Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
宮本 武蔵, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2009 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Ейджи Йошикава. Мусаши

ИК „Вузев“ — „Архонт-В“, 1998

Илюстрация на корица: Норийоши Ораи

Редактор: Владимир Зарков

ISBN 954–422–036–4

 

Първо издание на японски език: Фумико Йошикава, 1971

Първо издание на английски език: „Коданша Интернешънъл“, 1981

На български език романът „Мусаши“ се издава по споразумение с „Коданша Интернешънъл“.

Преводът е осъществен от английски език по препоръка на „Коданша Интернешънъл“.

История

  1. — Добавяне

Орловата планина

Между 1550 и 1570 година най-известните учители по саблено изкуство в източна Япония бяха Цукахара Бокуден и господарят на Исе, Коидзуми, чийто съперници в централен Хоншу бяха Йошиока Кемпо от Киото и Ягю Мунейоши от Ямато. Към тях се добавяше името и на господаря на Кувана, Китабатаке Томонори — учител по бойни изкуства и забележителен владетел. Дълго след смъртта му хората от Кувана го споменаваха с любов, защото за тях той се беше превърнал в символ на добро управление и благоденствие.

Когато Китабатаке учил при Бокуден, последният му предал своето Върховно изкуство: най-тайния от тайните си начини за боравене със сабята. Синът на Бокуден, Цукахара Хикоширо наследил името и положението на баща си, но неговото тайно съкровище не му било завещано. По тази причина школата на Бокуден не се разпространила, където действал Хикоширо, а в околността на Кувана, управлявана от Китабатаке.

Според преданието, след смъртта на Бокуден, Хикоширо отишъл в Кувана и се опитал да подмами Китабатаке да му разкрие тайния способ. „Баща ми, заявил той, отдавна ме научи на него. Разбрах, че е постъпил така и с вас. Но напоследък се чудя дали това, което ни е предал, е всъщност едно и също нещо. И тъй като висшите тайни на Пътя са това, към което и двамата се стремим, мисля, че трябва да сравним това, което сме усвоили. Не сте ли на същото мнение?“

Въпреки че веднага схванал нечистите помисли на наследника на Бокуден, Китабатаке бързо се съгласил да му покаже нещо. Но това, в което бил посветен Хикоширо по този начин, било само външната форма на Върховното изкуство на сабята, без неговата най-съкровена тайна. Така Китабатаке останал единственият учител по истинската школа Бокуден и за да се обучават на нея, учениците трябвало да отидат в Кувана. На изток Хикоширо преподавал кухата обвивка на бащиното си умение, лишена от заряда на живото ядро; представял подправеното за първообраза.

Или поне така разказваха на всеки пътник, пресичащ района на Кувана. Историята не беше лоша, за разлика от други. Доколкото се основаваше на определени факти, тя беше по-правдоподобна и по-последователна в сравнение с повечето от безбройните местни народни предания, които хората разказват, за да потвърдят колко забележителен и неповторим е техният любим град или област.

Мусаши идваше от укрепеният град Кувана и като се спускаше по склона на планината Тарусака, чу легендата от своя коняр. Кимна и учтиво каза:

— Наистина ли? Колко интересно.

Беше в средата на последния месец от годината и макар климатът в Исе да е относително топъл, вятърът, който духаше откъм протока Нако, беше режещ и студен.

Мусаши носеше само тънко кимоно, памучни долни дрехи и наметка без ръкави — одеяние, твърде леко според всякаква преценка, както и доста мръсно. Лицето му не беше дори и бронзово, а съвсем почерняло от слънцето. Износената и оръфана сламена шапка изглеждаше напълно излишна върху неговата обрулена от стихиите глава. Ако я захвърлеше някъде по пътя, никой не би си направил труда да я вдигне. Косата му, немита от много дни, беше вързана назад и при все това наподобяваше птиче гнездо. Каквото и да бе правил през последните шест месеца, кожата му имаше вид на добре ощавена. Очите му хвърляха перленобели отблясъци на своя матов фон.

Откакто го беше наел този размъкнат ездач, конярят през цялото време се тревожеше. Съмняваше се дали изобщо ще си получи парите и беше сигурен, че никой няма да му плати пътя на връщане от мястото дълбоко в планината, където отиваха.

— Господине — каза той малко плахо.

— М-м!

— Така добре ли е?

— М-м.

Гледката към протока занимаваше Мусаши повече от приказките и конярят, въпреки че се постара, не можа да измъкне друг отговор освен кимане и уклончивото „М-м“.

Той опита отново:

— Уджии не е нищо повече от малко селце навътре в планината на около три часа път от връх Судзука. По какъв случай отивате на подобно място?

— Отивам да се видя с един човек.

