Ейджи Йошикава
Мусаши (51)

Дар за мъртвите

Когато най-сетне загуби търпение от политическото заговорничене на монасите, Ода Нобунага нападна старите будистки манастири на връх Хиеи и в една ужасяваща нощ почти всичко от неговите три храма и светилищата стана жертва на огъня. Макар да бяха минали четири десетилетия и главната зала заедно с доста от по-малките храмове да бе възстановена, споменът за тази нощ като саван тегнеше над планината. Сега манастирът бе лишен от светските привилегии и монасите отново бяха посветили времето си на религиозни задължения.

На най-южния връх, с изглед към останалите храмове и самия Киото, стоеше един малък, уединен храм, познат като Мудоджи. Рядко тишината биваше нарушена от шум, по-силен от ромоленето на потока или чуруликането на птичките.

От вътрешно помещение на светилището се чу мъжки глас, който припяваше думите на Канон, богинята на милосърдието, разкрити в Лотосовата сутра. Еднообразната мелодия току постепенно се извисяваше и после, сякаш псалтът изведнъж се сепва, ненадейно заглъхваше.

По гарвановочерния под на коридора вървеше един облечен в бяло послушник, понесъл вдигнат наравно с очите си поднос с оскъдно, безмесно ястие, каквито обикновено готвят в манастирите. Като влезе в стаята, откъдето идваше гласът, младежът остави подноса в един от ъглите, коленичи почтително и поздрави:

— Добър ден, господине.

Леко приведен напред и обсебен от заниманието си, гостът така и не чу поздрава на момчето.

— Господине — обади се послушникът, като леко повиши глас, — донесох ви обяд. Ако желаете, ще го оставя тук в ъгъла.

— О, благодаря ви — отвърна Мусаши и се изправи. — Много сте любезен.

Обърна се и се поклони.

— Бихте ли искал сега да се нахраните?

— Да.

— Тогава ще ви поднеса ориза.

Мусаши пое паничката и започна да яде. Послушникът впери поглед първо в парчето дърво до Мусаши, после в ножчето зад него. Наоколо бяха разхвърляни парченца и стърготини от сандалово дърво.

— Какво изрязвате? — попита момчето.

— Свещен образ.

— На Буда Амида ли?

— Не. На Канон. За жалост нищо не разбирам от скулптура. Като че повече си порязвам ръцете, отколкото режа дървото.

За доказателство протегна два добре понарязани пръста, но вниманието на момчето явно повече бе привлечено от бялата превръзка около лакътя му.

— А как са раните ви? — попита то.

— Благодарение на доброто лечение тук, сега са почти зараснали. Моля ви, предайте на главния свещеник, че съм му много благодарен.

— Щом изрязвате образ на Канон, трябва да идете в главата зала. Там има една статуя на Канон от много прочут майстор. Ако желаете, ще ви заведа дотам. Не е далеч — само четвърт час и нещо.

Зарадван от предложението, Мусаши приключи с обяда и двамата тръгнаха към залата. Не бе излизал навън, откакто преди десет дни пристигна окървавен и подпиращ се на сабята си вместо пръчка. Едва направил няколко крачки, установи, че раните му не са така изцяло зараснали, както си беше мислил. Лявото коляно го болеше, а ветрецът, макар лек и прохладен, като че се впиваше в дълбоката рана на ръката му. Навън обаче беше приятно. От леко полюшващите се черешови дръвчета се ронеше цвят, който се сипеше като снежинки във въздуха. Небето започваше да се изпълва с ясния лазур на ранното лято. Жилите на Мусаши се издуха подобно на готови да се разтворят пъпки.

— Господине, вие нали изучавате бойните изкуства?

— Точно така.

— Тогава защо изрязвате образ на Канон?

Мусаши не отвърна веднага.

— Вместо да режете дърво, нямаше ли да е по-добре да си използвате времето за упражнения със сабята?

Този въпрос причини на Мусаши повече болка от раните. Послушникът беше на приблизително същата възраст и ръст като Генджиро.

Колко ли хора са били убити или ранени в онзи съдбоносен ден? Можеше да прави само догадки. Нямаше ясен спомен дори как се е изскубнал от битката и е намерил място да се скрие. Единствените две неща, твърде ясно запечатали се в ума му и преследващи го насън, бяха смъртта на Генджиро и видът на посеченото му тяло.

