Ейджи Йошикава
Мусаши (75)

Спешно писмо

На тридесет и осем години Ягю Муненори бе смятан за най-добрия от всички майстори на сабята. Това не пречеше на баща му постоянно да се тревожи за своя пети син. „Само да можеше да потисне тази своя опърничавост“, казваше си той често. Или пък се питаше: „Може ли някой толкова своенравен да успее да се задържи на високо положение?“

Минали бяха четиринадесет години, откакто Токугава Иеясу нареди на Секишусай да осигури учител на Хидетада. Бе пращал поред останалите си синове, внуци и племенници. Муненори не беше нито особено блестящ, нито юначно мъжествен, но беше дарен със здрав разум и не бе от онези, които да се реят в облаците. Не притежаваше нито грамадното телосложение на баща си, нито голямата дарба на Хього, но на него можеше да се разчита и най-важното — схващаше основното начало на школата Ягю, а именно — че същината на Изкуството на войната е то да бъде прилагано в управлението.

Секишусай не бе разбрал погрешно желанието на Иеясу — всепобеждаващият пълководец нямаше нужда от някой майстор на сабята, който да обучава наследника му само на прости умения в боя. Няколко години преди Секигахара самият Иеясу се беше обучавал при един майстор на име Окуяма, с цел, както самият често напомняше, „да придобие поглед, с който да може да надзирава страната“.

Все пак сега Хидетада бе шогун и не би могло шогунският учител да е човек, загубил в действителен двубой. От самурай с поста на Муненори се очакваше да надвива всички възможни противници и нагледно да показва, че майсторството на школата Ягю няма равно на себе си. Муненори чувстваше, че други хора постоянно го държат под око и го изпитват. Макар мнозина да биха го сметнали за щастлив, че е бил избран на тази почетна длъжност, той самият често завиждаше на Хього и му се искаше да би могъл да живее по същия начин като своя племенник.

Сега Хього тъкмо вървеше по външния коридор, който водеше към стаята на чичо му. Домът, макар голям и съставен от пръснати постройки, не беше нито внушителен на вид, нито разточително обзаведен. Вместо да наеме майстори от Киото, които да му издигнат модно и изтънчено жилище, Муненори нарочно повери работата на местни дюлгери, свикнали с тежкия, спартански воински стил на Камакура. Макар дърветата да бяха относително редки и хълмовете — не особено високи, Муненори се бе спрял на здрав селски градеж подобен на стария Главен дом в Коягю.

— Чичо — извика Хього тихо и благовъзпитано, коленичейки на терасата пред стаята на Муненори.

— Ти ли си, Хього? — попита Муненори, без да отмества поглед от градината.

— Може ли да вляза?

След като получи позволение, Хього на колене се примъкна през прага на стаята. Със своя дядо, който бе склонен да го глези, се бе държал доста свободно, но добре знаеше, че не може да прави така и с чичо си. Макар и не прекомерно строг, Муненори определено държеше на правилата за поведение. Сега, както винаги, той седеше в строго тържествена поза. Понякога Хього го съжаляваше.

— Оцу? — попита Муненори, сякаш идването на Хього му е напомнило за нея.

— Вече е тук. Беше яздила само до светилището Хикава, както често прави. На връщане оставила коня да върви свободно и се отклонила за малко.

— Ти ходи да я търсиш ли?

— Да, господине.

За миг Муненори млъкна. Светлината на лампата подчертаваше профила му със здраво стиснатите устни.

— Тревожи ме това една млада жена неопределено дълго време да живее тук. Човек никога не знае какво може да се случи. Казах на Сукекуро при първа възможност да й намекне да се премести другаде.

С леко натъжен глас Хього отвърна:

— Казаха ми, че нямало къде да отиде.

Промяната в отношението на чичо му го изненада, понеже когато Сукекуро доведе Оцу при тях и я представи като жена, която добре е служила на Секишусай, Муненори сърдечно я приветства и каза, че е свободна да остане, колкото пожелае.

— Не ви ли е жал за нея? — попита Хього.

— Да, обаче това, което можем да направим за хората, си има граници.

