Ейджи Йошикава
Мусаши (86)

Четирима мъдреци и една светлина

— Стигнахме — обяви Шиндзо, щом дойдоха в подножието на връх Акаги.

По свирнята на флейта, която звучеше като съпровод на някой свещен храмов танц и по големите огньове, които се виждаха през гората, Мусаши заключи, че трябва да има някакво нощно празненство. Пътят до Ушигоме трая два часа.

От едната страна бе обширният двор на светилището Акаги; отвъд стръмната улица се издигаше кирпичения зид на голям частен дом и една порта с внушителни размери. Щом стигнаха до нея, Мусаши слезе от седлото и с благодарности подаде поводите на Шиндзо.

Шиндзо въведе коня и подаде юздите на един от самураите, които чакаха до входа с хартиени фенери в ръка. Всички излязоха напред, поздравиха го с „Добре дошъл“ и тръгнаха напред между дърветата към открито място пред внушителното голямо преддверие. Вътре покрай двете стени се бяха наредили прислужници с фенери в ръцете.

Домакинът ги поздрави с:

— Влезте. Негово височество ви очаква. Аз ще ви водя.

— Благодаря — отвърна Мусаши, след което последва слугата нагоре по едни стълби до някакво помещение.

Планът на къщата бе необикновен — поредица от стълби водеше до няколко отделни жилища, които създаваха впечатлението, че са наредени едно над друго по целия склон на връх Акаги. Докато сядаше, Мусаши забеляза, че стаята е разположена доста нависоко. Зад един стръмен зид в края на градината бегло успяваше да различи крепостния ров и обрамчилите укреплението дървета.

Вратата в сводеста рамка безшумно се отвори. Една красива млада прислужница влезе с изящна походка и остави пред него поднос със сладки, чай и тютюн, после се отдалечи също така тихо, както бе влязла. Сякаш шареното й кимоно и оби изникнаха и после потънаха в самата стена. След нея остана лек дъх, който изведнъж напомни на Мусаши забравеното женско присъствие.

Господарят на дома се появи скоро след това, придружаван от един млад самурай. Пренебрегвайки официалните любезности, той направо започна:

— Много хубаво, че дойдохте — После седна по войнишки с кръстосани крака на възглавницата, която бе сложил придружителят му и продължи: — Както чувам, моят син има голям дълг пред вас. Надявам се да ми простите, че ви каня тук, вместо лично да дойда да ви изразя благодарността си.

С опрени на ветрилото в скута му ръце, той съвсем леко бе наклонил изпъкналото си чело.

— За мен е чест поканата да се срещна с вас — каза Мусаши.

Не бе лесно да се отгатне възрастта на Ходжо Уджикацу. Три от предните му зъби липсваха, но гладката, лъскава кожа свидетелстваше за решимост никога да не остарява. Гъстите черни мустаци, прошарени само от няколко бели косъма, бяха свободно пуснати настрани, за да скрият бръчките, появили се поради липсата на зъби. Първото впечатление на Мусаши бе за човек, който има много деца и добре се разбира с младите.

С чувството, че домакинът му няма да възрази, той започна направо:

— Синът ви ми каза, че сте имали някакъв гост, който ме познава. Кой може да е това?

— Не е един, а са двама. Като дойде време, ще ги видите.

— Двама души ли?

— Да. Двамата добре се познават и са добри мои приятели. Днес по случайност ги срещнах в крепостта. Дойдоха тук с мен и щом Шиндзо влезе да ги поздрави, започнаха да си говорят за вас. Единият каза, че отдавна не ви е виждал и му се иска това да стане. Другият, който ви познава само по име, изрази желание да ви бъде представен.

Широко усмихнат, Мусаши отвърна:

— Струва ми се, знам кой е. Единият е Такуан Сохо, нали?

— Точно така! — възкликна господарят Уджикацу, като се плесна изненадан по коляното.

— Не съм го виждал, откакто преди няколко години идвах на изток.

Преди Мусаши да е имал време да предположи кой може да е другият гост, негово височество го подкани:

— Елате с мен — и излезе в коридора.