Както на няколко пъти през последните дни, той отново си помисли за решението, което на времето записа в своя бележник — няма да прави нищо, за което по-късно да съжалява. Ако приеме, че направеното е било неизбежно следствие от Пътя на меча, нещо като изпречил се на избраната пътека храсталак, то трябва да допусне, че бъдещето му ще е нечовешки мрачно.

В мирното обкръжение на храма умът му се пречисти. Споменът за пролятата и засъхнала кръв отведнъж почна да избледнява и Мусаши бе обзет от мъка заради момчето, което бе посякъл.

Сега умът му се върна на въпроса на послушника и той отвърна:

— Не е ли вярно, че големи духовници като Кобо Дайши и Геншин са правили множество образи на Буда и бодхисатвите? Чувах, че доста от статуите тук на връх Хиеи са изрязани от свещеници. На вас как ви се струва това?

Момчето вирна глава и неуверено каза:

— Не съм сигурен колко често, но свещениците наистина правят икони и статуи.

— Нека аз да ви кажа защо. Това е, понеже като нарисуват някоя икона или изрежат статуя на Буда, те се приближават повече до него. Един човек на сабята може да пречисти духа си по същия начин. Ние хората всички гледаме една и съща луна, но има много пътища, по които да стигнем най-близкия до нея висок връх. Понякога, щом се заблудим, можем да опитаме да минем по нечий друг път, но окончателната цел е да намерим изпълнение на своята задача в живота.

Мусаши млъкна, сякаш имаше да каже още нещо, но послушникът се затича напред и посочи някакъв почти скрит от тревата камък.

— Вижте — каза той — Този надпис тук е от Джичин. Той е бил свещеник — прочут свещеник.

Мусаши прочете написаното на покрития с мъх камък:

Водата на Закона

скоро ще пресъхне.

В самия край на всичко

студен, суров вятър ще повее

над голите върхове на Хиеи.

Остана впечатлен от пророческата сила на написалия тези думи. След безжалостното опустошение на Нобунага вятърът над връх Хиеи наистина бе студен и суров. Говореше се, че някои от монасите тъгували за отминалите дни и мечтаели за мощната войска и особените привилегии, а и истина беше, че те никога не избираха нов игумен без много заговорничене и грозни взаимни разпри. Макар посветила се на спасението на грешниците, свещената планина всъщност дължеше своето съществуване на подаянията и даровете на тези грешници. Като цяло — не особено радостно положение на нещата, както смяташе Мусаши.

— Да вървим — подкани го нетърпеливо момчето.

Щом понечиха да тръгнат отново, към тях се затича един от свещениците от Мудоджи.

— Сейнен! — извика той на момчето. — Къде отиваш?

— В главната зала. Той иска да види една статуя на Канон.

— Не можеш ли да го заведеш някой друг път?

— Простете, че съм повел с мен момчето, когато то сигурно има някоя друга работа за вършене — каза Мусаши. — Във всеки случай, вземете го сега със себе си. Аз мога по всяко време да ида до главната зала.

— Не идвам за него. Бих искал, ако не възразявате, да се върнете сега с мен.

— Аз ли?

— Да, простете, че ви обезпокоявам, но…

— Да не е дошъл някой да ме търси? — попита Мусаши, не особено изненадан.

— Ами, да. Казах им, че не сте тук, но те казаха, че току-що ви били видели със Сейнен. Настояха да ви повикам.

На връщане към Мудоджи, Мусаши попита свещеника кои са посетителите и узна, че били от Саноин, друг един от по-малките храмове.

Бяха десетина, облечени в черни одежди и с кафяви ивици плат около главите. Настървените им лица спокойно биха могли да принадлежат на страховитите монаси-войни от старо време, надменно племе от облечени в раса разбойници, чиито крила бяха подрязани, но които сега явно отново свиваха гнездото си. Онези, които не си бяха извлекли поука от урока на Нобунага, продължаваха да се перчат, препасани с големи саби. Наричаха себе си следовници на Учението на Буда, но всъщност бяха умствено съвсем загрубели.

— Ето го — обади се един.

— Този ли? — попита презрително друг.

Впиха в Мусаши неприкрито враждебни погледи. Един набит свещеник направи на водачите на Мусаши знак с копието си и каза:

— Благодаря. Нямаме сега нужда от вас. Влизайте в храма! — После с много груб глас добави: — Вие ли сте Миямото Мусаши?

В думите нямаше никаква любезност. Мусаши отвърна късо, без да се покланя.

