Ейджи Йошикава
Мусаши (12)

Среща и раздяла

Покрай каменната пътека, която водеше към храма Кийомизудера, се виждаше редица от бедни къщурки, чиито дъсчени покриви стърчаха нагоре като прогнили зъби. Те бяха толкова стари, че по стрехите им беше пробил мъх. Под жаркото обедно слънце улицата вонеше на осолена риба, печена на скара.

През вратата на една от порутените колиби изхвърча чиния и се разби на парченце на улицата. Мъж на около петдесет, очевидно някакъв занаятчия, се прекатури след нея. Веднага след него изхвърча и жена му — боса, с разчорлена коса, с увиснали като на крава цици.

— Ах ти, дебелако неден! — изписка пронизително тя. — Никакъв те няма, оставяш жена си и децата си да гладуват, а после допълзяваш обратно като червей!

Детски плач се чу откъм къщата, а някъде наблизо излая куче. Тя се хвърли към мъжа, сграбчи го за главата и започна да го налага.

— Къде си мислиш, че ще идеш сега, дърти глупако?

Насъбралите се съседи се опитваха да ги разтърват.

Мусаши се усмихна иронично и сви обратно към магазина за керамични изделия. За известно време, преди да избухне семейният скандал, той беше застанал точно пред къщата, загледан в глинените съдове замаян като дете. Двамата мъже в къщата не предполагаха, че той седи там. С очи взрени в работата, те сякаш се бяха слели с глината, бяха се превърнали в част от нея. Бяха напълно отдадени на работата си.

На Мусаши му се щеше да опита как се работи с глина. Още от малък обичаше да майстори разни неща с ръцете си и мислеше, че ще може да изработи поне най-обикновена купа за чай. Точно тогава един от майсторите, възрастен мъж на около шестдесет, започна да оформя купа за чай. И докато наблюдаваше ловките движения на пръстите му и начина, по който държи шпаклата, Мусаши осъзна, че е надценил възможностите си.

— Толкова много умения са необходими за направата на един тъй прост наглед съд — чудеше се той.

Напоследък изпитваше дълбоко уважение към работата на другите. Установи, че се отнася с почит към чуждите похвати, изкуство, дори към способността за изработване на нещо много просто. Особено ако се изискваше умение, което самият Мусаши не бе овладял.

В един ъгъл на магазина, върху импровизиран тезгях, стъкмен от стара врата, бяха подредени редици от чинии, буркани, чаши за саке и кани. Продаваха ги като сувенири на смешната цена от двадесет-тридесет дребни монети, на хората, които влизаха и излизаха от храма. В абсолютен контраст със задълбочеността, с която грънчарите работеха, беше бедната дървена колиба. Мусаши се запита дали имат винаги какво да ядат. Оказваше се, че животът не бил толкова лек, колкото му изглеждаше някога.

Разсъждавайки върху уменията, концентрацията и отдаването, необходими за направата дори на най-просто изделие, Мусаши разбра, че все още му остава да измине дълъг път за да достигне, ако изобщо успее, съвършенството във владеенето на сабята, към което се стремеше. Тези мисли го натъжиха. През последните три седмици освен Йошиока, той беше посетил и други известни училища в Киото. И започна да се пита дали не е прекалено критичен към себе си, откакто влезе в затвора в Химеджи. Очакваше да намери Киото пълен с хора, владеещи добре бойните изкуства. Та нали това беше, в края на краищата, имперската столица, а също и бившето седалище на Шогуната Ашикага. И нали там дълги години се събираха известни военачалници и знаменити бойци. По време на престоя си не намери нито едно средище, в което да научи каквото и да било ценно. Напротив, във всяка школа, която посети, го чакаха разочарования. Тъй като беше свикнал да печели, не можеше да разбере дали той е прекалено добър или противниците му — прекалено слаби. И в двата случая, ако самураите, които срещна, бяха типичните представители на тази каста, то положението в страната беше плачевно.

