не се осмели да вземе пак мотиката. Всичко му заприлича на поредния кошмар. Знаеше обаче, че е буден; можеше до едно да преброи листата на дървото над себе си.

„Какво би могъл да спечели Дайдзо, като ме излъже?“, зачуди се, докато обикаляше дървото и риташе в пръстта.

Още продължаваше да се движи така в кръг, когато някаква сянка тихо изникна зад него и леко го потупа по гърба. Човекът се изсмя шумно право в ухото на Матахачи и се обади:

— Няма да го намериш.

Цялото тяло на Матахачи се вцепени и той почти падна в дупката. Извърна се към гласа и няколко минути се взира с празен поглед, преди да изхълца дрезгаво от изненада.

— Ела с мен — каза Такуан и го хвана за ръката.

Матахачи не можеше да се помръдне. Пръстите му се схванаха и той се вкопчи в ръката на свещеника. От петите нагоре го полази тръпка на смъртен ужас.

— Чу ли? Ела с мен — повтори Такуан и го прониза с поглед.

Езикът на Матахачи бе станал почти като на глухоням.

— Т-ту-ка… д-да зария… дупката…

С безжалостен глас Такуан заяви:

— Остави това. Губене на време ще е. Делата на хората на този свят, добри или лоши, са като мастило върху грапава хартия. Не можеш ги изличи дори след хиляда години. Ти си мислиш, че като поразровиш малко пръстта, ще поправиш стореното ли? Понеже мислиш по този начин, животът ти е такъв объркан. Сега ела с мен. Ти си престъпник и престъплението ти е страшно. Ще те обезглавя с бамбуков трион и ще хвърля главата ти в Кървавото езеро на ада.

Той хвана Матахачи за ушите и го повлече след себе си.

След малко потропа на вратата на навеса, където спяха кухненските помощници.

— Някой от вас да дойде, момчета — каза.

Едно момче излезе, като сънено търкаше очи. Щом разпозна монаха, когото бе видяло да разговаря с шогуна, начаса се разбуди и каза:

— Да, господине. Мога ли да направя нещо за вас?

— Ще ми отвориш ли онзи навес за дърва?

— Там има затворен едни копач на кладенци.

— Няма го вече там. Ето го тук. Няма смисъл да го вкарваме обратно през прозореца, така че отвори вратата.

Момчето се забърза да доведе надзирателя, който изскочи навън и веднага почна да се извинява и да моли Такуан да не разказва за станалото.

Такуан въведе Матахачи в навеса, влезе след него и затвори вратата. След няколко минути подаде глава навън и каза:

— Трябва някъде да имате един бръснач. Наточете го и го донесете тук.

Надзирателят и кухненският помощник се спогледаха, без нито един да посмее да попита свещеника за какво му трябва бръснача. После наточиха острието и му го подадоха.

— Благодаря — каза Такуан. — Сега може да се връщате да спите.

Вътрешността на навеса бе съвсем тъмна, само през счупения прозорец проникваше лъч светлина от звездите. Такуан седна върху една купчина подпалки. Матахачи се свлече на тръстиковата рогозка и засрамен увеси глава. Последва дълго мълчание. Матахачи не можеше да види бръснача и неспокойно се питаше какво ли държи монахът в ръката си.

Най-сетне Такуан заговори.

— Защо копаеше под рожкова, Матахачи?

Мълчание.

— Аз можех да ти покажа как да изкопаеш нещо. Искам да кажа — как да извлечеш нещо от нищото, как да се върнеш от страната на сънищата в истинския свят.

— Да, господине.

— Ти нямаш и най-малка представа каква е тази действителност, за която говоря. Няма съмнение, че още си в твоя свят на въображението. Е, понеже си простодушен като пеленаче, навярно ще трябва да сдъвча умствената ти храна вместо тебе… На колко си години?

— Двадесет и осем.

— Също колкото Мусаши.

Матахачи закри лицето си с ръка и заплака.

Такуан не проговори, докато той не се наплака. После продължи:

— Не е ли страшно да си помислиш, че този рожков почти се превърна в надгробен паметник на един глупец? Ти сам копаеше гроба си и всъщност едва не се пъхна в него.