Един друг свещеник излезе иззад първия и като че чете нещо вече написано, издекламира:

— Ще ви уведомя за решението, взето от духовния съд на Енрякуджи. То е следното: „Връх Хиеи е чисто и свято място и не може да дава убежище на хора, които таят враждебност и омраза. Не може и да предоставя подслон на низки люде, които са влезли в безчестни свади. На Мудоджи е наредено незабавно да ви прогони от този връх. Ако не се подчините, ще бъдете строго наказан според манастирския устав.“

— Ще направя, каквото ми нареди манастирът — отвърна миролюбиво Мусаши. — Обаче е доста след пладне, а не съм се приготвил. Бих искал да помоля за позволение да остана до утре сутрин. Бих искал също да се осведомя дали това решение е на светските власти или на самото духовенство. Бе ми казано, че никой няма да възрази на моя престой тук. Не разбирам защо всичко се е променило така внезапно.

— Ако наистина искате да знаете — отвърна първият от свещениците, — аз ще ви обясня. Първоначално се радвахме да ви окажем гостоприемство, тъй като се бихте сам срещу голямо число противници. По-късно обаче получихме за вас лоши сведения, които ни принудиха да променим отношението си. Решихме, че не можем повече да си позволяваме да ви даваме подслон.

„Лоши сведения ли?“, помисли си възмутен Мусаши. Би могъл да очаква такова нещо. Не беше нужно да си напряга въображението, за да си представи, че училището Йошиока го клевети пред цял Киото. Не видя обаче смисъл да се защити.

— Много добре — отвърна хладно. — Утре сутрин обезателно ще си тръгна.

Щом влезе през храмовата порта, свещениците подеха хули срещу него.

— Вижте го, жалкия злосторник!

— Той е чудовище!

— Чудовище ли? Тъпак, това е той!

Мусаши се извърна, изгледа ядно мъжете и остро попита:

— Какво казахте?

— О, нима сте чул? — отвърна предизвикателно един от свещениците.

— Да. И има едно нещо, което бих искал да знаете. Ще се подчиня на желанията на тукашното духовенство, но няма да търпя обиди от такива като вас. Боя ли си търсите?

— Като служители на Буда ние не започваме побоища — дойде благочестивият отговор. — Отворих уста и думите дойдоха от само себе си.

— Трябва да е бил гласът на небето — обади се друг свещеник.

В следващия миг всички наобиколиха Мусаши и почнаха да го ругаят, дразнят и дори да плюят по него. Не беше сигурен колко дълго ще успява да се сдържа. При все и загубили в миналото мощта си, тези днешни монаси-войни ни най-малко не бяха загубили своята надменност.

— Я го погледнете! — присмя се един от тях. — По това, което казаха селяните, сметнах, че е самурай с чувство за чест. Сега виждам, че е само безмозъчен хапльо. Не се ядосва, дори не знае какво да каже, за да се защити.

Колкото по-дълго мълчеше Мусаши, толкова по-злостно онези си служеха с езиците си. Накрая той с леко почервеняло лице попита:

— Вие не казахте ли нещо, че гласът на небето бил говорил чрез вас?

— Да — и какво?

— Да не би да намеквате, че небето е говорило против мен?

— Чухте нашето решение. Още ли не сте го разбрал?

— Не.

— Така и предполагах, че ще стане. С толкова ум като вашия заслужавате направо съжаление. Но смея да се надявам, че през следващия живот ще се вразумите!

Когато Мусаши не каза нищо, свещеникът продължи:

— По-добре внимавайте, като си тръгнете от върха. С вашето име няма от какво да се гордеете.

— Какво значение има какво говорят хората?

— Я го чуйте! Още си мисли, че е прав.

— Направих правилното! В боя с Йошиока не съм сторил нищо подло или страхливо.

— Глупости говорите!

— Да не би да съм направил нещо, от което да са срамувам? Кажете ми поне едно!

— И имаш наглостта да го кажеш?

— Предупреждавам ви. Може да пропусна други неща, но няма да дам на никого да говори с презрение за сабята ми!

— Много добре, да видим дали можете да отвърнете на един въпрос. Знаем, че сте се бил храбро срещу превъзхождащ противник. Възхищаваме се на грубата ви сила. Хвалим смелостта, с която сте надвил толкова много мъже. Защо обаче сте убил едно тринайсетгодишно момче? Как е възможно така безчовечно да заколите едно дете?

Лицето на Мусаши пребледня и той внезапно усети слабост в тялото си.