— Смятах, че вие самият се отнасяте добре към нея.

— Това няма нищо общо. Когато една млада жена дойде да живее в къща, пълна с млади мъже, хората са склонни да бъбрят. А е трудно и за мъжете. Някой от тях може да направи нещо необмислено.

Този път Хього млъкна, но не понеже прие забележките на чичо си лично. Беше на тридесет и също като останалите млади самураи — неженен, но бе убеден, че чувствата му към Оцу са твърде чисти, за да предизвикат съмнение относно намеренията му. Досега внимателно се опитваше да успокои тревогите на своя чичо, като от една страна не криеше своята привързаност към нея, докато от друга през цялото време нито веднъж с нищо не даде да се разбере, че това чувство отива по-далеч от едно приятелство.

Хього почувства, че трудността може би идва по-скоро от чичо му. Съпругата на Муненори произхождаше от многоуважавано и високопоставено семейство, от онези, чиито дъщери биваха предавани на своите бъдещи съпрузи в деня на сватбата в закрити със завеси паланкини, за да не би случайно някой външен човек да ги види. Стаите й, заедно с тези на останалите жени, бяха старателно отделени от по-общодостъпните части на къщата, тъй че никой всъщност не знаеше дали между учителя и неговата съпруга цари разбирателство. Не бе трудно да си представи човек, че господарката на дома може би не гледа с добро око на красиви и свободни млади жени, които обитават в такава близост с нейния съпруг.

Хього наруши мълчанието с думите:

— Оставете това на Сукекуро и на мен. Ще намерим някакво решение, което да не бъде много тежко за Оцу.

Муненори кимна и каза:

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Точно в това време Сукекуро влезе в преддверието и като сложи на татамито една кутия за писма, коленичи и се поклони.

— Ваше височество — обади се той почтително.

Муненори обърна поглед към преддверието и попита:

— Какво има?

Сукекуро се примъкна на колене напред.

— Току-що на бърз кон пристигна вестоносец от Коягю.

— На бърз кон ли? — попита веднага, но без изненада Муненори.

Хього пое кутията от Сукекуро и я подаде на чичо си. Той отвори писмото, което бе от Шода Кидзаемон. Написано набързо, но гласеше:

Старият господар получи нов пристъп, по-лош от всички предишни. Боим се, че може да не издържи още дълго. Той упорито настоява, че болестта му не е достатъчна причина да изоставите Вашите задължения, обаче, след като обсъдихме този въпрос помежду си, ние служителите решихме да Ви пишем и да Ви осведомим за положението.

— Състоянието му е много опасно — каза Муненори.

Хього се възхити на способността на своя чичо да запази спокойствие. Подозираше, че Муненори точно знае какво трябва да се направи и вече е взел необходимите решения.

След няколко минути мълчание Муненори попита:

— Хього, ти ще отидеш ли в Коягю вместо мене?

— Разбира се, господине.

— Искам от теб да увериш баща ми, че в Едо няма за какво да се тревожи. И искам лично да поемеш грижите за него.

— Да, господине.

— Предполагам, всичко сега зависи от боговете и Буда. Най-многото, което можеш да направиш, е да побързаш да стигнеш там, преди да е станало твърде късно.

— Тръгвам тази вечер.

От стаята на господаря Муненори Хього незабавно отиде в своята. За късото време, нужно му да извади малкото неща, които щяха да му трябват, лошата вест стигна до всеки ъгъл на дома.

Оцу тихо влезе в стаята на Хього, облечена, за негова изненада, като за път. Очите й бяха влажни.

— Моля ви, вземете ме с вас — настоя тя. — Никога не бих могла да се отплатя на господаря Секишусай за това, че ме прие в дома си, но бих искала да съм край него и да видя дали ще помогна с нещо. Надявам се да не ми откажете.

На Хього му се стори възможно неговият чичо наистина да й откаже, но той самият нямаше сърце да направи това. Може тази възможност, да я отведе от къщата в Едо, да е добър случай.

— Добре — съгласи се, — но ще трябва да пътуваме бързо.

— Обещавам да не ви бавя.

