Ейджи Йошикава
Мусаши (36)

Премного коджировци

В малката пивница в покрайнините на града въздухът бе изпълнен с миризма на горящо дърво и варено. Постройката беше просто една барака — без под, с дъска вместо маса и няколко пръснати наоколо ниски столчета. Навън последните отблясъци на залеза изглеждаха, сякаш някоя далечна сграда се е подпалила и обикалящите над пагодата Тоджи врани приличаха на черна пепел, която се вдига от пламъците.

Край пригодената маса седяха трима-четирима дребни търговци и някакъв монах, а в ъгъла няколко надничари хвърляха облози кой кого ще черпи, като за целта подмятаха една медна монета с прекарана през дупката в средата клечка.

— Този път Йошиока Сеиджуро наистина загази здравата! — заяви единият от търговците. — Поне що се отнася до мен, не бих могъл да съм по-щастлив! Наздраве!

— И аз пия за това! — обади се друг.

— Още саке! — подвикна трети на съдържателя.

Всички пиеха бързо и на равни глътки. Скоро завесата на пивницата пропускаше само съвсем бледа светлина и един от посетителите измуча:

— Не мога да видя дали си вдигам чашата към носа или към устата, толкова е тъмно. Я светнете!

— Чакай малко. Ще се погрижа — отвърна вяло съдържателят.

Скоро от откритата кирпичена пещ заизлизаха пламъци. Колкото по-тъмно ставаше навън, толкова повече червенееше огънят.

— Всеки път като си помисля за това, побеснявам — възмути се първият от мъжете. — Само колко пари ми дължат тия за рибата и дървените въглища! На доста възлиза, да ви кажа. Че вижте само колко им е голямо училището! Бях се зарекъл да си взема парите в края на годината и какво става, като отивам там? Онези бикоглавци от Йошиока препречили входа и заплашват всеки. Да имат наглостта да изхвърлят заемодавците си, честните хора, които години наред са им продавали на вересия!

— Няма полза сега да се вайкаш. Станалото — станало. Освен това след онзи двубой на Рендаиджи те има за какво да плачат, не ние.

— Ох, вече не ме е яд. Получиха си заслуженото.

— Представяте ли си Сеиджуро да се просне почти без да се е бил?!

— Вие видели ли сте го?

— Не, но чувах от един, който е гледал. Мусаши го свалил на земята с един-единствен удар. И при това с дървена сабя. Осакатял е за цял живот, казвам ви.

— Какво ще стане с училището?

— Не върви на добре. Учениците са тръгнали да търсят Мусаши, за да му отмъстят. Ако не го убият, съвсем ще се опозорят. Името Йошиока ще стане символ на срама. А Мусаши е толкова силен, че всички смятат, дето единственият човек, който може да го надвие, е Деншичиро, по-малкият от братята. Търсят го навсякъде.

— Не знаех, че имало и по-малък брат.

— Надали някой и знаеше, но както чувах, той е по-добър със сабята. Бил черната овца на семейството. Никога не си показва носа в училището, освен ако има нужда от пари. Прекарва си цялото време в ядене и пиене, на вересия заради прочутото му име. Цеди пари от хората, които са уважавали баща му.

— Добра двойка са тези. Как така изтъкнат мъж като Йошиока Кемпо се е сдобил с двама такива сина?

— Това само сочи, че не всичко е в кръвта!

До пещта в пиянски унес се беше отпуснал някакъв ронин. Седеше там от доста време и собственикът го бе оставил на мира. Сега обаче го вдигна.

— Моля ви, дръпнете се малко назад, господине — каза той, докато слагаше още подпалки в огъня. — Може да ви се запали кимоното.

Зачервените от сакето очи на Матахачи бавно се отвориха.

— М-м, м-м. Ясно, ясно. Само ме оставете сега.

Тази пивница не беше единственото място, където Матахачи чуваше за двубоя при Рендаиджи. Случката бе на езика на всички и колкото по-известен ставаше Мусаши, толкова по-ужасно започваше да се чувства неговият непрокопсан приятел.

— Я донеси още едно — подвикна той. — Няма нужда да го грееш, само ми го сипи в чашата.

— Добре ли сте, господине? Лицето ви е страшно бледо.

— Това какво ти влиза в работа?! Лицето си е мое, нали така?

Той отново се опря на стената и скръсти ръце.

„В скоро време ще им покажа аз на тях, помисли си. Сабленото изкуство не е единственият път към успеха. Дали ще забогатееш, ще се сдобиеш с някакво звание, ще станеш престъпник — стига да се издигнеш до върха, всичко е в реда на нещата. И Мусаши, и аз сме по на двайсет и три. Не много от онези, които на такава възраст си създават име, свършват добре после. Докато станат на трийсет, вече са стари и грохнали — остарели деца чудо.“

Слухът за двубоя при Рендаиджи стигна до Осака и веднага доведе Матахачи в Киото. Макар да нямаше в ума си някакво ясно намерение, той се почувства така обременен от тържеството на Мусаши, че му се наложи лично да види какво е положението. „Сега той е във възход, мислеше си Матахачи враждебно, но скоро го чака падение. В училището Йошиока има много добри бойци — Десетте майстора на сабята, Деншичиро, още сума други…“ Едва дочакваше деня, когато Мусаши ще бъде настигнат от възмездието. Междувременно неговият собствен късмет обезателно трябваше да се промени.

— Ох, жаден съм! — каза той високо.

