Ейджи Йошикава
Мусаши (69)

Какъвто учителят, такъв и ученикът

По късия път назад към хижата Саносуке не престана да дърдори за своите мечти относно бъдещето.

След като обаче Мусаши му каза, че тази нощ трябва да се готви за сбогуване с единствения дом, който някога е имал, момчето бе обзето от печал. Стояха до късно будни и Саносуке, с премрежен поглед и тих глас, споделяше спомени за своите родители, дядо и баба.

На сутринта, докато се готвеха да потеглят, Мусаши обяви, че отсега нататък ще нарича Саносуке Йори.

— Щом ще ставаш самурай — обясни той, — подобава естествено да приемеш името на дядо си.

Момчето още не бе достатъчно голямо за тържествено встъпване в пълнолетие, когато би трябвало да получи и името си на възрастен, но Мусаши сметна, че ако сега му даде дядовото име, то ще се почувства задължено да го защити.

По-късно, щом му се стори, че малкият се бави нещо в къщата, той спокойно, но строго го повика:

— Побързай, Йори. Там няма нищо, от което да имаш нужда. Не ти трябват спомени от миналото.

Йори изскочи навън в едно кимоно, което едва покриваше бедрата му, сламени конярски сандали на нозете и платнена торба, която съдържаше малко сух обяд. Приличаше на жабче, но бе готов и жаден за своя нов живот.

— Избери някое дърво зад къщата и вържи коня — нареди Мусаши.

— Може направо да го яхнете сега.

— Прави, каквото ти казвам.

— Да, господине.

Мусаши си отбеляза възпитаността на отговора — малък, но насърчителен признак за готовността на момчето да замени своята нескопосана селска реч със самурайски привички.

Йори върза коня и се върна под стряхата на старата хижа, където Мусаши стоеше, вперил поглед в равнината. „Какво ли чака?“, зачуди се момчето.

Като сложи ръка на главата на Йори, Мусаши каза:

— Тук си се родил и си се изпълнил с решимостта да побеждаваш.

Йори кимна.

— Вместо да служи на втори господар, твоят дядо е напуснал военното съсловие. Твоята баща, верен на дядовото ти предсмъртно желание, се е задоволил да бъде прост земеделец. Неговата смърт те остави сам на този свят, тъй че дошло е време да застанеш на собствените си нозе.

— Да, господине.

— Ти трябва да станеш велик човек!

— Ще се опитам.

Сълзи напълниха очите на момчето.

— Тази къща е давала на три поколения от семейството ти подслон срещу вятъра и дъжда. Благодари й, сбогувай се веднъж завинаги с нея и не жали повече.

Мусаши влезе вътре и подпали порутената сграда.

Щом излезе, Йори примигваше, за да сдържи сълзите си.

— Ако оставим къщата на място — каза Мусаши, — само ще стане скривалище на крайпътни разбойници или крадци. Изгарям я, за да попреча на такива хора да осквернят паметта на дядо ти и баща ти.

— Благодарен съм ви.

Колибата се превърна в малка огнена планина, после се срина.

— Да вървим — каза Йори, когото останките от миналото вече не занимаваха.

— Още не.

— Но нали тук няма какво повече да правим?

Мусаши се засмя.

— Ще построим на онова възвишение там нова къща.

— Нова къща ли? За какво? Вие току-що изгорихте старата.

— Тя беше на твоите баща и дядо. Тази, която ще построим, ще е за нас.

— Ще рече, че ще останем тук ли?

— Точно така.

— Няма да идем някъде другаде, за да се упражняваме и да овладяваме себе си?

— Ще правим това тук.

— На какво можем да се упражняваме тук?

— Да станем майстори на сабята, да станем самураи. Ще укрепваме духа си и ще се стремим да се превърнем в истински хора. Ела с мен и вземи онази брадва.

Той посочи към един кичур трева, където бе оставил земеделските сечива.

Нарамил брадвата, Йори последва Мусаши до хълмчето, където имаше няколко ореха, бора и криптомерии. Мусаши се съблече до кръста, хвана брадвата и се залови за работа. Скоро наоколо му се ръсеше същински дъжд от бели късчета дърво.

Йори го гледаше и си мислеше: „Може би ще построи доджо. Или ще се упражняваме на открито?“

Едно от дърветата падна, последвано от още и още едно. Пот потече по поруменелите бузи на Мусаши и изми отпадналостта и самотата от последните няколко дни.