Тя изсуши сълзите си и му помогна да свърши със събирането на багажа. После отиде да поднесе своите почитания на господаря Муненори.

— О, вие ще придружите Хього ли? — попита той, леко изненадан. — Това е много мило от ваша страна. Сигурен съм, че моят баща ще се зарадва да ви види.

Настоя да й даде достатъчно пари за път и като подарък на сбогуване — ново кимоно. Макар убеден, че така е най-добре, нейното заминаване го натъжи.

Оцу с поклон излезе от стаята.

— Грижете се добре за себе си — заръча й искрено Муненори, докато тя излизаше от преддверието.

Служителите и прислугата се подредиха покрай пътеката до портата, за да ги изпратят. След едно просто „Сбогом!“ от страна на Хього вече бяха на път.

Оцу бе подвила кимоното под обито си, тъй че ръбът стигаше само на пет-шест пръста под коленете й. На главата си носеше лакирана широкопола пътна шапка и в дясната си ръка държеше тояжка за подпиране. Стига раменете й да бяха отрупани с цветя, щеше досущ да прилича на Цветното момиче, което така често рисуват по дървените щампи.

Тъй като Хього бе решил да наемат превоз по спирките покрай пътя, целта тази вечер бе пълния със странноприемници град Сангеня, южно от Шибуя. Оттам намерението му бе да продължат по главния път Ояма до река Тама, да я прекосят със сал и по Токайдо да стигнат до Киото.

В нощната мъгла лакираната шапка на Оцу не след дълго се покри с лъскава влага. След като минаха през някаква тревясала речна долина, стигнаха един доста широк път, който от времето на Камакура бе сред най-важните в околността на Киото. Нощем пътят бе самотен и пуст, с гъсто израсли от двете му страни дървета.

— Мрачно е, а? — обади се усмихнат Хього, като отново забави широките си поначало крачки, за да остави Оцу да го настигне. — Това е склонът Доген. Тук наоколо някога е имало разбойници — добави.

— Разбойници ли?

В гласа й имаше тревога, точно колкото да го накара да се засмее.

— Било е обаче отдавна. За един мъж на име Доген Таро, родственик на метежника Вада Йошимори, се говори, че бил главатар на шайка крадци, които живеели в пещерите наоколо.

— Хайде да не говорим за такива неща.

Смехът на Хього отекна в тъмното и звукът му накара самия него да се почувства виновен за лекомисленото си държание. Не можеше обаче да се сдържи да не се шегува. Макар тъжен, с удоволствие очакваше следващите няколко дни да бъде заедно с Оцу.

— О! — извика момичето и отстъпи една-две крачки назад.

— Какво има?

Хього без да мисли я прегърна през рамото.

— Там има някой.

— Къде?

— Едно дете седи там край пътя, говори си нещо само и плаче. Бедното!

Щом се приближи достатъчно, Хього разпозна момчето, което по-рано тази вечер видя да се крие в тревата при Адзабу.

Йори с шумно поемане на дъх скочи на крака. В следващия миг изруга и насочи сабята си срещу Хього.

— Лисица! — извика. — Лисица, това си ти!

Оцу спря да диша и задуши един писък. Лицето на Йори имаше див, почти демоничен вид, сякаш е бил обладан от зъл дух. Дори Хього предпазливо се дръпна назад.

— Лисици! — извика пак момчето. — Ще видите вие!

Гласът му бе станал хрипкав като на старица. Хього озадачен се взираше в него, обаче внимаваше да стои настрана от острието на сабята.

— Сега какво?! — кресна Йори и с едни замах отряза върха на някакъв нисък храст немного встрани от Хього. После се свлече на земята, изтощен от напрежението. — Как ти се вида това, лисицо? — попита задъхан.

Хього се обърна към Оцу и усмихнат каза:

— Бедничкият. Явно в него се е вселил духът на някоя лисица.

— Може да сте прав. Очите му са много свирепи.

— Също като на лисугер.

— Няма ли с какво да му помогнем?

— Ами, казват, че нито за лудостта, нито за глупостта има лек, но подозирам, че за неговата болест има.

Той отиде до Йори и строго го изгледа.

