Ейджи Йошикава
Мусаши (26)

„Дългия прът“

— Един с маймунка ли? Да, отби се одеве.

— Видяхте ли накъде отиде?

— Натам, към моста Ноджин. Макар че не мина по него — май влезе при майстора на саби по-надолу.

След кратко съвещание учениците от Йошиока изчезнаха като дим, оставяйки своя осведомител зяпнал от недоумение за какво е цялата тази суматоха.

Въпреки, че работното време на дюкяните покрай Източния ров тъкмо беше приключило, работилницата за саби беше още отворена. Един от мъжете влезе, поговори с чирака и се появи с вик:

— Тема! Той е тръгнал към Тема!

Всички се понесоха натам.

Чиракът каза, че точно когато мислел да спуска кепенците за през нощта, някакъв самурай с дълъг перчем на челото пуснал една маймуна до предната врата, настанил се на един стол и пожелал да види собственика. Като разбрал, че го няма, казал, че иска да му наточат сабята, която обаче бил прекалено ценна, за да бъде поверена на някой друг, освен на самия майстор. Настоял също да види образци от работата на последния.

Чиракът любезно му показал няколко остриета, но като ги разгледал, самураят не изразил нищо друго освен презрение:

— Тук изглежда се занимавате само с обикновени оръжия — сухо казал той. — Не мисля, че ще е разумно да ви давам моето. Прекалено добро е, работа на бидзенски майстор. Наричат го „Дългия прът“. Виждате ли го безупречно е.

С явна гордост го вдигнал нагоре. Чиракът, развеселен от хвалбите на младежа, възразил, че единствените забележителни качества на сабята били нейната дължина и права форма. Самураят, видимо засегнат, рязко станал и поискал да го упътят към пристана на лодките от Тема за Киото.

— Ще дам да оправят сабята ми в столицата — отсякъл. — Всички оръжейни майстори в Осака, които посетих, изглежда се занимават само с боклуци за обикновените пехотинци. Извинете за безпокойството.

Напуснал със студено изражение на лицето.

Разказаното от чирака вбеси още повече учениците като ново доказателство за извънредната самонадеяност на младежа, за която имаха вече създадено мнение. Беше им ясно, че с отсичането на перчема на Гион Тоджи самохвалкото е станал още по-наперен.

— Това е без съмнение нашият човек!

— Пипнахме го сега! Падна ни в ръцете!

Без нито веднъж да спрат да си поемат дъх, мъжете продължиха гонитбата, при все че слънцето залязваше.

— Изпуснахме я! — възкликна един от тях, като приближиха пристана на Тема.

Говореше за последната лодка, отплаваща в края на деня.

— Невъзможно.

— Какво те кара да мислиш, че сме я изпуснали? — попита друг.

— Не виждаш ли? Там долу — каза първият, посочил кея. — Прибират столовете пред чайните. Трябва вече да е отплавала.

Няколко мига останаха заковани като кораби в безветрие.

После, щом разпитаха, разбраха, че самураят наистина се е качил на последното корабче. Придвижването по вода срещу течението в посока Киото беше бавно и те щяха да имат достатъчно време, без дори да бързат, да настигнат лодката на следващата спирка Тойосаки.

Разбрали това, спокойно пиха чай и ядоха оризови питки и евтини сладкиши, преди да поемат с ускорен ход нагоре по пътя покрай брега на реката. Пред тях тя изглеждаше като виеща се в далечината сребърна змия. При сливането си реките Накацу и Тема образуваха по-голямата река Йодо и близо до това разклонение в средата на течението блещукаше светлина.

— Лодката! — извика един от мъжете.

Седмината се въодушевиха и скоро забравиха пронизващия студ. В оголените полета край пътя заскрежени и изсъхнали стръкове папур проблясваха като тънки стоманени саби. Вятърът сякаш носеше лед.

Разстоянието между тях и плаващата светлина се скъси и те доста ясно можаха да видят корабчето. Скоро един от мъжете, без да мисли, извика:

— Хей вие там. Я по-бавно!

