Ейджи Йошикава
Мусаши (57)

Отровни зъби

От разстояние факлата и нейното отражение напомняха две жар-птици, плуващи по спокойната повърхност на езерото Нобу.

— Някой идва! — прошепна Матахачи. — Добре, ще тръгнем натам — додаде той и дръпна въжето, с което бе вързана Оцу. — Хайде!

— Никъде няма да ходя — възрази момичето и заби пети в земята.

— Ставай!

Той я шибна през гърба с края на въжето, после още и още веднъж. Всеки удар обаче само засилваше нейната упоритост.

Матахачи се обезсърчи.

— Хайде сега — замоли се той. — Моля ти се, тръгвай.

Щом тя пак отказа да се изправи, гневът му пак се разрази и той я улови за яката.

— Харесва ти или не, ще дойдеш.

Оцу опита да се обърне към езерото и да изпищи, но Матахачи бързо запуши устата й с една кърпа за ръце. Накрая успя да я завлече до някакво малко светилище, скрито между върбите.

Момичето, жадуващо да освободи ръцете си, за да нападне своя похитител, си помисли колко чудесно би било да се превърне в змия — като онази, която сега виждаше изрисувана на една плочка. Тя се бе увила около един храст и съскаше срещу някакъв мъж, който й правеше заклинание.

— Добре мина.

Като въздъхна облекчено, Матахачи я бутна вътре в светилището и тежко се облегна отвън на решетестата врата, внимателно загледан в малката лодка, която излизаше от един залив на около четиристотин лакти от тях.

Денят за него бе съвсем изтощителен. Когато се опита с груба сила да обладае Оцу, тя му даде да разбере, че по-скоро би умряла, отколкото да му се отдаде. Заплаши дори сама да си отхапе езика, а Матахачи я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че това не е празна закана. Разочарованието за малко не го накара да извърши убийство, но самата мисъл за това го обезсили и охлади похотта му.

Не можеше да проумее защо тя обича не него, а Мусаши, след като по-рано дълго време бе точно обратното. Не предпочитаха ли жените него пред някогашния му приятел? Не е ли било така винаги? Нима Око не бе веднага привлечена от Матахачи, още щом се срещнаха? Естествено, че да. Бе възможно само едно обяснение — Мусаши го черни зад гърба му. Матахачи се замисли над тази измяна и постепенно стигна до ярост.

„Какво глупаво, доверчиво магаре съм! Как можах да го оставя да ме направи такъв глупак? Като си помисля, че се насълзих, докато го слушах да говори за неумиращото приятелство — как го ценял! Ха!“

Той се смъмри, задето пренебрегна предупреждението на Сасаки Коджиро, което още отекваше в ушите му. „Доверете се на този негодник Мусаши и ще съжалявате.“

До днес се бе колебал дали да харесва или не своя приятел от детинство, но сега вече го ненавиждаше. И макар че не можеше да се реши да я изкаже, в сърцето му се роди безмълвна молитва за вечно проклятие над Мусаши.

Вече бе убеден, че Мусаши е негов враг, роден на всяка крачка да проваля усилията му и накрая да го съсипе. „Мръсен лицемер, помисли си Матахачи. Вижда ме след толкова време и почва да ми проповядва как се ставало истински човек, ободрява ме, казва ми, че сме щели отсега да вървим ръка за ръка — приятели за цял живот. Спомням си всяка дума — мога да го видя как откровено ги говореше. Само като си помисля за това и ми призлява. Сигурно през цялото време вътрешно се е смял.“

„Тъй наречените добри хора всички са лицемери като Мусаши, увери той себе си. Е, сега вече ги видях какви са. Вече не могат да ме правят на глупак. Глупост е да уча по какви ли не тъпи книги и да търпя всякакви трудности, за да стана и аз двуличник. Отсега нататък могат да ми говорят каквото си щат. Дори да трябва злодей да стана заради това, по един или друг начин ще попреча на това копеле да си създаде име!“

Извърна се и с ритник отвори решетестата врата. После отвърза плата от устата на Оцу и хладно попита:

— Още плачеш, а?

Тя не отвърна.

— Отговаряй! Отговори ми на въпроса от по-рано.

Разярен от мълчанието й, той ритна нейното смътно виждащо се тяло на пода.

— Нямам какво да ти казвам — заяви тя, като се премести по-далеч от нозете му. — Ако искаш да ме убиваш, направи го като мъж.

— Не говори като глупачка! Вече съм решил. Вие с Мусаши ми съсипахте живота и аз, колкото и време да отнеме, ще ви го върна за това.

— Това е безумие. Никой не те е отклонил от пътя, освен ти самият. Разбира се, може онази там Око малко да ти е помогнала.

— Внимавай какво говориш!

— Ох, ти и твоята майка! Какво му има на вашето семейство? Защо все трябва да мразите някого?

— Много говориш! Искам сега да знам ще се омъжиш ли за мен или не?