Свещеникът продължи:

— След като загуби ръката си, Сеиджуро стана монах. Деншичиро убихте на часа. Генджиро беше единственият останал жив, който да ги наследи. С убийството му вие сложихте край на дома Йошиока. Дори това да е било сторено в името на Пътя на самураите, то е жестоко и заслужава презрение. Не сте достоен да ви наричат дори чудовище или демон. Вие самият за човек ли се смятате? Нима си въобразявате, че трябва да ви числят към самураите? Принадлежите ли изобщо на тази велика земя на цъфналите череши?

— Не! И ето защо духовенството ви пропъжда оттук. При каквито и да било обстоятелства, убийството на дете е непростимо. Един самурай не би извършил подобно престъпление. Колкото по-силен е той, толкова по-внимателен и състрадателен е към слабите. Самураят има понятие и стремеж към милосърдие.

— А сега да се махате оттук, Миямото Мусаши! Колкото може по-бързо! Връх Хиеи ви прокужда!

Уталожили гнева си, свещениците дружно се отдалечиха.

Мусаши понесе този последен дъжд от оскърбления мълчаливо, но не защото нямаше отговор за обвиненията. „Каквото и да казват те, аз бях прав, помисли си. Направих единственото, което можех, за да защитя моите убеждения, а те не са погрешни.“

Той искрено вярваше в правилността на своите начала в живота и в необходимостта те да бъдат поддържани. Веднъж направен от Йошиока техен знаменосец, за Генджиро нямаше друг изход, освен да бъде убит. Той бе техният предводител. Докато е жив, школата Йошиока щеше да остане непобедена. Мусаши би могъл да убие десет, двадесет или тридесет души, но ако Генджиро не беше умрял, оцелелите винаги щяха да твърдят, че са победители. Посичането първо на момчето направи от Мусаши победител, дори и след това той да бе паднал в битката.

По законите на сабления бой в това съждение нямаше никаква грешка. А за Мусаши тези закони бяха най-висши.

При все това споменът за Генджиро дълбоко го разстройваше и пораждаше у него съмнения, мъка и болка. Жестокостта на тази постъпка бе отблъскваща дори за самия него.

„Трябва ли сега да захвърля сабята си и да заживея като обикновен човек?“, питаше се, не за първи път. В ясното небе на ранната вечер белите листенца на черешовите цветове безразборно се сипеха като снежинки и оставяха дърветата така беззащитни, както сега се чувстваше той. Беззащитен бе пред съмненията дали не трябва да промени своя начин на живот. „Ако се откажа от сабята, ще мога да заживея с Оцу“, помисли си. Тогава обаче се сети за безгрижното съществуване на обитателите на Киото и за света на Коецу и Шою.

— Това не е за мен — каза си той решително.

Мина през вратата и влезе в стаята си. Седна до лампата, извади своето полузавършено произведение и бързо се зае да дълбае дървото. От жизнена важност беше да завърши статуята. Направена с умение или не, отчаяно искаше да остави тук нещо, с което да утеши духа на умрелия Генджиро.

Лампата отслабна и той изряза фитила. В мъртвата тишина на вечерта се чуваше дори шумът от парченцата дърво, които се сипеха по рогозката. Съсредоточаването му бе пълно, цялото му същество с пределна сила се бе сбрало в мястото, където резецът допираше дървото. В природата на Мусаши беше, веднъж поставил си някаква задача, да се потапя в нея, забравил отегчение и умора, докато не реши, че е изпълнена.

Напевът на сутрата се извисяваше и заглъхваше.

След всяко подрязване на фитила Мусаши подновяваше работа, изпълнен с благоговение и набожност, също като древните майстори, за които казват, че три пъти се покланяли на Буда, преди да вземат длетата, с които ще ваят някой образ. Неговата статуя на Канон щеше да е като молитва за щастието на Генджиро в отвъдния живот и — в някакъв смисъл — смирена молба към душата му за прошка.

— Така, вярвам, е добре — промълви накрая Мусаши.

Щом стана да огледа статуята, камбаната на източната пагода извести втория час на нощта, ще рече — десет. „Става късно“, помисли си и незабавно излезе, за да поднесе на главния свещеник своите почитания и да го помоли да се погрижи за статуята. Образът бе изрязан грубовато, но в него Мусаши вложи душата си. Докато се молеше за духа на убитото момче, той изплака много сълзи на разкаяние.

