Ейджи Йошикава
Мусаши (92)

Братя по ученичество

— Хайде, стига плака — Гоносуке притисна Йори до гърдите си. — Нали си мъж?

— Точно понеже съм мъж… плача.

Йори вдигна глава, отвори широко уста и ревна към небето.

— Те не задържаха Мусаши. Той им се предаде. — Меките думи на Гоносуке прикриваха неговата дълбока загриженост. — Хайде да вървим.

— Не! Не, преди да са го върнали.

— Скоро ще го пуснат. Трябва. Тук сам ли искаш да те оставя?

Гоносуке се отдалечи на няколко крачки. Йори не се помръдна. В този миг кучето на Байкен изскочи от гората с кървавочервена муцуна.

— Помощ! — извика Йори и се затича към Гоносуке.

— Уморен си, а? Виж сега, искаш ли да те нося на конче?

Йори доволен промърмори някаква благодарност, изкачи се на подложения му гръб и уви ръце около широките рамене.

След края на празненството миналата вечер посетителите си бяха тръгнали. Лекият ветрец носеше по пустите улици парчета от бамбукови обвивки и хартия.

Щом минаха покрай чайната „Ойну“, Гоносуке надникна вътре с намерението да подмине незабелязан.

— Ето я жената, дето избяга! — намеси се обаче пискливо Йори.

— Бездруго тук щеше да е. — Гоносуке спря и се зачуди гласно: — Щом стражарите отмъкнаха Мусаши, защо не са задържали и нея?

Щом зърна Гоносуке, очите на Око пламнаха от гняв. Като видя, че тя изглежда бързешком събира вещите си, Гоносуке се засмя.

— Ще пътувате ли? — попита.

— Не е твоя работа. Да не мислиш, че няма да те позная, дългонос негодник такъв? Ти уби мъжа ми!

— Вие сами си го докарахте.

— Скоро ще ти го върна.

— Вещица! — извика Йори през главата на Гоносуке.

Око отстъпи в задната стая и презрително се изсмя.

— Говорите лоши неща за мен, след като вие сте крадците, които са разбили съкровищницата.

— Какво? — Гоносуке пусна полека Йори на земята и влезе в чайната. — Кого наричаш крадци?

— Не можеш ме излъга.

— Повтори го и…

— Крадци!

Гоносуке я улови за ръката, но в същия миг тя се извърна и го бодна с някакъв кинжал. Без да посегне към тоягата си, той измъкна кинжала от ръката й и я изхвърли през предната врата.

Око скочи на крака и кресна:

— Помощ! Крадци! Нападат ме!

Гоносуке се прицели и метна кинжала. Той мина през гърба й и върхът излезе отпред. Око политна напред.

Куро изскочи изневиделица и се нахвърли върху тялото, като първо жадно облиза кръвта, а после вдигна глава, за да извие към небето.

— Вижте му очите! — възкликна ужасен Йори.

Викът на Око „Крадци!“, бе привлякъл вниманието на възбудените селяни. По някое време преди изгрев-слънце някой бе разбил вратата на храмовата съкровищница. Явно това бе работа на външни хора, тъй като религиозните ценности — стари саби, огледала и подобни — бяха оставени недокоснати, но цялото трупано през годините съкровище от златен прах, кюлчета и монети липсваше. Новината се бе разнесла бавно и още беше непотвърдена. Въздействието на крясъка на Око, най-прякото засега доказателство, бе мигновено.

— Ето ги!

— В „Ойну“ са!

Виковете привлякоха още по-голяма тълпа, въоръжена с бамбукови копия, ловни пушки, пръчки и камъни. Неусетно сякаш цялото село обгради чайната, жадно за кръв.

Гоносуке и Йори крадешком се измъкнаха отзад и през следващите няколко часа само сменяха скривалищата си. Сега обаче имаха обяснение — Мусаши е бил задържан не заради „престъпление“, което се готвеше да признае, а като крадец. Едва щом стигнаха прохода Шомару, успяха да се отърват и от последния отряд преследвачи.

— Оттук се вижда равнината Мусашино — отбеляза Йори. — Питам се дали моят учител е добре.

— Хм-м. Допускам, че вече е в затвора и го разпитват.

— Няма ли някакъв начин да го спасим?

— Трябва да има.

— Моля ви, направете нещо. Моля ви се.

— Няма нужда да ме умоляваш. За мен той също е като учител. Но тук няма какво да се направи, Йори. Можеш ли да се прибереш сам до дома?

— Ако се налага, струва ми се — да.

— Добре.

— А вие?

