Ейджи Йошикава
Мусаши (112)

Сватбата

Нуиносуке се отправи най-напред към дома на Магобейноджо, показа му писмото и му обясни какво се беше случило. Веднага след това си тръгна, без дори да изпие чаша чай и се отби набързо и в останалите пет къщи.

Като застана зад едно дърво недалеч от сградата на бреговата охрана, той се зае да наблюдава суетнята, започнала още рано тази сутрин.

Няколко групи самураи вече бяха тръгнали за Фунашима — тези, които трябваше да разчистят земята, свидетелите, пазачите. Всяка група пътуваше в отделна лодка. Друга малка лодка на брега очакваше пристигането на Коджиро. Тя беше направена специално за случая по заръка на Тадатоши. Беше чисто нова — дъските, веслото, въжетата — всичко.

Хората, дошли да изпратят Коджиро бяха към стотина. В някои от тях Нуиносуке разпозна приятели на самурая. Но имаше и доста, които виждаше за пръв път.

Коджиро изпи чая си и излезе от сградата на охраната, придружен от служителите. Повери на приятелите си любимото си пони и се отправи през пясъка към лодката. Тацуносуке го следваше по петите. Тълпата мълчаливо се раздели на две, правейки път на своя любимец. Като гледаха облеклото му, мнозина си въобразяваха, че самите те отиват на бой.

Носеше копринено кимоно с тесни ръкави — чисто бяло, с изпъкнали шарки — и отгоре яркочервена наметка. Пурпурните му кожени хакама бяха от онези, които се стесняват под коляното и прилепват по прасците като гамаши. Сламените му сандали бяха явно предварително леко навлажнени, за да не се пързалят. Освен късата сабя, с която никога не се разделяше, беше взел и „Дългия прът“, неизползван откакто беше постъпил на служба у Хосокава. Бялото му, бузесто лице над огненочервената мантия излъчваше съвършено спокойствие. Днес в него имаше нещо величествено, почти възвишено.

Нуиносуке не пропусна да забележи, че усмивката му беше спокойна и уверена. Той я раздаваше на всички посоки, и изглеждаше доволен и напълно уравновесен.

Коджиро се качи в лодката. Веднага след него вътре скочи и Тацуносуке. Там вече ги чакаха двама лодкари — единият стоеше на носа, другият на веслото. Амаюми се беше разположил върху юмрука на Тацуносуке.

Отделил се от брега, водачът на лодката замахна нашироко и плавно с веслото и малкият съд леко се плъзна напред.

Стреснат от виковете на изпращачите, соколът запляска с криле.

Тълпата се раздели на групички и скоро се разпръсна. Всички бяха изумени от спокойствието на Коджиро и се молеха техният любимец да спечели този бой на боевете.

„Трябва да тръгвам“, помисли си Нуиносуке, внезапно сетил се за задължението си да следи Садо да не закъснее. Когато се обърна да си ходи, видя зад себе си едно момиче. Беше Омицу. Притиснала се здраво към дънера на едно дърво, тя плачеше.

Нуиносуке се почувства неудобно, че я видя, бързо отмести очи и безшумно изчезна. Щом стъпи отново на улицата, той хвърли последен поглед към лодката на Коджиро, а след това и към Омицу. „Всеки си има и обществен, и личен живот, помисли си той. Далеч от цялата суетня, една жена стои сама и сърцето й се къса от мъка.“

Вече в лодката, Коджиро поиска от Тацуносуке сокола си и протегна лявата ръка. Прислужникът прехвърли Амаюми върху юмрука му и почтително се отдръпна встрани.

Приливът бързо настъпваше. Денят беше идеален — безоблачно небе, кристалночиста вода. Само вълните бяха малко високи. Всеки път, когато някоя от тях се плискаше в планшира, соколът, настроен войнствено, пърхаше с криле.

Когато бяха изминали около половината път, Коджиро отвърза крака му и го хвърли във въздуха с думите:

— Връщай се в крепостта.

Както винаги готов за лов, Амаюми се спусна върху някаква водна птица. Разхвърчаха се бели пера. Но тъй като господарят не го повика, той се сниши над островите, после се стрелна нагоре в небето и се изгуби в далечината.