Плъзна гърба си нагоре по стената и успя да се изправи. Всички го гледаха как се навежда над едно буре с вода в ъгъла, където почти потопи глава, и отпива няколко грамадни глътки от сложения там черпак. После Матахачи захвърли черпака настрана, дръпна назад завесата пред входа и с клатушкане излезе.

Съдържателят скоро се съвзе от изненадата и се затича след олюляващата се фигура.

— Не сте платили още, господине! — извика той.

— Какво казваш?

Едва се разбираше какво говори Матахачи.

— Струва ми се, забравихте нещо, господине.

— Нищо не съм забравял.

— Говоря за парите за сакето. Ха-ха!

— Тъй ли било?

— Простете, че ви притеснявам.

— Нямам пари.

— Нямате пари ли?

— Да, съвсем никакви нямам. Допреди няколко дена имах, обаче…

— Ще рече, че си седял и си пил… Ах, ти…

— Млък! — След като порови в кимоното си, Матахачи извади кутийката за лекарства на убития самурай и замери с нея човека. — Стига си вдигал такава врява! Аз съм самурай с две саби. Нали виждаш? Не съм паднал толкова ниско да се измъквам, без да съм платил. Това нещо струва повече от сакето, което изпих. Можеш да запазиш остатъка!

Кутийката удари мъжа право в лицето. Той изпищя от болка и покри очите си с ръце. Останалите посетители, които бяха подали лица през процепите на входната завеса, завикаха възмутено. Подобно на много пияници, недоволстваха при вида на някой като тях, който кръшка от сметката си.

— Копелето му!

— Долен измамник!

— Да му дадем урок!

Изтичаха навън и наобиколиха Матахачи.

— Копеле! Плащай! Няма да се измъкнеш така.

— Мошеник! Сигурно всеки път го правиш тоя номер. Щом не можеш да платиш, на бърза ръка ще те обесим!

За да ги уплаши, Матахачи сложи ръка на сабята си.

— Да не мислите, че можете? — озъби им се той. — Добре ще ви дойде. Само опитайте! Знаете ли вие кой съм?

— Знаем какво си — мръсен ронин от сметището, с по-малко достойнство от просяк и повече наглост от крадец!

— Търсите си го! — извика Матахачи, като ги изгледа свирепо и сбърчи ядосано вежди. — Друга песен щяхте да пеете, ако ми знаехте името.

— Името ти ли? Че какво толкова има в него?

— Аз съм Сасаки Коджиро, съученик на Ито Итосай, боец със сабя от школата Чуджо. Трябва да сте чували за мен!

— Не ни разсмивай! Стига с тези измислени имена. Само си плати сега.

Един от мъжете протегна ръка да хване Матахачи, който извика:

— Щом кутийката не стига, ще ви дам малко и от сабята си!

Като изтегли бързо оръжието, той удари ръката на мъжа и направо я отряза.

Другите, като видяха, че са подценявали своя противник, приеха станалото, сякаш е пролята собствената им кръв. Всички се спуснаха бегом в тъмнината.

С тържествуващо изражение на лицето, Матахачи ги предизвика:

— Върнете се, гадове! Ще ви покажа как Коджиро си служи със сабята, когато реши нещо. Хайде, ще ви освободя от главите ви.

Вдигна очи към небето и се изхили, ликуващ от своя успех. Белите му зъби лъснаха в мрака. После настроението му изведнъж се промени. Лицето му потъна в тъга, изглеждаше, сякаш се готви да заплаче. Бутна грубо сабята си обратно в ножницата и тръгна с клатушкане да се отдалечава.

Кутийката на земята блещукаше на звездната светлина. Направена бе от сандалово дърво, обложено с раковина и не изглеждаше много ценна, обаче блясъкът на синия седеф й придаваше нежната хубост на рояк светулки.

От бараката излезе странстващият монах, видя кутийката и я вдигна. Тръгна да си върви, но после се върна и застана под стряхата на пивницата. На мътната светлина от един процеп в стената той внимателно огледа украсата и връвта на предмета. „Хмм, помисли си. Със сигурност е на господаря. Трябва да е била с него, когато го убиха в крепостта Фушими. Да, ето името му, написано на дъното — Тенки.“

Монахът се забърза след Матахачи.

— Сасаки! — извика той. — Сасаки! Коджиро!

Матахачи чу името, но в своето главозамайване не успя този път да го свърже със себе си. Той тръгна с препъване от улица Куджо нагоре по Хорикава.

Монахът го настигна и хвана края на ножницата му.

— Чакайте, Коджиро — каза той. — Чакайте само за малко.

— А? — хлъцна Матахачи. — На мен ли говорите?

— Нали вие сте Сасаки Коджиро?

Погледът на монаха светеше сурово.

Матахачи леко поизтрезня.

— Да, аз съм Коджиро. Това вас какво ви засяга?

— Искам да ви питам нещо.

— Е, какво е то?

— Откъде точно имате тази кутийка?

— Кутийка ли? — попита Матахачи неразбиращо.

— Да. Къде сте я намерил? Само това искам да знам. Как е станала ваше притежание?

Монахът говореше донякъде превзето. Бе още млад, навярно към двадесет и шест годишен и не изглеждаше да е някой от жалките просещи монаси, които скитат от храм на храм и живеят от подаяния. В едната си ръка държеше обла дъбова тояга, дълга повече от шест педи.