— Там има само няколко селяни и дървари.

— В Кувана чух, че там живее един човек, който много добре владее оръжието, направено от закачени на верига кълбо и с крив нож.

— Това трябва да е Шишидо.

— За него става дума. Името му е Шишидо някой си.

— Шишидо Байкен.

— Да.

— Той е ковач, прави сърпове. Спомням си, че съм чувал колкото го бива с това оръжие. Вие бойни изкуства ли учите?

— М-м.

— Е, в такъв случай, вместо да ходите при Байкен, бих ви посъветвал да отидете в Мацудзака. Там са едни от най-добрите майстори на сабята в областта Исе.

— Кой например?

— Ами Микогами Тендзен, на първо място.

Мусаши кимна.

— Да, знам за него.

Не каза нищо повече, като остави впечатление, че е добре запознат с подвизите на Микогами. Щом стигнаха в градчето Йокаичи, болезнено закуцука към една сергия, поръча си суха храна и седна да се храни. Сводът на едното му стъпало беше превързан заради гнояща рана, която обясняваше защо е предпочел да наеме кон вместо да върви пеш. Независимо от навика му да полага големи грижи за тялото си, преди няколко дни в многолюдния пристанищен град Наруми настъпил дъска със забит пирон. Възпаленото му и зачервено стъпало имаше вид на маринована мандарина и от два дни го тресеше.

Както виждаше нещата, беше влязъл в бой с един гвоздей и гвоздеят бе победил. Като ученик по бойни изкуства се чувстваше унизен, че се е оставил да бъде изненадан. „Нима няма начин да се противопоставиш на враг от такъв род?, питаше се. Пиронът беше насочен нагоре и ясно различим. Стъпих на него, защото бях полузаспал. Не — сляп, тъй като духът ми още не се проявява чрез цялото ми тяло. Нещо повече, позволих на пирона да проникне дълбоко, което значи, че реакциите ми са бавни. Ако се владеех по-добре, щях да забележа гвоздея, веднага щом подметката на сандала ми го докосна.“

Бедата, заключи той, е в неговата незрялост. Тялото и сабята му още не са станали едно цяло. Макар ръцете му да заякват с всеки изминал ден, духът му и останалата част от тялото му не са в съзвучие. Бе така настроен за укори към себе си, че това му се стори като някакъв недъг.

И все пак не смяташе последните шест месеца за напълно пропилени. След бягството от Ягю първо ходи в Ита, после вървя по главния път към Оми, след това — през областите Мино и Овари. Във всеки град, във всяка планинска клисура се стремеше да овладее верния Път на меча. Понякога усещаше, че се докосва до него, но тайната му оставяше неуловима, недостъпна нито сред хората, нито в планината.

Не си спомняше с колко воини се беше сблъсквал. Наброяваха дузини, всичките добре обучени и превъзходно владеещи сабята. Не е трудно да попаднеш на способен боец. Голяма рядкост обаче е да намериш истински мъж. Макар светът да е пълен и дори препълнен с хора, да откриеш неповторимо, запомнящо се човешко същество не е лесно. През своите пътувания Мусаши беше стигнал до това дълбоко убеждение и се чувстваше болезнено обезсърчен. Но тогава мисълта му винаги се насочваше към Такуан — неотразимата, единствена по рода си личност.

„Навярно много ми е провървяло, мислеше Мусаши. Поне имах щастието да се срещна с един истински мъж. Трябва на всяка цена да направя плодоносен опита от познанството си с него.“ Всеки път, когато Мусаши се сещаше за Такуан, особена физическа болка пробягваше от китките по цялото му тяло. Беше странно усещане, телесно припомняне на времето, когато беше здраво вързан за клона на кедъра.

„Само почакай!, заричаше се Мусаши. В скоро време аз ще вържа Такуан горе на същото дърво, ще седна на земята и ще му проповядвам истинския път в живота!“ Не че негодуваше срещу монаха или имаше някакво желание за отмъщение. Просто искаше да докаже, че самоусъвършенстването, което би могло да се постигне по Пътя на меча, е по-високо от това, до което кой да е би се домогнал чрез упражнения в дзен. Мисълта, че един ден могат да си разменят местата със своенравния монах, караше Мусаши да се усмихва.

