Ейджи Йошикава
Мусаши (84)

Зелени сливи

През най-горещите дни след края на летния сезон на дъждовете едрите скорпиони лениво плъзнаха по нажежените улици, а обявите, които насмешливо призоваваха Мусаши да се „покаже и бие“, изчезнаха. Малкото, които не бяха пропаднали в размекнатата от дъжда пръст или не бяха откраднати за подпалки, тънеха сега в бурен и треволяк.

„Трябва някъде да има нещо“, мислеше си Коджиро, докато търсеше някаква гостилница. Но това не бе Киото, а Едо и пръснатите в по-стария град евтини дюкянчета за чай и ориз тук още не се бяха появили. Единственото място, където изглеждаше вероятно да има нещо за ядене, се намираше в един пуст участък, отделен с червени прегради. Иззад тях лениво се вдигаше дим и на едно отвесно окачено знаме се четеше „Донджики“. Думата веднага напомни на Коджиро за „тонджики“, както в далечното минало се наричали оризовите топки, раздавани като дажба във войската.

Щом се приближи, чу някакъв мъжки глас да иска чаша чай. Вътре двама самураи лакомо поглъщаха ориза си, единият — от обикновена паничка за ориз, другият — от купичка за саке.

Коджиро се настани на ръба на пейката срещу тях и попита собственика:

— Какво предлагате?

— Оризови ястия. Имам също и саке.

— На знамето пише „Донджики“. Какво значи това?

— Всъщност и аз не знам.

— Вие ли сте го писал?

— Не. Написа го един възрастен търговец, който спря да си почине.

— Ясно. Хубав почерк, трябва да кажа.

— Той разправи, че бил на религиозно поклонение, посетил светилищата Хиракава Тенджин, Хикава, Канда Мьоджин, всякакви там места и навсякъде направил големи дарения. Видя ми се много набожен и щедър.

— Знаете ли как се казва?

— Каза, че бил Дайдзо от Нарай.

— Чувал съм това име.

— „Донджики“ — е, на мен не ми е ясно какво значи. Но си помислих, че щом го е написал такъв добър човек като него, ще помогне да отблъскваме бога на бедността.

Съдържателят се засмя.

След като погледна в няколко големи порцеланови паници, Коджиро си взе малко риба с ориз, заля ориза с чай, махна с клечките си една муха и почна да се храни.

Един от другите посетители стана и надзърна през една от счупените дъсчици на сенника.

— Я погледни натам, Хамада — каза той на другаря си. — Онзи не е ли продавачът на дини?

Другият бързо отиде до прозореца и погледна навън.

— Да-а, направо той си е.

Продавачът, нарамил прът с кошници в двата края, бавно минаваше покрай „Донджики“. Двамата самураи излязоха тичешком от гостилницата и го настигнаха. Извадиха сабите си и срязаха въжетата, които придържаха кошниците. Продавачът политна напред заедно с дините си.

Хамада го улови за врата и го задържа.

— Къде си я завел? — попита той сърдито. — Не лъжи. Трябва да си я скрил някъде.

Другият самурай вирна върха на сабята си под носа на жертвата.

— Казвай! Къде е тя?

Острието на сабята застрашително потупа човека по бузата.

— Как е възможно някой с лице като твоето да мисли дори да избяга с чужда жена?

Продавачът, с поруменели от яд и страх страни, поклати глава, но после, като видя удобен случай, избута настрана единия от похитителите си, вдигна пръта от дините и замахна към другия.

— Значи искаш да се биеш, а? Внимавай, Хамада, този тук не е обикновен продавач на дини.

— Че какво може да направи това магаре? — изхили се Хамада, улови пръта и повали продавача на земята.

Като го възседна, той употреби въжетата, за да го върже към пръта.

Иззад него се чу вой като от убодено прасе. Хамада се извърна и лицето му бе обляно от порой дребни червени пръски. Със съвсем озадачен вид той скочи на крака и изкрещя:

— Кой си ти? Какво…

Змиеподобното острие се, понесе право насреща му. Коджиро се изсмя, и щом Хамада рязко се дръпна, безжалостно го последва. Двамата заобикаляха в кръг през тревата. Щом Хамада отстъпеше на лакът, Коджиро напредваше със същото разстояние. Щом онзи скочеше настрани, „Дългия прът“ тръгваше след него, непоколебимо насочен към своята бъдеща жертва.