— А вие всъщност кой сте? — поиска да узнае Матахачи, на чието лице започваше да се изписва загриженост.

— Това е без значение. Защо само не ми кажете откъде е това?

— От никъде. Мое е, от край време.

— Лъжете! Кажете ми истината.

— Вече ви казах истината.

— Отказвате да си признаете ли?

— Какво да призная? — невинно попита Матахачи.

— Вие не сте Коджиро!

Тоягата в ръката на монаха мигновено разсече въздуха.

Усетът на Матахачи го накара да се дръпне назад, но още бе прекалено пиян, за да действа бързо. Тоягата го удари и той с писък на болка се олюля петнайсет-двайсет педи назад, преди да падне по гръб на земята. Щом стана отново на крака, побягна.

Монахът се спусна след него и след няколко крачки метна дъбовата си тояга. Матахачи я чу да приближава и приведе глава. Оръжието мина покрай ухото му. Той ужасен удвои бързината си.

Щом стигна до падналата си тояга, монахът я вдигна и като се прицели внимателно, пак я хвърли. Матахачи обаче отново приклекна.

Тичайки повече от половин час с пълна скорост, Матахачи подмина улица Рокуджо и наближи Годжо. Накрая реши, че се е отървал от своя преследвач и се спря. Тупна се задъхан по гърдите. „Ужасно оръжие е тая тояга! Човек трябва да внимава напоследък.“

Изтрезнял от студа и горящ от жажда, той се зае да търси някой кладенец. Откри един в долния край на някаква тясна уличка. Изтегли кофата и пи до насита, после я остави на земята и наплиска потното си лице с вода.

„Кой може да е бил този? И какво искаше от мен?“ Веднага щом се почувства наред обаче, го обзе потиснатост. Пред очите му изникна измъченото лице на трупа във Фушими.

Съвестта го мъчеше, задето се възползва от богатството на убития и сега не за първи път се замисли как да изкупи стореното. „Когато имам пари, зарече се, първото, което ще направя, ще е да си платя дълговете. Може, след като постигна успехи, да му поставя възпоменателен камък.“

„Остана ми само свидетелството. Може би трябва да се отърва от него. Ако някой неподходящ човек разбере, че го имам, може да се стигне до неприятности.“ Мушна ръка в кимоното си и докосна свитъка, който, макар това да бе доста неудобно, винаги държеше завит в джоба под обито.

Дори да не успееше да превърне това в голяма сума пари, то можеше да му помогне да стъпи на вълшебното първо стъпало от стълбата на успеха. Горчивият опит с Акакабе Ясома не го излекува от такива блянове.

Свидетелството вече се бе оказало от полза, тъй като Матахачи откри, че като го показва в малки, неизвестни доджота или на доверчиви граждани с желание да изучат саблен бой, може не само да си спечели тяхното уважение, но и да получи безплатна вечеря и място, където да преспи, без дори да е молил за това. Така бе успял да преживява през последните шест месеца.

„Няма защо да го изхвърлям. Какво ми има? Изглежда ставам все по-плашлив. Може би това ми пречи да напредна в света. От сега нататък вече няма да съм такъв! Ще бъда голям и дързък, като Мусаши. Ще им покажа аз!“

Огледа съборетините около кладенеца. Хората, които живеят там, му се сториха за завиждане. Къщите бяха хлътнали под тежестта на струпалите се по покривите им пръст и бурени, но поне даваха подслон. В нерадостно настроение, Матахачи надникна при няколко от семействата там. В един от домовете видя съпруг и съпруга, седнали един срещу друг пред единствения съд, който съдържаше оскъдната им вечеря. Близо до тях, заедно с баба си, стояха синът и дъщерята и вършеха някаква дребна работа.

Въпреки оскъдицата на земни блага, в това семейство имаше някакъв дух на единство — нещо скъпоценно, от което са били лишени дори велики мъже като Хидейоши и Иеясу. Матахачи си помисли, че колкото повече страдат хората от бедността, толкова по-силна става взаимната им привързаност. Дори бедните могат да изпитат радост от това, че са хора.

В пристъп на срам си спомни за сблъсъка, който в Сумийоши го накара ядосан да изостави собствената си майка. „Не биваше да постъпвам така с нея, помисли си. В каквото и да се е провинила, никога няма да има някой, който да ме обича като нея.“

През седмицата, когато бяха заедно и за негово голямо раздразнение ходеха от храм в храм и от светилище на светилище, Осуги безброй пъти му разказа за чудотворната сила на Канон от Кийомидзудера. „Никой бодхисатва не прави по-големи чудеса, уверяваше го тя. По-малко от три седмици след като ходих там да се помоля, Канон ми доведе Такедзо — доведе го право в храма. Знам, че доста нехаеш за вярата, обаче по-добре повярвай в тази Канон.“

Сега си спомни, че в началото на новата година тя имаше намерение да иде в Кийомидзу, за да измоли покровителството на Канон за семейство Хониден. Ето къде трябва да отиде той! Тази нощ няма къде да нощува — може да преспи на терасата и има възможност отново да види майка си.

Щом тръгна по тъмните улици надолу към Годжо, по него с лай се повлече глутница улични псета — за съжаление не от онези, които можеш да накараш да млъкнат, като метнеш по тях един-два камъка. Но той бе свикнал да го лаят и ръмженето и зъбенето на кучетата не го стряскаше.

