Ейджи Йошикава
Мусаши (16)

Полето Ханя

Джотаро пристъпваше тъжно и тежко след учителя си, изпълнен със страх, че всяка следваща крачка го приближава към сигурна смърт. Малко по-рано, докато вървяха по калния път близо до Тодаиджи, капка роса, паднала във врата му, го накара да подскочи ужасен. Черните гарвани, които видя по пътя, му внушаваха мрачно настроение.

Нара остана далече зад тях. През редиците от криптомерии край пътя можеха да видят постепенно скосяващото се поле към хълма Ханя. Вдясно от тях оставаха поклащащите се върхове на връх Микаса. Над тях почиваше спокойното небе.

Изобщо не можеше да разбере защо той и Мусаши отиваха право към мястото, където ги чакаха в засада бойците от Ходзоин. Стига само да искаха, можеха да намерят толкова много места, където да се скрият. Защо например не влязат в някой от храмовете по пътя и да изчакат, докато отмине опасността? Това със сигурност би било по-разумно.

Чудеше се дали пък Мусаши не възнамерява да се извини на монасите, въпреки че не ги беше обиждал по никакъв начин. Джотаро реши, ако Мусаши моли за прошка, той да направи същото. Нямаше време да се обсъжда кое е правилно и кое не.

— Джотаро!

Момчето се сепна от звука на собственото си име.

Той повдигна вежди, а тялото му се изпълни с напрежение. Давайки си сметка, че вероятно лицето му е пребледняло от страх и като не искаше да изглежда по детински, той смело погледна нагоре в небето. Мусаши последва погледа му и момчето се почувства по-обезкуражен от всякога.

Мусаши продължи с обичайния си жизнерадостен тон.

— Прекрасно е, нали Джотаро? Сякаш се движим носени от песента на славеите.

— Какво? — изненадано попита момчето.

— Славеите, казвам.

— А, да, славеите. Май има тук някъде, нали?

По бледите устни на момчето Мусаши можеше да разбере колко е потиснат. Стана му мъчно за него. В края на краищата, само след минути може да се окаже съвсем сам на пътя, в някакво непознато място.

— Приближаваме хълма Ханя, нали? — попита Мусаши.

— Точно така.

— Е, и сега какво?

Джотаро мълчеше. Песента на славеите го изпълваше със студенина. Не можеше да разсее лошото си предчувствие, че съвсем скоро ще се раздели завинаги със своя учител. Искрящите от веселие очи, които изненадаха Мусаши с маската, сега бяха угрижени и мрачни.

— Май ще е по-добре да те оставя тук — каза Мусаши. — Ако продължиш с мен, може случайно да те ранят. Няма смисъл да си докарваш неприятности.

Джотаро се разрева. По лицето му потекоха сълзи като из разпукал се бент. Той посегна да ги избърше, а раменете му затрепериха. Плачът му се прекъсваше от време на време от внезапни гърчове, нещо подобно на хълцане.

— Какво виждам? Не беше ли решил да изучиш Пътя на самураите? Ако се предам и избягам, ти тръгни с мен. Ако ме убият, върни се в магазина в Киото. Но сега-засега скрий се край онова хълмче и наблюдавай оттам. Ще можеш да видиш всичко, каквото става.

Изтрил сълзите си, Джотаро сграбчи Мусаши за ръкавите и избухна:

— Нека да избягаме.

— Един самурай не говори така! А ти искаш да станеш самурай, нали?

— Страх ме е! Не искам да умирам! — с треперещи ръце той се опитваше да избута Мусаши назад. — Помисли и за мен — примоли се, — нека се махаме, докато все още е възможно.

— Като ми говориш така и на мен ми се приисква да избягам. Ти нямаш родители да се грижат за теб, точно като мен на твоята възраст. Но…

— Тогава да тръгваме. Какво чакаме още?

— Не! — обърна се Мусаши. Стъпил здраво на земята, той погледна Джотаро. В очите му се четеше непреклонност. — Аз съм самурай. Ти си син на самурай. Ние няма да избягаме.

Джотаро разбра, че това решение на Мусаши е окончателно. Така че се отказа да моли повече и седна на земята. Кални сълзи се стичаха по бузите му, докато той търкаше зачервените си и подути очи.