Качиха се по къса стълба и тръгнаха по дълъг, тъмен коридор. От едната му страна имаше закрепени кепенци. Внезапно Мусаши изгуби господаря Уджикацу от погледа си. Спря и се заслуша.

След няколко мига Уджикацу високо се обади:

— Тук долу съм.

Гласът му изглежда дойде от една добре осветена стая, разположена от другата страна на открит двор.

— Разбрано — обади се в отговор Мусаши.

Вместо да тръгне направо към светлината, той остана на мястото си. Дворът сякаш го приканваше, но нещо му подсказа, че в тъмното се таи опасност.

— Какво чакате, Мусаши? Тук сме.

— Ида — отвърна Мусаши.

Не беше и в състояние да отвърне другояче, но шестото чувство го предупреждаваше да бъде нащрек. Крадешком се обърна и се върна десетина крачки до една вратичка, която извеждаше в градината. Нахлузи чифт сандали и заобиколи през градината до терасата на стаята, в която бе господарят Уджикацу.

— А, вие дойдохте оттам, тъй ли? — възкликна негово височество и с разочарован вид погледна от другия край на стаята.

— Такуан! — извика Мусаши на влизане.

Лицето му бе огряно от усмивка. Монахът, седнал пред нишата, стана да го поздрави. Тази нова среща — и то под покрива на господаря Ходжо Уджикацу — изглеждаше почти нещо повече от щастлива случайност. Мусаши едва повярва, че ставащото е действителност.

— Ще трябва да опресним сведенията си един за друг — обади се Такуан. — Да почна ли аз пръв?

Беше облечен в простото расо, което винаги носеше. Никакви украшения, нито дори молитвена броеница. Изглеждаше обаче по-благ в сравнение с преди, говореше по-меко. Мусаши бе изкоренил селските си привички чрез упорити усилия за самоовладяване. Такуан също изглежда бе позагладил своите ръбати страни и още повече се бе изпълнил с мъдростта на дзен. Бездруго той вече не бе младеж. С единадесет години по-възрастен от Мусаши, сега наближаваше четиридесетте.

— Я сега. В Киото беше, нали така? А, сетих се. Виждахме се малко преди аз да се върна в Таджима. След като майка ми умря, прекарах една година в траур. После попътувах, прекарах известно време в Нансоджи в Идзуми, после в Дайтокуджи. После доста често се виждах с господаря Карасумару — заедно съчинявахме стихове, устройвахме си чайни церемонии, изобщо стояхме настрани от житейските грижи. Преди да съм се усетил, бях прекарал в Киото вече три години. Напоследък се сприятелих с господаря на крепостта Кишивада, Койде и заедно с него дойдох да разгледаме Едо.

— Значи сте тук отскоро, така ли?

— Да. Макар в Дайтокуджи на два пъти да се срещах с Хидетада и често да ме каниха да посетя Иеясу, това е моето първо пътуване до Едо. А вие?

— Тук съм едва от началото на лятото.

— Изглежда, в тази част на страната сте станал доста прочут.

Мусаши не се опита да се оправдава. Увеси глава и каза само:

— Сигурно сте чул и за другото.

Такуан се втренчи в него за няколко мига, като че го сравняваше с някогашния Такедзо.

— Какво има да ви тревожи това? Необичайно щеше да е човек на вашата възраст да има прекалено добро име. Докато не сте се провинил в измяна, низост или бунт, какво значение има всичко това? По-интересно ми е да чуя за вашето обучение.

Мусаши разказа накратко за опита си в последно време и завърши с думите:

— Боя се, че съм още незрял, неблагоразумен — далеч съм от истинското просветление. Колкото повече вървя, толкова по-дълъг става пътят пред мен. Имам чувството, че се изкачвам по някаква безкрайна планинска пътека.

— Така и трябва да бъде — отвърна Такуан, явно впечатлен от прямотата и смирението на младия човек. — Ако някой, ненавършил още трийсет, твърди, че знае дори най-малкото нещо за Пътя, това е безпогрешен признак, че неговият растеж е спрял. Дори аз още потрепервам от неудобство, ако някой допусне, че грубоват монах като мен може да е познал съкровения смисъл на дзен. Смущава ме как хората постоянно ме питат относно Закона на Буда или искат да им обясня истинното учение. Опитват се да гледат на свещеника като на жив Буда. Бъдете благодарен, че другите не ви надценяват, че не ви се налага да обръщате внимание на външното.