Окуражен от успеха си, той бе започнал да влага в наблюденията си известна доза лично достойнство. Но сега, припомнил си колко опасна може да бъде суетата, сякаш се опомни. Мислено дълбоко се поклони на стария, изцапан с глина майстор до грънчарското колело и пое нагоре по стръмния склон на Кийомизудера.

Не беше отишъл далеч, когато един глас го повика някъде отдолу.

— Хей, господине! Ронинът!

— Мен ли имате предвид — попита Мусаши, извръщайки се.

Ако се съдеше по памучната му дреха с подплънки, босите му крака и кола, който носеше, мъжът очевидно беше носач по професия. Той промърмори през брадата си, достатъчно учтиво за ниското му обществено положение:

— Господине, вие Миямото ли се казвате?

— Да.

— Благодаря ви.

Мъжът се обърна и пое надолу към хълма Чауан.

Мусаши го видя да влиза в нещо, което приличаше на чайна. Докато минаваше оттам преди малко, той забеляза голяма тълпа хамали и носачи, които се бяха струпали на слънце. Не можеше да си представи кой е изпратил този човек да го пита как се казва, но предположи, че който и да е, скоро ще се срещнат. Постоя още миг, но след като никой не се появи, продължи пътя си нагоре.

От време на време се спираше, за да погледа някои от известните храмове. Пред всеки от тях се спираше и произнасяше по две молитви. Едната беше следната: „Моля те, запази сестра ми от злото“. Другата гласеше: „Моля те, подложи недостойния Мусаши на изпитания. Направи така, че или да стане най-великият майстор на сабята, или да умре.“ Когато стигна до ръба на една скала, той хвърли сламената си шапка на земята и седна. Оттам можеше да наблюдава целия град. Както седеше със свити колена, той почувства как в младото му тяло назрява едно просто, но много силно желание.

— Искам живота ми да има смисъл. Искам го, защото съм се родил човешко същество.

Някога беше чел, че през десети век двама бунтари, Таира но Масакадо и Фуджиуара но Сумитомо, и двамата амбициозни до безразсъдство, се срещнали и решили, че ако излязат победители от войните, ще разделят Япония помежду си. Тази история вероятно бе само легенда. Но Мусаши си спомни, как навремето си беше помислил колко глупаво и нереалистично е да се вярва в подобни зашеметяващи планове. Както и да е, сега вече не го взимаше за несериозно. Макар мечтите му да бяха други, имаше и доста общи неща. Кой, ако не младите, трябва да пазят в душите си големите мечти? В този момент Мусаши разсъждаваше как да си създаде свое място в този свят.

Сети се за Ода Нобунага и Тойотоми Хидейоши. За мечтите им да обединят Япония. За многото битки, които бяха водили за това. Но му беше ясно, че пътят на славата вече не минава през бойното поле. Днес хората искаха единствено мира, който бяха жадували толкова дълго. И докато Мусаши мислеше, че дългата битка, която Токугава Иеясу поведе, трябваше да превърне тази мечта в реалност, той още веднъж се убеди колко е трудно да постигнеш идеала си.

— Сега времената са други — каза си той. — Целият живот е пред мен. Родих се твърде късно, за да вървя по стъпките на Нобунага и Хидейоши. Но все още мога да мечтая за свой собствен свят, който да завладявам. Никой не може да ми попречи. Дори и онзи носач преди малко би трябвало да има своите мечти.

За момент той опита да се освободи от тези идеи и да погледне обективно на положението си. Имаше своята сабя. Пътят на меча беше неговият път. Чудесно е да бъдеш един Хидейоши или Иеясу. Но времената вече не се нуждаеха от хора с точно техните умения. Иеясу беше приключил с всичко. Нямаше повече нужда от кървави войни. В Киото, проснат пред погледа му, животът вече не беше нещо рисковано.