— Не се тревожи! — каза Мусаши. — Няма да се оставя да ме победят. Аз ще спечеля! И после всичко ще се оправи, нали?

Джотаро не се успокои кой знае колко от това обещание. Не вярваше нито на дума. Знаеше, че монасите от Ходзоин са над десет. И заради славата на Мусаши като слаб боец, той се съмняваше дали учителят му може да победи един от тях, камо ли всички наведнъж.

От своя страна Мусаши започваше да губи търпение.

Джотаро му харесваше, беше му мъчно за него, но не беше сега момента да се занимава с деца. Онези се бяха събрали с една-единствена цел — да го убият. И той трябваше да бъде готов за удара им. Джотаро се превръщаше в тежест в случая.

Гласът му изведнъж доби строгост:

— Престани да хленчиш! Ако я караш така, никога няма да станеш самурай. Защо не вземеш да се върнеш в магазина за саке? — категорично и не особено нежно той избута момчето от себе си.

Джотаро изведнъж напрегна всичките си сили, спря да плаче и се изправи. На лицето му се изписа изненада. Гледаше как учителя му се отдалечава към хълма Ханя. Искаше да го извика, но устоя на желанието си. Вместо това си наложи да помълчи известно време. После клекна под едно дърво наблизо, зарови лице в дланите си и здраво стисна зъби.

Мусаши не се обърна. Но хлипанията на Джотаро отекваха в ушите му. Имаше усещането, че вижда с тила си нещастния, уплашен малчуган. Съжали, че изобщо го взе със себе си. Повече от достатъчно му беше да се грижи за себе си. Все още недостатъчно узрял, опиращ се единствено на сабята си и без понятие за това какво го очаква утре, нима имаше нужда от спътник?

Дърветата започнаха да оредяват. Озова се на открито поле, което всъщност представляваше леко надигащите се подножия на планините в далечината. На пътя, който се разклоняваше за връх Микаса, стоеше човек, който му махна за поздрав.

— Хей, Мусаши, накъде си се запътил?

Мусаши позна приближаващия се човек. Беше Ямазое Дампачи. Макар веднага да разбра, че целта на Дампачи е да го вмъкне в клопката, той поздрави сърдечно.

Дампачи каза:

— Радвам се, че те срещнах. Искам да знаеш, че ужасно съжалявам за оня ден. — Тонът му беше учтив и докато говореше, съвсем явно разглеждаше внимателно лицето на Мусаши. — Надявам се да забравиш за случилото се. Беше грешка.

Дампачи не беше съвсем сигурен какво да мисли за Мусаши. Беше силно впечатлен от това, което видя в Ходзоин. Всъщност, само като си помислеше за това, го побиваха тръпки. Както изглежда, Мусаши все още беше обикновен ронин. Беше на не повече от двадесет и една, двадесет и две години. А на Дампачи съвсем не му беше приятно да признае, че някой на тази възраст и с такова положение можеше да бъде по-добър от него.

— Къде си тръгнал? — отново попита той.

— Мисля да прекося Ига и да се отправя към главния път Изе. Ами ти?

— О, аз имам да свърша някои неща в Цукигасе.

— Това не е далече от долината Ягю, нали?

— Да, съвсем близо е.

— Там се намира крепостта на господаря Ягю, нали?

— Да, той е близо до един храм, наречен Касагидера. Трябва да отидеш някой път. Старият господар, Мунейоши, се е оттеглил. Занимава се с приготвяне на чай. А синът му, Муненори, е в Едо. Но въпреки това си струва да се отбиеш и да ги посетиш.

— Не мисля, че господарят Ягю би дал урок на такъв като мен.

— Може и да се съгласи. Разбира се, по-добре би било ако имаше препоръка. Случайно познавам един боец в Цукигасе, които работи за семейство Ягю. Ако искаш, мога да го питам дали не би се съгласил да те представи.

Полето се простираше нашироко няколко мили. Хоризонтът беше прорязан тук-там от някоя криптомерия или черен китайски бор. От време на време теренът плавно се надигаше, а заедно с него пътят също се движеше нагоре и надолу. В подножието на хълма Ханя, Мусаши забеляза да се вие тъмен пушек от запален огън. Издигаше се над ниско хълмче.

— Какво е това? — попита.

— Кое?

— Пушекът ей там.

— Какво толкова странно има в него?