Разбира се, нещата биха могли да не се развият по желания начин. Но да допуснем, той действително напредне много и му се отдаде възможността да завърже Такуан на кедъра и да го поучава; какво би казал тогава монахът? Навярно ще извика от радост и ще заяви: „Великолепно! Сега вече съм щастлив.“

Но не, Такуан не би бил така прям. Верен на себе си, би се изсмял и би казал: „Глупак! Напредваш, но си оставаш глупав!“

Точните думи нямаха голямо значение, важното беше друго. По необичаен начин Мусаши чувстваше, че да удари в земята Такуан с личното си превъзходство е негов своеобразен дълг към монаха. Въображението му беше достатъчно простодушно. Мусаши беше поел по Пътя по свой начин и ден след ден откриваше колко безкрайно дълго и трудно е постигането на истинската човечност. Когато по-трезво настроената част от неговата природа му напомнеше колко много е напреднал в това отношение Такуан, фантазиите му се изпаряваха.

Още повече го разстройваше мисълта колко незрял и несръчен е в сравнение със Секишусай. Мисълта за стария учител от школата Ягю едновременно го подлудяваше и натъжаваше. Тя остро го караше да осъзнае собствената си неподготвеност поне донякъде уверено да говори за Пътя, за Изкуството на воина или каквото и да е друго.

В подобни мигове светът, който преди му се виждаше пълен с глупци, ставаше застрашително огромен. Но животът, казваше си тогава Мусаши, не е въпрос на логика. Мечът не е логичен. Важно е не говоренето или разсъждението, а действието. Нека има други хора, много по-велики понастоящем от него, но и той може да стане велик! Когато усъмняването в самия себе си заплашваше да го смаже, Мусаши имаше навика да поема право към планината. В уединението си там успяваше да се възстанови. Какъв живот води ставаше ясно по вида му, когато се връщаше към града — бузите му хлътнали като на сърна, тялото покрито с драскотини и синини, косата твърда и сплъстена от дългите часове, прекарани под студени водопади. Ставаше толкова мръсен от спането на земята, че белотата на зъбите му изглеждаше неземна. В него кипеше самонадеяност, граничеща с надменност и той изгаряше от желание да попадне на достоен противник. Именно в търсене на изпитания за духа накрая той винаги слизаше от планината.

Сега беше тръгнал, защото се чудеше дали майсторът на оръжието на веригата, топката и кривия нож от Кувана е достатъчно добър. През десетте дни, оставащи до уговорката му в Киото, имаше време да отиде и да разбере дали Шишидо Байкен е от онези рядко срещани истински мъже или само още един от многобройните оризоядни червеи, които населяват тая земя.

Беше вече късно през нощта, когато стигна целта си дълбоко в планината. Благодари на коняря и го освободи да си ходи. Този обаче заяви, че е много късно и предпочита да придружи Мусаши до къщата, която търси и да прекара нощта под стряхата й. На следващата сутрин може да слезе през прохода Судзука и ако има късмет, да качи пътник на връщане. И бездруго беше прекалено тъмно и студено, за да поема обратно преди изгрев-слънце. Мусаши се съгласи с него. Бяха в долина, затворена от три страни и накъдето и да тръгне, конярят трябваше да гази сняг до колене нагоре по склоновете.

— В такъв случай — каза Мусаши, — елате с мен.

— В къщата на Шишидо Байкен ли?

— Да.

— Благодаря ви, господине. Да видим как ще я намерим.

Тъй като Байкен имаше ковачница, всеки от местните хора би могъл да ги упъти към дома му, но в тоя нощен час цялото село беше потънало в сън. Единственият намек за живот бяха глухите удари на бухалка за тепане на платно. Те тръгнаха в мразовитата тъмнина по посока на звука и скоро забелязаха светлина.

Оказа се къщата на ковача. Отпред имаше купчина метални отпадъци, а стената беше цялата на опушени петна. По знак на Мусаши конярят бутна вратата и влезе. В пещта гореше огън и една обърната с гръб жена бухаше платнище.

— Добър вечер, госпожо. О-хо! Имате огън. Чудесно!

Конярят се насочи право към ковашката пещ. Жената скочи при внезапното нахлуване и остави работата си.

— Кои по дяволите сте вие? — попита тя.

— Чакайте, ще ви обясня — каза мъжът, който почна да грее ръцете си. — Докарах отдалече един човек, който иска да се види със съпруга ви. Току-що пристигаме. Аз съм коняр от Кувана.

— Е, щом е така…

Жената погледна кисело към Мусаши. Недоволната гримаса показваше, че й е омръзнало да вижда тук шугийоша и знаеше как да се оправя с тях. С известна надменност тя му нареди, като на дете:

— Затворете вратата! Бебето ще настине от тоя студен въздух.