— Връщам се в Чичибу. Ако откажат да освободят Мусаши, ще намеря някакъв начин да го измъкна. Дори да се наложи да срина затвора. — За да подчертае казаното, Гоносуке тупна веднъж по земята с тоягата си. Йори, видял мощта на това оръжие, бързо кимна в знак на съгласие. — Браво на тебе. Прибери се у дома и се грижи за всичко, докато ти доведа жив и здрав Мусаши.

Хвана тоягата под мишница и се обърна назад към Чичибу.

Йори не се чувстваше самотен или уплашен, нито пък се тревожеше, че може да се загуби. Обаче ужасно му се спеше и докато вървеше под горещото слънце, едва успяваше да държи очите си отворени. При Сакамото видя край пътя един каменен Буда и легна в сянката му.

Вечерната светлина гаснеше, когато се събуди и долови тихи гласове от другата страна на статуята. Почувства се доста виновен, че подслушва и се престори, че още спи.

Мъжете бяха двама — единият седнал на някакъв ствол, другият — на камък. За едно дърво малко по-надалеч бяха вързани два коня с окачени от двете страни на седлата — лакирани кутии. Платненият етикет на едната от тях гласеше: „От областта Шимоцуке. За строежа на западното укрепление. Доставчикът на лакови изделия за Шогуна.“

На Йори, който сега надзърна иззад статуята, не му се стори двамата да приличат на обичайните охранени крепостни чиновници. Погледите им бяха твърде проницателни, а телата — твърде мускулести. По-възрастният беше здрав на вид мъж над петдесетте. Последните слънчеви лъчи ярко се отразяваха в широката му шапка, която падаше над двете уши и отпред се издаваше, закривайки чертите на лицето му.

Спътникът му беше строен, сух момък с перчем отпред, който подхождаше на младото му лице. Главата му беше покрита с боядисана в Суо кърпа, вързана под брадичката.

— А кутиите с лакови изделия? — попита по-младият. — Нали доста добре се получи?

— Да, хитро беше да накараме хората да си помислят, че сме във връзка с работите в крепостта. Нямаше да се сетя сам за това.

— Ще трябва малко по малко да те науча на тези неща.

— По-внимателно. Не почвай да се присмиваш на по-възрастните. Но кой знае? Може след четири-пет години старият Дайдзо да получава заповеди от теб.

— Е, младите хора все пак растат. Старите, колкото и да се опитват да останат млади, само остаряват.

— Това ли мислиш, че правя аз?

— Не е ли очевидно? Все мислиш за възрастта си и това те кара така усърдно да преследваш изпълнението на своята цел.

— Явно доста добре ме познаваш.

— Не трябва ли да тръгваме?

— Да — нощта ни застига.

— Не ми харесва мисълта, че ще ме застигне някой.

— Ха-ха. Щом се плашиш лесно, не може да си много уверен в това, което правиш.

— Не се занимавам от много време с това. Дори шумът на вятъра понякога ме разтревожва.

— Това е, понеже още се смяташ за обикновен крадец. Ако не забравяш, че вършиш това за доброто на страната, всичко ще е наред.

— Все така говориш. Аз ти вярвам, но нещо постоянно ми подсказва, че не постъпвам правилно.

— Трябва да имаш смелост, достойна за убежденията ти.

Последното напътствие обаче звучеше леко неубедително, сякаш Дайдзо се опитва да увери сам себе си. Момъкът се метна леко на седлото и подкара коня напред.

— Гледай ме — извика той през рамо. — Ако видя нещо, ще ти дам знак.

Пътят продължително време се спускаше на юг. В течение на една минута Йори гледа иззад каменния Буда и после реши да ги проследи. Някак си в ума му се появи подозрението, че това са крадците на съкровищницата.

Веднъж-два пъти двамата се озърнаха предпазливо назад. Като не видяха нищо, което да предизвика у тях тревога, те изглежда след време забравиха за момчето. Не след дълго вечерното сияние угасна и стана прекалено тъмно, за да видиш на повече от няколко стъпки пред себе си.

Двамата ездачи бяха стигнали почти до началото на равнината Мусашино, когато момъкът посочи нещо с ръка и каза:

— Там се виждат светлините на Огимачия, главатарю.

Пътят почваше да става равен. Малко по-напред река Ирума, извиваща се като захвърлено оби, хвърляше сребристи отражения под лунната светлина.

Йори внимаваше да остане незабелязан. Подозрението му, че тези хора са крадците, се затвърди, а от времето в Хотенгахара той добре познаваше разбойниците. Това са зли хора, които ще те осакатят заради едно яйце или шепа червен фасул. За тях безпричинното убийство не е нищо.

След време влязоха в град Огимачия. Дайдзо вдигна ръка и каза:

— Джота, ще спрем тук и ще похапнем. Трябва да нахраним конете, а на мен ми се допуши.