Дампачи се придържаше плътно до лявата страна на Мусаши. Когато го погледна в лицето, чертите му се изостриха осезаемо.

Мусаши посочи:

— Онзи пушек, има нещо съмнително в него. Не мислиш ли?

— Подозрително ли? В какъв смисъл?

— Ами подозрително, нали разбираш, също като изражението на лицето ти в момента — остро каза Мусаши, като грубо посочи с пръст Дампачи.

Остро свистене наруши тишината. Мусаши нанесе удар, на който Дампачи не успя да реагира. Вниманието му беше отклонено от насочения към него пръст, и той дори не разбра кога Мусаши е извадил сабята си. Тялото му подскочи, политна напред и се строполи по лице на земята.

Нямаше да се изправи никога. В далечината настана паника. На върха на възвишението се появиха двама мъже. Единият от тях нададе вик, и двамата едновременно се завъртяха и си плюха на петите.

Сабята, която Мусаши беше насочил към земята, блестеше на слънцето. От нея капеше още топла кръв. Той се запъти направо към възвишението. Въпреки че пролетният вятър нежно галеше кожата му, докато се изкачваше, Мусаши усещаше напрежение в мускулите си. Отгоре той погледна към огъня, запален в ниското.

— Той е тук! — извика единият от съгледвачите, които се бяха впуснали към групата. Мъжете бяха около тридесет. Сред тях Мусаши разпозна другарите на Дампачи — Ясукава Ясубей и Отомо Банрю.

— Тук е! — като папагал повтори другият.

Мъжете се бяха разложили на слънцето. Сега изведнъж всички скочиха на крака. Половината бяха монаси, другата половина вероятно ронини. Когато Мусаши се появи, безмълвно, но диво вълнение премина през групата. Всички видяха окървавената сабя и изведнъж разбраха, че битката вече е започнала. Вместо да предизвикат Мусаши, те седяха край огъня и се бяха оставили той да ги предизвика!

Ясукава и Отомо припряно обясняваха как беше убит Ямазое. Ронините побесняха, монасите от Ходзоин хвърляха заплашителни погледи на Мусаши, докато се подреждаха за бой.

Всички монаси бяха въоръжени с копия. С навити нагоре черни ръкави, те бяха готови за действие. Очевидно нападаха, за да отмъстят за смъртта на Агон и да възстановят честта на храма. Изглеждаха комично уродливи, сякаш множество демони бяха дошли от ада.

Ронините образуваха полукръг, така че да наблюдават представлението и в същото време да пазят Мусаши да не избяга.

Тази мярка като че ли не беше необходима, тъй като Мусаши не показваше желание нито да избяга, нито да се върне обратно. Всъщност той вървеше уверено право към тях. Напредваше бавно, стъпка по стъпка, изглеждаше готов да нападне всеки момент.

За миг настъпи зловеща тишина. Сякаш и двете страни се замислиха над приближаващата смърт. Лицето на Мусаши смъртно пребледня. През очите му гледаха искрящите от злоба очи на Бога на отмъщението. Той избираше своята жертва.

Нито ронините, нито монасите изпитваха напрежението, от което беше обладан Мусаши. Числеността им внушаваше сигурност. Оптимизмът им беше непоколебим. Въпреки това никой от тях не искаше да влезе пръв в боя.

Един монах от края на редицата подаде сигнал, и без да нарушават строя си, те заобиколиха Мусаши отдясно.

— Мусаши! Аз съм Иншун — извика същият монах. — Научих, че си пристигнал в мое отсъствие и че си убил Агон. А по-късно публично си оскърбил честта на Ходзоин. Надсмивал си се над нас, разлепил си афиши из целия град. Вярно ли е?

— Не! — извика Мусаши. — Ако си истински монах, би трябвало да усещаш нещата по-добре, а не да вярваш на всичко, което чуваш. Би трябвало да съдиш с ума и сърцето си.

Това наля още масло в огъня. Без да обръщат внимание на водача си, монасите започнаха да крещят и да се убеждават един друг, че е време да започват, че няма нужда от повече приказки.

Ронините ентусиазирано ги подкрепяха. Самите те се бяха наредили плътно около лявата страна на Мусаши. С викове, ругатни и като размахваха саби във въздуха, те насъскваха монасите срещу противника им.