След като пусна сокола, Коджиро започна да сваля от себе си будистките и шинтоистки талисмани и надписи, с които го бяха отрупали почитателите му, и да ги хвърля във водата. Изхвърли дори памучната долна риза с извезано санскритско заклинание, подарък от леля му.

— Сега вече — меко каза той, — мога да се отпусна.

Изправен лице в лице с този бой на живот и смърт, той не искаше да се обвързва със спомени и имена. Това, че толкова много хора се молеха за неговата победа, му тежеше. Техните добри пожелания, колкото и искрени да бяха, повече му пречеха, отколкото му помагаха. Това, което беше от значение за него в момента, бе самият той. Единствено и само той.

Соленият бриз галеше спокойното му лице. Очите му се взираха в зелените борове на Фунашима.

 

 

В Шимоносеки Тародзаемон мина покрай няколко бедни хижи, подредени край брега, и влезе в магазина си.

— Сасуке — провикна се той, — никой ли не е виждал Сасуке?

Сасуке бе един от най-младите му работници. Но и един от най-ценните. Нает за домашен прислужник, той помагаше и в магазина от време на време.

— Добро утро — поздрави управителят, появявайки се от работното си място в счетоводството. — Сасуке беше тук допреди миг.

После се обърна към по-младия си помощник и му нареди:

— Иди да намериш Сасуке. Бързо!

Управителят понечи да осведоми Тародзаемон по няколко делови въпроса, но търговецът го прекъсна с поклащане на главата, като че отпъждаше комар.

— Това, което ме интересува в момента, е дали някой е идвал да пита за Мусаши.

— Всъщност сутринта дойде някакъв човек.

— Пратеникът на Нагаока Садо ли? Знам за него. Някой друг?

Управителят поглади брадичката си.

— Ами, аз лично не съм видял, но ми казаха, че снощи идвал някакъв мръсен на вид мъж с остър поглед. Носел голяма дъбова тояга и искал да се види с „Мусаши Сенсей“. Доста усилия им струвало да се отърват от него.

— Някой се е раздрънкал. И то след като им обясних колко е важно никой да не знае, че Мусаши е тук.

— Знам. И аз им казах същото, при това съвършено ясно. Но можеш ли да обясниш нещо на младите? Присъствието на Мусаши тук ги кара да се чувстват важни. Как се отървахте от оня мъж?

— Собей му каза, че се е объркал и че Мусаши никога не е бил тук. Най-накрая оня си замина. Не знам дали е повярвал на думите на Собей. Пак той забелязал и двама-трима души, включително и една жена, да чакат отпред.

Сасуке се появи тичешком откъм кея.

— Викали сте ме, господине?

— Да. Исках да се уверя, че си готов. Знаеш колко е важно.

— Да, господине, разбирам. На крак съм още от изгрев-слънце. Измих се със студена вода и си сложих чиста бяла памучна препаска.

— Добре. Направи ли всичко така, както ти заръчах снощи? Лодката готова ли е?

— Е, нямаше какво толкова да се прави. Избрах най-добрата и най-чистата, пръснах сол наоколо, за да прогоня злите духове и я изтърках отвътре и отвън. Готов съм да тръгна, когато Мусаши пожелае.

— Къде е лодката?

— На брега, при останалите.

След като се замисли за момент, Тародзаемон каза:

— Най-добре да вървим. Твърде много хора ще видят Мусаши на тръгване, а той не желае това. Закарай лодката при големия бор, дето го наричат Хейке. Едва ли някой ще се сети да отиде чак там.

Магазинът, обикновено пълен с народ, беше почти празен. Обзет от нервност, Тародзаемон излезе на улицата. Тук, както и в Моджи на другия бряг, хората си вземаха почивен ден. Мъже, явно самураи от съседните владения, ронини, учени-конфуцианци, ковачи, оръжейници, майстори на лакови издалия, свещеници, граждани от всички прослойки, земеделци от околните села — всички бяха тук. Срещаха се и изискани дами с воали на огромните си пътни шапки, жени на рибари с деца, увесени на гърбовете им или вкопчили се в ръцете им. И всички се движеха в една посока, правейки отчаяни опити да се доберат по-близо до острова. Нямаше такова привилегировано място, от което да се различава предмет по-малък от дърво на остров Фунашима.