Сегашният замисъл му хрумна, докато стоеше край пресния гроб на земеделеца в малкото гробище. „Известно време ще се откажа от сабята, реши, и вместо това ще поработя с мотика.“ Дзен, калиграфията, чаеното изкуство, рисуването и ваенето всички са от полза за усъвършенстване на саблените умения. Не би ли могла и полската работа да допринесе за обучението му? Не е ли това широко парче земя, чакащо кой да го прекопае, отлично поле за упражнения? И като превърне негостоприемната пустош в ниви, няма ли да спомогне също за благоденствието на бъдещите поколения?

Бе прекарал целия си живот досега подобно на странстващ дзен-монах. Така да се каже, само бе получавал, зависеше от други хора за храна, подслон и дарения. Искаше да промени нещата, да ги промени изцяло, тъй като от дълго време се догаждаше, че само хора, които наистина сами са отгледали своето зърно и зеленчуци, знаят колко са те свети и ценни. Онези, които не са правили това, са като свещеници, които не следват своите проповеди и бойци, които знаят много за бойните похвати, но нищо за Пътя.

Като момче майка му го бе водила на нивите и там бяха работили заедно с изполичарите и селяните. Сега обаче неговата цел бе повече от това да добива храна за ежедневни нужди — търсеше прехрана за душата си. Искаше да узнае какво значи да изкарваш своя хляб с труд, а не от подаяния. Искаше също да присади сред хората в тукашната околност своя начин на мислене. Според него, като изоставяха почвата на бурените и тръните и отстъпваха пред бури и наводнения, те от поколение на поколение продължаваха сиромашкото си съществуване, без да могат да съзрат възможностите, с които те самите и околната земя са дарени.

— Йори — извика, — намери някакво въже и вържи тия дърва. После ги завлечи до брега на реката.

Щом това бе направено, Мусаши опря брадвата на едно дърво и изтри с лакът потта от челото си. След това слезе долу и с една по-малка брадвичка обели кората от стволовете. Щом падна мрак, двамата стъкмиха с парчетата огън и си намериха късове дърво, които да им служат за възглавници.

— Увлекателна работа, нали? — попита Мусаши.

Съвсем откровено Йори отвърна:

— Въобще не я намирам за увлекателна. Нямаше нужда да ви ставам ученик, за да знам как се прави такова нещо.

— С течение на времето ще почне да ти харесва повече.

 

 

С наближаването на края на есента гласовете на насекомите замлъкнаха. Листата изсъхнаха и окапаха. Мусаши и Йори издигнаха своята нова хижа и сега се заеха със задачата да подготвят земята за посев.

Един ден, докато оглеждаше полето, Мусаши изведнъж се замисли, че то е като отражение на обществения безпорядък, траял цял век подир края на Онинската война. Като се оставят настрана тези мисли, картината не беше насърчителна.

Той не знаеше това, но в течение на вековете връх Фуджи много пъти бе засипвал Хотенгахара с вулканична пепел, а река Тоне често бе наводнявала равнината. При сухо време пръстта ставаше корава като кост, а последваха ли силни дъждове, водата прокарваше нови сипеи и отнасяше големи количества пръст и камъни. Нямаше някакво корито, в което по-малките потоци естествено да се вливат — най-много до такова нещо се доближаваше едно малко езеро, което не бе достатъчно голямо нито да напоява, нито да отводни цялата околност. Най-неотложната нужда бе очевидна — да бъде овладяна водата.

При все това, колкото повече виждаше, толкова повече Мусаши почваше да се пита защо околността е така бедна. „Няма да е лесно“, помисли си, възбуден от поставеното пред него предизвикателство. Да свържеш в едно вода и пръст, за да създадеш плодородни ниви, не значи нещо по-малко от това да поведеш хората така, че животът им да се промени. На Мусаши се струваше, че тази цел е в пълно съзвучие с неговите идеали на боец.

Започна да вижда Пътя на меча в нова светлина. Преди година-две искаше само да надвива всички съперници, но сега представата, че сабята съществува, за да му дава надмощие над други хора, вече не го удовлетворяваше. Да посича, да тържествува над своите противници, да вади на показ величината на своята сила започваше да му изглежда все по-суетно. Искаше да овладее себе си, да накара самия живот да му се покори, да прави така, че хората да живеят, не да умират. Пътят на меча не бива да бъде прилаган просто с цел лично усъвършенстване. Той трябва да стане източник на сила за хората и да ги води към мир и щастие.