Вързаха животните пред една сумрачна странноприемница и влязоха вътре. Джота се настани до вратата, като през цялото време, докато ядеше, не сваляше поглед от кутиите. След като свърши, излезе и нахрани конете.

Йори влезе в един дюкян за храни от другата страна на улицата и щом мъжете отново подкараха конете си, събра последната шепа от ориза си и тръгна да я яде ходешком.

Двамата яздеха сега един до друг; пътят бе тъмен, но равен.

— Джота, ти прати ли вестоносец в Кисо?

— Да, погрижих се за това.

— За кога си им съобщил?

— Полунощ. Трябва да сме там навреме.

В тихата нощ Йори долови достатъчно от техния разговор, за да забележи, че Дайдзо нарича своя спътник с момчешко име, докато Джота се обръща към по-възрастния с „главатарю“. Това не можеше да значи друго, освен че този е предводител на шайка разбойници, но по нещо на Йори му се стори, че те са баща и син. Това правеше от тях не просто разбойници, а потомствени такива — много опасни мъже, които той никога не би успял да хване сам. Ако обаче успееше достатъчно дълго да ги задържи под око, можеше да съобщи местонахождението им на стражарите.

Град Кавагое дълбоко спеше, безшумен като блато посред нощ. Подминали една редица тъмни къщи, двамата конници свиха от главния път и тръгнаха нагоре по някакъв хълм. Каменният надпис в подножието гласеше: „Гора на Могилата със заровените глави — нагоре“.

Йори тръгна да се катери през храстите встрани от пътеката и пръв стигна до върха. Там имаше един огромен самотен бор, за който беше вързан кон. В подножието с кръстосани на коленете ръце бяха приклекнали трима облечени като ронини мъже, които в очакване гледаха към пътеката.

Йори едва се бе настанил в едно скривалище, когато единият от тези се изправи и каза:

— Това вече е Дайдзо.

Тримата заедно се затичаха напред и радостно поздравиха новодошлите. Дайдзо и събратята му не се бяха срещали от близо четири години.

Не след дълго се захванаха за работа. Под напътствията на Дайдзо търколиха един грамаден камък настрана и почнаха да копаят. От едната страна се натрупа пръст, от другата — голямо количество сребро и злато. Джота разтовари кутиите от конете и изсипа и тяхното съдържание, което, както бе заподозрян Йори, се състоеше от изчезналите от светилището Мицумине съкровища. Прибавена към по-раншната, плячката общо трябваше да възлиза по стойност на много хиляди рио.

Скъпоценният метал бе насипан в прости сламени чували и натоварен на три коня. Празните лакирани кутии заедно с останалите изпълнили своето предназначение предмети бяха хвърлени в трапа. След като земята бе отново подравнена, камъкът се върна на първоначалното си място.

— Това май е достатъчно — заяви Дайдзо. — Време е за една лула.

Седна до бора и извади лулата си. Останалите си изтупаха дрехите и дойдоха при него.

През четирите години на своето така наречено поклонничество Дайдзо много старателно кръстоса цялата равнина Канто. Малко бяха храмовете и светилищата без плочка, която да свидетелства за неговата щедрост, размерите на която бяха добре познати. Обаче странно защо, никой не се бе сетил да попита как се е сдобил с всичките тези пари.

Дайдзо, Джотаро и тримата мъже от Кисо в продължение на около час седяха в кръг и обсъждаха бъдещите си планове. Нямаше съмнение, че сега за Дайдзо е опасно да се връща в Едо, но някой от тях трябваше да иде там. В склада в Шибаура има злато за прибиране и документи за изгаряне. Трябва да направят нещо и с Акеми.

Точно преди слънцето да се покаже, Дайдзо и тримата непознати потеглиха по главния път Кошу към Кисо. Джотаро пеш тръгна в обратната посока.

Звездите, в които бе вперил поглед Йори, не даваха отговор на неговия въпрос: „Кого да последвам?“

 

 

Под прозрачно синьото есенно небе ярките лъчи на следобедното слънце като че направо попиваха в Джотаровата кожа. С глава, изпълнена с мисли за неговото място в настъпващото ново време, той крачеше през равнината Мусашино, сякаш тя е негова.

Хвърли някак тревожен поглед назад. „Още е тук“, помисли си. Като сметна, че момчето може би иска да поговорят, той вече на два пъти се спираше, но малкият така и не направи опит да се изравни с него.

Решил най-сетне да разбере какво става, Джотаро си избра един гъсталак и се скри в него.

Щом стигна онова място на пътя, където бе видял Джотаро, Йори разтревожен почна да се оглежда.