Матахачи обгърна с ръце нозете на Такуан и замоли:

— Спасете ме. Моля ви, спасете ме. Очите… очите ми сега се отвориха. Дайдзо от Нарай ме подлъга.

— Не, очите ти не са отворени. Нито пък Дайдзо те е излъгал. Просто се е опитал да използва най-големия възможен глупак — алчен, грубоват, дребнав глупак, който при все това е имал дързостта да поеме задача, от която всеки разумен човек би се отдръпнал.

— Да… да… глупак бях.

— За кого всъщност взе ти този Дайдзо?

— Не знам.

— Истинското му име е Мидзогучи Шинано. Бил е служител на Отани Йошицугу, който е близък приятел на Ишида Мицунари. Мицунари, както си спомняш, беше един от загубилите при Секигахара.

— Н-но — задави се Матахачи, — той е един от воините, които шогунът се опитва да издири ли?

— Какво друго може да се очаква от човек, готов да убие шогуна? Глупостта ти е направо страшна.

— Той не ми каза това. Каза просто, че мразел рода Токугава. Смятал, че за страната ще е по-добре, ако на власт са Тойотоми. Говореше за дело от обща полза.

— И ти не си направи труда да се запиташ кой е той в действителност, а? Без дори веднъж да употребиш главата си, направо се захвана да си копаеш сам гроба. Смелост като твоята плаши, Матахачи.

— Какво да правя сега?

— Да правиш ли?

— Моля ви, Такуан, моля ви, помогнете ми!

— Пусни ме.

— Обаче… обаче аз всъщност не използвах пушката. Даже не я намерих!

— Естествено, че не си. Не си пристигнал навреме. Стига Джотаро, когото Дайдзо също е измамил да стане част от този пъклен заговор, да бе стигнал Едо в уреченото време, мускетът наистина можеше да е заровен под онова дърво.

— Джотаро ли? Ще рече момчето, което…

— Остави това. То не те засяга. Засяга те измяната, в която си се провинил и която не може да бъде простена нито от властта, нито от боговете и Буда. Може направо да спреш да мислиш за спасението си.

— Няма ли някакъв начин?…

— Със сигурност не!

— Имайте милост — прорида Матахачи и се улови за ръкава на Такуан.

Този стана и го изрита настрана от себе си.

— Безумец! — кресна с глас, който заплаши да отнесе покрива от навеса.

Яростта на погледа му бе неописуема — Буда, който отказва да даде подкрепа, ужасяващ Буда, който няма желание да спаси дори каещите се.

За миг-два Матахачи успя да издържи на този поглед. После главата му клюмна в примирение и тялото му се разкъса от ридания.

Такуан взе бръснача от купа с дърва и леко докосна с него главата на Матахачи.

— След като бездруго ще умреш, може поне да умреш с вид на следовник на Буда. От приятелски чувства ще ти помогна да сториш това. Затвори очи и седни спокойно с кръстосани крака. Чертата между живота и смъртта не е по-дебела от клепача. В смъртта няма нищо страшно, нищо, за което човек да плаче. Не плачи, дете, не плачи. Такуан ще те подготви за края ти.

 

 

Стаята, където се събираше шогунският Старейшински съвет, за да обсъди държавните въпроси, бе отделена от останалите части на крепостта Едо. Тайното помещение бе изцяло скрито зад други стаи и широки коридори. Всеки път, когато се наложеше да получат някоя заповед на шогуна, съветниците или отиваха в неговата зала за приеми, или пращаха писмена молба в лакирана кутия. Бележки и отговори за тях се разменяха необичайно често. Такуан и господарят Ходжо на няколко пъти бяха допускани в стаята и често бяха оставали там за целодневни разисквания.

Този ден по изключение в друга, по-малко потайна, но не по-слабо охранявана стая съветниците чуха доклада на изпроводения в Кисо пратеник.

Той съобщи, че макар да нямало бавене по заповедта за задържане на Дайдзо, след като затворил кантората си в Нарай този успял да избяга, като взел със себе си всички свои близки. След обиск били открити значително количество боеприпаси и оръжие, заедно с няколко избягнали унищожението книжа. Те включвали писма до и от поддръжниците на рода Тойотоми в Осака. Пратеникът уредил доказателствата да бъдат пратени в шогунската столица и после сам тръгнал с бърз кон към Едо.