Докато двамата мъже с радост подновяваха своето приятелство, пристигнаха слуги с храна и напитки. След малко Такуан се обади:

— Простете, ваше височество, но струва ми се, че забравяме за нещо. Защо не поканите и другия си гост?

Мусаши вече бе сигурен, че знае кой е четвъртият, но предпочете да замълчи.

— Да го повикам ли? — отвърна с леко колебание Уджикацу. После се обърна към Мусаши: — Ще трябва да призная, че вие не паднахте в малката ни уловка. Като автор на замисъла се чувствам малко засрамен.

Такуан се засмя.

— Много добре! Радвам се да видя, че признавате поражението си. А и защо не? Нали това бе само игра, с която да се развлечем всички? Със сигурност няма какво тук да накърни името на първомайстора на школата Ходжо.

— Е, няма съмнение, че загубих — промърмори Уджикацу, все още с неохота в гласа. — Истината е, че макар да бях чувал що за човек сте, нямаше как да зная докъде се простират вашият опит и самообладание. Реших да проверя сам и другият мой гост се съгласи да ми сътрудничи. Когато се спряхте в коридора, той изчакваше в засада, готов да изтегли сабята си. — Негово височество изглежда съжаляваше, че му се е наложило да постави Мусаши на такова изпитание. — Вие обаче усетихте, че ви подмамват в капан и минахте през градината. — Погледна право към Мусаши с въпроса: — Мога ли да попитам защо постъпихте така?

Мусаши само се усмихна.

— Такава е разликата, ваше височество, между военния учен и човека на сабята — обади се Такуан.

— Сега за това ли става дума?

— Всичко е въпрос на несъзнателен усет — този на военния учен се опира на умствени начала, а онзи на човека, следващ Пътя на меча, има опора в сърцето. Вие сте разсъдил, че щом поведете Мусаши през коридора, той ще ви последва. Обаче без да може всъщност да види или почувства нещо определено, Мусаши е доловил опасността и е взел мерки да се защити. Действието му е било мигновено и неосъзнато.

— Неосъзнато ли?

— Също като просветление при Дзен.

— Вие имал ли сте такива предчувствия?

— Не бих могъл да кажа.

— Във всеки случай, това ми беше за урок. Усетил опасност, средният самурай можеше да се обърка или пък нарочно да влезе в капана, като повод да покаже своето умение със сабята. Щом видях как Мусаши се връща, обува сандалите и минава през градината, останах дълбоко впечатлен.

Мусаши мълчеше. Лицето му не показваше особено задоволство от хвалебствените думи на господаря Уджикацу. Мислите му се насочиха към човека, който още стоеше навън в тъмното заради това, че жертвата така и не падна в капана му.

Обърна се към домакина и каза:

— Ще мога ли да помоля господарят на Таджима да заеме сега мястото си сред нас?

— Какво? — Уджикацу, също като Такуан, остана смаян. — Как познахте?

Отмествайки се, за да освободи за Ягю Муненори почетното място, Мусаши отвърна:

— Въпреки тъмнината усетих присъствието на някакъв ненадминат майстор на сабята. Като се вземе предвид кои са останалите присъстващи, не виждам кой друг би могъл да е той.

— Пак успяхте!

Уджикацу беше поразен.

След едно кимване от негова страна Такуан обяви:

— Точно така — господарят на Таджима е — Обърна се към вратата и високо каза: — Тайната ви е разкрита, господарю Муненори. Няма ли да дойдете при нас?

Последва гръмък смях и Муненори се появи на вратата. Вместо да се настани удобно пред нишата, той коленичи пред Мусаши и го поздрави като равен с думите:

— Името ми е Матаемон Муненори. Надявам се да ме запомните.

— За мен е чест да се запозная с вас. Аз съм ронин от Мимасака на име Миямото Мусаши. Дано мога в бъдеще да разчитам на вашите напътствия.

— Кимура Сукекуро ми спомена преди няколко месеца за вас, но тогава бях зает заради болестта на баща ми.

— Как е господарят Секишусай?