— Лесно мога да отвърна на този въпрос.

— Е, тогава отговаряй.

— През целия този живот и навеки в бъдеще моето сърце е обречено на един мъж, Миямото Мусаши. Как въобще би могло да ме е грижа за някого другиго, особено пък за слабак като теб? Мразя те!

Тръпка мина по тялото на Матахачи. Той се изсмя жестоко и каза:

— Значи ме мразиш, а? Е, това никак не е хубаво, понеже, харесваш ме или не, от тази нощ тялото ти е мое.

Оцу потрепери от ярост.

— Още ли ще се противиш?

— Отраснала съм в храм. Никога не съм виждала баща си или майка си. Смъртта ни най-малко не ме плаши.

— Ти шегуваш ли се? — изръмжа той, като се просна на пода до нея и притисна лице в нейното. — Кой ти е казвал нещо за умиране? Да те убия с нищо няма да ме удовлетвори. Ето какво ще направя!

Като я улови за рамото и лявата китка, той впи зъби право през ръкава в горната част на лявата й ръка.

С пищене и гърчене Оцу опитваше да се освободи, но само караше зъбите му още по-силно да се забиват в плътта й. Той не я пусна дори когато кръвта започна да се стича по китката, която бе хванал.

Лицето на Оцу мъртвешки побеля и тя припадна от болката. Като усети, че тялото й се отпуска, Матахачи я пусна и бързо й отвори устата, за да се увери дали наистина не си е прехапала езика. Лицето й се къпеше в пот.

— Оцу — простена той. — Прости ми!

Разтресе я, докато дойде на себе си.

В мига, в който имаше сили да говори, тя се протегна в пълен ръст и ужасено изстена.

— Ох, боли! Толкова боли! Джотаро, Джотаро, помогни ми!

Блед и задъхан, Матахачи се обади:

— Боли ли? Лошо! Дори след като заздравее, следата от зъбите ще остане още дълго. Какво ще кажат хората, като видят това? Какво ще си помисли Мусаши? Оставям ти това като белег, та всички да знаят, че скоро ще ми принадлежиш. Щом искаш да бягаш, бягай, но това няма да спре да ти напомня за мен.

Тишината в тъмното светилище, из което се носеше прах, бе нарушавана само от риданията на Оцу.

— Стига си циврила. Притесняваш ме. Няма да те докосвам — сега мълчи. Искаш ли да ти донеса вода?

Той взе една глинена паничка от олтара и понечи да излезе.

С изненада видя вън да стои някакъв мъж, който надничаше вътре. Щом мъжът търти да бяга, Матахачи се спусна през вратата и го улови.

Беше някакъв селянин, тръгнал за пазарището в Шиоджири с натоварени на гърба на коня няколко чувала зърно. Той се свлече в нозете на Матахачи, като скимтеше от ужас.

— Нищо нямаше да направя. Чух само някаква жена да вика и надникнах да видя какво става.

— Тъй ли? Сигурен ли си?

Държанието на Матахачи бе строго като на мирови съдия.

— Да, кълна се.

— Щом такава е работата, ще те оставя жив. Свали тия чували от гърба на коня и вържи жената за него. После оставаш с нас, докато не съм свършил с тебе.

Пръстите му застрашително си поиграха с дръжката на сабята.

Селянинът, премного уплашен, за да не се подчини, направи както му наредиха и тримата потеглиха.

Матахачи вдигна една бамбукова пръчка, която да употребява като камшик.

— Отиваме в Едо и не искам да ни се пречкат, тъй че стой настрана от главния път — разпореди той. — Тръгни отнякъде, където няма да попаднем на никого.

— Това е много трудно.

— Не ме е грижа колко трудно е! Тръгни по някой заден път. Ще идем до Ина и оттам до Кошу, без да минаваме по големия път.

— Но това значи да се качваме по една много тежка планинска пътека от Убагами до прохода Гонбей.

— Добре, тогава се качваме! И не се опитвай да хитруваш, или ти разцепвам главата. Бездруго не си ми притрябвал особено. Нужен ми е само конят ти. Трябва да си благодарен, че те взимам с нас.

Тъмната пътека с всяка стъпка сякаш ставаше все по-стръмна. Преди да са стигнали до Убагами, и хората, и конят вече бяха капнали. Под нозете им облаците се носеха като вълни. Небето на изток леко се обагряше от слаба светлина.

Оцу бе яздила цяла нощ, без да пророни и дума, но щом видя лъчите на слънцето, спокойно каза:

— Моля те, пусни човека да си върви, Матахачи. Върни му коня. Обещавам да не бягам.

Матахачи нямаше охота да я слуша, но тя повтори молбата си и той отстъпи. Щом селянинът си тръгна, каза на Оцу:

— Сега само ела полека с мен и не се опитвай да бягаш.

Тя сложи длан върху ранената си ръка и като прехапа устна, каза:

— Няма. Нима мислиш, че искам някой да види следите от твоите отровни зъби по мене?