Ейджи Йошикава
Мусаши (89)

Тъжната страна на живота

Мусаши заяви, че това е най-лошата буря, която някога е виждал.

Йори печално погледна подгизналите, изпокъсани книжни страници, пръснати на всички страни и тъжно си помисли: „Няма учене повече.“

Два дни през есента — двеста и десетият и двеста и двадесетият ден от годината — предизвикваха особен страх у селяните. Тогава бе най-вероятно оризовата реколта да бъде унищожена от тайфун. Йори, повече подготвен за опасностите от своя учител, бе взел предпазната мярка да привърже покрива и да наслага по него камъни. Въпреки това през нощта вятърът го отнесе и щом стана достатъчно светло, за да огледат щетите, установиха, че хижата е безнадеждно разрушена.

Като си спомни за своя опит от Хотенгахара, Мусаши тръгна на път малко преди съмнало. Докато го гледаше как се отдалечава, Йори си мислеше: „Какво ще му помогне да гледа съседските оризища? Естествено, че са наводнени. Нима собствената къща нищо не значи за него?“

Събра парчета и остатъци от стените и пода, стъкми огън и си опече за закуска малко кестени и умрели птици. Пушекът подразни очите му.

Мусаши се върна малко след пладне. Около час по-късно няколко селяни с плътни сламени наметала против дъжд дойдоха да изкажат благодарностите си за помощта, оказана на някой болен, при отбиването на прелялата вода и в различни други случаи. Както призна един:

— Винаги при такива случаи сме почвали свади, понеже всеки бърза първо да се погрижи за своето. Днес обаче последвахме вашия съвет и работихме всички заедно.

Носеха също храна за подарък — сладки, туршия и за радост на Йори — оризови питки. Като се замисли, момчето реши, че днес е получило урок — ако човек забрави за себе си и работи заедно с всички, храната ще се появи като дар.

— Ще ви построим нова къща — обеща един от земеделците. — Такава, че да не я отнася вятъра.

Засега ги покани да гостуват в неговата къща — най-старата в селото. Щом стигнаха там, съпругата на човека окачи дрехите им да съхнат и когато се приготвиха да си лягат, им дадоха отделни стаи.

Преди да заспи, Йори усети някакъв звук, който разбуди любопитството му. Обърна се с лице към стаята на Мусаши и прошепна през шоджито:

— Чувате ли, господине?

— А-а?

— Слушайте. Едва се чуват — барабани от танците в светилището. Не е ли необичайно да правят танци в нощта след тайфун?

Единственият отговор бе шумът от дълбоко дишане.

На следващата сутрин Йори стана рано и попита селянина за барабаните. Върна се в стаята на Мусаши и ведро каза:

— Нали светилището Мицумине в Чичибу не е много далеч оттук?

— Не вярвам да е.

— Искам да ме заведете там, за да поднеса почитанията си.

Озадачен, Мусаши поиска да узнае заради какво е този внезапен интерес и разбра, че барабанчиците били музиканти от съседното село и се упражнявали за свещения танц Асагая, с който тяхното семейство се занимавало от далечно минало. Всеки месец отивали да свирят и танцуват на храмовия празник на Мицумине.

Хубостта на музиката и танцуването бе позната на Йори само по тези шинтоистки свещени танци. Той необикновено ги харесваше и чул, че танците Мицумине са една от трите големи разновидности на това изкуство, много му се искаше да ги види.

— Няма ли да ме заведете? — замоли се. — Преди къщата ни да стане готова, ще минат поне пет-шест дни.

Настоятелността на Йори напомни на Мусаши за Джотаро, който често ставаше досаден и хленчеше, мусеше се и мрънкаше, за да получи, каквото иска. Йори, толкова пораснал и самостоятелен за възрастта си, рядко прибягваше до такъв подход. Мусаши не се бе замислял нарочно за това, но някой наблюдател би могъл да забележи последиците от неговото въздействие. Едно от нещата, на които целенасочено научи Йори, беше да прави ясна разлика между себе си и своя учител.

Отначало отговори двусмислено, но след малък размисъл каза:

— Добре, ще те заведа.

Йори скочи във въздуха и възкликна:

— И времето е хубаво!

След пет минути вече бе известил домакина за щастието си, помолил за сух обяд и осигурил нови сламени сандали. После отново се озова пред учителя си с въпроса:

— Не е ли време да тръгваме?

Селянинът ги изпрати с обещанието, че докато се върнат, къщата им ще бъде готова.

Подминаха места, където тайфунът бе оставил след себе си почти цели езерца, но иначе бе трудно да се повярва, че само преди два дни небесата бяха дали воля на гнева си. В ясносиньото небе ниско прелитаха сврачки.

Първата вечер си избраха евтина странноприемница в село Танаши и рано си легнаха. На следващия ден пътят им ги отведе още по-навътре в голямата равнина Мусашино.

Пътуването им се прекъсна за няколко часа при река Ирума, която бе придошла и станала три пъти по-широка. От кирпичения мост бе останал само един малък участък, който безполезно стърчеше посред течението.

Докато Мусаши гледаше как група селяни носят от двете страни нови колове, за да направят временно мостче, Йори забеляза някакви стари връхчета от стрели и обърна вниманието му върху тях, като добави:

— Има и шлемове. Тук трябва да е имало битка.

Той почна да се забавлява покрай речния бряг, като изравяше връхчета на стрели, ръждиви късчета от натрошени саби и разни парченца стар метал с неопределен произход.

Изведнъж отдръпна ръка от един бял предмет, който се готвеше да хване.

— Това е човешка кост! — извика.

— Донеси я тук — отвърна Мусаши.