Мусаши с поклон се подчини. После се настани на един пън край пещта и огледа обстановката от опушената леярна до обитаваната от тримата част на къщата. На една дъска на стената висяха десетина окачени на вериги топки. В интерес на истината, Мусаши никога не беше виждал това изобретение и сега разбра какво представлява всъщност. Другата причина за пътуването му беше убеждението, че ученик като него трябва да се запознае с всички видове оръжия. Очите му просветваха от любопитство. Жената, на около тридесет години и доста хубава, остави бухалката си и тръгна към жилищната част на дома. Мусаши помисли, че ще донесе чай, но вместо това тя седна на една рогозка, на която спеше малко дете, взе го и започна да го кърми. На Мусаши пък каза:

— Сигурно сте един от ония млади самураи, дето идват при мъжа ми да им пусне кръв. Ако е така, имате късмет. Той замина и няма защо да се тревожите, че ще бъдете убит. — Тя се засмя весело.

Крайно раздразнен, Мусаши не се и усмихна. Не беше дошъл в това затънтено селце, за да го взима някаква жена на подбив. Всяка от тези твари, мислеше той, е склонна до крайност да надценява положението на съпруга си. А тази беше още по-лоша от другите. Изглежда смяташе своя благоверен за най-великия мъж на земята.

Не желаейки да нанася обида, Мусаши каза:

— Разочарован съм да чуя, че мъжът ви не е тук. Къде е отишъл?

— При Аракида.

— Къде е това?

— Ха-ха! Дошли сте в Исе, а даже не сте чували за семейство Аракида ли?

Бебето на гърдите й захленчи и тя, забравила гостите, му запя приспивна песничка на местното наречие:

Нани-на, нани-на.

Добри са спящите деца.

Който все се буди лош е.

Майка му ще се тревожи.

С надеждата да научи нещо, като поне разгледа сбирката на ковача, Мусаши попита:

— Онова ли са оръжията, които мъжът ви владее така добре?

Жената промърмори утвърдително. Когато поиска да ги види, тя кимна и пак промърмори. Той свали едно от куката.

— Ето значи как изглеждали — каза полу на себе си. — Чувам, че хората доста ги използват в последно време.

Оръжието в ръцете му се състоеше от дълга около лакът и половина метална пръчка (лесна за носене в обито), в единия край с халка, на която беше захваната дълга верига. От другата страна на веригата имаше тежка метална топка, достатъчно тежка да разбие нечий череп. В дълбок жлеб от едната страна на металния къс Мусаши различи прибрано острие. Щом го дръпна с нокът, то щракна и се отвори настрани като сърп. С това би било проста работа да отрежеш главата на противника си.

— Сигурно се държи така — каза Мусаши, като хвана сърпа с лявата си ръка, а веригата с дясната.

Представи си отсреща противник, зае стойка и прецени какви движения са необходими. Жената го наблюдаваше от постелката на бебето и веднага го смъмри:

— Не така! Това е ужасно! — Загръщайки гърдите си в кимоното, тя се приближи към неговото място. — Ако направите така, който и да е въоръжен със сабя би ви посякъл без затруднение. Хванете го така.

Тя грабна оръжието и му показа как да застане. На Мусаши се видя неестествено жена да заема бойна стойка с такова жестоко на вид оръжие. Зяпаше я с отворена уста. Докато люлееше бебето, тя изглеждаше по-скоро тромава и мудна, но сега, приготвена за бой, стана привлекателна, облагородена и защо не — красива. Мусаши забеляза, че на синкавочерното, прилично на скумриен гръб острие беше изписано „Школа на Шишидо Яегаки“.

Жената остана в позата само за миг.

— Е, както и да е, прави се нещо такова — каза тя, като сви острието обратно в дръжката и закачи оръжието на куката.

На Мусаши му се искаше да продължи, но тя явно нямаше намерение да му показва нещо повече. Прибра платното, което я завариха да удря с бухалката и почна да трака нещо около мивката. Миеше съдове или се канеше да готви.

„Щом тази жена може да заема такава внушителна стойка, помисли си Мусаши, мъжът й сигурно наистина има какво да покаже.“ У него вече се надигаше трескаво желание да се срещне с Байкен и той тихо разпита коняря за споменатите Аракида. Облегнат на стената, мъжът се грееше на огъня и смотолеви, че те са семейството, наето да охранява светилището на Исе.

Щом е така, помисли Мусаши, не би било трудно да ги открие. Той реши да направи точно това, после се сви на една рогозка край огъня и заспа.

Рано сутринта чиракът на ковача стана и отвори външната врата на работилницата. Мусаши също се събуди и помоли коняря да го заведе в Ямада — най-близкия до светилището на Исе град. Доволен, че предишния ден беше получил парите си, човекът веднага се съгласи.

Надвечер пътят ги изведе на дълга алея, която водеше към храма. Чайните изглеждаха прекалено опустели, дори за зимния сезон. Имаше малко пътници, а и пътят беше в незавидно състояние. Няколко съборени от есенните бури дървета продължаваха да лежат там, където бяха паднали.