Изведнъж онзи се изправи и извика:

— Хей ти, дребосък!

Йори шумно си пое дъх, но бързо се съвзе. Разбрал, че не може да се измъкне, той тръгна напред и нехайно попита:

— Какво искате?

— Ти ме следеше, нали така?

— Ъ-ъ. — Йори невинно поклати глава. — Тръгнал съм за Джунизо Накано.

— Лъжеш! Следеше ме.

— Не разбирам за какво говорите. — Йори понечи да побегне, но Джотаро го улови отзад за кимоното.

— Признавай!

— Но… аз… нищо не знам.

— Лъжец! — ядоса се Джотаро и го стисна по-здраво. — Някой те е пратил след мен. Ти си шпионин!

— Пък ти — ти си мръсен крадец!

— Какво? — извика Джотаро, с лице почти допряно до това на Йори.

Момчето се приведе почти до земята, откопчи се и се понесе в бягство.

За миг Джотаро се поколеба и после се стрелна подире му.

От едната страна на пътя Йори забеляза пръснати като стършелови гнезда сламени покриви. Претича през едно поле с червеникава есенна трева, разбутвайки няколко прашни къртичини.

— Помощ! Помощ! Крадец! — викаше.

Селцето, в което влезе, се обитаваше от семейства, които се грижеха да се борят с полските пожари. Йори дочу ковашки чук. Хората тичешком излязоха от тъмните обори и къщите, където да се сушат висяха мандарини. Йори размаха ръце и на пресекулки обясни:

— Мъжът с шарената кърпа… дето ме гони… е крадец. Хванете го. Моля ви!… О, о! Ето го иде.

Селяните стреснати се огледаха и някои уплашени спряха погледи на страховития момък, но за изненадана на Йори дори не се помръднаха да уловят Джотаро.

— Той е крадец! Открадна от храма!

Спря се посред селото, осъзнал, че единственото, което нарушава спокойствието тук, е неговото викане. После пак си плю на петите, докато намери място, където да се скрие и да си поеме дъх.

Джотаро предпазливо забави крачка. Селяните мълчаливо го гледаха. Със сигурност не приличаше нито на разбойник, нито на злосторник — ронин. Всъщност, изглеждаше много благонадежден момък, неспособен на какво да е престъпление.

Възмутен, че селяните — големи хора! — не искат да се справят с един крадец, Йори реши бързо да се върне в Накано, където поне може да разкаже за случилото се на познати.

Излезе от пътя и се спусна през равнината. Щом успя да различи горичката зад дома, разбра, че дотам остава само четвърт час. Изпълнен с облекчение, премина от бърз ход в бяг.

Внезапно видя изпречил се на пътя му човек с протегнати настрани ръце.

Не му остана време да разбере как Джотаро го е изпреварил, но тук вече се почувства по-сигурен. Отскочи и изтегли сабята си.

— Копеле! — изкрещя.

Джотаро се спусна с голи ръце напред и улови Йори за яката, обаче момчето се изскубна и бързо се дръпна на десет лакътя встрани от него.

— Кучи син — промърмори Джотаро, като усети по дясната му ръка да се стича топла кръв от един дълъг два пръста прорез.

Йори зае бойна стойка и се съсредоточи върху урока, който толкова пъти бяха повтаряли с Мусаши. Очите… очите… очите… Със сила, събрана в светлите му зеници, сякаш цялото негово същество се превърна в две огнени очи.

Надвит от този поглед, Джотаро на свой ред изтегли сабята си.

— Ще трябва да те убия — изръмжа.

Йори, набрал нова смелост от удара, който бе нанесъл, се впусна напред в нападението, което винаги прилагаше срещу Мусаши.

Джотаро почна да се замисля. Отначало не повярва, че Йори може да си служи със сабята, но сега вложи в двубоя цялата си сила. Заради другарите си трябва да се освободи от това досадно дете. Не забелязал сякаш нападението на Йори, той замахна напред яростно, но безуспешно.

След като отби няколко удара, Йори се обърна назад, затича се, спря и отново се спусна в нападение. Щом Джотаро му отвърна с удар, отново отстъпи, насърчен от това, че хитрината му явно действа. Привличаше противника все по-близо до дърветата.

Джотаро се спря да си поеме дъх, огледа се в тъмната горичка и извика:

— Къде си, копеленце тъпо? — В отговор дойде само дъжд от кора и листа. Джотаро вдигна глава и кресна: — Виждам те — макар през короните на дърветата да не успяваше да види друго освен две звезди.

Джотаро тръгна да се катери в посока към шумоленето, което Йори предизвикваше със своето пълзене по един клон. Оттам за жалост изход нямаше.