Съветниците се почувстваха като рибари, хвърлили голяма мрежа и уловили само една малка рибка.

Още на следващия ден един от служителите на господаря Сакай, който бе член на Старейшинския съвет, донесе известие от друг вид: „В съгласие със заповедите на Ваше височество Миямото Мусаши е освободен от затвора. Предаден е на един човек на име Мусо Гоносуке, комуто подробно обяснихме как се е стигнало до недоразумението.“

Господарят Сакай побърза да съобщи това на Такуан, който бегло отвърна:

— Много великодушно от ваша страна.

— Моля ви, предайте на вашия приятел Мусаши да не мисли много лошо за нас — допълни извинително господарят, почувствал се неловко от грешката, станала в земите под негово управление.

Един от въпросите, който се реши най-бързо, бе този със съучастниците на Дайдзо в Едо. Подчинени на градския наместник стражари обкръжиха заложната къща в Шибаура и без бавене иззеха всичко — както имуществото, така и тайни книжа. Злополучната Акеми бе задържана под стража, макар да бе в пълно неведение относно коварните замисли на своя покровител.

Приет една вечер от шогуна, Такуан разказа каквото знаеше за събитията и изхода от тях. Завърши с думите:

— Моля ви за миг да не забравяте, че на този свят има още много дайдзовци от Нарай.

Хидетада отвърна на предупреждението със силно поклащане на главата.

— Опитате ли се да издирите всички такива хора и да ги изправите пред правосъдието — продължи монахът, — цялото ви време и усилия ще бъдат погълнати в разправа с противниците на властта. Няма да можете да осъществите големите дела, които се очакват от вас като приемник на баща ви.

Шогунът призна правотата на Такуановите думи и ги взе присърце.

— Нека наказанието бъде леко — разпореди се той. — Понеже вие ми съобщихте за заговора, оставям на вас да определите и присъдата.

След като даде израз на своята сърдечна благодарност, Такуан завърши:

— Открих, че съвсем без да съм имал намерение, съм останал тук в крепостта повече от месец. Вече е време да си вървя. Ще ида в Коягю в Ямато да посетя господаря Секишусай. После през околията Сеншу ще се върна в Дайтокуджи.

Споменаването на Секишусай изглежда събуди у Хидетада приятни спомени.

— Как е здравето на стария Ягю? — попита той.

— За жалост ми казаха, че господарят Муненори смятал, че баща му наближава края си.

Хидетада си спомни времето, когато живееше в укреплението Шококуджи и Секишусай бе приет от Иеясу. По онова време сегашният шогун бе още дете и мъжествената осанка на Секишусай го остави дълбоко впечатлен.

Такуан наруши мълчанието.

— Има още един въпрос — заяви той. — След като говорихме със Старейшинския съвет и взехме тяхното позволение, господарят на Ава, Ходжо и аз препоръчахме един самурай на име Миямото Мусаши за учител в дома на ваше превъзходителство. Надявам се да погледнете благосклонно на тази препоръка.

— Осведомиха ме за това. Говори се, че от този човек се интересувал домът Хосокава, което говори много в негова полза. Реших, че ще е добре да назнача още един учител.

 

 

Минаха един-два дни, преди Такуан да напусне крепостта и между това той се сдоби с нов ученик. Като отиде до навеса за дърва зад канцеларията на надзирателя, той накара един от кухненските помощници да отвори вратата. Светлината падна върху една прясно обръсната глава.

Временно ослепял, послушникът, който вече се смяташе за мъртъв, бавно вдигна сведения си поглед и възкликна:

— А!

— Ела — каза Такуан.

Облечен в свещеническата одежда, която монахът му бе пратил, Матахачи се изправи колебливо на краката си, които усещаше, сякаш вече са почнали да се разлагат. Такуан внимателно го прегърна през раменете и му помогна да излезе от навеса.