Йори не можеше да докосне отново костта.

— Какво ще правите с нея?

— Ще я заровя някъде, където няма да стъпват по нея.

— Това не са само два кокала. Тук има много.

— Добре. Тъкмо ще има с какво да се занимаваме. Донеси всичко, което успееш да намериш. — Той се обърна с гръб към реката и добави: — Може да ги заровиш ето там, където е цъфнала тинтявата.

— Нямам лопата.

— Може да вземеш някоя счупена сабя.

Щом дупката стана достатъчно дълбока, Йори сложи в нея костите, после прибави сбирката си от връхчета на стрели и метални парченца и ги зари заедно с тях.

— Така добре ли е? — попита.

— Сложи малко камъни отгоре. Направи го да прилича на паметник.

— Тук битка ли е имало?

— Ти забравил ли си? Трябва да си чел за нея. В „Тайхейки“ се разказва за две кървави битки през 1333 и 1352 година на едно място на име Котезашигахара. Това е горе-долу където сме с теб сега. От едната страна било семейство Нита, което поддържало Южния двор, от другата — голяма войска начело с Ашикага Такауджи.

— О, битката при Котезашигахара. Сега си спомням.

Подканен от Мусаши, Йори продължи:

— Според книгата, княз Муненага дълго време живял в земите на изток и изучавал Пътя на самураите, но много се смаял, когато Императорът го назначил за шогун.

— Как беше стихотворението, което съчинил по този случай? — поиска да чуе Мусаши.

Йори вдигна поглед към една птица, която се носеше в лазурното небе и започна:

Как съм могъл да зная,

че някога ще стана

притежател на лъка

от каталпово дърво?

Нима не минах през живота

без да го докосна?

— А стихотворението в онази глава, където се разказва как пресякъл областта Мусашино и се бил при Котезашигахара?

Момчето се поколеба, прехапа устни и после, донякъде със свои думи, поде:

Защо тогава да упорствам

в живот, който е осмислен,

щом благородно е отдаден

в служба на великия ни

повелител,

в служба на народа?

— А значението?

— То ми е ясно.

— Сигурен ли си?

— Всеки, който не може да разбере това, без да му го обясняват, не е истински японец, пък бил дори и самурай. Не е ли така?

— Да. Но кажи ми, Йори, щом работата е такава, защо се държа, все едно ръцете ти се омърсяват от пипането на тези кости?

— Вие добре ли щяхте да се почувствате, като пипате кости на мъртъвци?

— Мъжете, които са умрели тук, са били воини. Били са се и са загинали заради чувствата, които стихотворението на княз Муненага изразява. Броят на самураите като тях е безчетен, а заритите в земята техни кости са основата, на която се гради тази страна. Ако не бяха те, сега още нямаше да имаме нито мир, нито изглед за благоденствие.

— Войните също като нашия тайфун, отминават. Страната като цяло остава непроменена, но ние никога не бива забравяме дълга, който имаме към белите кости в пръстта.

Йори кимаше почти при всяка дума от тази реч.

— Сега разбирам. Да сложа ли цветя и да се поклоня ли пред костите, които зарих?

Мусаши се засмя.

— Всъщност не е нужно да се покланяш, стига споменът да остане жив в сърцето ти.

— Но…

Не напълно спокойно, момчето набра малко цветя и ги сложи пред купчината камъни. Готвеше, се да плесне с ръце в знак на почит, когато го обезпокои друга мисъл.

— Господине, всичко ще е наред, ако тези кости принадлежат наистина на самураи, които са били верни на Императора. Но ако са останали от хората на Ашикага Такауджи? Няма да искам да им отдавам почит.

Йори се загледа в Мусаши в очакване на отговор. Учителят му впери очи в тънкия сребърен полумесец на дневната луна. Задоволителен отговор обаче така и не му хрумна.

— В будизма — каза накрая — спасение има даже за онези, които са се провинили в десетте злини и петте смъртни гряха. Самото сърце е вече просветление. Буда прощава на злите, стига да отворят очите си за мъдростта.

— Значи ли това, че верните воини и изменниците стават едни и същи, след като умрат?

— Не! — отвърна натъртено Мусаши. — Името на самурая е свещено за него. Ако го опетни, това не може да се поправи през всички следващи поколения.

— Тогава защо Буда еднакво се отнася с лошите хора и верните слуги?

— Защото хората в същината си са еднакви. Има такива, които самолюбието и страстите така са заслепили, че стават метежници или разбойници. Буда е готов да им прости това. Той призовава всички да приемат просветлението, да отворят очите си за истинската мъдрост. Това е смисълът на хилядата писания. Когато човек умре, разбира се, всичко става пустота.

— Разбирам — заяви Йори, без всъщност да му е ясно. Няколко минути размишлява над въпроса и след това попита: — Това обаче не важи за самураите, нали така? Когато някой самурай умре, не всичко става пустота.

— Защо казваш това?

— Нали името му продължава да живее?

— Истина е.

— Ако името е лошо, такова си остава. Ако е добро, продължава да е добро, дори след като от самурая са останали само кости. Не е ли така?

— Да, обаче всъщност не е толкова просто — отвърна Мусаши, като се питаше дали може да удовлетвори успешно любопитството на своя ученик. — В случая със самураите има и нещо друго — те оценяват тъжната страна на живота. Воин, лишен от усет за това, прилича на храст в пустинята. Да бъдеш нищо повече от силен боец значи да си като тайфуна. Същото е и с хората, които не мислят за друго освен саби, саби и саби. Истинският самурай, същинският майстор на сабята е милосърден. Той разбира тъжната страна на живота.

Йори мълчаливо подреди цветята и сключи ръце.