В Мацубара, една борова горичка близо до улица Годжо, видя около едно от дърветата да се събира друга глутница. Тези, които го придружаваха, се втурнаха да се присъединят към другите. Бяха повече, отколкото можеше да преброи, вдигаха ужасен шум и някои скачаха нависоко, на пет-шест педи по ствола на дървото.

Като напрегна поглед, Матахачи с труд успя да различи някакво момиче, свито от страх на един от клоните. Или поне му се стори, че е момиче.

Размаха юмрук и извика, за да подплаши кучетата. Щом това остана без въздействие, започна да хвърля камъни, но също без полза. Тогава се сети да е чувал, че можеш да подплашиш кучета, като застанеш на четири крака и силно изръмжиш — опита и това. То обаче също не помогна, може би защото животните бяха така много. Мятаха се като риби в мрежа, размахваха опашки, дращеха по кората на дървото и злобно виеха.

Изведнъж му хрумна, че за една жена може да изглежда нелепо млад мъж с две саби да стои на четири крака и да се прави на животно. Изруга и скочи на крака. В следващия миг едно от кучетата излая за последно и падна мъртво. Щом видяха вдигнатата над неговото тяло окървавена сабя на Матахачи, останалите се събраха на куп и замърдаха костеливите си челюсти като морска вълна.

— Още искате, а?

Усетили заплахата от сабята, кучетата се разпръснаха във всички посоки.

— Вие там горе! — извика Матахачи. — Сега може да слезете.

Между боровите иглички се чу лек метален звън.

— Това е Акеми! — възкликна Матахачи и си пое дълбоко дъх. — Акеми, ти ли си?

Обади се наистина гласът на Акеми:

— Кой сте вие?

— Матахачи. Не можеш ли да ме познаеш по гласа?

— Не може да бъде! Матахачи ли казахте?

— Какво правиш там горе? Ти не си от онези, които се плашат от кучета.

— Не съм тук заради кучетата.

— Е, от каквото и да се криеш, сега слез.

Акеми впери поглед от клона в тихия мрак наоколо.

— Матахачи! — извика тревожно тя. — Върви си оттук. Струва ми се, той идва да ме търси.

— Той ли? Кой е този?

— Няма време сега да говорим. Един мъж. В края на миналата година предложи да ми помогне, но се оказа звяр. Първо мислех, че е добър, но после ми стори какви ли не злини. Днес ми се удаде да се измъкна от него.

— Значи не Око те преследва?

— Не, не е майка; един мъж е!

— Може би Гион Тоджи?

— Не ставай смешен. От него точно не ме е страх… О, о, той вече е тук. Ако останеш така, ще ме намери. И ще направи с теб нещо ужасно! Скрий се бързо!

— Да не очакваш от мен да побягна, просто защото се е появил някакъв мъж?

Матахачи остана на мястото си, но запристъпя нерешително. Бе наполовина готов да извърши нещо храбро. Мъж е. Пред него има жена в беда. Искаше му се да изкупи унижението, че стоя на четири крака, за да изплаши кучетата. Колкото повече Акеми го молеше да се скрие, толкова повече му се приискваше да прояви своето мъжество — и пред нея, и пред самия себе си.

— Кой е там?

Думите прозвучаха едновременно от Матахачи и от Коджиро. Последният впери поглед в сабята на Матахачи и в капещата от нея кръв.

— Кой сте вие? — попита той войнствено.

Матахачи продължи да мълчи. Усетил бе страха в гласа на Акеми и сега беше напрегнат. Вторият поглед, който хвърли обаче, го успокои. Непознатият бе висок и добре сложен, но не беше по-възрастен от самия него. По момчешката прическа и по облеклото Матахачи го взе за някой най-обикновен новак в бойното изкуство и погледът му се изпълни с презрение. Монахът доста го уплаши, но сега бе сигурен, че това младо конте не може да му излезе насреща.

„Може ли това да е звярът, който е мъчил Акеми? На мен ми изглежда зелен като кратунка. Още не съм разбрал каква е цялата работа, но щом така я тормози, явно ще трябва да му дам някой друг урок.“

— Кой сте вие? — повтори Коджиро.

Гласът му бе толкова гръмък, че сякаш пропъди мрака наоколо им.

— Аз ли? — отвърна насмешливо Матахачи. — Просто човек съм.

Той преднамерено се ухили.

Кръвта нахлу в лицето на Коджиро.

— Значи нямате име — или може да се срамувате от него?

Предизвикан, но не и уплашен от тези думи, Матахачи го отряза:

— Не виждам смисъл да казвам името си на някакъв непознат, който без друго сигурно не го е и чувал.

— Внимавайте в приказките! — сопна му се Коджиро. — Но да оставим двубоя за по-късно. Сега ще сваля това момиче от дървото и ще го отведа, където му е мястото. Вие само почакайте.

— Я не говори като глупак! Защо мислиш, че ще ти я оставя?

— Че това какво те засяга?

— Майката на това момиче ми беше на времето съпруга и няма да позволя на нея да й се случи нещо лошо. Само да я докоснеш с пръст и те нарязвам на парченца.

— Я, това е интересно. Ти явно се мислиш за самурай, макар че, да ти кажа, от много време не съм виждал кльощав самурай като теб. Но едно нещо трябва да знаеш. Този „Дълъг прът“ на гърба ми и насън плаче, понеже нито веднъж, откакто го получих като семейно наследство, не се е напил както трябва с кръв. Нещо е взел и да ръждясва, та мисля сега да го поизлъскам по мършавото ти тяло. И да не се опитваш да избягаш!