— Коджиро! — извика изненадан продавачът на дини. — Аз съм! Спасете ме!

Хамада пребледня от ужас и си пое дъх с думите:

— Ко-джи-ро!

После се извъртя назад и опита да побегне.

— Къде тръгна? — излая Коджиро.

„Дългия прът“ проблесна в душния въздух, отнесе ухото на Хамада и дълбоко се заби в плътта под рамото му. Хамада свърши на място.

Коджиро без да се бави разряза въжето и освободи продавача на дини. Мъжът се поотмести, седна чинно и се поклони. Остана така, засрамен да покаже лицето си.

Коджиро избърса своята сабя и я върна в ножницата. Лекичко усмихнат на забавното положение, той попита:

— Какво ти е, Матахачи? Толкова нещастен ми се виждаш. Още си жив все пак.

— Да, господине.

— Стига с тия приказки — „да, господине“. Я ме погледни. Много време мина, а?

— Радвам се, че сте добре.

— Че защо да не съм добре? Трябва обаче да кажа, че ти си се заел с необичаен занаят.

— Хайде да не говорим за това.

— Добре. Събери си дините. После — знаеш ли, защо не ги оставиш в „Донджики“?

Коджиро гръмко извика собственика, който им помогна да струпат дините зад оградата на гостилницата.

Коджиро извади четката и мастилото си и написа на една от дъските: „До интересуващите се: Удостоверявам, че лицето, убило двамата лежащи на това празно място мъже, съм аз, Сасаки Коджиро, ронин, живущ в Цукиномисаки.“

После се обърна към съдържателя:

— Това трябва да осигури никой да не ви безпокои заради убийствата.

— Благодаря, господине.

— За нищо. Ако случайно дойдат приятели или роднини на убитите, моля, предайте им от мен, че няма да избягам. Ако искат да ме видят, по всяко време съм готов да се срещна с тях.

Отново излезли навън, той каза на Матахачи:

— Да вървим.

Матахачи тръгна редом с него, но така и не пожела да вдигне очи от земята. Откакто дойде в Едо, нито веднъж не си бе намирал постоянна работа. Каквито и намерения да имаше — да стане шугийоша или да влезе в търговията, — щом попаднеше на трудности, веднага сменяше занятието си. Откакто Оцу му се изплъзна, все по-малко му се искаше да работи. Нощуваше първо на едно място, после — на друго, понякога дори в разни бордеи, обитавани от негодници. През последните няколко седмици си изкарваше прехраната като обикновен уличен търговец, като мъкнеше от единия до другия край на крепостта дини и ги продаваше.

Коджиро не се интересуваше особено какво е правил Матахачи, но бе написал известието на „Донджики“ и по-късно можеше да бъде разпитван за станалото.

— Защо те бяха погнали тези самураи? — попита.

— Право да ви кажа, ставаше дума за една там жена…

Коджиро се усмихна, като си помисли, че където и да се появи Матахачи, скоро изниква някоя свързана с жени трудност. Може би това е неговата карма.

— М-м — промърмори той. — Големият любовчия пак е в действие, а? — После по-високо добави: — Коя е жената и какво точно е станало?

Наложи са да посръга Матахачи, но накрая този се предаде и разказа историята си или поне част от нея. Край рова имало десетки малки чайни, посещавани от строителни работници и просто минувачи. В една от тях прислужвало някакво момиче, което привличало всички погледи и така примамвало мъже, които не искат чай, да се отбият за чашка и такива, които не са гладни, да си поръчат по едно сладко. Един от редовните посетители бил Хамада. Матахачи също се отбивал от време на време.

Един ден въпросното момиче прошепнало на Матахачи, че има нужда от неговата помощ. „Онзи там ронин — казала. Аз не го харесвам, обаче всяка вечер, щом затвори чайната, господарят ми нарежда да се прибера с него у тях. Не може ли да се скрия у вас? Няма с нищо да ви преча. Ще ви готвя и ще ви кърпя дрехите.“

И понеже молбата й му се сторила разумна, Матахачи се съгласил. И това, настояваше той, било всичко.