„Разбирам какво имаше пред вид Мусаши, помисли си Тародзаемон. За него би било непоносимо да попадне в лапите на тая тълпа, за която двубоят е просто зрелище.“

Когато се върна у дома, намери всичко в изрядна чистота. По тавана на обърнатата към морето стая се гонеха отраженията на вълните.

— Къде беше, татко? Търсих те — в стаята влезе Оцуру с поднос чай.

— На никое определено място.

Той вдигна чашата си и замислено се вгледа в нея. Оцуру бе дошла да прекара няколко дни с обичания си баща. Съвсем случайно, пътувайки на един кораб с Мусаши, тя установи, че и той е свързан по някакъв начин с Йори. Когато Мусаши дойде да поднесе почитанията си на Тародзаемон и да му благодари, че се е грижил за момчето, търговецът настоя Мусаши да бъде негов гост и нареди на Оцуру да се грижи за него.

Предишната нощ, докато Мусаши разговаряше със своя домакин, Оцуру седеше в съседната стая и шиеше новата препаска и пояс, които й бе казал, че ще му бъдат необходими в деня на двубоя. Тя вече беше приготвила ново черно кимоно, чиито зашити за да не се мачкат ръкави щеше да разшие веднага, щом Мусаши поиска. На Тародзаемон му хрумна, че Оцуру може да се е влюбила в Мусаши. На лицето й беше изписана тревога. Явно сериозно се беше замислила за нещо.

— Оцуру, къде е Мусаши? Поднесе ли му закуската?

— О, да, отдавна. След това той се затвори в стаята си.

— Сигурно се приготвя.

— Не, не още.

— А какво прави?

— Като че ли рисува картина.

— Сега ли?

— Да.

— Хм. Говорихме си на тая тема, и аз го помолих да ми нарисува нещо. Май не трябваше да го правя.

— Каза, че ще я завърши преди да тръгне. Рисува една и за Сасуке.

— За Сасуке ли? — повтори невярващо Тародзаемон. Ставаше все по-нервен. — Не знае ли той колко е часът? Да беше видял всичката навалица по улиците!

— По изражението на лицето му, човек би помислил, че е забравил за двубоя.

— Е, добре, сега не е време за рисуване. Иди да му кажеш това. Бъди учтива, но му дай да разбере, че картината може да почака.

— Защо аз? Аз не мога…

— Защо да не можеш?

Подозрението му, че Оцуру е влюбена, се потвърждаваше. Бащата и дъщерята се разбираха мълчаливо, но ясно. Като мърмореше добродушно, той каза:

— Глупачето ми! Защо плачеш?

После стана и се запъти към стаята на Мусаши.

Гостът беше коленичил мълчаливо, сякаш в медитация. До него се виждаха четка, паничка и мастилница. Едната картина беше довършена — върба с чапла под нея. Листът, който имаше сега пред себе си, още бе празен. Гледаше замислено в него, сякаш обмисля бъдещата си творба, или по-скоро се опитва да постигне такова състояние, което би му позволило да извика картината във въображението си и да избере начин да я пренесе върху хартията.

В белотата на листа той видя огромното нищо на небитието. Един единствен мах на четката бе достатъчен, за да роди живота в него. Ако пожелае, можеше да сътвори дъжд или пък вятър. Но каквото и да прави, сърцето му щеше завинаги да остане там, в картината. Ако сърцето му е опетнено, такава щеше да е и картината. Ако е безразлично, рисунката също ставаше такава. Листът нямаше да скрие и всеки негов опит да блесне с майсторството си. Човек се превръща в прах, но мастилото остава. Така образът на неговото сърце щеше да се съхрани дори след като него няма да го има.

Осъзна, че разсъжденията го възпират. Беше готов да прекрачи прага на небитието, да остави сърцето си да говори само, независимо от аз-а, освободено дейното участие на ръката.

Опита се да постигне празнота и притихна в очакване на онова върховно състояние, в което сърцето му щеше да заговори в съзвучие с вселената, освободено от себе си и от задръжките.

Уличните шумове не стигаха до стаята му. Днешният двубой му се струваше напълно чужд. Единственото, което възприемаше, беше шума на полюляващия се в градината бамбук.

— Мога ли да ви прекъсна? — вратата зад гърба му безшумно се отвори и се подаде главата на Тародзаемон. Стори му се неприлично, почти грубо да му се натрапва по този начин, но се осмели и каза:

— Простете, че ви отвличам, когато работите с такова увлечение.