Мусаши почувства, че ронините са силни само на думи, не и на дела. Той се обърна рязко към тях и изкрещя:

— Е, добре! Кой от вас иска да се бие с мен?

Всички, с изключение на двама или трима, отстъпиха крачка назад. Всеки от тях беше сигурен, че пълният със злоба поглед на Мусаши се е спрял върху него. Двама-трима смелчаци стояха в готовност, с извадени напред саби и предизвикателни лица. За части от секундата Мусаши се озова при единия от тях и се нахвърли върху него като разярен тигър. Чу се звук като от отпушване на коркова тапа. Земята се обля в кръв. После се разнесе остър писък — не беше боен вик, нито пък ругатня, а наистина смразяващ кръвта вой.

Сабята на Мусаши фучеше из въздуха и нанасяше удари във всички посоки. При всеки допир с човешко тяло той усещаше в себе си ехото на удара. Под острието на оръжието му се разплискаха кървища и мозък. Из въздуха полетяха пръсти и ръце.

Ронините бяха дошли само да наблюдават касапницата, а не да участват в нея. Но слабостта им стана причина Мусаши да нападне първо тях. В самото начало те се държаха заедно съвсем прилично защото си мислеха, че монасите скоро ще им се притекат на помощ. Но онези стояха притихнали и без да помръдват, докато Мусаши за броени митове съсече пет-шест ронина, хвърляйки в ужас останалите. Не след дълго те се разбягаха на всички посоки, наранявайки се един друг със сабите си.

През по-голямата част от времето Мусаши беше като в унес, без да съзнава какво точно става. Беше изпаднал в транс, в някакъв убийствен сън, в който душата и тялото му виждаха единствено острието на дългата три стъпки сабя. Целият му житейски опит — знанията, които придоби от баща си, наученото по време на битката при Секигахара, теориите, които беше слушал в различни школи по бойни изкуства, уроците на планините и реките — безсъзнателно дойде в услуга на бързите движения на тялото му. Превърна се в безплътен вихър, покосяващ стадото ронини, които в шеметното си объркване се бяха превърнали в удобни мишени на сабята му.

За краткото време, през което траеше битката, един от монасите преброи колко пъти вдиша и издиша. Преди да си поеме въздух за двадесети път, всичко беше приключило. Кръвта на жертвите беше попила по дрехите на Мусаши. Малкото оцелели ронини също бяха опръскани с кръв. Земята, тревата и дори въздухът бяха аленочервени. Един от тях изкрещя и малкото останали живи се разпръснаха във всички посоки.

Докато ставаше всичко това, Джотаро се беше отдал на молитва. Със сключени пред гърдите ръце и поглед отправен в небето той шептеше: „О, Богове на небето, помогнете му! Там долу в полето моят Учител е безнадеждно сам. Той е слаб, но иначе е добър човек. Моля ви, помогнете му!“

Въпреки че Мусаши му бе заповядал да изчезва, той не можеше да си тръгне. Мястото, което си бе избрал за наблюдателница, беше ниско възвишение, откъдето се виждаше цялото полесражение и огънят в далечината. Джотаро седеше там с шапката и маската край себе си.

— Хачиман! Компира! Боже на Храма Касуга! Погледнете насам! Моят Учител върви право срещу врага! О, вие небесни Богове, запазете го! Той не е на себе си. Обикновено е благ и внимателен, но от тази сутрин се държи малко странно. Сигурно се е побъркал. Иначе не би тръгнал сам срещу толкова много противници! О, моля ви, умолявам ви, помогнете му!

След като бе призовал Боговете стотина пъти и повече, не забеляза никакви видими резултати от усилията си и това го ядоса. Накрая закрещя:

— Никой ли няма там горе? Нито един Бог? Нима ще оставите злите да победят, а добрият да бъде убит? Ако го направите, то значи всичко, което ми е говорено за доброто и злото, е било лъжа! Не можете да допуснете да го убият! Ако стане така, ще ви заплюя всички!

Когато видя, че Мусаши е заобиколен, молитвите му прераснаха в ругатни, отправени не само срещу противниците в боя, но и срещу самите Богове. После, когато разбра, че кръвта, която се лее из полето не е Учителя му, той внезапно смени песента:

— Вижте! Моят Учител май изобщо не е слабак! Та той ги бие!