Денят на възмездието бе настъпил. Зад своите спуснати в примирение клепачи Матахачи вече виждаше тръстиковата рогозка, на която ще го накарат да коленичи, преди палачът да замахне със сабята си. Явно беше забравил, че за изменниците е определена позорната смърт чрез обесване. По гладко избръснатите му бузи се затъркаляха сълзи.

— Можеш ли да вървиш? — попита Такуан.

На Матахачи му се стори, че отвръща, но всъщност не издаде нито звук. Едва осъзна как минават през крепостните порти и прекосяват мостовете над вътрешния и външния ров. Докато унило крачеше редом с Такуан, бе като съвършен образ на пословичната овца, която водят на заколение. „Слава на Буда Амида, слава на Буда Амида…“ Мълчаливо повтаряше призива към Будата на Вечната светлина.

Накрая Матахачи присви очи и погледна над външния ров към внушителните домове на даймио. По на изток лежеше село Хибия, а отвъд него се виждаха улиците на долната част на града.

Външният свят отново му напомни за себе си и заедно с копнежа по него в очите на Матахачи придойдоха нови сълзи. Затвори клепачи и бързо заповтаря:

— Слава на Буда Амида, слава на Буда Амида…

Молитвата постепенно стана гласна, после все по-силна и по-бърза.

— Хайде — подкани го строго Такуан.

След рова свиха към Отемачи и минаха напряко през някакво голямо незастроено място. На Матахачи му се стори, че вече е изминал сто часа път. Дали пътят няма просто да продължи все така чак до ада и светлината на деня постепенно да бъде сменена от последната тъма?

— Чакай тук — нареди Такуан.

Намираха се по средата на равно открито пространство. Вляво от тях в един ров се стичаше мътна вода откъм моста Токива.

Право от другата страна на пътя имаше кирпичена стена, едва наскоро измазана в бяло. Зад нея се издигаха оградата на новия затвор и група от черни постройки, които приличаха на обикновени градски жилища, но всъщност бяха служебната канцелария на наместника на Едо.

Матахачи не успяваше повече да се държи на разтрепераните си нозе. Свлече се на земята. Викът на пъдпъдък някъде в тревата му напомни за пътеката към страната на мъртвите.

Да бяга ли? Краката му не бяха вързани, ръцете — също. Но не, помисли си, не би успял да се измъкне. Стига шогунът да реши, че си заслужава да го намери и няма да остане лист или стръкче трева, зад които да може да се скрие.

Вътрешно призова майка си, която в този миг усети много скъпа. Само никога да не се бе отделял от нея и нямаше сега да е тук. Спомни си и за други жени — Око, Акеми, Оцу и други някои, които го бяха харесвали или се бяха задявали с него. Майка му обаче бе единствената жена, която искрено жадуваше да види. Само да му дадат възможност да продължи живота си сигурен бе, че никога няма да се опълчи пак срещу волята й, никога повече няма да бъде неверен син.

По тила му сякаш полази нещо влажно и студено. Вдигна поглед и видя три политнали към залива диви гъски. Завидя им.

Изкушението да побегне като че го пареше. А и защо не? Няма какво да губи. Ако го хванат, няма да му се случи нищо по-лошо от сега. С пълни с отчаяние очи хвърли поглед към портата от другата страна на улицата. Нямаше и следа от Такуан.

Скочи на крака и понечи да се затича.

— Спри!

Само гръмкият глас бе достатъчен да съкруши духа му. Огледа се и видя един от палачите на наместника. Мъжът пристъпи напред и стовари дългата си тояга върху рамото на Матахачи. Повали го с един удар, после го притисна с тоягата към земята, както дете би притиснало жаба с някоя сламка.

Щом Такуан излезе от наместничеството, с него вървяха няколко стражи, между които един офицер. Водеха вързан с въже друг затворник.

Офицерът избра мястото, където ще се изпълни присъдата. Постлаха на земята две наскоро тъкани тръстикови рогозки.

— Да започваме ли? — попита той Такуан, който утвърдително кимна.

Щом капитанът и свещеникът седнаха на столчетата, от които щяха да гледат, палачът извика:

— Стани! — и вдигна тоягата си.