Съзнаваше, че големите му замисли не са повече от сън и така ще бъде, докато е лишен от властта, с която може да ги осъществи. Но в тази пустош тук не се нуждаеше нито от чин, нито от поддръжка отгоре. Хвърли се в борбата с радост и въодушевление.

Ден след ден изкореняваха пънове, пресяваха чакъл, подравняваха земята и превръщаха пръстта и камъните в диги. Двамата с Йори работеха от преди съмнало до след като звездите ярко светнат на небето.

Неспирният им труд привлече вниманието. Минаващите покрай тях селяни често се спираха, заглеждаха се и обсъждаха:

— Какво мислите правят?

— Как успяват да живеят на място като това?

— Момчето не е ли синът на стария Санемон?

Всички се смееха, но имаше някои, които решиха и да предприемат нещо. От чиста загриженост един човек дойде и им каза:

— Никак не ми се иска да говоря така, обаче вие си губите времето. Може да си строшите гърбовете да правите от това нива, но след първата буря за една нощ всичко ще изчезне.

Щом няколко дни по-късно ги видя, че още са тук, доби малко обиден вид.

— Всичко, което правите, казвам ви, е само да копаете много кладенци на място, където няма да има полза от тях.

След още няколко дни заключи, че необикновеният самурай явно не е с всичкия си.

— Глупаци! — извика възмутен.

На следващия ден доведе със себе си цяла дружина, за да се посмеят.

— Ако тук можеше да вирее нещо, нямаше да се потим на това слънце да копаем нашите бедни ниви. Щяхме да си седим по къщите и да си свирим на флейта.

— И глад нямаше да има.

— За нищо разкопавате това място.

— Прилича ми на торище.

Мусаши, който още копаеше с мотиката, остана с наведен към земята поглед и се усмихна. Йори не бе толкова самодоволен, макар преди Мусаши да му се беше карал, че взема така на сериозно селяните.

— Господине — намръщи се момчето, — те все едно и също говорят.

— Не им обръщай внимание.

— Не мога! — извика Йори и хвана един камък, за да го хвърли срещу причинителите на този тормоз.

Един сърдит поглед на Мусаши го спря.

— И каква полза от това, ще има? Ако не се държиш както трябва, няма да те оставя за мой ученик.

При този укор ушите на Йори пламнаха, но вместо да пусне камъка, той изруга и замери с него една обла скала наблизо. Камъкът пусна искри и се сцепи на две. Йори хвърли мотиката настрана и заплака.

Макар да не остана безчувствен, Мусаши се престори, че не го е забелязал. „И той като мен е съвсем сам“, помисли си.

Сякаш от съчувствие към скръбта на момчето, над равнината повя привечерен ветрец, който раздвижи всичко наоколо. Небето потъмня и западаха дъждовни капки.

— Хайде, Йори, давай да влизаме — извика Мусаши. — Изглежда ни чака буря.

Събра набързо сечивата и се затича към къщата. Докато влезе вътре, дъждът вече се сипеше на сиви струи.

— Йори! — извика, изненадан, че момчето не дойде с него.

Отиде до прозореца и напрегнато се загледа към полето. От перваза по лицето му хвърчаха пръски. Светкавичен проблясък продра въздуха и порази земята. Затворил очи и сложил ръце на ушите си, Мусаши направо усети силата на гръмотевицата.

Под вятъра и дъжда си представи старото дърво в Шиподжи и чу суровия глас на Такуан. Почувства, че всичко, което е придобил оттогава насам, дължи нему. Искаше му се да притежава грамадната сила на дървото, също както и Такуановата студена, непоколебима състрадателност. Ако успее да стане за Йори онова, което за него бе старото дърво, ще сметне, че е успял да плати отчасти дълга, който има към монаха.

— Йори!… Йори!

Не последва отговор — само гърмът и биещият по покрива дъжд.

„Къде може да е отишъл?“, зачуди се Мусаши, комуто все още не се искаше да се показва навън.

Щом валежът отслабна до ръмене, той все пак излезе. Йори не се бе помръднал и на педя. С полепналите по тялото дрехи и свитото в сърдито изражение лице приличаше досущ на плашило. Как може едно дете да е така упорито?