Джотаро за първи път присъстваше на схватка, в която хората се биеха като зверове — на живот и смърт. Изобщо за първи път виждаше толкова кръв. Стори му се, че и той е там долу, в разгара на боя. Че самият той е омазан с кръв. Сърцето му на няколко пъти спираше, чувстваше се зашеметен, не на себе си.

— Погледнете го! Знаех си, че ще успее! Какво нападение! А само погледнете глупавите монаси! Приличат на сбирщина грачещи гарвани. Страх ги е да помръднат.

Последното му заключение се оказа прибързано. Още не беше довършил мисълта си, когато монасите започнаха да настъпват към Мусаши.

— О, о! Това изглежда е сериозно. Те ще го нападнат едновременно. Мусаши е загазил!

Забравил всичко, не на себе си от притеснение, Джотаро хукна през глава към мястото, откъдето идваше опасността. Игуменът Иншун даде команда за атака. В същия миг с невъобразим тътен от викове, мъжете с копията се впуснаха напред. Лъскавите им оръжия свистяха във въздуха. Монасите се разроиха като пчели из кошер. Бръснатите им глави им придаваха още по-жесток вид.

Копията бяха от всякакви разновидности, с най-разнообразни остриета — заострени по обикновения начин, конусовидни, плоски, кръстосани, или във формата на кука. Всеки монах използваше такова копие, каквото най-добре подхождаше на индивидуалния му стил. Днес имаха възможност да проверят как техниките, изпробвани при учебните срещи, действат в истински бой.

Когато се размърдаха, Мусаши, очаквайки лъжлива атака, отскочи назад и зае изходна позиция. Изтощен и все още зашеметен от предишния сблъсък, той здраво стисна дръжката на сабята си. Тя лепнеше от засъхнала кръв. Погледът му се замъгляваше от стичащата се по лицето му пот, примесена с кръв. Но това не го притесняваше, защото решението му беше да загине величествено.

За негово учудване, атака изобщо не последва. Вместо очакваното нападение срещу него, монасите се нахвърлиха като бесни кучета върху доскорошните си партньори в битката. Те подгониха ронините, които вече бягаха и започнаха да ги налагат безмилостно, докато онези отчаяно пищяха в знак на протест. Нищо неподозиращи, те напразно се опитваха да отклонят ударите на монасите към Мусаши. Но бяха посечени, набучени на копията, раздрани по устите, разчекнати или заклани по някакъв друг начин.

И това продължи, докато не остана нито един жив. Кръвопролитието беше толкова истинско, колкото и жестоко.

Мусаши не можеше да повярва на очите си. Защо монасите атакуваха съюзниците си? И защо с такава жестокост? Само преди миг самият той се биеше като див звяр. Сега едва издържаше на жестокостта, с която чернополите братя изклаха ронините. Превърнал се за кратко в безмозъчно животно, докато наблюдаваше отстрани други в подобно състояние, той възвърна човешкия си вид. Това беше доста печален опит. После усети, че краката и ръцете му са твърде натежали. Погледна надолу, и видя Джотаро, който плачеше от радост. Мусаши най-после се отпусна.

Когато боя приключи, игуменът се приближи към него и учтиво, с достойнство каза:

— Предполагам, че ти си Миямото. Чест е да се запозная с теб.

Той беше висок и светлолик. Мусаши се учуди на поведението му. Също и от уравновесеността му. Доста объркан, той избърса сабята си и я прибра в ножницата. За момент изгуби дар слово.

— Нека се представя — продължи монахът, — аз съм Иншун, игумен на Ходзоин.

— Значи ти си майстор на копието — каза Мусаши.

— Съжалявам, че не съм бил в храма, когато си го посетил наскоро. Смущава ме също фактът, че моят ученик Агон се е представил толкова лошо.

Съжалява за това как Агон се е бил? Мусаши си помисли, че ушите му се нуждаят от почистване. Известно време не каза нищо. Защото преди да открие как да реагира на изтънчените думи на Иншун, трябваше да овладее хаоса в мислите си. Той все още не можеше да си отговори на въпроса защо монасите се обърнаха срещу ронините. Не можеше да измисли никакво задоволително обяснение. Дори някак си беше объркан от факта, че все още беше жив.

— Ела — подкани го игуменът, — измий тая кръв от себе си. Трябва да си починеш.