Матахачи стана с усилие на крака, но беше твърде отпаднал, за да се движи. Палачът ядосан го хвана за гърба на расото и почти го завлече до едната от рогозките.

Осъденият седна и главата му клюмна надолу. Вече не можеше да чуе пъдпъдъка. Макар да съзнаваше, че наоколо му говорят, гласовете звучаха неясно, като че идват иззад стена.

Чу някой да прошепва името му и изненадан погледна нагоре.

— Акеми! — пое си дълбоко дъх. — Какво правиш ти тук?

Тя бе коленичила на другата рогозка.

— Не говорете!

Двама от стражите ги разделиха с тоягите си.

Офицерът стана и със строг, тържествен глас зачете съдебното решение и присъдата. Акеми успя да сдържи сълзите си, но Матахачи без да се срамува, заплака. Офицерът свърши, седна на мястото си и извика:

— Удряйте.

Двама нископоставени стражи с дълги пръчки сцепен бамбук в ръцете бързо застанаха по местата си и последователно се заеха да шибат затворниците по гърбовете.

— Едно. Две. Три — брояха те.

Матахачи почна да стене. Акеми, с наведена глава и пепеляво лице, с всичка сила стискаше зъби в усилие да понесе болката.

— Седем. Осем. Девет.

Пръчките почнаха да се белят и от върховете им като че заизлиза пушек.

Няколко минувачи се спряха на края на откритото място да погледат.

— Какво става?

— Наказват двама затворници явно.

— Сигурно по сто удара.

— Още не са станали дори петдесет.

— Трябва да боли.

Един от стражите се приближи и ги стресна, като удари силно с тоягата си по земята.

— Да ви няма. Не е позволено да стоите тук.

Зяпачите се отдръпнаха на по-безопасно разстояние, но щом се обърнаха, видяха, че наказанието е приключило. Стражите хвърлиха пръчките си, от които сега бяха останали само накъсани влакна и изтриха потта от лицата си.

Такуан се изправи. Офицерът вече бе на крака. Спогледаха се любезно и военният поведе хората си към двора на наместничеството. Няколко минути Такуан стоя неподвижен, загледан в приведените фигури върху рогозките. Не каза нищо и после си тръгна.

Шогунът го бе удостоил с доста подаръци, които той на свой ред предостави на различни дзен-храмове в града. Столичната мълва обаче пак не можа да го остави на мира. Според това кой от слуховете ще чуе човек, Такуан бе или честолюбив свещеник, който без работа се месел в държавните дела, или човек, убеден от Токугава да шпионира поддръжниците на Осака, или заговорник — „черноризец“.

Тези клюки не значеха за Такуан нищо. Макар да бе твърде загрижен за благоденствието на страната, за него не бе от значение дали ярките цветове на новото време — крепостите в Осака и Едо — ще процъфтят или ще паднат.

През облаците се процедиха няколко тънки лъча слънчева светлина и отново се чу гласът на пъдпъдъка. Доста дълго време нито едно от телата не се помръдна, макар да не бяха загубили напълно съзнание.

Накрая Акеми промълви:

— Матахачи, виж — вода.

Пред тях бяха сложени две дървени ведра с черпак във всяко — свидетелство, че служителите на наместника не са напълно безсърдечни.

След като отпи няколко големи глътки, Акеми подаде черпака си на Матахачи. Щом той не се и помръдна, попита:

— Какво има? Не искаш ли вода?

Матахачи бавно протегна ръка и хвана черпака. Допрял го до устните си, алчно отпи.

— Ти монах ли си станал, Матахачи?

— А?… Това ли е всичко?

— Кое всичко да е?

— Свърши ли наказанието? Още не са ни отрязали главите.

— Не се и очакваше да го направят. Ти не чу ли мъжът как прочете присъдата?

— И какво каза?

— Каза, че трябва да бъдем прогонени от Едо.

— Жив съм! — изкрещя Матахачи.

Почти полудял от радост, той скочи на крака и без дори да погледне назад към Акеми, си тръгна.

Тя сложи ръка на главата си и се зае да оправи косата. После нагласи кимоното си и пристегна обито.

— Безсрамие — измънка през свити устни.

Матахачи вече бе само точица на хоризонта.