— А, заповядайте.

— Мисля, че скоро ще стане време за тръгване.

— Знам.

— Всичко е готово. Нещата, които заръчахте, са в съседната стая.

— Много мило от ваша страна.

— Моля ви, не се притеснявайте за картините. Ще ги довършите като се върнете от Фунашима.

— О, няма нищо. Тази сутрин се чувствам прекрасно. Времето е добро за рисуване.

— Но нали не сте забравил, колко малко време имате?

— Не, не съм.

— Когато решите да започнете с приготовленията, само кажете. Ние сме на ваше разположение.

— Много благодаря.

Тародзаемон се накани да тръгва, но Мусаши го спря:

— Кога започва приливът?

— По това време на годината водата е най-ниска между шест и осем сутринта. Сега отново трябва да се качва.

— Благодаря ви — разсеяно продума Мусаши и отново насочи вниманието си върху белия лист.

Тародзаемон тихо притвори вратата и се върна в салона. Реши да стои там и спокойно да чака. Не след дълго обаче нервите му не издържаха. Стана и излезе на терасата, откъдето можеше да наблюдава пролива. Водата започваше да се покачва.

— Татко.

— Какво има?

— Вече е време Мусаши да тръгва. Приготвих сандалите му пред входната врата.

— Още не е готов.

— Рисува ли?

— Да.

— Надявах се да успееш да го убедиш да остави това и да дойде да се приготви.

— Той си знае работата.

На брега в близост до къщата спря малка лодка и Тародзаемон чу някой да го вика. Беше Нуиносуке.

— Мусаши тръгна ли вече? — попита.

Когато Тародзаемон му отговори отрицателно, той бързо каза:

— Моля ви, предайте му да се приготви и да тръгне възможно най-бързо. Коджиро вече е тръгнал, също и господарят Хосокава. Моят господар точно сега потегля от Кокура.

— Ще направя каквото е по силите ми.

— Моля Ви! Може да говоря като бабичка, но искаме да сме сигурни, че Мусаши ще бъде там навреме. Ще бъде жалко да се опозори заради толкова дребно нещо.

Нуиносуке бързо се оттегли, оставяйки търговеца и дъщеря му сами на терасата, глождени от притеснения. Те брояха секундите и от време на време хвърляха по някой поглед към стаята на Мусаши в дъното на коридора. Оттам не се чуваше нито звук.

Не след дълго пристигна още една лодка. С нея дойде пратеник от Фунашима, който молеше Мусаши да побърза.

При шума на отваряща се врата, Мусаши отвори очи. Беше Оцуру. Нямаше нужда да му казва защо е дошла. При все това му съобщи за пратеника от острова. Той кимна приятелски и любезно отвърна:

— Разбирам — каза и излезе от стаята.

Оцуру погледна към мястото, където беше седял. Празният до преди малко лист вече беше плътно изрисуван с мастило. На пръв поглед картината й заприлича на някакъв неясен облак. Но скоро установи, че на нея беше изобразен пейзаж, нарисуван по метода на „разбитата мастилница“. Петната още бяха влажни.

— Моля те, би ли предала тази картина на баща си — надвика шума на вълните той. — Другата е за Сасуке.

— Благодаря. Наистина не трябваше.

— Съжалявам, че не мога да предложа нищо по-добро. Но вярвам баща ти да я приеме като спомен от мен.

Оцуру замислено му каза:

— Моля те, довечера на всяка цена трябва да се върнеш отново тук и да седнеш край огъня заедно с баща ми, както снощи.

Тя долови шумолене на дрехи откъм съседната стая и почувства облекчение. Мусаши най-после бе започнал да се облича. После отново настъпи тишина, а в следващия момент той вече говореше с баща й. Размениха само няколко думи. Докато минаваше покрай съседната стая, Оцуру забеляза, че Мусаши е сгънал прилежно старите си дрехи и ги е сложил в една кутия в ъгъла. Завладя я непоносима самота. Коленичи и скри лицето си във все още топлото кимоно.

— Оцуру! — извика баща й. — Какво правиш? Той тръгва.

— Да, татко — тя изтри сълзите от бузите и очите си и изтича към него.