— Сега ми падна. Отказвай се, освен ако не могат да ти пораснат крила. Иначе си мъртъв.

Внезапно Йори се върна назад към чатала между два клона. Джотаро се катереше бавно и внимателно. Щом посегна да улови момчето, то отново се премести на един от клоните. Джотаро изръмжа, хвана се с две ръце за него и понечи да се издърпа нагоре, с което даде на Йори чаканата възможност. Сабята с гръмък пукот удари клона, за който се беше уловил. Този се счупи и Джотаро се строполи на земята.

— Е, как ти се видя това, крадецо? — злорадстваше Йори.

Ударът бе смекчен от по-долните клони и Джотаро не беше сериозно ранен, като се изключи засегнатата му гордост. Изруга и пак тръгна нагоре по дървото, този път с бързината на леопард. Щом отново се озова в краката на Йори, този размаха сабята си напред-назад, за да му попречи да се приближи повече.

Докато стояха така, неспособни да помръднат, до ушите им достигна жалостивата свирня на шакухачи. За миг и двамата спряха и се заслушаха.

После Джотаро реши да се опита да разубеди своя противник.

— Добре — каза, — ти се би по-добре, отколкото очаквах. Възхищавам ти се за това. Ако ми кажеш кой ти е казал да ме проследиш, ще те оставя да си тръгнеш.

— Признай, че си бит!

— Ти луд ли си?

— Може да не съм много голям, но аз съм Мисава Йори, единствен ученик на Миямото Мусаши. Да моля за милост ще е обида към името на учителя ми. Предай се!

— К-какво? — попита недоверчиво Джотаро. — Я повтори това.

Гласът му стана писклив и неуверен.

— Слушай внимателно — заяви гордо Йори. — Аз съм Мисава Йори, единствен ученик на Миямото Мусаши. Това изненадва ли те?

Сега Джотаро бе готов да се признае за победен. Със смес на съмнение и любопитство той попита:

— Как е моят учител? Добре ли е? Къде е?

Стреснат, но все така на безопасно разстояние от Джотаро, който се приближаваше към него, Йори възкликна:

— Ха! Сенсей никога не би взел за ученик някакъв крадец.

— Не ме наричай така. Мусаши никога ли не е споменавал Джотаро?

— Джотаро ли?

— Ако наистина си ученик на Мусаши, трябва по някое време да си го чул да споменава моето име. Тогава бях горе-долу на твоите години.

— Това е лъжа.

— Не е. Истина е.

Обзет от тъга, Джотаро протегна ръце към Йори и се опита да обясни, че като ученици на един и същ учител трябва да станат приятели. Още изпълнен с недоверие, Йори силно го удари в ребрата.

Застанал неустойчиво между два клона, Джотаро едва успя да стисне Йори за китката. По някаква причина момчето на свой ред пусна клона, за който се бе хванало. Строполиха се един върху друг и двамата изпаднаха в несвяст.

 

 

Светлината от новата къща на Мусаши се виждаше от всички посоки, понеже макар покривът да бе закрепен, стените още не бяха издигнати.

Такуан дойде предния ден на посещение след бурята и реши да изчака Мусаши да се върне. Днес точно след полунощ насладата му от околната самота бе нарушена от някакъв странстващ свещеник, който помоли за гореща вода, с която да си направи вечеря.

След оскъдното си угощение от оризови топки, възрастният свещеник предложи да посвири на Такуан на шакухачи и колебливо и неопитно докосна инструмента. Щом се заслуша в музиката обаче, Такуан остана с впечатлението, че в нея има неподправено чувство, макар и безизкусно като в стихотворения, писани от хора, които не са поети. Стори му се също, че може да разпознае какво се опитва да изтръгне свирещият от своя инструмент. От първата до последната нота звучеше жал — разтърсващ вик на покаяние.

Навярно това бе разказ за живота на този човек, но — размисли Такуан — той не би могъл да бъде много по-различен от неговия. Дали са високопоставени или не, в житейския опит на хората не може да се открие голямо разнообразие. Разликите се заключават главно в това как те се справят с общите човешки слабости. За Такуан и той самият, и другия до него сега бяха само сбор от заблуди, обвити в човешка кожа.

— Все ми се струва, че преди съм ви виждал някъде — промълви замислено Такуан.

Свещеникът премига с почти невиждащите си очи и отвърна:

— Сега, като го казахте, и аз си помислих, че вашият глас ми е познат. Вие не сте ли Такуан Сохо от Таджима?

Спомените на Такуан се проясниха. Той приближи лампата до лицето на мъжа и възкликна:

— Вие сте Аоки Тандзаемон, нали?