— Защо? — чу се от борда.

Недоволни, че са привлекли вниманието върху себе си, спътниците му смъмриха кресльото. Така или иначе щеше да спре на следващия пристан. Същинска глупост беше да дават предварително предупреждение. Но щом вече беше станало, всички се съгласиха, че най-добре да отправят своето искане към пътниците още сега.

— Той е сам и ако не го предизвикаме веднага, може да заподозре нещо, да скочи във водата и да се изплъзне.

Като вървяха успоредно с лодката, те отново се провикнаха към онези на борда. Властен глас, без съмнение на капитана, запита какво желаят.

— Докарай лодката към брега!

— Какво? Да не сте луди! — долетя отговорът, придружен с дрезгав смях.

— Спрете тук!

— За нищо на света!

— Тогава ще ви чакаме на следващия пристан. Имаме малко работа с един младеж при вас. Той е с перчем и с маймуна. В случай че има някакво чувство за чест, кажете му да се покаже. А ако го оставите да избяга, ще ви изкараме всички на брега.

— Капитане, не им отговаряйте! — помоли един от пътниците.

— Каквото и да казват, просто не им обръщайте внимание — посъветва друг. — Да продължим към Моригучи. Там има охрана.

Повечето пътници се бяха скупчили изплашено и снижили глас. Онзи, който преди няколко минути приказваше така самоуверено със самураите на брега, сега стоеше като онемял. Според него, както и според останалите, най-безопасно бе да се държат достатъчно навътре в реката.

Седмината мъже, запретнали ръкави и с ръце върху сабите си, продължаваха да са в крак с лодката. Веднъж спряха и се заслушаха, явно чакайки отговор на своето предизвикателство, но не чуха нищо.

— Глухи ли сте? — изкрещя един от тях. — Казахме ви да накарате оня самохвалко да излезе на перилата.

— За мен ли става дума? — обади се глас от борда.

— Ето го — нагъл, както винаги!

Докато мъжете сочеха с пръст и гледаха право натам, ропотът сред пътниците почна да става подлудяващ. Струваше им се, че мъжете от брега всеки миг могат да скочат на палубата. Младият мъж с дълга сабя стоеше опрян на парапета и от отраженията на лунната светлина зъбите му блестяха като бисери.

— На борда няма никой друг с маймунка, така че предполагам търсите мен. Кои сте вие? Неудачни разбойници? Трупа гладни актьори?

— Още не знаеш с кого говориш, а Маймунчо? Мери си думите, когато се обръщаш към мъже от училището Йошиока!

Докато състезанието по надвикване набираше сила, корабчето приближи бента при Кема, където имаше пристан и навес. Седмината се втурнаха да завардят мястото, но тъкмо стигнали, речният съд спря посред реката и започна да се върти в кръг. Хората от Йошиока направо позеленяха от яд.

— Какво правите?

— Може да чакате, докато съмне!

— Елате или ние ще дойдем при вас.

Заплахите се сипеха без прекъсване, докато предницата на лодката не се насочи към брега. Един глас прогърмя в студения въздух:

— Млъквайте, глупаци! Идвам! По-добре се пригответе да се защитавате.

Въпреки молбите на останалите пътници, младежът бе хванал пръта на лодкаря и караше към пристана. Седемте самураи наобиколиха мястото, където носът щеше да допре брега и наблюдаваха как направляващата лодката фигура нараства с приближаването й. После изведнъж скоростта й нарасна още повече и преди да са усетили, оказа се пред тях. Щом корпусът застърга дъното, отстъпиха назад. Нещо тъмно и закръглено прелетя над тръстиките и се уви около врата на един от мъжете. Още не разбрали, че това е само една маймунка, те без да мислят изтеглиха сабите си и започнаха да нанасят удари в празното въздушно пространство наоколо. После, за да прикрият глупостта си, закрещяха, давайки нетърпеливи заповеди един на друг.