Мусаши беше вече пред градинската врата, през която бе избрал да излезе, за да не го забележи никой. Бащата, дъщерята и още четирима-петима от домашните излязоха пред вратата. Оцуру беше твърде превъзбудена, за да каже каквото и да било. Когато Мусаши я погледна, тя последва примера на останалите и наведе глава.

— Сбогом — каза Мусаши.

Той мина през ниската, покрита със зеленина врата, затвори я след себе си и каза:

— Пазете се.

Когато вдигнаха глави, видяха един бързо отдалечаващ се силует.

Стояха с очи вперени в него, но той не обърна глава.

— Предполагам, че точно така правят истинските самураи. Без много думи, без дълги сбогувания. Нищо.

Оцуру бързо се скри в къщата. След секунди баща й също се усамоти в стаята си.

На около двеста крачки разстояние нагоре по брега се извисяваше самотно борът Хейке. Мусаши вървеше към него. Беше напълно спокоен. Всичките му мисли бяха останали в черното мастилено петно на нарисувания за Тародзаемон пейзаж. Докато рисуваше, се чувстваше добре. Смяташе усилията си за успешни.

А сега Фунашима го очакваше. Спокойно се придвижваше напред, сякаш бе предприел най-обикновено пътуване. Нямаше как да знае дали ще се върне, но вече бе престанал да мисли за това. Преди години, когато беше на двадесет и две, се чувстваше крайно нервен, приближавайки се към големия бор в Ичиджоджи. Беше изпълнен с предчувствия за приближаваща неизбежна трагедия. Сега не усещаше нищо.

Не защото днешният му противник заслужаваше страха му по-малко от онези сто души, с които се би тогава. Далеч беше от тази мисъл. Коджиро сам беше много по-страшен противник от цяла армия бойци, които можеше да изправи насреща му школата Йошиока. Мусаши ни най-малко не се съмняваше, че предстои битката на живота му.

— Сенсей!

— Мусаши!

Мислите му бяха прекъснати от гласове. Видя двама души затичали се към него. Беше изумен.

— Гоносуке! — възкликна. — Бабо! Как попаднахте тук?

Прашни от пътя, двамата коленичиха пред него.

— Трябваше да дойдем — каза Гоносуке.

— Дойдохме да те изпратим — додаде Осуги. — А и ти дължа извинение.

— Извинение? На мен.

— Да. За всичко. Трябва да те помоля за прошка.

Той я погледна въпросително. Думите й му звучаха невероятно.

— Защо говорите така, бабо? Да не се е случило нещо?

Тя стоеше с умолително сключени ръце.

— Какво мога да кажа? Толкова много злини ти причиних, че не мога и да се надявам да ми простиш за всичко. Беше… беше ужасна грешка. Бях заслепена от обичта към сина си. Но вече разбрах истината. Моля те да ми простиш.

За миг той остана с прикован в нея поглед. После коленичи и взе ръката й. Не се осмеляваше да вдигне поглед от страх, че в очите му има сълзи. Като гледаше каещата се старица, той изпита чувство на вина. Но също и някаква благодарност. Ръката й трепереше. И неговата леко потръпваше.

Трябваше му известно време, за да се съвземе.

— Вярвам ви, бабо. Благодаря ви, че дойдохте. Сега мога да срещна смъртта, без да съжалявам за нищо. Да вляза в бой със свободен дух и спокойно сърце.

— Значи ми прощаваш?

— Разбира се, че ви прощавам, но само ако и вие ми простите за всички неприятности, които съм ви създавал още от времето, когато бях момче.

— Да, разбира се. Но стига съм те занимавала със себе си. Има още някой, който се нуждае от помощта ти. Някой който е много, много тъжен.

Тя се обърна и посочи.

Под бора Хейке, срамежливо гледаща към тях, се бе спотаила Оцу. Лицето й беше бледо и напрегнато от очакване.

— Оцу! — извика той.

Само след миг той се озова пред нея. Сам не знаеше как го пренесоха там краката му. Гоносуке и Осуги останаха по местата си. Искаше им се да се стопят във въздуха и да оставят целия бряг на разположение на двамата.

— Оцу, ти дойде.

Нямаше думи, които биха могли да запълнят бездната на годините, да изразят оня свят на бушуващи чувства, скрит вътре в него.