— Безумец! — скара му се Мусаши. — Връщай се в къщата. Както си подгизнал целият, може и да не ти е от полза за здравето. Побързай, преди водата да е почнала да се стича. После няма да можеш да се прибереш.

Йори се извърна, сякаш се опитваше да определи откъде идва гласът на Мусаши и почна да се смее.

— Да не ви безпокои нещо? Такъв дъжд не продължава дълго. Вижте, облаците вече се пръскат.

Мусаши, който не очакваше да получи урок от своя ученик, остана немалко стреснат, но Йори даже не се замисли повече за станалото.

— Хайде — каза и взе мотиката. — Можем още доста работа да свършим, преди да залезе слънцето.

 

 

През следващите няколко дни скорците и сврачките дрезгаво разговаряха под безоблачното синьо небе, а пукнатините в пръстта покрай корените на камъша се превърнаха в широки пролуки. На шестия ден на хоризонта се появи купчина дребни черни облаци, които бързо се пръснаха по небето, докато над цялата равнина слънцето сякаш изчезна.

Йори огледа за кратко небето и с разтревожен глас отбеляза:

— Този път е сериозно.

Докато още говореше, мастиленочерният вятър префуча покрай тях. Листата се разлюляха и птичките нападаха по земята като покосени от мълчалива и невидима дружина ловци.

— Нов дъжд ли идва? — попита Мусаши.

— Не и щом небето е такова. Аз най-добре да ида до селото. А вие по-добре съберете сечивата и влизайте колкото може по-бързо вътре.

Преди Мусаши да е успял да попита защо, Йори се понесе през равното и бързо изчезна в морето от висока трева.

И този път неговият усет за времето се оказа правилен. Внезапният порой, носен от яростни, бурни ветрове, който прати Мусаши бежешком да си търси убежище, разви свой собствен осезаем ритъм. Известно време дъждът падаше в невероятно количество, после внезапно спираше и накрая продължаваше с дори по-голяма ярост. Дойде нощта, но бурята така и не утихна. Започна да изглежда, сякаш небесата са решили да превърнат цялата земя в океан. На няколко пъти Мусаши се уплаши, че вятърът ще отнесе покрива — подът вече бе осеян с нападали от долната му страна дъсчици.

Дойде сутринта — сива, неугледна и без следа от Йори. Мусаши застана до прозореца и сърцето му изстина — не можеше да стори нищо. Тук-там се виждаше по някое дърво или кичур трева; всичко останало бе ширнало се кално блато. За щастие хижата още беше над нивото на водата, но в някогашното сухо речно корито под нея сега се носеше бясно течение, което отнасяше всичко по пътя си.

Като не знаеше със сигурност дали Йори не е паднал във водата и не се е удавил, на Мусаши му изглеждаше, че времето едва се влачи, докато накрая не му се стори, че чува гласа на момчето, което вика:

— Сенсей! Насам!

Бе на известно разстояние през реката и яздеше един вол с някакъв вързан отзад голям вързоп.

Мусаши поразен гледаше как Йори мина право през калния поток, който сякаш на всяка крачка се готвеше да го повлече надолу.

Като стигна до другия бряг, момчето трепереше от студ и влага, но спокойно отведе вола встрани от хижата.

— Къде беше? — поиска да узнае Мусаши, едновременно с яд и облекчение в гласа.

— В селото, естествено. Донесох много храна. Преди тази буря да свърши, ще навали колкото за половин година, а щом приключи, наводнението ще ни затвори тук.

След като внесоха увития със слама вързоп, Йори го развърза и едно по едно извади нещата от намаслената хартия, с която бяха увити отвътре.

— Ето тук малко орехи… леща… солена риба… Няма да ни свърши храната, дори да минат месец-два, докато се изтече водата.

Очите на Мусаши се премрежиха от благодарност, но не каза нищо. Остана твърде засрамен от своята липса на предвидливост. Как ще може да дава пример на хората наоколо, щом не се грижи за собственото си оцеляване? Ако не беше Йори, сега щеше да е застрашен от гладна смърт. А момчето, отраснало в отдалечен селски край, трябва от двегодишно да се е научило как се трупат припаси.

На Мусаши се стори странно, че селяните са се съгласили да ги снабдят с всичката тази храна. Те самите надали може да имат много за себе си. Щом си върна дар слово и повдигна този въпрос, Йори отговори:

— Заложих кесията си и взех назаем от Токуганджи.

