Ейджи Йошикава
Мусаши (17)

Имението Коягю

Долината Ягю е разположена в подножието на връх Касаги на североизток от Нара. В началото на седемнадесети век там имаше процъфтяващо малко селище. То беше твърде голямо, за да бъде определено просто като село, но и не дотам многобройно и оживено, за да се нарече град. Можеше без проблеми да бъде наречено село Касаги, но вместо това местните използваха названието имението Камбе, наследено от отминалата епоха на големите частни господарски владения. В центъра се намираше Главната Къща — крепост, която беше едновременно символ на стабилно управление и културен център на областта. Беше заобиколена от каменни укрепления, останки от древни крепостни стени. Местните, както и дедите на техните господари, от десети век насам удобно се бяха разположили в областта. Сегашният управник беше наследствен земевладелец, който наред с другата си дейност се беше заел и да разпространява културата. Той беше готов да жертва живота си, за да защити земята си. В същото време внимателно избягваше да се замесва сериозно в междуособиците и спречкванията на господарите от другите феодални имения. Накратко, областта беше спокойна и управлявана мъдро.

Тук не можеха да се открият следите на разложение на нравите и упадък, които обикновено носеха със себе си свободните самураи. По това областта се различаваше съществено от Нара, където древни храмове, известни в историята и фолклора, биваха зарязвани и оставяни на разруха. Подривни елементи просто не се допускаха на територията на областта.

Самата природа наоколо водеше война с грозното в живота. Планинската верига Касаги беше еднакво ослепително красива както по здрач, така и при изгрев. Водата беше чиста и бистра — идеална вода, както казваха, за правене на чай. Наблизо цъфтяха сливовите градини на Цукигазе. А славеите пееха от сезона на топящите се снегове до този на бурите и дъждовете. Гласчетата им бяха кристалночисти като водите на планинските извори.

Някога един поет беше казал, че „там, където се е родил веднъж герой, планините и реките винаги са свежи и чисти“. Ако в долината Ягю не се беше родил нито един герой, думите на поета щяха да звучат нелепо. Но тук наистина беше родното място на много герои. Родът на господарите Ягю е най-доброто доказателство. В този велик дом дори прислужниците бяха с потекло. Много от тях бяха дошли от оризовите полета, след като се бяха отличили в някоя битка. В господарския дом те се бяха превърнали във верни и способни помощници.

Ягю Мунейоши Секишусай вече се беше оттеглил и живееше в малка планинска къща недалеч от Главната Къща. Вече не проявяваше какъвто и да е интерес към местното управление и дори не беше в течение кой е управител в момента. Имаше множество синове и внуци, а също и доста подчинени, на които можеше да разчита. За свое успокоение беше приел, че хората днес са управлявани така мъдро, както по негово време. Когато Мусаши пристигна там, бяха изминали десетина дни от боя при Ханя. Пътьом той беше посетил няколко храма, Касагидера и Джоруриджи, където бе видял реликви от епохата Кему. Влезе в местния хан с намерение да остане няколко дена и да си почине — физически и душевно.

Неофициално облечен, един ден той взе Джотаро и двамата отидоха на разходка.

— Забележително! — възкликна Мусаши, докато погледът му блуждаеше над посевите по ливадите и покрай работещите земеделци. — Забележително — повтори той.

Накрая Джотаро не се стърпя:

— Кое е забележително?

Най-забележителен според него беше начинът, по който Мусаши говореше сам на себе си.

— Откакто напуснах Мимасака, обиколих провинциите Сецу, Каваши и Изуми, бях в Киото и Нара, но никъде не видях място като това.

— Е, и какво от това? Какво толкова му е различното?

— Най-напред, тук планините са пълни с дървета.

Джотаро се изсмя:

— Дървета? Та дървета има навсякъде. Не е ли така?

— Да, но тук е различно. Всички дървета в Ягю са стари. Това означава, че тук от години не е имало война, не са вилнели вражески орди, изгаряйки и съсипвайки горите. Означава още и че не е имало и глад, или поне от много, много отдавна.

— Това ли е всичко?

— Не. Полетата също са зелени. А тазгодишният ечемик е добре омачкан, за да се заздравят корените му и да може да расте добре. Слушай! Не чуваш ли шума от въртящи се колела? Сякаш го чувам от всяка къща. И не забелязваш ли, че когато минават добре облечени пътници, земеделците не ги гледат със завист?

— Нещо друго?

— Както можеш да забележиш, тук има много млади момичета, които работят на полето. Това означава, че областта е богата, че тук хората живеят спокоен и нормален живот. Децата им растат здрави, на старите хора се гледа с дължимото уважение, а младите мъже и жени не напускат родното си място, за да се скитат без подслон по чужди градове и села. Сигурно е, че господарят на областта е богат човек. И че сабите и копията в оръжейната му са добре излъскани и в изрядно състояние.

— Не виждам нищо интересно във всичко това — оплака се Джотаро.