— Не изглеждаш добре. Да не би да си болна? — той произнасяше думите като откъслечен стих на дълга поема.

— Малко — тя стоеше с наведени очи, полагайки усилия да изглежда спокойна, да запази самообладание. Не трябваше да разваля, нито да пропуска този, може би последен миг.

— Само си настинала? — попита той. — Или е нещо сериозно? Какво става? Къде се изгуби през последните няколко месеца?

— Миналата есен се върнах в Шиподжи.

— Обратно в къщи?

— Да — тя гледаше право в него.

Очите й придобиха наситения цвят на морски дълбини. Опитваше се да сдържи сълзите си.

— Но сирак като мен никога не може да намери истинския си дом. Той е единствено в самата мен.

— Не говори така. Ето, дори Осуги е отворила сърцето си за теб. Това ме прави щастлив. Трябва да оздравееш и да се научиш да бъдеш щастлива. Заради мен.

— В момента съм щастлива.

— Наистина ли? Ако е така, тогава и аз съм щастлив… Оцу… — той се наклони към нея. Тя стоеше скована, знаейки, че Осуги и Гоносуке са наблизо. Мусаши, забравил за съществуването им, обви ръце около кръста й и потърка буза в нейната.

— Толкова си крехка… толкова слабичка — той ясно долови учестеното й дишане. — Оцу, моля те да ми простиш. Може да изглеждам безсърдечен, но не съм такъв. Не и когато се отнася до теб.

— Аз… аз знам това.

— Знаеш го? Наистина ли?

— Да. Но моля те, кажи ми една дума. Само една. Кажи ми, че аз съм твоя жена.

— Ако ти кажа нещо, което и без друго знаеш, само ще го разваля.

— Но… но — цялото й тяло се тресеше от хълцания. Но в изблик на сила, тя се вкопчи в ръката му и извика: — Кажи го. Кажи, че аз съм твоя завинаги.

Той кимна — бавно и мълчаливо. После отмести един по един нежните й пръсти от ръката си и се изправи:

— Самурайската жена не плаче и не се разкъсва отвътре, когато той отива на бой. Смей се за мен, Оцу. Изпрати ме с усмивка. Може би това е последното ни сбогуване.

И двамата знаеха, че часът е ударил. За части от секундата той я погледна и се усмихна. После каза:

— Доскоро.

— Да. Доскоро.

Тя искаше да отвърне на усмивката му, но единственото, което можа да направи, бе да задържи сълзите си.

— Сбогом.

Той се обърна и със сигурни крачки се отправи към брега. В гърлото й се надигна прощална дума, която така и не успя да изрече. Сълзите й рукнаха неудържимо. През тях не можеше да го вижда.

Силният солен вятър бръснеше страните му. Кимоното му плющеше.

— Сасуке! Докарай лодката по-насам.

Макар да беше чакал вече няколко часа и да знаеше, че Мусаши е наблизо, Сасуке упорито не поглеждаше към него, докато той не го извика. Сега се обърна и каза:

— Веднага, господине.

С няколко мощни, бързи движения той блъсна лодката напред. Когато тя докосна брега, Мусаши леко скочи на палубата и те потеглиха навътре в морето.

— Оцу! Недей! — беше викът на Джотаро.

Оцу тичаше, устремена към водата. Той се втурна след нея. Изумени, Осуги и Гоносуке го последваха.

— Оцу! Спри! Къде отиваш?

— Не прави глупости!

Тримата я настигнаха едновременно, хванаха я и я задържаха.

— Не, не — запротестира тя, като бавно клатеше глава. — Вие не разбирате.

— К-какво се опитваш да направиш?

— Оставете ме да седна, мога и сама — гласът й беше спокоен.

Те я пуснаха и тя с достойнство се отправи към едно място на няколко крачки встрани, където коленичи на пясъка, очевидно изтощена. Но вече знаеше кое е силното й място. Оправи яката си, приглади косите и се поклони по посока на отдалечаващата се лодка.

— Върви и не съжалявай за нищо.

Осуги коленичи и също се поклони. А после и Гоносуке. И Джотаро. Изминал дългия път от Химеджи дотук, той пропусна възможността да говори с Мусаши, въпреки огромното си желание да се прости с него. Но мъката му се стопяваше при мисълта, че е подарил на Оцу своята част от времето за сбогуване с Мусаши.