— Значи все пак сте Такуан. О, как ми се иска да можех да пропълзя в някоя дупка и да скрия тази моя жалка плът!

— Колко странно, че се срещаме на място като това. Оттогава минаха почти десет години, нали?

— Като си помисля за това време, и потрепервам. — После сурово добави: — Сега, когато съм стигнал дотам да странствам в мрак, тази нещастна торба с кости се крепи само от мисълта за моя син.

— Вие имате син?

— Казаха ми, че той бил с мъжа, когото вързаха тогава за старото голямо дърво. Такедзо ли беше? Чувах, че сега се казва Миямото Мусаши. Двамата били дошли на изток.

— Ще рече, че вашият син е ученик на Мусаши ли?

— Така ми казаха. Толкова се засрамих. Не можех да погледна Мусаши в очите и реших да прогоня момчето от ума си. Обаче сега… тази година той навършва седемнайсет. Само да можех веднъж да го погледна и да видя какъв мъж е пораснал, ще съм готов без колебание да умра.

— Значи Джотаро ви е син. Не знаех това — каза Такуан.

Тандзаемон кимна. В съсухрената му фигура нямаше и помен от гордия офицер, изпълнен с похот към Оцу. Такуан го изгледа със съжаление. Болеше го да гледа този човек така измъчван от вината си.

Като видя, че въпреки свещеническата одежда, Тандзаемон е лишен дори от утехата на вярата, Такуан реши, че първото, което трябва да направи, е да го срещне с Буда Амида, чиято безкрайна милост спасява дори провинилите се в десетте злини и петте смъртни гряха. След като се е съвзел от отчаянието, ще има достатъчно време да търси Джотаро.

Даде му името на едни дзен-храм в Едо.

— Ако им кажете, че аз ви пращам, ще ви оставят да пребивавате там колкото поискате. Веднага щом ми остане време, ще дойда и надълго ще поговорим. Имам подозрение къде може да е вашият син. Ще направя всичко, което ми е по силите, за да го видите в немного далечно бъдеше. А засега оставете съжаленията. Дори преминал петдесетте или шейсетте, човек пак може да познае щастието и даже да направи нещо полезно за другите. Може да живеете още дълги години. Поговорете за това с монасите, щом стигнете в храма.

Такуан показа на Тандзаемон вратата, без да показва никакво съчувствие, но онзи изглежда оцени безстрастното му отношение. След многобройни благодарствени поклони вдигна тръстиковата шапка и своята шакухачи и си тръгна.

От страх да не се подхлъзне, Тандзаемон предпочете да мине през гората, където пътеката бе по-полегата. Не след дълго тояжката му се удари в някакво препятствие. Опипа с ръце наоколо и с изненада откри две неподвижно проснати на влажната земя тела.

Бързо тръгна назад към хижата.

— Такуан! Можете ли да ми помогнете? В гората се натъкнах на две припаднали момчета.

Такуан стана и излезе.

— Нямам никакви лекарства у себе си — продължи Тандзаемон, — а и не виждам достатъчно добре да им донеса вода.

Такуан навлече сандалите си и извика нещо към подножието на хълма. Гласът му лесно бе чут. Някакъв селянин отвърна с въпрос какво иска. Монахът му каза да донесе факла и вода и да доведе още мъже. Докато чакаше, препоръча на Тандзаемон като по-добър главния път, описа му го подробно и го отпрати. Някъде по средата на склона този се размина с качващите се нагоре мъже.

Щом Такуан със селяните се появиха, Джотаро бе дошъл на себе си и седеше зашеметен под дървото. Хванал с една ръка рамото на Йори, той спореше със себе си дали да го съживи и да узнае каквото искаше или да се махне оттук. Светлината на факлата го стресна като нощно животно. Напрегна мускули, готов да побегне.

— Какво става тук? — попита Такуан.

Щом огледа по-отблизо, любопитството му премина в изненада, с която можеше да се мери само тази на Джотаро. Момъкът бе много по-висок от момчето, което Такуан някога бе виждал и лицето му доста се бе променило.

— Вие сте Джотаро, нали така?

Младежът прилепи двете си длани към земята и се поклони.

— Да, аз съм — отвърна той колебливо, почти уплашен.

На мига разпозна Такуан.

— Е, трябва да кажа, че хубав момък си станал.

Като насочи вниманието си към Йори, той го обгърна с ръка и се увери, че е още жив. Йори се съвзе и след като няколко мига се оглежда любопитно наоколо си, избухна в плач.

— Какво е станало? — попита с успокояващ глас Такуан. — Наранил ли си се?

Йори поклати глава и избъбри:

— Не съм се наранил. Обаче отведоха моя учител. В затвора в Чичибу е.