От хана в Ямада Мусаши прати слуга да узнае дали Шишидо Байкен е в дома на Аракида. Отговорът гласеше, че трябва да е станала някаква грешка — там нямало човек с такова име. Разочарован, Мусаши съсредоточи своето внимание върху наранения си крак, който през нощта значително се беше възпалил.

Това много го дразнеше, тъй като само след няколко дни беше длъжен да отиде в Киото. В писмото с предизвикателство към училището Йошиока, което изпрати от Нагоя, той им предоставяше избора на кой да е ден и час от първата седмица на Новата година. С подут крак не би могъл да бъде достатъчно подвижен. Освен това беше обещал да се срещне с Матахачи при моста на улица Годжо.

Целият следващ ден мина в опити за приготвяне на едно лечебно средство, за което някога беше чувал. Направи каша от фасул, отдели утайката в платнена торбичка и като изцеди топлата вода, потопи стъпалото си в нея. Полза нямаше, а на всичко отгоре мирисът на кашата беше отвратителен. В тревогите си заради крака Мусаши окайваше глупостта да направи отклонение към Исе. Трябваше да иде направо в Киото.

За през нощта превърза стъпалото и се зави с юрган. При все това вдигна още по-висока температура и болката стана непоносима. На другата сутрин отчаяно се опита да приложи още рецепти — намаза включително крака си с някакво лекарство, което му даде ханджията с твърдението, че в семейството му го използвали поколения наред. На Мусаши стъпалото започна да му изглежда като огромна, набъбнала торбичка с фасулена каша и да му тежи като цепеница.

Това, което изпитваше сега, го накара да се замисли. Никога в живота си не бе имал случай да е прикован три дни на легло. Не си спомняше да е боледувал, освен като дете, когато имаше синя пъпка на главата.

„Болестта е най-лошият от враговете, разсъждаваше той. Все още съм безпомощен в нейните ръце.“ Досега смяташе, че противниците му ще идват отвън. Обстоятелството, че е обездвижен от неприятел вътре в него, беше нещо непознато и предизвикващо към размисъл. „Още колко дни има до края на годината, чудеше се. Не мога просто да седя тук и да бездействам.“ Докато лежеше, обзет от угризения, ребрата сякаш притискаха сърцето и гърдите му се стягаха. Той изрита завивката от подутия си крак. „Ако не мога даже над това да надделея, как мога да се надявам да победя цялото училище Йошиока?“

Решен да притисне и задуши демона в себе си, Мусаши се насили да седне чинно с подвити крака. Болката бе така остра, че почти загуби съзнание. Седеше с лице към прозореца, но със затворени очи. Мина доста време, докато избилата по лицето му ярка червенина почна да се разнася и главата му малко се проясни. Питаше се дали демонът отстъпва пред неговата непоколебима твърдост.

Като отвори очи, видя пред себе си гората край светилището на Исе. Зад дърветата се виждаше връх Мае, а малко по на изток — Асама. Над билата между тях се издигаше един връх, който гледаше отвисоко съседите си и нахално се беше вторачил в Мусаши. „Сякаш е орел“, помисли си той, без да знае, че името му действително е Орлов връх. Дръзкият вид на височината го наскърбяваше; с надменната си поза той й се присмиваше, докато това не разбуди отново бойния му дух.

В мислите му се яви Ягю Секишусай, старият майстор на сабята, на който му приличаше този горд връх. След известно време започна да му се струва, че върхът е самият Секишусай, който го наблюдава от облаците и се смее на неговата слабост и незначителност.

Загледан в планините, Мусаши забрави за известно време крака, но после болката отново заяви присъствието си в неговото съзнание. Да беше стъпил в огъня на ковашката пещ, мислеше той с горчивина, нямаше да го боли повече. Неволно изтегли изпод себе си голямото, заоблено нещо и го изгледа свирепо, неспособен да приеме, че то наистина е част от него.

На висок глас повика прислужницата. Щом тя не се появи веднага, заудря с юмрук по татамито.

— Защо няма никой? — извика. — Аз си тръгвам. Донесете сметката. Пригответе храна — малко препечен ориз и ми намерете три чифта здрави сламени сандали!

Скоро беше на улицата. Закуцука през стария пазар, където се смяташе, че с роден славният воин Тайра но Тадакио, героят на „Повест за войната Хоген“. Но сега почти нищо наоколо не напомняше за рождено място на герой. По-скоро беше като бардак на открито, ограден със сергии за чай и гъмжащ от жени. Покрай улицата имаше повече съблазнителки, отколкото дървета. Те подвикваха на пътниците и се вкопчваха в ръкавите на минаващите възможни клиенти, като флиртуваха, умилкваха се и се заяждаха. За да стигне до светилището, Мусаши буквално трябваше да си пробива път между тях, като се мръщеше и избягваше наглите им погледи.