Едва излязъл от стаята, Сейнен влезе да помете пода. Щом всичко отново бе подредено, разгъна постелята на Мусаши и нарамил метлата, бавно тръгна назад към кухнята. Без Мусаши да знае, докато той още изрязваше статуята си, през никога незаключващите се врати в Мудоджи се промъкна една подобна на котка сянка, която сега стоеше на терасата. След като Сейнен изчезна от поглед, шоджито навън тихо се плъзна встрани и също така безшумно се затвори.

Мусаши се върна с получените на сбогуване подаръци — една плетена шапка и сламени сандали. Остави ги до възглавницата си, угаси лампата и си легна. Външните врати бяха отворени и по коридора подухваше лек ветрец. Луната светеше точно колкото да придаде на бялата хартия на шоджито тъмно сивкав оттенък. Сенките на дърветата слабо се полюляваха като вълните на тихо, безбрежно море.

Мусаши леко похъркваше. С потъването му в по-дълбок сън неговото дишане стана по-бавно. Краят на един малък параван в ъгъла тихо се отмести напред и тъмна сянка крадешком пропълзя на четири крака към него. Похъркването спря и черната фигура бързо се прилепи към пода. После, след като дишането се успокои, неканеният гост педя по педя тръгна напред, търпеливо и предпазливо нагласяше движенията си според вдишванията и издишванията на спящия.

Съвсем внезапно сянката като валмо черна коприна се вдигна нагоре и се стрелна върху Мусаши с вика:

— Сега ще ти дам да разбереш!

Една къса сабя се понесе към врата на спящия. Оръжието обаче издрънча някъде встрани, а черната сянка политна назад във въздуха и с трясък се блъсна в шоджито. Нападателят издаде силен стон, преди да се прекатури заедно с шоджито в тъмнината навън.

В мига, в който преметна противника си назад, през ума на Мусаши премина, че този е лек като котенце. Макар лицето да бе увито в плат, стори му се, че зърна част от бели коси. Без да спира да мисли над тези впечатления, сграбчи сабята си и изтича на терасата.

— Спри! — извика. — След като си си дал труда да дойдеш дотук, нека и аз да мога да те посрещна както трябва!

Метна се на земята и бързо се спусна след шума от отдалечаващи се стъпки. Вътрешно обаче не желаеше това преследване. След няколко мига се спря и засмян загледа как неколцина свещеници изчезват в тъмното.

След разтърсващото си приземяване Осуги остана да лежи на земята и да пъшка от болка.

— Я, бабо, това сте вие! — възкликна Мусаши, изненадан, че нападателят не е нито човек от Йошиока, нито някой от разярените свещеници.

Обгърна я с ръце, за да й помогне да се изправи.

— Сега започва да ми става ясно — продължи. — Нали вие сте човекът, който е наговорил толкова лоши неща за мен на монасите? И понеже това са били думите на една смела и праведна старица, те, предполагам, са повярвали на всяка една.

— Ох, гърба ме боли!

Осуги нито потвърди, нито отрече обвинението. Тя се заизвива леко в ръцете на Мусаши, но не й остана сила да окаже голяма съпротива. С немощен глас рече:

— След като се стигна дотук, Мусаши, няма полза да се грижим кое е криво и кое — право. Домът Хониден е без щастие в битките. Отрежи ми сега главата.

На Мусаши не му се вярваше тя просто да пресилва. Думите й звучаха като искрените думи на жена, стигнала края на силите си и решила да сложи точка на всичко.

— Боли ли ви? — попита той, отказвайки да вземе на сериозно чутото. — Къде ви боли? Може да останете тази вечер тук, няма за какво да се безпокоите.

Вдигна я на ръце, отнесе я вътре и я сложи да легне на неговата постеля. Остана да седи и да бди при нея до края на нощта.

Щом небето се развидели, Сейнен донесе кутията с храна, за която бе помолил Мусаши, заедно с една бележка от главния свещеник, който се извиняваше за нелюбезността, но подканяше Мусаши да тръгва колкото се може по-бързо.

Мусаши помоли да му предадат, че сега при него има една боледуваща стара жена. Тъй като не желаеше Осуги в храма, свещеникът реши да прояви щедрост. Явно някакъв търговец от град Оцу бил дошъл в храма с кравата си и понеже искал да се отклони за малко от пътя, я поверил на грижите на главния свещеник. Този предложи на Мусаши да се възползва от животното, като каза, че може да сложи жената да го язди на слизане по планината. В Оцу могат да оставят кравата на пристанището или в някой от търговските домове в околността му.

Мусаши с благодарност прие предложението.