Отсега нататък най-важното нещо за Мусаши щеше да бъде сабята му. А също и обществото на хората, които владееха сабята… В момент на вътрешна равносметка, той се почувства щастлив, че е успял да намери връзката между бойните изкуства и собствената му идея за величие.

Докато седеше, потънал в мисли, изпод скалата се показа лицето на носача. Той посочи Мусаши с бамбуковата си пръчка и извика:

— Ето го, там горе!

Мусаши погледна надолу, там, където носачите се щураха насам-натам и крещяха. Те започнаха да се изкачват към него. Изправи се и като се стараеше да не им обръща внимание, се заизкачва още по-нагоре. Но скоро разбра, че пътят му е препречен. Хванати за ръце и размахали прътове, внушителна група мъже беше оформила около него доста голям кръг. Мусаши хвърли един поглед през рамото си и видя, че хората зад него са спрели. Един от тях се ухили, показвайки зъбите си, и осведоми останалите, че Мусаши май гледа някаква табела или нещо подобно.

Мусаши, застанал близо до Хонгандо, наистина се взираше в една очукана от ветровете табелка, която висеше от напречната греда над входа на храма. Той беше неспокоен и се чудеше дали да не опита да ги сплаши с боен вик. Макар да знаеше, че бързо ще се справи с тях, нямаше смисъл да се разправя със сбирщина черноработници. Вероятно тук имаше някаква грешка. Ако наистина беше така, то те щяха рано или късно да се разпръснат. Той зачака търпеливо, четейки и препрочитайки думите на табелката: „Истински обет“.

— Ето я, идва! — извика един от носачите.

Започнаха да шушукат помежду си. Мусаши остана с впечатлението, че всички са изпаднали в някакво безумие. Дворът откъм западната страна на храма бързо се изпълни с хора — свещеници, поклонници и търговци напрягаха взор да видят какво става. С преливащи от любопитство лица, те наобиколиха кръга, който се беше оформил около Мусаши.

Откъм хълма Санен се чуваше ритмичната, уеднаквяваща стъпката песен на хора, носещи товар. Гласовете се приближаваха все повече и повече, докато двама мъже навлязоха в земите на храма. Носеха на гърбовете си възрастна жена и доста изморен на вид селски самурай.

Осуги енергично помаха с ръка.

— Така е добре — каза тя.

Носачът се наведе. Тя чевръсто скочи на земята и му благодари. Обърна се към чичо Гон:

— Този път няма да позволим да ни се изплъзне, нали?

Двамата бяха облечени и обути, като че ли възнамеряваха да прекарат остатъка от живота си на път.

— Къде е той? — попита Осуги.

Един от носачите отговори:

— Ето го там — и гордо посочи към храма.

Чичо Гон наплюнчи дръжката на сабята си и двамата се запромъкваха през кръга от хора.

— Пази си силите — предупреди го един от носачите.

— Изглежда доста жилав — добави друг.

— Просто се увери, че си се подготвил добре — посъветва трети.

Докато работниците окуражаваха и подкрепяха с думи Осуги, зрителите гледаха с тревога.

— Дали възрастната дама наистина се кани да предизвика ронина на дуел?

— Май така изглежда.

— Но тя е толкова стара! Дори помощникът й целият трепери! Сигурно имат сериозна причина, за да мерят силите си с толкова по-млад човек.

— Може би е някаква семейна кавга!

— Виж, виж това! Тя подкрепя мъжа! Някои от тези стари лелки наистина си ги бива, нали!

Един от носачите донесе на Осуги черпак вода. Тя отпи глътка и го подаде на чичо Гон, като му каза строго:

— А сега се опитай да не издаваш вълнението си, тъй като всъщност няма за какво да се тревожиш. Такедзо е лесен противник. Е, може и да е понаучил някоя хватка със сабята, но едва ли е кой знае колко добър. Просто се успокой!