— Какво ти е на крака?

— Да те облекча ли малко?

— Дай да ти го разтрия!

Те го дърпаха за дрехите, улавяха ръцете му, сграбчваха го за китките.

— Един привлекателен мъж доникъде няма да стигне, ако се цупи така!

Мусаши се изчерви и слепешком се запрепъва напред. Изцяло беззащитен пред такъв род набези, той се извиняваше пред някои и намираше учтиви оправдания пред други, което само караше жените да се кикотят. Щом една от тях отбеляза, че е „сладък като тигърче“, атаките от страна на белосаните ръце станаха още по-настоятелни. Накрая той се отказа от всякакви опити да пази достойнство и побягна, без даже да спре да си вземе шапката, когато тя хвръкна. Хилещите се гласове го последваха през дърветата, докато излезе от града.

За Мусаши беше невъзможно да пренебрегне жените и трябваше да мине дълго време, докато се смири у него полудата, предизвикана от докосванията на ръцете им. Само при спомена за тръпчивото ухание на бяла пудра пулсът му се учестяваше и никакво умствено усилие не можеше да го успокои. Това беше по-голяма заплаха от противник, застанал пред него с извадена сабя. Просто не знаеше как да се справи с нея. По-късно щеше да се мята и преобръща цяла нощ с тяло, изгарящо от полово желание. Дори непорочната Оцу понякога ставаше обект на неговите похотливи фантазии.

Днес кракът отвличаше мислите му от жените. Бягството от тях, когато едва можеше да ходи, беше, сякаш стъпва по нажежено желязо. При всяка следваща крачка го прерязваше мъчителна болка в стъпалото, която отекваше в главата му. Устните му горяха, ръцете бяха омекнали, а косата остро миришеше на пот. Само повдигането на ранения крак отнемаше всичките сили, които успяваше да събере. От време на време му се струваше, че тялото му изведнъж ще се разпадне на части. Не че хранеше някакви заблуди. Когато напусна хана, знаеше, че това ще бъде мъчение и възнамеряваше да го издържи. Някак успяваше да се владее, като проклинаше шепнешком всеки път, щом провлечеше окаяния си крак.

Когато премина река Исудзу и навлезе в околността на Вътрешното светилище, във въздуха настъпи гостоприемна промяна. Почувства свято присъствие, усети го в дърветата и в гласовете на птиците. Какво представляваше, той не можеше да каже, но беше там.

Изстена и рухна върху корените на един кедър, като скимтеше тихо от болка и държеше с две ръце стъпалото си. Дълго седя там, неподвижен като скала. Тялото му изгаряше в треска, макар че студеният вятър хапеше кожата му.

Защо изведнъж се надигна от леглото и избяга от странноприемницата? Всеки разумен човек би стоял там мирно и тихо, докато стъпалото му заздравее. Не беше ли детинско, дори малоумно един възрастен да се остави да бъде надвит от нетърпението?

Но не беше само нетърпение това, което го движеше, а духовна потребност, и то дълбока. Защото въпреки цялата болка и физическо терзание, духът му беше напрегнат и пулсиращ от жизненост. Той вдигна глава и с жадни очи огледа пустотата наоколо.

Сред мрачното, неспирно стенание на грамадните дървета в свещената гора ухото на Мусаши долови друг звук. Някъде недалеч флейти изпълняваха старинна музика, посветена на боговете, а неземни детски гласове пееха свещени заклинания. Привлечен от тези умиротворяващи звуци, той се опита да стане. Прехапал устни, Мусаши се насили да изправи своето немощно тяло, което се противеше на всяко помръдване.

Щом стигна до пръстената стена на една от светилищните постройки, той тръгна сковано по нея, вкопчил се с двете си ръце с подобни на рак движения.

Небесната музика идваше от едно малко по-отдалечено здание, където зад решетест прозорец блестеше светлина. Това беше Домът на девиците. Обитаваха го млади момичета, посветили се да служат на божеството. Тук се учеха да свирят на старинни музикални инструменти и да изпълняват съхранените от минали векове свещени танци.

Мусаши се насочи към задния вход на сградата. Спря и надзърна вътре, но не видя никого. Облекчен, че няма да е нужно да обяснява кой е, той свали сабите и вързопа от гърба си, привърза ги заедно и ги окачи вътре на един пирон на стената. Така необременен, опрял ръце на хълбоците си, закуцука обратно към река Исудзу.

Час и нещо по-късно, съвсем гол, той строши заледената повърхност и се гмурна в мразовитите води. Дълго се къпа, плиска се, потапя си главата, пречиствайки се по този начин. За щастие наоколо нямаше никой. Всеки минаващ свещеник би го взел за луд и би го прогонил.