С надежда да останат встрани от свадата, пътниците се бяха скупчили в края на лодката. Неразборията между седмината на брега беше насърчителна, макар и малко озадачаваща, но още никой не се решаваше да заговори. После в миг всички глави се обърнаха и ахнаха при вида на самозвания лодкар, който опря пръта си на дъното и по-леко от маймуна отскочи, за да прелети в дъга над папура към брега.

Това предизвика още по-голям безпорядък. Без да имат време за преподреждане, мъжете от Йошиока един след друг се втурнаха към врага и така в най-голяма степен улесниха защитата му.

Първият от седемте беше вече твърде близо, за да отстъпи, когато схвана глупостта на това движение. В този миг всички бойни умения, които някога беше усвоил, се изпариха. Той можа само да се озъби и да размаха напосоки сабята си.

Красивият младеж, осъзнаващ психологическото си предимство, сякаш порасна на ръст. Дясната му ръка беше зад него, на дръжката на сабята и лакътят му стърчеше над рамото.

— Вие сте от училище Йошиока, нали? Добре. Имам чувството, че ви познавам отпреди. Един от вашите хора беше толкова любезен, че ме остави да отсека възела от косата му. Явно това не ви стига. Да не сте дошли всички за подстригване? Ако е така, със сигурност ще ви услужа. И бездруго скоро ще дам да ми наточат това острие, така че нямам нищо против добре да поработя с него.

Щом изявлението приключи, „Дългия прът“ разцепи първо въздуха и после — сгърчилото се тяло на най-близкия нападател.

Като видяха другаря си убит така лесно, мозъците на останалите се вцепениха. Един по един те заотстъпваха и почнаха да се бутат като търкулнати топки. Възползвайки се от очевидния безпорядък помежду им, техният противник насочи странично сабята си към следващия от тях и му нанесе толкова силен удар, че онзи се преметна през глава и с писък полетя към папура.

Младежът погледна останалите петима, които междувременно се бяха наредили около него като листенцата на цвете. Убедили се, че предишната им тактика беше като детска игра, те се върнаха към положението, от което бяха тръгнали, когато предизвикваха младежа, но този път думите ям отекваха кухо и треперливо.

Накрая със силен боен вик един от мъжете подскочи напред и замахна. Беше сигурен, че е нанесъл удар. В действителност върхът на сабята му подмина целта с цели два лакътя и дъгата му завърши с удар в една скала, при който оръжието шумно иззвъня. Мъжът политна напред и остана съвършено незащитен.

Вместо да убива такава лесна плячка, младежът скочи настрана и замахна към следващия. Докато смъртният вик още се носеше във въздуха, останалите трима си плюха на петите. С кръвожаден крясък младежът застана, хванал с две ръце сабята.

— Страхливци! — извика той. — Върнете се и се бийте! Това ли е училището Йошиока, с което се хвалите? Предизвиквате някой и после бягате! Нищо чудно, че Йошиока вече е посмешище.

За всеки уважаващ себе си самурай подобни обиди щяха да са по-непоносими, отколкото ако го заплюят, но доскорошните преследвачи на младежа бяха твърде погълнати от тичането, за да ги е грижа.

Точно тогава надалеч от дигата се чуха звънчета на кон. Реката и заскреженото поле отразяваха достатъчно светлина и младежът можа да различи фигура на ездач и още една, тичаща отзад. Макар дъхът им да се изпаряваше от ноздрите в мразовития въздух, в бързината си те изглеждаха бяха забравили за студа.

Тримата бягащи самураи едва не се сблъскаха с коня, когато ездачът му грубо дръпна поводите. Като разпозна тримата, Сеиджуро гневно се намръщи:

— Какво правите тук? — изръмжа той. — Накъде тичате?

— Това е… това е Младия учител! — заекна един от тях.

Уеда Рьохей изникна иззад коня и се нахвърли върху им:

— Какво означава това? Трябваше да съпровождате Младия учител, глупаци такива! Сигурно сте били твърде заети с това как да се забъркате в поредната пиянска свада.

Стреснати, но основателно засегнати, тримата изплюха камъчето. Разказаха цялата история за това, как без да имат нищо общо с пиянски свади, са защитавали честта на училището Йошиока и на техния учител и как пострадаха от ръцете на един млад, но демоничен самурай.