Иншун го заведе край огъня. Джотаро, плътно до него, не го изпускаше от поглед.

Монасите бяха накъсали на парчета голяма памучна покривка и чистеха копията си. Те постепенно се събраха около огъня. Насядаха около Иншун и Мусаши, сякаш не се е случило нищо необичайно. Започнаха да бъбрят.

— Ей, виж там горе — каза някой и посочи небето.

— А, гарваните надушиха кръвта. Сега ще пограчат над труповете.

— Защо не се залавят за работа?

— Ще се заловят, нека само се махнем. Ще се изпотрепят кой по-напред да се включи в гуляя.

Продължиха да си разменят зловещи закачки в същия спокоен дух. Мусаши се убеди, че ако сам не попита, няма да разбере какво се случи. Той погледна Иншун.

— Знаеш ли, мислех, че сте се събрали заради мен. И аз положих всички усилия да изпратя в царството на мъртвите колкото може повече хора. Не мога да разбера защо се отнасяте така с мен!

Иншун се засмя:

— Е, не че те смятаме за приятел, но същинската ни цел днес бе да прочистим района.

— Наричаш това, което се случи преди малко, „прочистване“?

— Точно така — каза Иншун, сочейки хоризонта. — Но мисля, че ще е по-добре да изчакаме и да оставим Никан да ти обясни всичко. Сигурен съм, че онази точица в далечината е той.

В същото време от другата страна на полето един ездач говореше на Никан:

— Бързо се движиш за възрастта си, прав ли съм?

— Не аз ходя бързо, а вие сте бавни.

— По-чевръст си от конете.

— Защо да не съм, нали съм човек?

Старият монах, който единствен се движеше пеша, вървеше редом с ездачите, които приближаваха към огъня. Петимата ездачи с него бяха държавни служители. Когато групата приближи, монасите започнаха да шушукат:

— Старият Учител дойде.

Когато се убедиха в това, те се отдалечиха на прилично разстояние и се подредиха, като че щеше да се извършва някаква свещена церемония. Така можеха да поздравят Никан и придружителите му.

Първото нещо, което Никан попита, беше:

— За всичко ли се погрижихте?

Иншун кимна и отговори:

— Точно както заповядахте — После се обърна към останалите и додаде: — Благодаря ви, че дойдохте.

След като самураите един след друг скочиха от конете си, водачът им отвърна:

— Няма защо. Аз ви благодаря, че свършихте работата!… Да се залавяме, момчета.

Служителите разгледаха труповете, направиха някакви записки. После водачът им се върна при Иншун:

— Ще изпратим хора от града да изчистят тая бъркотия. Моля, оставете всичко както си е.

След това петимата се метнаха отново на конете и се отдалечиха.

Никан даде на монасите да разберат, че не са необходими повече. След като му се поклониха, те мълчаливо започнаха да се оттеглят. Иншун също се сбогува с Никан и Мусаши и си тръгна.

Малко след като всички се разотидоха, настъпи голяма шумотевица. С весело пляскане на крилете гарваните се спуснаха на земята.

Недоволен от шума, Никан се приближи до Мусаши и небрежно подхвърли:

— Прости ми, ако съм те обидил с нещо оня ден.

— Съвсем не. Беше много внимателен с мен. Аз съм този, който трябва да ти благодари.

Мусаши коленичи и се поклони дълбоко пред старият монах.

— Стани — заповяда му Никан, — тук не е място за поклони.

Мусаши се изправи.

— Опитът ти днес научи ли те на нещо? — попита монахът.

— Дори не съм сигурен какво точно се случи. Можете ли да ми обясните?

— Разбира се — отвърна Никан. — Чиновниците, които си тръгнаха преди малко, служат при Окубо Нагаяши, отскорошния управител на Нара. Те са новаци тук и ронините използваха в своя полза това, че не познават областта. Устройваха засади на нищо неподозиращи случайни пътници, изнудваха, играеха комар, крадяха жени, влизаха в къщите на вдовици, с други думи, причиняваха всякакви неприятности. Новият управител не можеше да се справи сам с тях. Но той знаеше, че най-опасни сред тях са около петнадесетината подстрекатели, сред които Дампачи и Ясукава.