— Хм, не бих си и помислил, че ще видиш.

— Както и да е, не си дошъл тук, за да се наслаждаваш на пейзажа, нали? Няма ли да се биеш със самураите от Коягю?

— Боят не е единственото нещо в Изкуството на Войната. Хората, които разсъждават по този начин и мислят единствено за храната и подслона си, са направо нехранимайковци. Истинският ученик е зает много повече да тренира мисълта си и да възпитава духа си, отколкото да развива бойни умения. Той трябва да изучава най-различни неща — география, напояване, човешки чувства, обичаи и поведение, отношения с господаря на областта. Той трябва да се интересува от всичко, което става в крепостта, а не само от това, което става извън нея. Всъщност сериозният ученик иска да отиде навсякъде, където може и да научи възможно най-много неща.

Мусаши разбираше, че тази лекция не е особено интересна за Джотаро. Но той чувстваше необходимост да бъде честен с момчето и да не му отговаря половинчато. Не проявяваше нетърпение към многобройните му въпроси. Докато вървяха, продължи да му отговаря задълбочено и подробно.

Когато видяха всичко, което можеше да се види от външната страна на крепостта Коягю, след като разгледаха добре долината, те се върнаха в хана.

В околността имаше само един хан, но беше достатъчно просторен. Пътят беше отсечка от главния път Ига. Много хора, тръгнали на поклонение към Джоруриджи или Касагидера прекарваха по една нощ тук. Всяка вечер десетина товарни коня можеха да се видят вързани за дърветата близо до входа или под главната стряха.

Прислужницата, която им показа стаята, ги попита:

— Разходихте ли се наоколо?

Със своите планински панталони тя можеше спокойно да мине за момче, ако не беше червеното женско оби. Без да дочака отговор, тя додаде:

— Ако желаете, можете да се изкъпете.

Мусаши се запъти към банята, докато Джотаро, почувствал, че е намерил нов приятел на своята възраст, попита:

— Как се казваш?

— Не знам — отвърна момичето.

— Трябва да ти има нещо, щом не си знаеш името.

— Коша.

— Какво смешно име.

— Какво толкова му е смешното? — придружи с въпрос удара си Коша.

— Тя ме удари! — извика Джотаро.

По сгънатите дрехи на пода във вестибюла Мусаши разбра, че в банята има още някой. Той се съблече и отвори вратата на задимената баня. Вътре имаше трима души, които разговаряха лениво. При вида на мускулестото му тяло, те изведнъж замълчаха.

Мусаши с доволна въздишка се отпусна в басейна. Горещата вода преля под тежестта на шестстъпковото му туловище. Това изненада, по някаква причина, тримата мъже. Единият от тях го погледна право в очите. Мусаши бе подпрял глава на ръба на басейна и бе притворил очи.

Постепенно разговорът се възобнови оттам, докъдето беше свършил. Мъжете се къпеха извън басейна. Кожата по гърбовете им беше бяла, а мускулите им отпуснати. Очевидно бяха градски хора. Маниерите и речта им ги отличаваха.

— Как се казваше оня… самураят от Ягю?

— Май беше Шода Кидзаемон.

— Ако господарят Ягю прати прислужник с отказ за двубой, явно не е толкова добър, колкото казват.

— Според Шода, Секишусай се оттеглил и вече не се бие с абсолютно никой, при никакви обстоятелства. Мислиш ли, че каза истината, или просто си го измисли?

— О, не мисля, че е истина. Много по-вероятно, когато е чул, че вторият син на дома Йошиока го предизвиква, да е решил да не рискува.

— Е, поне беше така добър да прати плодове и да каже, че се надявал да сме прекарали добре.

Йошиока? Мусаши вдигна глава и отвори очи. При посещението си в Йошиока беше чул някой да споменава за пътуването на Деншичиро към Изе. Мусаши предположи, че сега тримата мъже бяха на път за вкъщи. Един от тях трябваше да е Деншичиро. Но кой?

— Май не обичам много баните — горчиво си помисли той. — Първо Осуги ми направи клопка в банята, а сега, отново без дрехи, се натъкнах на тези от Йошиока. Сигурно са чули какво се случи в тяхно отсъствие. Ако Деншичиро знае, че се казвам Миямото Мусаши, на часа ще изхвърчи оттук и ще се върне след миг със сабята си.

Но тримата не му обръщаха никакво внимание. Съдейки по разговора им, веднага щом пристигнали, те изпратили писмо в Къщата Ягю. Секишусай очевидно е поддържал връзка с Йошиока Кемпо някога, когато Кемпо е бил наставник на шогуните. Без съмнение, поради тази причина Секишусай не можеше да не прочете писмото на сина на Кемпо и затова беше изпратил Шода в хана да изрази почитанията му.