Момчето бързо вдигна поглед и веднага сграбчи пак сабята си.

— Още си тук, а? — викна.

Преди обаче да успее да стане на крака, слухът му бе пронизан от яростен рев, излизащ право от стомаха на Хього.

— Я-у-у-у!

Йори си изгуби ума от страх. Хього го хвана през кръста и като го държеше водоравно, тръгна обратно по хълма към моста. Обърна момчето с главата надолу, улови го за глезените и го провеси през перилата.

— Помощ! Мамо! Помощ, помощ! Сенсей! Спасете ме!

Писъците постепенно преминаха в хленч.

Оцу побърза да се притече на помощ.

— Стига с това, Хього. Пуснете го. Не бива да сте толкова жесток.

— Това ми се струва достатъчно — заяви Хього и внимателно върна момчето върху моста.

Йори бе в ужасно състояние, кашляше и се давеше и бе убеден, че няма жив човек, който може да му помогне. Оцу отиде до него и нежно обгърна с ръка хлътналите му рамене.

— Къде живееш, детенце? — попита тя тихо.

Между риданията Йори със заекване отговори:

— Ет-т-о н-на-т-т-там — и посочи.

— Какво ще рече „натам“?

— Ба-ба-бакурочо.

— Я, че това е на цели часове път. Как стигна чак дотук?

— Дойдох да свърша една работа. Загубих се.

— И кога стана това?

— Тръгнах от Бакурочо вчера.

— И се скиташ цял ден и цяла нощ?

Йори поклати леко глава, но не каза нищо.

— Че това е ужасно! — възкликна Оцу. — Кажи ми, къде си искал да отидеш?

Сега малко по-спокойно, момчето на мига отвърна, сякаш е очаквало въпроса:

— В дома на господаря на Таджима, Ягю Муненори.

След като опипа под своето оби, той стисна измачканото писмо и гордо го размаха пред лицето си. Приближи го до очите си и заяви:

— За Кимура Сукекуро е. Трябва да го предам и да изчакам за отговор.

Оцу видя, че Йори смята своето поръчение за много важно и е готов с живота си да брани писмото, което носи. Момчето от своя страна бе решено на никого да не показва писмото, преди да е стигнало местоназначението. Никой от двамата така и не схвана иронията на сегашното положение — една пропусната възможност, събитие, по-рядко от срещата през двата бряга на Небесната река на Пастирчето и Девойката с вретеното.

Оцу се обърна към Хього и каза:

— Той явно носи писмо за Сукекуро.

— Отклонил се е в неправилната посока, а? За щастие не е много далеч. — Хього повика Йори при себе си и му обясни как да стигне. — Върви покрай тази река до първия кръстопът, после наляво и нагоре по хълма. Като стигнеш едно място, където се събират три пътя, ще видиш по-настрани вдясно два големи бора. Къщата е наляво, от другата страна на пътя.

— И внимавай пак да не те омагьоса някоя лисица — додаде Оцу.

Йори си бе върнал самообладанието.

— Благодаря — извика той в отговор, вече затичал се покрай реката. Щом стигна кръстопътя, се обърна и високо попита:

— Тук наляво ли?

— Точно така — отвърна Хього. — Пътят е тъмен — внимавай. — Двамата с Оцу останаха още минута-две да гледат от моста. — Какво странно дете — отбеляза той.

— Да, но ми се вижда доста умно.

Мислено Оцу го сравняваше с Джотаро, който, когато го видя за последен път, бе само малко по-едър от Йори. Трябва, помисли си, той сега да е на седемнадесет. Запита се какъв ли е станал на вид и я прободе неизбежният копнеж по Мусаши. Толкова години минаха, откакто няма вест от него! Макар и свикнала сега да живее със страданието, което любовта носи, тя се осмеляваше да се надява, че сега, когато напуска Едо, може да се окаже по-близо до него и дори може някъде по пътя да го срещне.

— Хайде да тръгваме — подкани живо Хього колкото нея, толкова самия себе си. — Тази вечер не можеше иначе, но утре ще трябва да внимаваме да не губим повече време.