Както се беше разревало, Такуан с труд успя да разбере момчето, но скоро основните подробности от станалото се изясниха. Осъзнал сериозността на положението, монахът се разтревожи почти колкото Йори.

Джотаро също стана силно възбуден. С треперещ глас той внезапно попита:

— Имам нещо да ви кажа, Такуан. Можем ли да идем някъде, където да поговорим?

— Той е от крадците — обади се Йори. — Не бива да му имате доверие. Каквото и да каже, ще е лъжа.

Посочи обвинително Джотаро и двамата ядно се изгледаха.

— Млъквайте и двамата. Оставете аз да реша кой е крив и кой — прав.

Такуан ги отведе обратно до къщата и им нареди да стъкмят навън огън.

После седна край него и ги накара да направят същото. Йори се поколеба — изражението му ясно говореше, че не желае да има нищо общо с крадец. Като видя обаче Такуан и Джотаро приятелски да разговарят, прониза го ревност и той с неохота се настани при тях.

Джотаро сниши глас и стана сериозен като жена, която изповядва пред Буда греховете си.

— От четири години насам ме възпитава един мъж на име Дайдзо. Той живее в Нарай, в Кисо. Разбрах неговите стремежи и какво иска да направи за света. Ако се наложи, готов ще съм да умра за него. Ето защо и се опитах да му помогна в това… Е, боли наистина да те нарекат крадец. Но аз все още съм ученик на Мусаши. При все че се отделих от него, духом дори за ден не съм преставал да го следвам.

Бързешком продължи, за да избегне въпросите.

— Дайдзо и аз се заклехме в боговете на небето и земята да не казваме на никого каква е нашата житейска цел. Не мога да я разкрия дори на вас. При все това не мога да стоя и да гледам, когато Мусаши е бил хвърлен в затвора. Утре ще ида в Чичибу и ще си призная.

— Тогава вие с Дайдзо сте обрали съкровищницата — заключи Такуан.

— Да — отвърна Джотаро без и най-малък признак на разкаяние.

— Значи все пак си крадец — обяви Такуан.

Джотаро сведе глава, за да избегне погледа му.

— Не… не — промълви той глухо. — Ние не сме някакви разбойници.

— Не знаех, че крадците биват различни.

— Ами, опитвам се да кажа, че ние не правим тези неща за собствена изгода. Правим ги за хората. Става дума да използваме това, което принадлежи на обществото, в негова полза.

— Не разбирам такива разсъждения. Да не би да ми казваш, че вашите грабежи са благородни престъпления? Да не твърдиш, че сте като юначните разбойници от китайските романи? В такъв случай не им подражавате особено успешно.

— Не мога да отвърна на това, без да разкрия нашата обща тайна с Дайдзо.

— Ха-ха. Няма да се оставиш да те подведат, а?

— Не ме е грижа какво говорите. Ще си призная, само за да спася Мусаши. Надявам се после да му кажете някоя добра дума за мен.

— Не бих могъл да се сетя за такава добра дума. Мусаши е невинен. Признаеш ли си или не, той в крайна сметка ще бъде освободен. Струва ми се, че много по-важно за теб е да се обърнеш към Буда. Използвай ме като посредник и изповядай всичко нему.

— На Буда ли?

— Това казах. Според каквото чух, вие правите някаква голяма добрина в полза на другите. Всъщност, поставяте себе си над тях. Не ви ли е хрумвало, че правите доста хора нещастни?

— Човек не може да мисли за себе си, когато работи за общото благо.

— Глупак безумен! — Такуан здраво удари Джотаро с юмрук по бузата. — Аз-ът е основата на всичко. Всяко едно действие е проявление на аз-а. Човек, който не познава себе си, не може да направи за другите нищо.

— Исках да кажа, че не съм действал за удовлетворяване на собствените си желания.

— Млъкни! Не виждаш ли, че още си почти дете? Няма нищо по-страшно от някой недопечен благодетел, който нищо не знае за света, обаче е готов вече да каже на този свят кое е добро за него. Няма нужда да казваш нищо повече за това, което правите с Дайдзо — вече имам достатъчно добра представа… За какво плачеш? Издухай си носа.

Последва нареждане да си лягат. Джотаро покорно се пъхна в леглото, но от мисли за Мусаши не успяваше да заспи. Сключи ръце на гърдите си и мълчаливо замоли за прошка. Сълзи потекоха в очите му. Обърна се на една страна и се замисли за Оцу. Бузата го болеше, но от сълзите на Оцу щеше да боли повече. Въпреки това е немислимо да разкрие своето тайно обещание към Дайдзо, дори на сутринта Такуан да се опита да изкопчи това от него, както, сигурен беше, ще стори.