Коджиро не остана убеден.

— Нещо ми се струва подозрително — заяви той.

— Защо?

Коджиро не успя да реши дали Матахачи се опитва да изкара себе си невинен или се хвали със своето любовно завоевание.

— Няма значение — заключи той, без дори да се усмихне. — Тук на слънце е горещо. Хайде да идем у вас и ще можеш да ми разкажеш за това по-подробно.

Матахачи се закова на място.

— Нещо не е наред ли? — попита Коджиро.

— Ами, къщата ми… не е от онези, в които бих искал да влизате.

Като забеляза стреснатото изражение в погледа на Матахачи, Коджиро бегло добави:

— Остави това. Но някой ден трябва да дойдеш да ме видиш. Гостувам на Ивама Какубей, на склона на връх Исараго.

— С удоволствие.

— Впрочем, виждал ли си онези обяви, които разкачиха наскоро из града — дето са отправени към Мусаши?

— Да.

— Там пишеше, че майка ти също го търси. Защо не идеш да се видиш с нея?

— Не и в състоянието, в което съм сега!

— Малоумник. Няма нужда да се правиш на голяма работа заради собствената ти майка. Не се знае кога точно тя ще намери Мусаши и ако тогава ти не си там, ще пропуснеш сгоден случай за цял живот. Нима няма да съжаляваш за това?

— Да, в скоро време ще трябва да направя нещо — съгласи се без убеденост Матахачи, като недоволно си мислеше, че другите хора, включително този, който преди малко му спаси живота, нямат понятие от чувствата между майките и техните чеда.

Двамата се разделиха и Матахачи тръгна по една тревясала уличка, докато Коджиро си даде вид, че се отправя в противоположна посока. Скоро той сви обратно и като внимаваше да не бъде забелязан, последва Матахачи.

Не след дълго стигнаха до пъстра смесица от „дълги къщи“ — едноетажни здания, всяко от които бе съставено от три-четири малки жилища под общ покрив. Тъй като Едо бързо се бе разраснал и не всеки можеше да си подбира място за живеене, хората освобождаваха набързо земя при нужда. Улиците се появяваха после, от естествено разширилите се пътеки. Каналите също се прекопаваха почти сами, от стичането на отходните води до най-близкия поток. Ако не бяха тези набързо построени бордеи, градът нямаше да се справи с притока на новодошлите. Мнозинството обитатели на такива места бяха, естествено, работници.

Близо до дома си Матахачи бе поздравен от един съсед на име Умпей, началник на група копачи на кладенци. Умпей седеше с кръстосани нозе в голям, пълен с вода дървен съд, като над сложените от двете страни от приличие кепенци се показваше само лицето му.

— Добър вечер — отвърна Матахачи на поздрава му. — Вие, виждам, си взимате баня.

— Готвя се да излизам — отвърна приветливо работническият началник. — Ще искате ли вие да влезете след мен?

— Благодаря, но струва ми се, че Акеми ми е стоплила вода.

— Вие двамата много се обичате, а? Тук наоколо май никой не знае дали сте брат и сестра или мъж и жена. Какви сте всъщност?

Матахачи мижаво се изхили. Появата на Акеми го освободи от необходимостта да даде отговор.

Тя сложи техния съд за къпане под една слива и почна да носи от къщата ведра с топла вода, за да го напълни. Щом свърши, се обади:

— Опитай с пръст, Матахачи. Виж дали е достатъчно топла.

— Малко ми е гореща.

Последва скърцане на макарата от кладенеца и Матахачи, останал само по набедрена препаска, донесе кофа студена вода и преди да влезе в съда, я наля вътре.

— А-а-а — въздъхна той доволно. — Хубаво е така.

Умпей, облечен в леко лятно кимоно, сложи едно столче под виещата се по стената кратунка и седна.

— Много дини ли продадохте? — попита.

— Не особено. Аз никога не продавам по много.