В отговор на това, най-умното, което тия трима градски младежи можаха да измислят, беше да го нарекат „тактичен“. И да заключат, че е решил „да не рискува“, убеждавайки се, че явно „не е толкова добър, колкото се говори“. Те изглеждаха напълно доволни от себе си. Но на Мусаши му бяха смешни. В противовес на това, което беше видял в крепостта Коягю и на доброто впечатление, което хората в областта му правеха, тези тук очевидно не можеха да предложат нищо по-добро от умни приказки.

Това му напомни историята за жабата, която, озовала се на дъното на един кладенец, не можела да види какво става в света. Понякога, помисли си той, се случва точно обратното. Тези разглезени чеда на Киото можеха отблизо да наблюдават какво става в центъра на света, да следят развитието на нещата. Но на тях дори не им беше минавало през ума, че докато гледат безбрежното море, някъде другаде, на дъното на дълбок кладенец, една жаба бавно, но сигурно растеше и крепнеше.

Тук в Коягю, доста далеч от политическия и икономически център на страната, упорити самураи от десетилетия водеха здравословен селски живот. Запазваха добродетелите на дедите си, преодоляваха слабостите си и ставаха все по-добри.

С течение на времето от Коягю бяха излезли Ягю Мунейоши, велик майстор на бойните изкуства, и синът му Муненори, владетелят на Таджима, чиито необикновени умения беше открил самият Иеясу. Освен това, по-големите синове на Мунейоши, Городзаемон и Тошикацу, прочути из цялата околия със смелостта си, а също и внукът му Хього, чието изумително майсторство му бе осигурило високо платена служба при добре известния военачалник Като Кийомаса от Хиго. По слава и престиж дома Ягю не можеше да се мери с Йошиока. Но по качества и умения, разликата бе останала в миналото. Деншичиро и приятелите му бяха слепи за собствената си самонадеяност. Въпреки всичко, на Мусаши му дожаля за тях.

Премести се в онзи ъгъл на помещението, където бяха прокарали маркуч с вода. Развърза косата си и започна да търка главата си с парче глина. За първи път от много седмици изпита удоволствието да се изкъпе истински. Междувременно мъжете от Киото приключваха с банята си.

— О, какъв кеф.

— Наистина. А сега защо да не извикаме няколко момичета да ни сервират сакето?

— Чудесна идея! Великолепно!

Тримата се изсушиха и излязоха. След щателно измиване и още едно накисване в горещата вода, Мусаши също се избърса, върза косата си и се качи в стаята. Там намери приличащата на момче Коша обляна в сълзи.

— Какво има?

— Онова, вашето момче, господине, вижте как ме удари!

— Лъже! — ядосано се провикна Джотаро от другия ъгъл на стаята.

Мусаши беше готов да го нахока, но Джотаро възрази:

— Тая тъпачка каза, че си слабак!

— Не е вярно! Не съм!

— Каза го!

— Господине, не съм казвала че вие или който и да било друг е слабак. Това келеме започна да се перчи, че вие сте най-великия боец в страната, защото сте убил десетки ронини на полето Ханя. Аз му казах, че в Япония няма по-добър майстор от господаря на нашата област. И после той започна да ме пердаши по бузите.

Мусаши се засмя.

— Разбирам. Не е трябвало да го прави и добре ще си плати за това. Надявам се да ни простиш. Джо! — строго се обърна към момчето.

— Да, господине, — отвърна малкият, все още намусен.

— Бягай да се изкъпеш!

— Не обичам да се къпя.

— Нито пък аз, — излъга Мусаши, — но си толкова потен, че чак вониш.

— Утре сутринта ще отида да поплувам в реката.

Колкото повече се привързваше към Мусаши, толкова по-упорит ставаше. Но Мусаши не го беше грижа кой знае колко. Всъщност дой дори харесваше тази му упоритост. В края на краищата момчето така и не отиде на баня.

Не след дълго Коша донесе подносите за вечеря. Ядоха мълчаливо. Джотаро и момичето се гледаха в очите, докато тя слагаше масата.

Мусаши беше прекалено зает със собствените си мисли около посещението при Секишусай. Съзнаваше ниското си обществено положение и разбираше, че иска прекалено много. Но може би, само може би, не беше невъзможно.

— Ако ще меря силите си с някой — мислеше си той, — той трябва да е силен. Струва си да рискувам живота си, за да видя дали мога да надделея над великите Ягю. Няма смисъл да вървя по Пътя на меча, ако не ми стиска да опитам.

Мусаши беше сигурен, че повечето хора биха му се изсмели веднага, щом разберат колко го блазни тази мисъл. Ягю, макар и не сред най-преуспяващите даймио, беше господар на крепостта. Синът му служеше в двора на шогуна. Изобщо цялото семейство беше възпитано в традициите на военната каста. В настъпващата нова епоха те навлизаха, носейки печата на миналото.

— Това ще бъде истинското ми изпитание — помисли Мусаши, който дори докато ядеше ориза си, се подготвяше за предстоящата битка.