— Е, той е много стар. Никой не може да каже… — След кратко мълчание топло и сърдечно продължи: — Моят баща ми разказа в едно писмо за вас, а Такуан няколко пъти ви е споменавал. Трябва да кажа, че преди няколко минути направо ме възхитихте. Мисля, че ако не възразявате, можем да смятаме двубоя, за който помолихте, за проведен. Надявам се да не сте се засегнал от моя необичаен начин да взема участие в него.

Мусаши доби впечатление за ум и зрялост, напълно съответстващи на името, с което този даймио се ползваше.

— Става ми неудобно от вашето внимание — отвърна той и много ниско се поклони.

Проявата на почит бе естествена, тъй като в обществото господарят Муненори стоеше толкова над Мусаши, че едва ли не обитаваше някакъв друг свят. Макар владенията му да даваха само петдесет хиляди крини ориз, неговото семейство от десети век насам се славеше с областни управители. На повечето хора би се сторило странно да открият един от възпитателите на шогуна в една и съща стая с Мусаши и при това да разговаря с него по такъв приятелски и непринуден начин. Мусаши с облекчение установи, че нито Уджикацу, учен мъж и един от почетните знаменосци на шогуна, нито Такуан, селски свещеник по произход, не се чувстваха притеснени от високото положение на Муненори.

Донесоха топло саке, размениха си чаши и последваха разговори и смях. Различията по възраст и съсловие бяха забравени. Мусаши знаеше, че бива приет в този отбран кръг не заради личността си. Просто и той, както и тези хора, диреше Пътя. Пътя бе, който позволяваше такова свободно, другарско отношение.

В един миг Такуан остави чашата си и попита Мусаши:

— Какво стана с Оцу?

Той леко се изчерви и отвърна, че от известно време не е чувал нищо за нея.

— Съвсем нищо ли?

— Нищо.

— Това е жалко. Знаете ли, вие не може вечно да я държите в неизвестност. Не е добре и за вас.

— Оцу — попита Муненори, — момичето, което веднъж гостува на баща ми в Коягю ли е?

— Да — отвърна Такуан вместо Мусаши.

— Аз знам къде е тя. Отиде заедно с моя племенник Хього в Коягю, за да помага да се грижат за баща ми.

Мусаши си помисли, че след като присъстват известен военен учен и Такуан, можеха да си говорят за военно дело или Дзен, а заради него самия и Муненори темата можеха да са сабите.

След едно извинително кимване към Мусаши, Такуан разказа на останалите за Оцу и отношенията й с младежа.

— Рано или късно — завърши той, — някой ще трябва да ви събере двамата, но това, боя се, не е работа за свещеник. Моля за помощ вас двамата, господа.

Предлагаше всъщност Уджикацу и Муненори да станат за този случай един вид настойници на Мусаши.

Тези изглежда бяха готови да поемат това задължение. Муненори отбеляза, че Мусаши вече е достатъчно възрастен, за да създаде семейство, а Уджикацу заяви, че младежът твърде е напреднал в уменията си.

Муненори предложи в скоро време да повикат Оцу от Коягю и да уредят нейната женитба с Мусаши. После той можеше да се засели в Едо, където домът му, заедно с тези на Оно Тадааки и Ягю Муненори, ще утвърди сабленото изкуство и ще сложи начало на разцвета му в новата столица. Такуан и Уджикацу се съгласиха с това.

Господарят Уджикацу, който особено държеше да възнагради Мусаши за неговата добрина към Шиндзо, искаше да го препоръча за учител на шогуна — замисъл, който тримата бяха обсъдили, преди да пратят Шиндзо да доведе младежа. След като видя как Мусаши се справи с тяхното изпитание, Муненори вече също бе готов да даде одобрението си.

Трябваше да се преодоляват трудности, една от които — че учителят в дома на шогуна трябва също да се числи към почетната стража. Тъй като повечето от мъжете там бяха верни служители на Токугава от времето, когато Иеясу владееше Микава, никой не бе склонен да назначава нови хора и всички кандидати бяха подлагани на много щателно проучване. При все това сметнаха, че с препоръките на Уджикацу и Муненори, заедно с едно писмо от Такуан, Мусаши може и да бъде приет.