Матахачи забеляза между пръстите си засъхнала кръв и бързешком я изтри.

— Не бих могъл и да предположа друго. Все пак ми се струва, че по-лесно щяхте да живеете, ако се хванете с копаене на кладенци.

— Вие все това казвате. Не мислете, че съм неблагодарен, но ако направя това, нали няма да ме пускат да излизам вън от стените на крепостта? Затова Акеми не иска да се захващам с такова нещо. Казва, че без мен ще бъде самотна.

— Щастливи младоженци, а? Хубаво, хубаво.

— Оу!

— Какво стана?

— Нещо ми падна на главата.

Една зелена слива тупна на земята току зад Матахачи.

— Ха-ха! Това ви е наказание, че се хвалите с верността на жена си, така си е.

Още засмян, Умпей потърка коляното си със своето покрито с танин ветрило.

Минал шейсетте, с чорлава, прилична на коноп бяла коса, Умпей се ползваше с уважението на своите съседи и възхищението на младежите, към които великодушно се отнасяше като към собствени деца. Всяка сутрин можеше да го чуят как припява „Наму Мьохо Ренгекьо“, свещения възглас на сектата Ничирен.

Родом от Ито в областта Идзу, пред неговата къща имаше табела с надпис: „Идохори но Умпей, копач на кладенци в крепостта на Шогуна“. Направата на множеството кладенци, от които крепостта се нуждае, изискваше умения свръх тези на обикновените работници. Умпей бе нает като съветник и предприемач заради своя богат опит от златните рудници на полуостров Идзу. Той нищо не обичаше повече от това да седи под любимата си кратунка, да бъбри с някого и да отпива от вечерната си чаша с евтино, но силно шочу — сакето на бедните.

След като Матахачи се показа от банята, Акеми загради съда с водата с кепенци и сама се изкъпа. По-късно повторно стана дума за предложението на Умпей. Освен че трябваше постоянно да стоят в крепостта, работниците бяха под много строг надзор и техните семейства бяха всъщност заложници на местните първенци в квартала, където живеят. От друга страна обаче работата бе по-лесна, отколкото навън в града и поне два пъти по-добре платена.

Облегнат на някакъв поднос с чиния студено фасулено пюре, подправено с пресни и миризливи листа от босилек, Матахачи се обади:

— Не искам да ставам затворник само заради малко пари. Не се каня цял живот да продавам дини, но потърпи още малко това положение, Акеми.

— А-ха — отвърна тя между две хапки чаено оризова каша. — По-скоро ми се иска поне веднъж да се опиташ да направиш нещо като хората, нещо, с което ще ги накараш да те забележат.

Макар никога с дума или действие да не даваше да се разбере, че не е законна съпруга на Матахачи, Акеми не бе готова да се ожени за някой, който постоянно се двоуми като него. В Сакаймачи просто се наложи да изостави света на развлеченията и Матахачи бе клонът, от който при първа възможност възнамеряваше пак да хвръкне в откритото небе. Но да отиде да работи в крепостта не бе в съгласие с нейните цели. Чувстваше, че ще е опасно да остане сама и най-вече се боеше Хамада да не я открие и да я принуди да живее с него.

— Ох, забравих — възкликна Матахачи, щом свършиха с оскъдната си вечеря.

После, като нагласи подробностите така, че да й се понрави, разказа за преживяното този ден. Преди да е свършил, лицето й бе станало пепеляво.

Акеми си пое дълбоко дъх и попита:

— Видял си Коджиро ли? Каза ли му, че съм тук? Нали не си?

Матахачи взе нейната ръка и си я сложи на коляното.

— Естествено, че не. Нима смяташ, че ще оставя това копеле да разбере къде си? Той е от онези, дето никога не се отказват. Веднага ще ти се лепне…

Думите му бяха прекъснати от нечленоразделен вик и той притисна ръка в бузата си. Зелената слива, която се разби в лицето му, посипа Акеми с белезникави късчета.

Видяха как навън, под сянката на осветената от луната бамбукова горичка, една доста подобна на Коджиро сянка нехайно се отдалечава в посока към града.