— Вижте! — викна един от тях. — Той идва насам.

С ужасени очи наблюдаваха приближаващия се враг.

— Я млъквайте! — заповяда с негодуващ глас Рьохей. — Прекалено много приказвате. Намерило се кой да защитава честта на училището. Никога не ще измием този срам. Отстранете се! Аз ще се погрижа за него.

Той застана в предизвикателна поза и зачака. Младежът се втурна към тях.

— Бийте се докрай! — извика. — Да не би бягството да е присъщата на Йошиока разновидност на Изкуството на войната? Аз лично не искам да ви убивам, но моят „Дълъг прът“ е още жаден. Страхливци такива, поне оставете главите ви да паднат.

Тичаше покрай бента с огромни, уверени крачки и сякаш щеше да скочи право на главата на Рьохей, който си плю на ръцете и отново решително сграбчи сабята си.

В мига, в който младежът прелиташе покрай него, Рьохей нададе пронизителен вик и вдигна сабя над златовезаната му горна дреха, за да нанесе удара си, без обаче да засегне самия него.

Спирайки за миг, младежът се обърна и извика:

— Това пък какво е? А, още един?

Силата на замаха повлече Рьохей напред и в този миг младежът нанесе ожесточен удар. През целия си живот Рьохей не беше виждал толкова могъщ замах и въпреки че точно навреме успя да го избегне, политна с главата напред право в оризището долу. За негово щастие, бентът беше доста нисък и полето беше замръзнало, но той изгуби оръжието си, също както и своята самоувереност.

Когато той се покатери обратно на четири крака, младежът вече се движеше с бързината на разярен тигър. С един замах на сабята разпръсна тримата ученици и се насочи към Сеиджуро.

Последният още не беше почувствал никакъв страх. Мислеше, че всичко ще свърши преди той да се намеси. Но сега опасността се спусна право върху него във вида на една ненаситна сабя. Тласнат от внезапно вдъхновение, Сеиджуро извика:

— Ганрю! Чакай!

Освободи единия си крак от стремето, сложи го на седлото и застана прав отгоре. Конят отскочи към главата на младежа, а Сеиджуро се преметна назад във въздуха и се приземи на крака на около три крачки разстояние.

— Колко майсторско! — извика младежът с неподправено възхищение, докато настъпваше към Сеиджуро. — Нищо, че сте мой враг — това беше наистина великолепно. Вие трябва да сте самият Сеиджуро. Гответе се!

Острието на дългата сабя се превърна във въплъщение на бойния дух на младежа. То застрашително се надвесваше все по близо до Сеиджуро, но той, въпреки всичките си недостатъци, беше син на Кемпо и умееше да посреща спокойно опасността. Обърна се уверено към младия мъж с думите:

— Вие сте Сасаки Коджиро от Ивакуни. Познах ви. Вярно — както подозирате, аз съм Йошиока Сеиджуро. Обаче аз нямам желание да се бия с вас. Ако наистина е необходимо, можем да го уредим някой друг път. Сега бих искал да разбера как стана всичко това. Свалете сабята си.

Когато Сеиджуро го нарече Ганрю, младежът явно чу. Сега, щом се обърна към него с името Сасаки Коджиро, се стресна.

— Как разбрахте кой съм? — попита.

Сеиджуро се плесна по бедрото.

— Така си и знаех! Просто налучквах, но бях прав! — После се приближи и каза: — За мен е удоволствие да се запознаем. Много съм слушал за вас.

— От кого? — попита Коджиро.

— От вашия учител Ито Ягоро.

— О, вие негов приятел ли сте?

— Да. До миналата есен той имаше отшелническа хижа на възвишението Кагура в Ширакава и аз често го посещавах там. А и той е идвал няколко пъти у дома.

Коджиро се усмихна.

— Е, тогава това не е съвсем като първо запознанство, нали?