— Този Дампачи и приятел четата му, както знаеш, ти имаха зъб. И понеже ги беше страх да те нападнат сами, натъкмиха нещо, за което си мислеха, че е хитър план. Смятаха така да извъртят нещата, че монасите от Ходзоин да свършат работата вместо тях. Клеветите срещу храма, приписани на теб, бяха тяхно дело. Също и афишите. Те направиха така, че всичко да ми се докладва, като си въобразяваха, че съм изкуфял.

Докато слушаше, в очите на Мусаши се появи весело пламъче.

— Замислих се над това, което ставаше, изведнъж ми просветна, че момента е подходящ за чистка в Нара — продължи игуменът. — Споделих плана си с Иншун. Той го одобри и се зае с организацията. В крайна сметка всички са доволни — монасите, управата, а също и гарваните. Ха, ха!

Имаше още някой безкрайно доволен. Разказът на Никан беше разсеял всички съмнения и страхове на Джотаро. Момчето беше в екстаз. Започна да си подпява импровизирана песенчица и да танцува наоколо, пляскайки с криле като птица.

Никан и Мусаши чуха възгласите и се обърнаха да го гледат. Той беше сложил маската със загадъчната усмивка на главата си и с дървената си сабя сочеше разпръснатите по полето трупове. Той продължи песента си, като от време на време, се заканваше на птиците:

Да, гарвани,

понякога се налага

да се прави чистка.

Не само в Нара.

И в живота е така —

всичко се преражда.

За да се роди пролетта от земята,

горим листата

горим полетата.

Понякога ни се приисква сняг,

друг път правим чистка.

О, гарвани!

Веселете се! Какъв гуляй!

Супа пиете направо от очите,

има и гъсто червено саке,

само не прекалявайте с него,

защото бързо ще се напиете.

— Ела тук, момче! — строго извика Никан.

— Да, господарю — Джотаро спря и се обърна с лице към игумена.

— Престани да се правиш на шут. Донеси малко камъни.

— Такива ли? — попита Джотаро, грабвайки един камък близо до крака си.

— Да. Донеси много.

— Веднага, господарю!

Когато момчето събра достатъчно камъни, Никан седна и върху всеки написа „Наму Мьохо Ренгекьо“, свещената молитва на сектата Ничирен. После ги даде на момчето и му каза да ги пръсне между труповете. Докато Джотаро вършеше това, Никан сключи ръце и запя част от Лотосовата сутра.

Когато приключи, каза:

— Това ще ги пази. Сега вие двамата можете да тръгвате. Аз се връщам в Нара.

Той си тръгна тъй внезапно, както беше дошъл. Вървеше с обичайната си шеметно бърза походка. Мусаши дори не можа да му благодари или да уговори следваща среща.

За миг Мусаши се беше вторачил в отдалечаващата се фигура. После внезапно се втурна след него.

— Свети отче — извика той, — не забрави ли нещо?

Докато изричаше това, Мусаши потупа сабята си.

— Какво? — попита Никан.

— Не ми каза нито дума за напътствие. И понеже няма как да знам дали ще те видя отново, бих се радвал, ако ми помогнеш с някакъв мъничък съвет.

Беззъбата уста на игумена издаде добре познатия на Мусаши пращящ смях.

— Нима все още не си разбрал? — попита старецът. — Единственото, което трябваше да ти кажа е, че си прекалено силен. Ако продължаваш да се гордееш със силата си, няма да доживееш тридесет. Поради тази причина много лесно можеше да бъдеш убит днес. Помисли върху това. И реши как да се държиш в бъдеще.

Мусаши стоеше онемял.

— Днес ти постигна нещо, но то не беше добре изпипано, не беше обмислено от всички страни. Още си млад, тъй че нямам право да те виня, но знай — груба грешка е ако мислиш, че Пътят на самураите се състои единствено от демонстриране на сила. Освен това, аз съм склонен да правя същата грешка, така че нямам право да ти говоря по тези въпроси. Трябва да следваш пътя на Ягю Секишусай и господаря на Изе, Коизуми. Секишусай беше мой учител, а господарят Коизуми негов. Ако ги приемеш като пример за подражание и се опиташ да вървиш по пътеката, която те следваха, може и да намериш истината.

Когато гласът на Никан замлъкна, Мусаши, който беше забил поглед в земята, изправи глава. Старият монах вече беше изчезнал.