Най-уязвимото място бе произходът му. Нямаше писмени документи, с които той да бъде проследен до Хирата Шоген от рода Акамацу, нито дори родословно дърво, което да докаже, че е от добро самурайско потекло. Със сигурност нямаше никакви родствени връзки с Токугава. Напротив, неоспорима истина бе, че като незрял седемнадесетгодишен младеж се би срещу тяхната войска при Секигахара. При все това възможност имаше — след Секигахара други ронини от вражески някога родове бяха приети в дома Токугава. Даже Оно Тадааки, ронин от рода Китабатаке, чийто род сега се бе укрил в Исе Мацудзака, въпреки нежеланите си връзки заемаше поста на шогунски учител.

След като тримата отново изброиха всички „за“ и „против“, Такуан завърши:

— Тогава — добре, хайде да го препоръчаме. Но може би трябва да разберем какво мисли за това самият той.

Въпросът бе отправен към Мусаши, който кротко отвърна:

— Много мило и великодушно е, че предлагате това, но аз съм само един незрял младеж.

— Не гледайте на нещата така — възрази с искреност в гласа Такуан. — Ние ви съветваме тъкмо да станете зрял. Ще си създадете ли собствен дом или възнамерявате да оставите Оцу неопределено време да живее като сега?

Мусаши се усети притиснат. Оцу му бе казала, че е готова да понася всякакви несгоди, но това ни най-малко не намаляваше отговорността на Мусаши за всяка неприятност, която би могла да я сполети. Докато за една жена е приемливо да постъпва в съгласие с чувствата си, ако изходът не е щастлив, за това ще обвинят мъжа.

Не че Мусаши нямаше желание да поеме тази отговорност. Даже жадуваше да я поеме. Оцу бе водена от любов и бремето на тази любов падаше толкова върху нея, колкото и върху него. При все това му се струваше, че още е твърде рано да се жени и да създава семейство. Дългият, труден Път на меча все така се простираше пред него, а желанието да го следва не бе намаляло.

Нещата не ставаха по-прости и от това, че неговото отношение към сабята се бе променило. След Хотенгахара сабята, с която се завоюва и убива, остана в миналото, загуби значение и смисъл.

Интересът му не се възбуждаше и от това да стане просто умел в боя, че даже и с тези си умения да дава напътствия на свитата на шогуна. Пътят на меча, смяташе сега Мусаши, трябва да има определени цели — да установи ред, да защитава, да пречиства духа. Пътят трябва да е такъв, че до деня на своята смърт хората да бъдат привързани към него като към живота си. Ако съществува такъв Път, не може ли следването му да донесе мир на света и всеобщо щастие?

Когато отвърна на писмото на Сукекуро с предизвикателство към господаря Муненори, Мусаши не бе подтикнат от онова повърхностно желание за някоя нова победа, което на времето го накара да предизвика Секишусай. Сега стремежът му бе да бъде въвлечен в делата на управлението. Не, разбира се, на някакъв висок пост — едно малко, незначително владение щеше да бъде достатъчно за дейността, която, струваше му се, би допринесла в полза на добрата управа.

Липсваше му обаче увереност, за да огласи тези свои замисли, тъй като чувстваше, че другите хора на сабята ще обявят неговите младежки стремежи за нелепи. Или, ако пък ги вземат насериозно, ще се почувстват длъжни да го предупредят — политиката води до поквара, включи ли се в управлението, той ще опетни своята обична сабя. Биха казали това, водени от искрена загриженост за душата му.

Вярваше дори, че ако откровено каже, каквото мисли, двамата воини и свещеникът ще го приемат или със смях, или с безпокойство.

Щом накрая се реши да отвори уста, беше, за да възрази — твърде млад е, твърде незрял, знанията му са недостатъчни…

Най-сетне Такуан го пресече с думите:

— Оставете това на нас.

— Ще се погрижим всичко да се уреди добре за вас — допълни господарят Уджикацу.

С това въпросът се реши.

Шиндзо влизаше от време на време да подреже фитила на лампата и схвана същината на разговора. Мълчаливо даде на баща си и на гостите да разберат, че чутото го радва извънредно силно.