— Да. Итосай доста често ви споменаваше. Разправяше, че имало един човек от Ивакуни на име Сасаки, който е изучил школата на Тода Сейген и после учил при Канемаки Джисай. Каза ми, че този Сасаки бил най-младият в училището на Джисай, но че един ден щял да бъде единственият майстор на сабята, който би могъл да застане срещу Итосай.

— Още не мога да разбера как познахте толкова бързо.

— Е, млад сте и отговаряте на описанието. Като видях как добре владеете тази дълга сабя, си спомних, че ви наричат още Ганрю — „Върбата на речния бряг“. Предусетих, че това трябва да сте вие, и не се излъгах.

— Невероятно. Просто необяснимо.

Докато Коджиро цъкаше със задоволство, погледът му падна върху окървавената сабя, която го подсети, че е станал бой. Зачуди се как ще може да се оправят нещата. Както се оказа обаче, той и Сеиджуро така си допаднаха, че скоро беше постигнато разбирателство и след няколко минути двамата се разхождаха по бента рамо до рамо като стари приятели. Зад тях бяха Рьохей и тримата унили ученици. Групичката се отправи към Киото. Коджиро говореше:

— От самото начало не можах да разбера за какво изобщо беше боя. Нямах нищо против тях.

Сеиджуро размишляваше за поведението на Гион Тоджи в последно време.

— Възмутен съм от Тоджи — каза той. — Щом се върна, ще му искам отчет. Моля ви да не мислите, че имам лоши чувства към вас. Просто съм покрусен да разбера, че хората в моето училище не са по-добре възпитани.

— Виждате що за човек съм аз — отвърна Коджиро. — Приказвам на едро и винаги съм готов да се бия с някой. Вашите ученици не са единствените виновни. Всъщност мисля, че трябва да ги поощрите, че опитват да защитават доброто име на Йошиока. За съжаление като бойци не ги бива много, но поне се стараят. Малко ми е мъчно за тях.

— Аз съм виновен — каза просто Сеиджуро.

Лицето му изразяваше неподправена болка.

— Нека забравим за случилото се.

— Нищо не би ме зарадвало повече.

Видът на сговора, настъпил между двамата, беше истинско облекчение за останалите. Кой би помислил, че това красиво, надраснало възрастта си момче, е страхотният Сасаки Коджиро, възхваляван от Итосай? (Точните му думи бяха „Чудото от Ивакуни“). Нищо чудно Тоджи в своето невежество да се е изкушил да се заяде. И нищо чудно, че това го е докарало дотам да стане смешен. Рьохей и останалите трима потръпваха при мисълта колко малко им оставаше да бъдат покосени от „Дългия прът“. Сега, когато очите им се бяха вече отворили, гледката на широките рамене и здравия гръб на Коджиро ги караше да се чудят как са могли да бъдат толкова глупави да го подценяват.

Скоро пак стигнаха до пристана. Труповете вече бяха замръзнали и на тримата беше наредено да ги погребат, докато Рьохей отиде да намери коня. Коджиро обикаляше наоколо, подсвирквайки на своята маймунка, която изникна изневиделица и скочи на рамото на господаря си. Сеиджуро не само подкани Коджиро да дойде с тях в училището на улица Шиджо и да остане там за известно време, но дори предложи коня си. Коджиро отказа.

— Това не би ми подхождало — заяви той с необичайна почтителност. — Аз съм само един млад ронин, а вие сте глава на голямо училище, син на изявен мъж, водач на стотици ученици. — Като хвана юздата, той продължи: — Моля, качете се вие на коня. Аз само ще се държа за това. Така е по-лесно да се ходи. Ако наистина е удобно да дойда с вас, бих приел предложението ви и бих ви гостувал известно време в Киото.

Със същата сърдечност Сеиджуро каза:

— Добре тогава, засега ще яздя аз, а когато краката ви се уморят, можем да си разменим местата.

Изправен пред изгледа да се бие в началото на новата година с Миямото Мусаши, Сеиджуро си даваше сметка, че не е лошо да има около себе си майстор на сабята като Сасаки Коджиро.