Матахачи, който явно не можеше да усети, че това не са само думи, презрително отвърна:

— Стига си се перчил! Сега е времето да премислиш. Тръгни си, докато още можеш да видиш накъде ти е пътя. Ще ти пожаля живота.

— За теб се отнася това. Но слушай, драги ми човече. Похвали се, че името ти било прекалено достойно, за да го чуват такива като мен. И кое точно, моля, е това прославено име? Възпитанието изисква преди бой да обявиш кой си. Или и ти не знаеш?

— Нямам нищо против да ти кажа, но не се стряскай, като го чуеш.

— Ще се стегна да не падна. Но първо, към коя школа се числиш?

Матахачи реши, че никой, който продължава толкова време да бъбри, не може да е голям майстор на сабята и мнението му за неговия противник падна дори още по-ниско.

— Аз — осведоми той Коджиро, — имам свидетелство от школата Чуджо, която е произлязла от тази на Тода Сейген.

Изненадан, Коджиро опита да не си поеме шумно дъх.

Уверен, че преимуществото е на негова страна, Матахачи реши, че ще е глупаво да отива прекалено далеч. Той повтори въпроса на противника си:

— А сега ще ми кажете ли коя е вашата школа? Така изискват правилата, нали знаете?

— По-късно. И кой точно ви е преподавал в школата Чуджо?

— Канемаки Джисай, разбира се — отвърна Матахачи, без да се замисли. — Че кой друг?

— О? — възкликна Коджиро, сега вече наистина озадачен. — А познавате ли Ито Итосай?

— Естествено.

Матахачи изтълкува въпроса на Коджиро като свидетелство, че разказът му наистина оказва своето въздействие и реши, че младежът със сигурност ще предложи в скоро време да се споразумеят мирно. С намерение да посгъсти боята, добави:

— Вярвам, няма причина да крия познанството си с Ито Итосай. Той беше по-стар мой съученик. Искам да кажа, че и двамата учихме при Канемаки Джисай. Вие защо питате?

Коджиро се направи, че не е чул въпроса.

— Тогава може ли пак да попитам, кой точно сте вие? — поиска да узнае той.

— Аз съм Сасаки Коджиро.

— Я повтори!

— Аз съм Сасаки Коджиро — повтори с много любезен глас Матахачи.

За миг Коджиро млъкна поразен, после изсумтя тихо и по страните му се появиха трапчинки.

Матахачи ядосано го изгледа.

— Защо ме гледате така? Да не би моето име да ви изненадва?

— Трябва да кажа, че да.

— Е, тогава, махайте се! — заповяда заплашително Матахачи и вирна брадичка.

— Ха-ха-ха-ха-ха! О-о! Ха-ха-ха!

Коджиро се хвана за корема, за да не се катурне от смях. Когато най-сетне се овладя, каза:

— Много хора съм срещал по време на пътуванията си, но никога не съм чувал нещо, което да се сравни с това. А сега, Сасаки Коджиро, ще имате ли добрината да ми кажете аз кой съм?

— Откъде мога да знам?

— Но не може да не знаете! Надявам се това да не ви се стори нелюбезно, но просто за да съм сигурен, че съм ви чул правилно, ще повторите ли името си още веднъж?

— Вие уши нямате ли? Аз съм Сасаки Коджиро.

— Аз пък съм…

— Още един човек, предполагам?

— По това спор няма, обаче как се казвам?

— Ти да не ми се присмиваш бе, копеле?

— Не, не, разбира се. Съвсем сериозен съм. Никога в живота си не съм бил по-сериозен. Кажете ми, Коджиро, как ми е името?

— Стига си досаждал. Ти си отговори.

— Добре. Ще се попитам как се казвам и после, с опасност да ви се видя дързък, ще ви кажа името си.

— Хубаво, така да направим.

— Ама да не се стреснете!

— Смахнат!

— Аз съм Сасаки Коджиро, познат също като Ганрю.

— К… какво?

— От прастаро време семейството ми живее в Ивакуни. Името Коджиро съм получил от родителите си. Аз съм също онзи, когото бойците със сабя познават като Ганрю. Е, как е станало да се появят на този свят двама Сасаки Коджиро?

— Значи ти… вие сте…

— Да, и макар по страната да пътуват много хора, вие сте първият с моето име, когото срещам. Определено първият. Не е ли странно съвпадение, че сме тук заедно?

Матахачи бързо се опитваше да измисли нещо.

— Какво има? Вие, струва ми се, треперите.

Матахачи целият се сви.

Коджиро се приближи до него, тупна го по рамото и предложи:

— Хайде да станем приятели.

С мъртвешки бледо лице Матахачи се дръпна рязко настрана и изскимтя.

— Ако се опиташ да бягаш, ще те убия.

Гласът на Коджиро го прониза като копие.

„Дългия прът“ скочи от рамото на Коджиро като сребърен змей. Един удар беше достатъчен. Само с един скок Матахачи мина почти десет педи. Като духнато от листо насекомо той се преметна три пъти във въздуха и се просна в безсъзнание на земята.

Коджиро дори не погледна към него. Дългата три стъпки сабя, още чиста от кръв, се плъзна обратно в ножницата си.

— Акеми! — извика Коджиро. — Слез! Няма повече да правя такива неща, върни се сега с мен в странноприемницата. О, съборих твоя приятел на земята, но не съм го наранил. Слез сега да се погрижиш за него.

