Ейджи Йошикава
Мусаши (109)

Сокол и момиче

По времето на битката при Секигахара Кокура беше крепост, командвана от господаря на Ики, Мори Кацунобу. По-късно я подновиха и разшириха, а управлението й бе поверено на друг. Кулите и снежнобелите й стени свидетелстваха за величието и достолепието на дома Хосокава, оглавяван в днешно време от Тадатоши, наследник на баща си Тадаоки.

Откакто неотдавна пристигна Коджиро, стилът Ганрю, развит от него на основата на стиловете на Тода Сейген и Канемаки Джисай, доби популярност из цялата област Кюсю. От всички краища, дори от Шикоку, заприиждаха желаещи да се учат. Те се надяваха след година-две обучение да получат грамота и да могат да се завърнат по родните си места като учители по този нов стил.

Коджиро беше уважаван от всички, включително и от Тадатоши, за който се носеше слух, че възкликнал:

— Какъв чудесен воин си намерих!

Всички в огромното имение Хосокава бяха на мнение, че Коджиро е човек с „изключителен характер“. Когато пътуваше до крепостта или обратно до дома си, той винаги беше много стилен. Придружаваха го седмина души с копия. Хората прекъсваха работата си, за да го поздравят и да поднесат почитанията си. Главният наставник по бойни изкуства в Хосокава преди появяването на Коджиро беше Уджийе Магоширо. Той практикуваше стила Шинкаге. Но дойде Коджиро и звездата му бързо залезе, докато славата на новия учител растеше с часове. Той се отнасяше с прикрито високомерие към своя предшественик. Веднъж подметна на господаря Тадатоши:

— Не бива да освобождавате от длъжност Уджийе. Стилът му може да не е нещо особено, но у него има мъдрост, каквато липсва на нас, по-младите.

Той предложи двамата с Магоширо да обучават в различни дни в доджото на крепостта. Така и стана. Веднъж Тадатоши каза:

— Според Коджиро стилът на Магоширо не е блестящ, но е завършен. Според Магоширо Коджиро е гений, с който малко хора биха се осмелили да премерят силите си. Кой от тях има право? Бих желал да организираме среща помежду им.

Двамата се съгласиха да застанат един срещу друг в присъствието на негово височество. Щяха да се бият с дървени саби. Коджиро при първата възможност прибра сабята си и като седна в краката на своя противник, заяви:

— Не съм достоен да се бия с вас, простете дързостта ми.

— Не ставайте смешен — отвърна Магоширо, — знаете отлично, че аз съм този, който не е достоен.

Хората, които наблюдаваха сцената, се разделиха на два лагера. Според едните Коджиро реагира така от съжаление към Магоширо. Според другите, влагаше в жеста собствен интерес. Каквато и да беше причината, уважението към него нарасна още повече. Отношението му към Магоширо остана все така снизходително. Заговореше ли се обаче, не дай боже, с добро за нарастващата слава на Мусаши в Едо, Коджиро побесняваше:

— Мусаши ли? — презрително процеждаше той. — Той е достатъчно хитър, за да си създаде име. Както научавам, омайвал хората с приказки за оня свой стил с две саби. Съгласен съм, че има дарба. Едва ли някой в Осака може да излезе насреща му.

Но винаги в такива случаи Коджиро се стараеше да внуши на събеседника си, че не казва всичко, което знае по въпроса.

Един опитен самурай, негов гост, веднъж каза:

— Никога не съм се срещал с него, но се говори, че този Миямото Мусаши е най-великият майстор на сабята от времето на Коидзуми и Цукахара насам. С изключение на Ягю Секишусай, разбира се. Изглежда всички са на мнение, че ако не е най-добрият, то поне със сигурност е голям майстор.

Коджиро се засмя, но в гласа му нещо трепна:

— Е, хората понякога са слепи — язвително подхвърли той. — Така че не се учудвам, дето някои го имат за велик човек и превъзходен воин. Това само показва докъде е стигнало Изкуството на войната, що се отнася до стил и поведение на бойците. Живеем във време, когато всеки, който си направи добра реклама, се превръща във водач на стадото. Поне масите го приемат за такъв. Излишно е да ви казвам, че съм на друго мнение. Преди години в Киото наблюдавах как Мусаши се опитва да се изтъкне. Показа цялата си бруталност и мерзост, излизайки сам срещу школата Йошиока в Ичиджоджи. Всъщност „мерзавец“ не е точното определение за такъв като него. Да, разбирам, другите са имали числено превъзходство. Но той какво направи? При първия удобен случай си плю на петите.

— Като се знаят миналото му и самонадеяните му амбиции, мисля, че е човек, върху който не си струва дори да се изплюеш. Ха-ха… Ако някой, прекарал целия си живот в опити да изучи Изкуството на Войната, може да се нарече специалист, да, тогава Мусаши е такъв. Но майстор на сабята? Не, това не.

Коджиро очевидно приемаше успехите на Мусаши като лична обида. Настоятелността, с която се опитваше да убеди всички и всеки в правотата си беше толкова стремителна, че дори най-верните му почитатели изпадаха в недоумение. В крайна сметка се разчу, че между двамата има дългогодишна вражда. Не след дълго се понесоха и клюките за предстоящ двубой.