— А кои са Токуганджи?

— Това е храмът на около час път оттук. Баща ми казваше, че в кесията имало малко златен прах. Обясни, че ако изпадна в затруднение, трябва малко по малко да го използвам. Вчера, като се развали времето, се сетих какво ми беше казвал.

Йори тържествуващо се усмихна.

— Тази кесия не е ли спомен от баща ти?

— Да. Сега, след като изгорихме старата къща, ми останаха само тя и сабята.

Той потърка дръжката на късото оръжие в обито си. Макар на предпазителя да нямаше подпис на някой майстор, Мусаши, когато по-рано разгледа острието, си бе отбелязал, че е с отлична направа. Имаше също чувството, че значението на наследената кесия надхвърля златния прах, който съдържа.

— Не бива да даваш останали за спомен неща на други хора. Някой ден в скоро време ще ти я върна, но после ще обещаеш да не се разделяш с нея.

— Да, господине.

— Къде пренощува?

— Свещеникът ми каза, че е добре да изчакам там до сутринта.

— Ял ли си?

— Не. Вие също не сте, нали така?

— Не, обаче нали нямаме дърва за огъня?

— О, имаме много.

Момчето посочи надолу към празното място под пода на хижата, където бе натрупало добър запас от клечки, корени и бамбук, събрани, докато работеха на полето.

Като държеше над главата си парче сламена рогозка, Мусаши пропълзя под постройката и отново се зачуди на предвидливостта на Йори. В условия като тези оцеляването зависи от умението да се подготвяш и всяка малка грешка е в състояние да реши борбата между живота и смъртта.

Щом свършиха с яденето, момчето извади една книга и после, коленичило тържествено пред своя учител, каза:

— Докато чакаме водата да се оттече, за да можем да почнем работа, искате ли да ме научите на нещо?

Мусаши се съгласи. В такъв мрачен и бурен ден това е добър начин за прекарване на времето. Книгата беше том от „Беседите“ на Конфуций. Йори каза, че му я дали в храма.

— Ти наистина ли искаш да се учиш?

— Да.

— Чел ли си доста?

— Не, само малко.

— Кой те е учил?

— Баща ми.

— И какво си чел?

— „Малките поучения“.

— Хареса ли ти?

— Да, много — отвърна разпалено момчето и очите му светнаха.

— Добре тогава. Ще те науча на всичко, което знам. По-късно можеш да намериш някой по-добре образован, при когото да научиш и други неща.

Посветиха остатъка от деня на урока — момчето четеше на глас, а Мусаши го спираше, за да поправи нещо или да му обясни някои непонятни думи. Останаха да седят напълно съсредоточени, забравили за бурята.

Пороят трая още два дни, след което вече никъде не се виждаше суша.

На следващия ден все така валеше. Йори доволен извади книгата и попита:

— Ще започваме ли?

— Днес не. Стига ти толкова четене засега.

— Защо?

— Ако не правиш нищо и само четеш, ще загубиш поглед върху действителността наоколо. Защо не си вземеш почивка този ден и не поиграеш? Аз също ще си поотдъхна.

— Но аз не мога да изляза навън.

— Тогава просто направи като мен — каза Мусаши, като се излегна по гръб и кръстоса ръце под главата си.

— Трябва ли да си лягам?

— Прави, каквото искаш. Лягай, ставай, сядай — всякак, както ти е удобно.

— И после какво?

— Ще ти разкажа приказка.

— Това ми харесва — заяви Йори, като се просна по корем и зашава с крака във въздуха. — Каква приказка ще е?

— Я сега да видим — започна Мусаши, припомняйки си приказките, които е обичал да слуша като дете.

Избра онази за битката между Генджи и Хейке. Тя се харесва на всички момчета.

Йори, оказа се, не правеше изключение. Щом Мусаши стигна до мястото, където Генджи бива победен и Хейке завладява страната, лицето на момчето помръкна. Наложи се да премигне, за да не се разплаче заради тъжната участ на господарката Токива. Веселието му обаче се върна, щом чу как Минамото но Йошицуне изучил сабления бой при „дългоносите таласъми“ на връх Курама и по-късно успял да избяга от Киото.

— Харесва ми Йошицуне — заяви той, като се поизправи. — А има ли наистина таласъми на връх Курама?