Не последва отговор. Без да вижда нищо между тъмните клони, Коджиро се покатери на дървото и откри, че е сам. Акеми отново му бе избягала.

Ветрецът леко подухваше между боровите иглички. Коджиро седна спокойно на клона и се зачуди къде ли може да е отлетяла лястовичката. Просто не успяваше да проумее, защо тя така се бои от него. Не я ли дари с любовта си по най-добрия начин, който може да си представи? Май бе склонен да се съгласи, че такива прояви на привързаност може и да са малко груби, но наистина не разбираше колко по-различни са те от начина, по който останалите хора изразяват любовта си.

Същото беше донякъде и с отношението му към сабления бой. Когато като дете постъпи в училището на Канемаки Джисай, прояви големи способности и го сметнаха за малко чудо. Твърде забележително бе как умее да си служи със сабята. Дори още по-забележителна беше неговата твърдост. Изцяло отказваше да отстъпи пред каквото и да било. Попаднеше ли на по-силен от него противник, ставаше само още по-упорит.

По онова време самата победа беше далеч по-важна от начина, по който е спечелена. Никой не поставяше избора на средства под особено съмнение и упорството, с което Коджиро всячески се съпротивляваше, докато накрая надделее, не се смяташе за нечестна проява. Противниците се оплакваха, че той продължава да ги напада в случаи, когато други биха се признали вече за победени, обаче никой не смяташе това само по себе си недостойно за един мъж.

Веднъж, още като момче, няколко по-големи ученика, които открито презираше, го пребиха до припадък с дървените си саби. Един от нападателите се съжали над него, даде му малко вода и остана при него, докато се съвземе. В този миг Коджиро измъкна дървената сабя на своя благодетел и го би с нея до смърт.

Ако загубеше някой двубой, никога не забравяше за това. Причакваше врага си, докато го свари неподготвен — на някое тъмно място, заспал в леглото си, дори в нужника — и тогава се нахвърляше върху него с пълна сила. Да победиш Коджиро значеше да си създадеш непримирим враг.

Щом стана по-голям, привикна да говори за себе си като за изключително дарование. Това беше повече от самохвалство, тъй като и Джисай, и Итосай го признаваха за вярно. Нямаше нищо измислено и в твърдението, че се е научил как да разсича лястовици по време на полет и си е изработил собствен стил. Това караше хората в околността да го смятат за „магьосник“ — оценка, която той с охота приемаше.

Никой не знаеше как точно се проявява упоритата воля на Коджиро за господство, когато се влюби в някоя жена. Не можеше обаче да има съмнение, че той винаги получава своето. Той самият обаче не виждаше никаква връзка между държанието си като майстор на сабята и като любовник. Не можеше да разбере защо Акеми не го обича, след като той толкова много я харесва.

Докато разсъждаваше над своите сърдечни грижи, Коджиро забеляза под дървото да се движи някаква сянка, която явно не го забелязваше.

— Я, там лежи някакъв човек — възкликна непознатият. — Онзи негодник от пивницата е!

Беше странстващият монах. Той свали торбата от гърба си и отбеляза:

— Не изглежда да е ранен. И тялото му е топло.

Заопипва наоколо и намери връвта под обито на Матахачи. Разпаса я и върза ръцете на младежа зад гърба. После натисна с коляно кръста му и дръпна назад раменете, за да упражни натиска върху слънчевия сплит. Матахачи със сподавен стон дойде на себе си. Монахът го отнесе като някакъв чувал с картофи до едно близко дърво и го подпря на ствола.

— Стани! — каза той рязко и за да не остане неразбран, срита вързания. — На крака!

Матахачи, минал половината път до ада, постепенно се опомни, но още не можеше добре да разбере какво става. Все така зашеметен, той мъчително се изправи.

— Така е добре — заяви монахът. — Само стой така.

И той завърза тялото и краката на Матахачи за дървото.

Този отвори леко очи и издаде вик на изненада.

— И така, измамнико — обърна се към него победителят, — доста те гоних, но сега всичко свърши.

И той бавно се захвана с Матахачи — удари го няколко пъти по челото, от което главата му се тряскаше по ствола.

— Откъде взе кутийката? — запита. — Казвай истината. Веднага!

Матахачи не отговори.

— Значи мислиш, че ще ти се размине, а?

Разярен, монахът сграбчи с два пръста носа на Матахачи и разклати главата му напред и назад.

Матахачи си пое дълбоко въздух и понеже се опита да изговори нещо, монахът го пусна.

— Ще ви кажа — започна пленникът отчаяно. — Ще ви кажа всичко. — Сълзи потекоха от очите му. — И така, миналото лято… — поде той и разказа цялата история, завършвайки с молба за пощада. — Не мога сега да изплатя парите, но ако не ме убиете, обещавам да се трудя и някой ден да ги върна. Ще ви дам писмено обещание, с подпис и печат.

Изповедта подейства на Матахачи, все едно е пуснал гнойта от забрала рана. Сега вече нямаше какво да крие и от какво да се бои. Или така поне си мислеше.

— Това цялата истина ли е? — попита монахът.

— Да.

Матахачи сведе глава в знак на разкаяние.

След няколко минути мълчалив размисъл монахът извади своята къса сабя и я насочи към лицето на пленника, който бързо се извърна настрани и извика:

— Каните се да ме убиете ли?

— Да. Мисля, че ще трябва да умреш.