По искане на господаря Тадатоши, Коджиро най-накрая реши да му изпрати своето предизвикателство. През следващите няколко месеца в цялото имение Хосокава се обсъждаше само това — кога ще се състои битката, кой ще излезе победител…

Вече доста възрастният Ивама Какубей се отбиваше при Коджиро по два пъти на ден по всякакви поводи. Една вечер в началото на четвъртия месец, когато розовите цветове на вишната вече бяха окапали, той мина през градината пред дома на Коджиро, където в сянката на камъните цъфтяха яркочервени азалии. Въведоха го в една вътрешна стая, осветена само от гаснещата светлина на вечерното слънце.

— О, Учителю, радвам се да те видя — провикна се Коджиро през прага, където беше седнал да храни сокол, кацнал на ръката му.

— Нося ти новини — каза Какубей, влизайки. — Родовият съвет днес обсъди въпроса за мястото на двубоя в присъствието на негово височество и излезе с решение.

— Заповядайте, седнете — долетя от съседната стая гласът на един прислужник.

Какубей измрънка нещо за благодарност, седна и продължи:

— Получиха се много предложения за различни места. Сред тях имаше такива за Кикунонагахама и брега на река Мурасаки. Но всичките бяха отхвърлени, било защото са тесни, било защото са много открити. Разбира се, не е трудно да се поставят бамбукови огради, но това няма да попречи на тълпите да се стекат към брега на реката. Хората са жадни за зрелища.

— Разбирам — каза Коджиро, докато все още разглеждаше внимателно очите и клюна на сокола си.

Какубей, който очакваше думите му да бъдат следени малко или повече със затаен дъх, посърна. Обикновен гост не би си позволил подобно нещо, но Какубей каза:

— Влез вътре. Няма смисъл да говоря, ако стоиш там навън.

— Идвам — небрежно отвърна Коджиро, — само да приключа с храненето на птицата.

— Това ли е соколът, който господарят Тадатоши ти подарил, след като сте ходили заедно на лов миналата пролет?

— Да, казва се Амаюми. Колкото повече свиквам с него, толкова повече се привързвам.

Той изхвърли остатъка от храната и като нави червената връв, с която беше вързал птицата за врата, извика на младия прислужник, застанал зад гърба му.

— Вземи го, Тацуносуке, и го занеси в клетката.

Птицата мина от ръка на ръка и Тацуносуке се отдалечи през просторната градина. Зад обичайната за такива места изкуствена могилка, се виждаше борова горичка, заградена в другия край.

Градината се простираше по течението на река Итацу. В околността живееха още доста служители на Хосокава.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — каза Коджиро.

— Не се притеснявай. Не съм чужд човек. Тук се чувствам почти като в дома на сина си.

Влезе една около двайсетгодишна прислужница, която с грациозни движения им наля чай. Тя погледна към госта и го подкани да вземе чашата си. Какубей й кимна приятелски.

— Радвам се да те видя, Омицу. Винаги си толкова хубава.

Тя се изчерви чак до яката на кимоното си.

— А вие винаги се шегувате с мен — отвърна и бързо излезе.

Какубей поде:

— Казваш, че колкото повече свикваш със сокола, толкова повече го харесваш. А как е с Омицу? Не е ли по-приятно тя да е до теб, вместо една хищна птица? Все се каня да те попитам, какви намерения имаш спрямо нея?

— Случайно тя да е идвала при теб без мое знание?

— Признавам, че дойде да поговорим.

— Глупачка! Не ми е казала и дума — той хвърли ядосан поглед към бялото шоджи.

— Не се ядосвай, какво толкова, като е дошла при мен! — той изчака, докато лицето на Коджиро добие по-кротко изражение, а после продължи: — Съвсем естествено за една жена е да се тревожи. Не че Омицу се съмнява в това, че я харесваш, но всеки на нейно място би се запитал какво ли го очаква в бъдеще. Искам да кажа, че се притеснява какво ще стане с нея.

— Предполагам, казала ти е всичко?

— Защо да крие? Това е най-естественото нещо, което може да се случи между мъж и жена. Някой ден ще ти се прииска да се ожениш. Имаш тази огромна къща с множество прислуга. Защо не?

— Можеш да си представиш какво ще кажат хората, ако се оженя за момиче, което преди това ми е било прислужница.

— Какво значение имат хорските приказки? А вече е много късно да я изгониш. Пък ако и тя не е достойна за твоя съпруга! От добро семейство е. Племенница е на Оно Тадааки.

— Да, така е.

— А ти си я срещнал, когато си бил в доджото на Тадааки и си му отворил очите за това в какво плачевно състояние се намира неговото училище.