Легендата разказваше, че един стрелец с лък на име Ники Йошинага някога нападнал и завладял част от земите на светилището в Исе. Почувствал се сигурен, той започнал да лови риба в свещената река Исудзу и да хваща със соколи птички в свещената гора. Постепенно при това светотатствено плячкосване, според преданието, той напълно изгубил ума си. Мусаши, който се държеше като него, можеше лесно да мине за призрака на лудия.

Когато накрая скочи върху една канара, го направи с лекотата на птичка. Докато се сушеше и обличаше, кичурите коса над челото му се втвърдиха в ледени висулки.

Смразяващото гмуркане в свещения поток бе необходимо за Мусаши. Ако тялото му не може да издържи на студа, как би оцеляло при по-сериозно, опасно за живота му изпитание? В мига това не беше въпрос на някакво отвлечено и непредвидимо бъдеще, а непосредствено се явяваше в лицето на съвсем действителния Йошиока Сеиджуро и цялото му училище, които щяха без остатък да хвърлят срещу него силите си. Трябваше да го направят, за да спасят доброто си име. Знаеха, че нямат друг избор освен да го убият и на Мусаши му беше ясно, че няма да е лесно даже само да си отърве кожата.

Изправен пред подобен изглед, някой обикновен самурай неизменно би заговорил за „борба с всички сили“ или за „готовност да срещне смъртта“, но според Мусаши това бяха куп безсмислици. Да влезеш в бой на живот и смърт с цялата си мощ не беше нищо повече от животински инстинкт. Наистина не е толкова трудно да срещнеш края, ако знаеш, че трябва да умреш. Напротив, в случай че възможната смърт не те извади от равновесие, може да постигнеш душевна нагласа от по-висш порядък. Мусаши не се страхуваше да умре, но целта му беше да победи окончателно — не просто да оцелее, и той се стремеше да си вдъхне увереност в успеха. Нека другите падат от юначна смърт, ако това им допада. Мусаши не можеше да се задоволи с по-малко от юначна победа.

Киото не беше далече, най-много на двадесетина часа път. Ако поддържа добър ход, можеше да стигне там за три дни. Но времето, необходимо да укрепи духа си, не подлежеше на измерване. Готов ли е вътрешно? Умът и душата му действително ли са едно цяло?

Мусаши още не бе в състояние да даде утвърдителен отговор на тези въпроси. Чувстваше, че някъде дълбоко в него се таи една слабост — съзнанието за собствената му незрялост. Болезнено разбираше, че не е постигнал равнището на духа на истински майстор, че е нужно още много, за да стане съвършен човек. Когато се сравнеше с Никан, Секишусай или Такуан, не можеше да пренебрегне простата истина — още е незрял. Замислен за собствените си склонности и възможности, той откриваше не само слабости, а и недостатъци.

Но ако не успее да възтържествува в своя живот и да остави незаличима следа в света около себе си, не ще може да се издигне в собствените си очи до посветен в Изкуството на войната. Тялото му се разтресе от нададения вик:

— Ще победя, ще победя!

Той закуцука нагоре покрай течението на Исудзу и пак извика, за да го чуят всички дървета в свещения лес:

— Аз ще победя!

Мина край потънал в тишина, замръзнал водопад и като първобитен човек запълзя по канарите нагоре и тръгна да си пробива път през гъсти храсталаци и дълбоки клисури, където малко хора бяха идвали преди. Лицето му беше червено като на демон. Прилепвайки се към скалите и пълзящите растения, понякога с върховни усилия едва успяваше да направи по една крачка.

Отвъд местността, наречена Ичиносе, имаше дълга пет-шестстотин разкрача теснина, с толкова чукари и бързеи, че дори пъстървата не можеше да си проправи път през нея. От другата й страна се издигаше почти отвесна стена. Твърдеше се, че само маймуни и таласъми могат да я изкачат. Мусаши, едва видял зъбера, си каза просто: „Това е. Това е пътят към Планината на орела.“

Въодушевен, той не видя тук никакво непреодолимо препятствие. Пое нагоре по скалата, като се ловеше за дебелите виещи се растения, полу-катерейки се и полу-люлеейки се, сякаш движен от някаква обратна на земното притегляне сила. Стигнал върха на скалата, нададе победоносен вик. Оттук се очертаваха контурите на бялото течение на реката и на сребристата брегова ивица при Футамигаура. Нататък, отвъд рядката горичка, забулена в нощна мъгла, пред очите му се разкри подножието на Орловия връх.