— Разказах ви всичко съвсем откровено. Върнах ви кутийката. Ще ви дам свидетелството. В скоро време ще върна парите. Кълна се! Защо трябва да ме убивате?

— Вярвам ти, обаче сега съм в трудно положение. Живея в Шимонида, в областта Кодзуке и на времето бях служител на Кусанаги Тенки. Това е самураят, който е бил убит в крепостта Фушими. Макар да съм облечен като монах, всъщност съм самурай. Казвам се Ичиномия Гемпачи.

Матахачи, който се опиваше да се освободи от въжетата и да избяга, не чу всъщност нищо от това.

— Простете ми — продължи да моли той смирено. — Знам, че съм постъпил лошо, но нищо не съм откраднал. Щях да предам всичко на семейството на човека. После… е, свършиха ми парите и знаех, че не бива, обаче взех от неговите. Ще се извиня на всеки, на който ми кажете, обаче моля ви се, не ме убивайте.

— На твоя място не бих се извинявал — отвърна Гемпачи, който изглежда нещо се двоумеше. Поклати тъжно глава и продължи: — Бях във Фушими да проуча какво е станало. Всичко съвпада с твоя разказ. Обаче трябва да занеса на семейството на Тенки нещо, за да ги утеша. И не говоря за пари. Трябва ми нещо, с което да покажа, че отмъщението е изпълнено. Обаче в случая няма убиец — никой не е убил Тенки собственоръчно. Как тогава да взема главата на престъпника?

— А… аз… не съм го убил. Не си мислете погрешни работи.

— Знам, че не си. Обаче семейството и приятелите му не знаят, че той е бил убит от тълпа прости селяни. А и това не е разказ, който ще отговаря на неговото достойнство. Никак не ми се иска да им казвам истината. Затова, макар да ми е жал за тебе, смятам, че ти ще трябва да минеш за извършителя. Ще е от полза, ако доброволно се съгласиш да те убия.

Матахачи се напъна да скъса въжетата и извика:

— Пуснете ме! Не искам да умра.

— Съвсем естествено, че не искаш, но погледни това от другата страна. Ти не можа да платиш за сакето, което изпи. Това значи, че не си способен да отговаряш за себе си. Вместо да гладуваш или да водиш срамно съществуване в този жесток свят, няма ли да е по-добре да почиваш на друго място в мир? Ако те тревожат парите, аз имам малко. С радост ще ги пратя на родителите ти като лепта за погребението. Ако предпочиташ, мога да ги пратя за възпоменателен дар в храма на твоите предци. Уверявам те, че всичко ще бъде съвестно уредено.

— Това е лудост. Не искам пари — искам да живея!… Помощ!

— Обясних ти внимателно всичко. Дали си съгласен или не, боя се, че ще трябва да минеш за убиеца на моя господар. Откажи се, приятелю. Приеми това като предрешено от съдбата.

Той стисна сабята си и отстъпи назад, за да има място да замахне.

— Гемпачи, почакайте! — извика Коджиро. Монахът погледна нагоре и извика:

— Кой е там?

— Сасаки Коджиро.

Гемпачи повтори името бавно и с подозрение. Да не би сега от небето пред него да се спусне още един лъжлив Коджиро? Обаче гласът е прекалено човешки, за да принадлежи на призрак. Отскочи на достатъчно разстояние от дървото и вдигна сабята си.

— Това е нелепо — заяви със смях. — Напоследък изглежда всички почнаха да се казват Сасаки Коджиро. Тук долу има още един — вижда ми се нещо тъжен. А! Сега почвам да разбирам. Вие сте някой от приятелите на този човек, така ли?

— Не, аз съм Коджиро. Вижте, Гемпачи, вие сте готов да ме разсечете на две в мига, в който сляза оттук, нали така?

— Да. Може да вземете със себе си колкото щете лъжливи Коджировци. Ще се погрижа до един за тях.

— Така и трябва. Като ме посечете, ще сте уверен, че не съм бил Коджиро, но ако загинете, ще се уверите, че аз съм истинският Коджиро. Сега слизам и ви предупреждавам, че ако не ме посечете още във въздуха, този „Дълъг прът“ ще ви разреже като стъбло бамбук.

— Чакайте. Спомням си вашия глас отнякъде, а ако „Дългия прът“ е вашата прочута сабя, трябва да сте Коджиро.

— Сега вярвате ли ми?

— Да, но какво правите там горе?

— За това ще говорим по-късно.

Коджиро мина над извърнатото нагоре лице на Гемпачи и скочи на земята зад него сред дъжд от борови иглички. Промяната направо порази монаха. Онзи Коджиро, който си спомняше, че е виждал в училището на Джисай, беше тъмнокож, неловък хлапак; единственото му задължение беше да вади вода и в съответствие с обичта на учителя към простотата, носеше само най-простите дрехи.

Коджиро седна в подножието на дървото и даде знак с ръка на Гемпачи да направи същото. После Гемпачи разказа как Тенки бил погрешно взет за шпионин от Осака, как го пребили с камъни и как свидетелството му попаднало в ръцете на Матахачи. Макар за Коджиро да бе определено забавно да узнае как се е сдобил със съименник, той заяви, че няма да има никаква полза от смъртта на човек, толкова слаб духом, че да започне да се представя за него. Има други начини да бъде наказан Матахачи. Ако Гемпачи се тревожи за семейството или доброто име на Тенки, Коджиро лично ще отиде до Кодзуке и ще се погрижи господарят на Гемпачи да получи признание като храбър и достоен воин. Няма нужда да правят от Матахачи изкупителна жертва.