Безшумно стана, излезе навън и вдигна поглед към звездите. Нямаше да му се налага да бърза — нощта почти бе свършила.

— Спри!

Гласът закова Джотаро на място. Зад него като огромна сянка стоеше Такуан.

Монахът дойде до него и го прегърна през раменете.

— Решен си да идеш да си признаеш ли?

Джотаро кимна.

— Това не е много умно — отбеляза съчувствено Такуан. — Ще умреш като куче. Изглежда си мислиш, че ако се предадеш, Мусаши ще бъде освободен, но всичко не е така просто. Стражарите ще задържат Мусаши в затвора, докато им кажеш всичко, което отказваш да кажеш на мен. И ще те мъчат — ще те мъчат, докато проговориш, независимо дали отнеме година, две или повече.

Джотаро увеси глава.

— Това ли искаш — да умреш от кучешка смърт? Сега обаче нямаш избор — или ще признаеш под мъчение всичко, или ще се изповядаш на мен. Като следовник на Буда няма да устройвам съд над тебе. Ще оставя това на Амида.

Джотаро не каза нищо.

— Има и още един начин. По най-чиста случайност снощи срещнах баща ти. Сега той носи одеждите на странстващ свещеник. Естествено, никога не съм и предполагал, че ти също си тук. Пратих го в един храм в Едо. Ако си решил да умреш, добре ще е първо да се видиш с него. А когато го видиш, може да го питаш не съм ли прав. Пред теб, Джотаро, са открити сега три пътя. Трябва сам да решиш кой да последваш.

Монахът се извърна и тръгна назад към къщата.

Джотаро се сети, че чутата снощи шакухачи трябва да е била тази на баща му. Без да му казват, можеше да си представи как изглежда и се чувства той в своите странствания от място на място.

— Такуан, чакайте! Ще ви разкажа. Ще призная на Буда всичко, заедно с моето обещание към Дайдзо.

Улови свещеника за ръкава и двамата влязоха в горичката.

Джотаро произнесе дълга изповед, от която не пропусна нищо. Такуан нито помръдна, нито проговори.

— Това е всичко — завърши младежът.

— Всичко ли?

— Всичко до последно.

— Добре.

В продължение на цял час Такуан продължи да мълчи. Дойде утрото. Враните заграчиха и навсякъде лъсна роса. Монахът седна в корените на една криптомерия. Джотаро с наведена глава се облегна на някакво друго дърво и зачака дългата поредица от укори, която знаеше, че ще последва.

Щом Такуан най-сетне заговори, изглежда вече се бе освободил от съмненията.

— Трябва да кажа, с хубава сган си се забъркал. Небето да им е на помощ. Те не разбират накъде се върти светът. Добре е, че ми каза, преди да е станало по-лошо. — Пъхна ръка в кимоното си и за изненада извади оттам две златни монети, които подаде на Джотаро. — Най-добре колкото можеш по-бързо да се махаш. Най-малкото забавяне може да донесе нещастие не само на теб, но и на баща ти и на твоя учител. Иди колкото се може по-надалеч, но не се доближавай до главния път Кошу или до Накасендо. Днес до пладне ще са почнали строго да проверяват всички пътници.

— Какво ще стане със сенсей? Не мога да си тръгна и да го оставя на такова място.

— Остави това на мен. След година-две, щом нещата се поуспокоят, може да идеш да го видиш и да се извиниш. Едва тогава ще кажа някоя добра дума за теб.

— Довиждане.

— Само минута.

— Да?

— Иди първо в Едо. В Адзабу има един дзен-храм, казва се Шоджуан. Баща ти вече трябва да е там. Вземи този печат, който ми дадоха в Дайтокуджи. Там ще познаят, че е мой. Накарай да дадат на теб и на баща ти монашески шапки и одежди, заедно с необходимите препоръки. После ще можете да пътувате незабелязани.

— Защо трябва да се правя на свещеник?

— Няма ли край твоето простодушие? Ти, млади ми и глупави приятелю, си част от заговор с цел убийството на шогуна и подпалването на Иеясувата крепост в Суруга. Искате да хвърлите в безпорядък цялата област Канто и да свалите властта. Накратко, ти си изменник. Хванат ли те, задължителното наказание е смърт чрез обесване.

Устата на Джотаро зина.

— Сега върви.

— Може ли да ви питам нещо? Защо трябва хора, които искат да свалят рода Токугава, да бъдат смятани за изменници? Защо не са изменници онези, които свалиха рода Тойотоми и завладяха страната?

— Не питай мен — отвърна с хладен поглед Такуан.