Този висок връх беше Секишусай. Той и сега продължаваше да му се подиграва, както му се присмиваше, докато беше на легло. Упоритият му дух се чувстваше буквално застрашен от превъзходството на Секишусай. То го потискаше и възпираше. Постепенно намерението му придоби ясна форма: да изкачи върха и да се освободи от своята ненавист, да тъпче върху главата на Секишусай и да му докаже, че Мусаши може и ще победи.

Напредваше, проправяйки си път през бурени, дървета, лед — все врагове, които отчаяно се опитваха да го спрат. Всяка крачка, всяко поемане на въздух беше предизвикателство. Доскоро изстинала, кръвта му сега вреше, а от тялото, щом потта от порите му срещаше мразовития въздух, излизаше пара. Мусаши се притискаше към червеникавото лице на скалната стена и опипом намираше опора за краката си. Всяко търсене на стъпало беше борба и надолу към горичката се срутваха камъни. Сто лакти, двеста лакти, триста лакти — той беше в облаците. Когато те се разнесоха, отдолу изглеждаше, сякаш виси безтегловен в небето. Върхът го гледаше хладно отгоре.

Сега, наближавайки най-високото, животът му висеше на косъм. Едно погрешно движение и щеше да полети надолу сред камъни и скали. Той пухтеше и сумтеше, даже порите му се разшириха в усилие да поемат въздух. Натоварването беше толкова голямо, че сякаш сърцето му щеше да се пръсне. Изкачваше не повече от няколко лакти и трябваше да почине, после още няколко — и пак почивка.

Целият свят се простираше под него: голямата гора, обграждаща светилището, бялата лента, която трябваше да е реката, върховете Асама и Мае, рибарското село при Тоба, огромното открито море. „Почти стигнах, помисли си той. Само още малко!“

„Само още малко!“ Колко лесно да се каже и колко трудно да се направи! Защото „само още малко“ беше това, което отличава победоносната от сразената сабя.

Усещаше в ноздрите си миризмата на пот. От замайването се почувства като сгушен до гръдта на майка си. Грубата повърхност на скалата му заприлича на нейната кожа и той изпита непреодолимо желание да заспи. Но в този миг под големия му пръст се отрони камък, който го върна към действителността. Той заопипва за друго стъпало.

„Това е! Почти съм горе!“ С ръце и крака, сковани от болка, отново се вкопчи здраво в скалата. Ако тялото или волята му отслабнат, каза си, то един ден той със сигурност ще бъде победен като воин. Мусаши знаеше, че именно тук се решава двубоят.

„Ето ти, Секишусай! Копеле!“ При всеки следващ напън той проклинаше великаните, пред които благоговееше, онези свръхчовеци, които го бяха накарали да дойде тук и които той трябваше и щеше да надвие. „Това за теб, Никан! И за теб, Такуан!“ Той се катереше по главите на своите кумири, мачкаше ги и им показваше кой е по-добрият. Той и планината бяха едно, но планината, сякаш удивена от това вкопчило се в нея създание, се зъбеше и бълваше непрекъснати потоци от камъни и пясък. Дъхът на Мусаши секна, все едно някой притиска с ръце лицето му. Както беше прилепен към скалата, всеки следващ порив на вятъра заплашваше да го отнесе — и него, и скалата, и всичко.

После изведнъж се намери легнал по корем, със затворени очи, несмеещ да мръдне. Но в сърцето си ликуваше. В мига, в който възлезе отгоре, видя небето във всички посоки. Неочаквано в бялото море от облаци долу се появиха светлините на зората.

— Успях! Победих!

В мига, в който осъзна, че е стигнал върха, напрегнатите му до крайност нерви изведнъж се отпуснаха и волята му се отприщи. Вятърът на билото засипваше гърба му с пясък и камъчета. Тук, на границата между земята и небето, Мусаши усети неописуема радост, която се надигаше в него и обземаше цялото му същество. Между неговото пропито с пот тяло и повърхността на планината настъпи единение; пред лицето на ширналата се на разсъмване природа духът на човека и духът на планината изпълниха великото дело на творението. Потънал в неземно упоение, Мусаши умиротворен заспа.

Когато накрая вдигна глава, съзнанието му беше кристалночисто и ясно. Идеше му да скочи и да препусне наоколо като жребец в полето.

— Няма нищо над мен! — крещеше той. — Аз стоя върху главата на орела!

Протягаше към небето яките си дивашки ръце, когато извечното слънце плисна над него и над планината своята червеникава утринна светлина. Погледна надолу към двата си крака, вкопани непоклатимо във върха и видя, че от нараненото му стъпало изтича сякаш цяло ведро жълтеникава гной. Сред небесната чистота, която го заобикаляше, се надигна необичайна човешка миризма — беше сладкото ухание на разсейващо се помрачение.