— Не сте ли съгласен, Гемпачи? — завърши накрая Коджиро.

— Ако се погледне така, мисля, че да.

— Е, тогава се разбрахме. Сега трябва да си вървя, но мисля, че и вие трябва да се връщате в Кодзуке.

— Така ще направя. Тръгвам право за там.

— Да ви кажа право, аз доста бързам. Опитвам се да намеря едно момиче, което твърде изненадващо си тръгна от мен.

— Не забравихте ли нещо?

— Не се сещам какво.

— А свидетелството?

— О, това ли?

Гемпачи бръкна под кимоното на Матахачи и извади свитъка. Матахачи се почувства облекчен и свободен. Сега, когато изглеждаше, че неговият живот ще бъде пощаден, се радваше да се отърве от тази хартия.

— Хмм — отбеляза Гемпачи. — Като си помисля, това произшествие днес вечерта може да е било уредено от духовете на Джисай и Тенки, за да успеем да намерим свидетелството и вие да си го получите.

— Не го искам — отвърна Коджиро.

— Защо? — попита недоверчиво Гемпачи.

— Нямам нужда от него.

— Не ви разбирам.

— Нямам никаква полза от парче хартия като това.

— Що за приказки! Никаква благодарност ли не изпитвате към вашия учител? На Джисай му бяха нужни години да реши дали да ви даде свидетелството. Направи го едва на смъртния си одър. Натовари Тенки да ви го предаде, и вижте какво стана с него. Трябва да ви е срам.

— Каквото е направил Джисай, си е негова работа. Аз си имам свои цели.

— Не се говори така.

— Не ме разбирайте криво.

— Нима ще обидите човека, който ви е учил?

— Естествено, че не, обаче аз не само съм се родил по-надарен от Джисай, но и имам намерение да стигна по-далече от него. Не ми е цел да стана никому неизвестен боец със сабя в някой пущинак.

— Наистина ли мислите така?

— Несъмнено — Коджиро не се смущаваше да разкрие плановете си, колкото и да бяха дръзки те в сравнение с обичайното. — Благодарен съм на Джисай, но ако съм обременен със свидетелство от някакво малко известно селско училище, това ще ми е повече във вреда, отколкото от полза. Ито Итосай прие своето свидетелство, но не продължи да се бие в школата Чуджо. Не след дълго името Ганрю ще стане много прочуто. Както виждате, този документ за мен не значи нищо. Върнете го в Кодзуке и помолете да го запазят в храма заедно със списъците за родените и починалите.

В речта на Коджиро нямаше и следа от скромност или смирение.

Гемпачи го изгледа възмутено.

— Моля, поздравете от мен семейство Кусанаги — продължи учтиво Коджиро. — Скоро ще тръгна на изток и, можете да сте сигурен, ще ги посетя.

След тези думи за сбогом той широко се усмихна.

На Гемпачи тази заключителна любезност му се стори едва ли не като проява на снизхождение. Сериозно се замисли дали да не скастри Коджиро за неблагодарното и безочливо отношение към Джисай, но след миг размисъл реши, че това ще е загуба на време. Отиде до торбата си, сложи в нея свидетелството, късо се сбогува и си тръгна.

След като го изгуби от поглед, Коджиро силно се изсмя.

— Ама се ядоса, а?! Ха-ха-ха-ха! — После се обърна към Матахачи: — А ти какво имаше да кажеш в своя защита, нищожни лъжецо?

Естествено, Матахачи нямаше нищо за казване.

— Отговори ми! Нали признаваш, че си опитвал да се представяш за мен?

— Да.

— Разбрах, че се казваш Матахачи, но как ти е цялото име?

— Хониден Матахачи.

— Ронин ли си?

— Да.

— Ето ти един урок от мен, магаре безгръбначно: нали видя как върнах онова свидетелство? Ако един мъж няма достатъчно гордост да направи това, той нищо няма да постигне сам. А я се виж! Използваш чуждо име, открадваш чуждо свидетелство, печелиш от чужда слава. Може ли нещо да е по-позорно от това? Дано станалото тази вечер да ти е за урок — някоя домашна котка може да си навлече тигрова кожа, обаче си остава котка.

— Занапред много ще внимавам.

— Сега ще се въздържа да те убивам, но смятам да те оставя тук да се освободиш сам, ако успееш.

Някакво внезапно хрумване накара Коджиро да извади кинжала от ножницата си и да се заеме да изрязва кората над главата на Матахачи.

— Имам нужда от нещо за писане — промърмори той.

— В обито ми има кутия с четка и мастилница — обади се услужливо Матахачи.

— Добре! Ще ги взема само за малко.

Взе четката и написа нещо на оголеното преди малко място. После отстъпи назад и се залюбува на делото си. „Този човек, гласеше надписът, е измамник, който под моето име е обикалял околността и е безчинствал. Аз го улових и сега го оставям тук за посмешище на всички. Името и прозвището ми, които принадлежат на мен и никому другиму, са Сасаки Коджиро, Ганрю.“

— Това трябва да стигне — заяви доволно Коджиро.

Вятърът шумеше в тъмната гора като морски прилив. Коджиро си тръгна, замислен за своите големи бъдещи планове и веднага се върна към предишната си задача. Докато подобно на леопард скачаше между дърветата, очите му зловещо светеха.