— Да. Не се гордея особено с този период от живота си, но не мога да го скрия от някой толкова близък като теб. Имах намерение някой ден да ти разкажа цялата история… Както сам каза, беше след двубоя ми с Тадааки. Когато поех към къщи, вече беше тъмно. Омицу, тогава тя живееше при чичо си, ме съпроводи с малък фенер. Повървя с мен надолу по склона Сайкачи. Докато вървяхме заедно, не знам как стана, започнах да я ухажвам. Тя го взела на сериозно. След изчезването на Тадааки дойде да ме види и…

Беше ред на Какубей да се изненада. Той направи знак с ръка в смисъл, че е чул достатъчно. Всъщност съвсем доскоро не знаеше, че Коджиро е прибрал Омицу при себе си още преди да напусне Едо и да дойде в Кокура. Изненада го не само собствената му наивност, но и умението на Коджиро да се хареса на една жена, да има връзка с нея и да запази всичко това в тайна.

— Остави всичко на мен — каза той. — В момента по-скоро би ти попречило да обявиш сватба. Всичко по реда си. Можеш да се задомиш и след двубоя.

Той, подобно на мнозина, беше убеден, че само след няколко дни славата на Коджиро ще блесне окончателно и с пълна сила, а името му ще се разнесе навсякъде. Присетил се за целта на своето посещение, той каза:

— Както вече споменах, съветът избра мястото на двубоя. Имаше предложение да е някъде във владенията на господаря Тадатоши, където няма да се стекат много хора. Стигна се до споразумение, че най-подходящ би бил някой от островите. Спряха се на Фунашима, малък остров между Шимоносеки и Моджи.

Какубей замълча за миг, после продължи:

— Чудя се, дали да не огледаме околността преди пристигането на Мусаши? Ще ти даде известна преднина.

Той се обоснова с това, че когато един воин познава дадена местност, може да си създаде приблизителна представа за хода на битката. Би могъл да прецени колко да затегне сандалите си, как да използва неравностите и положението на слънцето. Най-малкото познаването на местността би дало на Коджиро чувство за сигурност — нещо невъзможно, ако я виждаше за първи път.

Какубей предложи да наемат рибарска лодка и да отидат да разгледат Фунашима на другия ден. Коджиро отказа.

— Цялата тънкост на Изкуството на войната е да бъдеш достатъчно бърз, за да можеш да уловиш удобния случай. Дори да се презастраховаш, често се случва противникът ти да усети всички предварителни клопки и да измисли начин да ги избегне. Много по-добре е да се хвърлиш в битката с открито сърце и да запазиш пълна свобода на движенията.

Убеден в правотата на доводите му, Какубей не отвори повече дума за това. Коджиро повика Омицу и тя поднесе саке. Двамата мъже пиха и разговаряха до късно. От спокойствието, с което Какубей пиеше сакето си, можеше да се съди, че е доволен от живота и че чувства как усилията му да помага на Коджиро са възнаградени.

С тон на горд със сина си баща той каза:

— Мисля, че трябва да кажем на Омицу. Когато всичко свърши, може да поканим роднините и приятелите й за сватбената церемония. Чудесно е, че си отдаден изцяло на сабята си. Но нали трябва да създадеш и семейство, ако искаш да се продължи името ти. Когато се ожениш, ще чувствам дълга си към теб изпълнен.

За разлика от развълнувания от щастие старец, оставил зад гърба си дълги години служба, Коджиро не даваше признаци да се е опиянил. Но той и без друго вече се замисляше как да промени начина си на живот. Какубей предложи, а Тадатоши се съгласи, когато обявиха двубоя да освободи Коджиро от служебни задължения. В началото при пристигането си тук, той се наслаждаваше на непривично много свободно време. Но с всеки следващ ден все повече и повече хора започнаха да хлопат на портата му и той се видя принуден да ги приема. Особено напоследък времето му за почивка съвсем намаля. При все това не му се щеше да се изолира и да отпраща посетителите си. Направеше ли го, веднага щяха да тръгнат слухове, че е изгубил качествата си.

Хрумна му, че може да си прави всеки ден разходки сред природата, придружен единствено от любимия си сокол. При хубаво време се чувстваше чудесно скитайки из полето или планината. Компанията на птицата му бе напълно достатъчна.

Когато нейните пъргави, небесно сини очи набелязваха жертвата си в небето, Коджиро я пускаше. После със своите собствени, също толкова пъргави очи, проследяваше полета й. Гледаше как се извисява нагоре, за да се спусне миг по-късно върху плячката си. Докато перата й докоснеха земята, Коджиро оставаше без дъх, онемял, сякаш сам той е сокол. „Браво, точно така!“, възкликваше, щом смъртният удар биваше нанесен. Коджиро научи много от хищната птица. В резултат на съвместните им ловни излети на лицето му бе започнала да се изписва все по-голяма увереност.

Когато вечер се завръщаше вкъщи, Омицу го посрещаше с подути от плач очи. Болеше го от опитите й да скрие от него лицето си. За него беше немислимо да загуби от Мусаши. Въпреки това въпросът какво ще стане с нея в случай, че падне убит, се прокрадваше в мислите му. Там беше и образът на мъртвата му майка, за която толкова рядко се беше сещал през годините. Всяка нощ преди да заспи той виждаше пред себе си лазурните очи на сокола и подутите очи на Омицу, които се смесваха по странен начин с мимолетния спомен за майчиното лице.