— Може би. Както и да е, на този свят има такива хора, които биха могли да са и таласъми. Онези, които обучавали Йошицуне обаче, не са били истински таласъми.

— А какви са били?

— Верни служители на разбитите Генджи. Не можели да се показват открито, докато на власт са Хейке, затова останали скрити в планините, докато им се удал случай да действат.

— Също като моя дядо ли?

— Да, освен че той цял живот е чакал, а случай така и не му се удал. След като Йошицуне пораснал, верните поддръжници на Генджи, които го отгледали като малък, дочакали мига, за който се молили.

— Нали на мен ще ми се удаде да защитя името на дядо?

— Хм-м. Мисля, че това е възможно. Да, наистина смятам така.

Той притегли Йори към себе си, вдигна го и като топка го задържа в ръцете си.

— Сега да те видим как ще станеш велик човек! — засмя се.

Момчето се изкикоти и заекна:

— Ти… ти също си та-таласъм! Сти… стига. Ще падна-а!

Протегна ръка и ощипа Мусаши за носа.

 

 

На единадесетия ден най-сетне спря да вали. Мусаши нямаше търпение да излезе на открито, но мина още седмица, преди да са в състояние да излязат под яркото слънце. Нивата, която бяха отвоювали с такъв труд от околната пустош, бе изчезнала без следа — на нейно място имаше камъни и новопоявила се река. Водата, досущ като селяните преди това, сякаш им се присмиваше.

Йори, който не виждаше как биха могли да си върнат загубеното, вдигна поглед и каза:

— Това място е безнадеждна работа. Хайде да потърсим някъде другаде по-добра земя.

— Не — отвърна твърдо Мусаши. — Като отбием водата, от това ще стане отлична земя за посев. Преди да избера мястото, отвсякъде го огледах.

— А ако пак падне силен дъжд?

— Ще направим така, че водата да не минава оттук. Ще построим дига чак до онзи хълм.

— Това е страшно много работа.

— Ти изглежда забравяш, че това е нашето доджо. Не отстъпвам и педя от тази земя, преди да съм видял на нея да расте ечемик.

Мусаши продължи упоритата борба през цялата зима, чак до втория месец на новата година. Няколко седмици усилен труд бяха нужни, за да прокопаят вади, да отведат водата, да натрупат пръст за дигата и после да я покрият с тежки камъни.

След три седмици водата пак отнесе всичко.

— Вижте — каза Йори, — пилеем си силите за нещо неосъществимо. Това ли е Пътят на меча?

Въпросът попадна право в целта, но Мусаши така и не желаеше да се отказва.

От следващото бедствие — тежък снеговалеж, последван от бързо размразяване — ги делеше само месец. На връщане от своите ходения за храна до храма Йори неизменно биваше оклюмал, понеже там безжалостно му се присмиваха заради Мусашевите неуспехи. Накрая и самият Мусаши почна да се обезсърчава.

Цели два дни, чак до началото на третия, той мълчаливо седя и се взира в нивата.

Тогава изведнъж нещо му хрумна. Несъзнателно бе опитвал досега да очертае правилно, правоъгълно парче земя като тези, разпространени в другите части на равнината Канто, но околността изискваше не това. Тук, при все че като цяло бе равно, във височината на отделните части и качеството на почвата имаше малки разлики, които изискваха неправилна форма.

— Какъв глупак съм бил — възкликна той на глас. — Опитвах се да накарам водата да тече оттам, откъдето аз сметна, а пръстта да остане там, където си мисля, че й е мястото. Но от това нищо не излезе. И как би могло? Водата си е вода, пръстта — пръст. Аз не мога да ги променя изцяло. Трябва да се науча да служа на водата и да защитавам почвата.

По свой начин Мусаши бе възприел отношението на селяните. От този ден нататък той стана изпълнител на волята на природата. Престана да се опитва да й налага своите желания и се остави тя да го води, като в същото време търсеше незабелязаните от останалите обитатели на равнината възможности.

Отново падна сняг, после дойде ново размразяване и калната вода бавно се застича през долината. Мусаши обаче беше имал време да обмисли своя нов подход и сега нивата му остана незасегната.

„Същото правило трябва да важи и за онези, които управляват“, каза си.

А в своя бележник записа: „Не опитвай да се противиш на хода на мирозданието. Първо обаче се увери, че познаваш този ход.“