Заставайки начело, тя се запъти право към централното стълбище на Хонгандо и седна на стъпалата, само на десет стъпки от Мусаши. Без да обръща внимание нито на него, нито на наблюдаващата я тълпа, тя извади броеницата си и, притворила очи, зашепна молитвата си. Заразен от религиозния й плам, чичо Гон сключи ръце и също започна да се моли.

Сцената имаше леко мелодраматичен привкус и един от зрителите захихика. Един от носачите рязко се обърна и каза предизвикателно:

— На кой му е толкова смешно? Тук няма нищо смешно, глупако! Старата дама е изминала целия път от Мимасака до тук, за да открие този безделник, който избягал с булката на сина й. Тя се молеше в храма всеки ден от два месеца насам, и ето че той най-после се появи.

— Тези самураи не са като нас — изрази мнението си друг носач. — На тази възраст старата дама би трябвало да си живее на спокойствие вкъщи и да се радва на внуци, а не като нея, да се опитва вместо сина си да отмъсти за обида, нанесена на семейството. Ако не друго, то поне заслужава уважението ни.

Трети се обади:

— Ние не я подкрепяме, само защото ни оставяше бакшиши. Какъв дух има тази жена! Макар и толкова възрастна, тя не се страхува от борбата. Казвам ви, трябва да й помогнем с всичко, което е по силите ни. Справедливо е да се помага на по-слабия! Ако тя загуби, нека ние се заемем с този ронин.

— Прав си! Нека го направим още сега! Не можем да стоим тук и да гледаме как се оставя да бъде убита.

Когато тълпата научи причините, които бяха довели Осуги тук, въодушевлението се покачи. Някои от зрителите започнаха да подканят носачите към действие.

Осуги прибра молитвената си броеница обратно в кимоното и из околностите на храма се понесе шепот.

— Такедзо! — извика високо тя, хванала с лявата си ръка късата сабя, висяща на пояса й.

Мусаши през цялото време наблюдаваше безмълвно. Дори когато Осуги го повика по име, по нищо не пролича, че е чул. Това лиши чичо Гон от самоконтрол, и той, застанал до Осуги, реши, че сега е момента да заеме положение за атака. Изпружи напред глава и нададе предизвикателен вик.

Мусаши отново не отговори. Не можеше. Просто не знаеше как. Припомни си предупреждението на Такуан, че може да налети на Осуги. Беше готов да я изхвърли напълно от съзнанието си, но беше прекалено развълнуван от приказките, които носачите разпространяваха сред тълпата. Нещо повече, беше му трудно да потисне отвращението си от омразата, която семейство Хониден таяха към него през цялото време. Всичко тръгна от нищо и никаква игра на самолюбие в село Миямото. От едно недоразумение, което лесно можеше да се изясни, стига само Матахачи да беше тук. Трябваше да решава какво ще прави тук и сега. Как да отговориш на предизвикателството на трепереща старица и самурай със сбръчкано лице? Мусаши стоеше безмълвен и недоумяващ.

— Погледнете го това копеле! Страх го е! — каза един от носачите.

— Дръж се мъжки! Дай на старата дама да те убие! — презрително подхвърли друг.

Абсолютно всички бяха на страната на Осуги.

Старата жена премигна с очи и поклати глава. После се обърна към носачите и ядосано им се озъби.

— Млъкнете! Искам от вас да ми бъдете свидетели. Ако и двамата бъдем убити, искам да изпратите телата ни обратно в Миямото. Иначе не ми трябват приказките ви, нито ми е нужна помощта ви!

Изтегли наполовина късата си сабя от ножницата и направи няколко крачки към Мусаши.

— Такедзо! — каза тя отново. — В селото винаги са те наричали Такедзо, така че защо не отговаряш? Чух, че си измислил чудесно ново име — Миямото Мусаши, нали? — Но за мен ти винаги ще си останеш Такедзо! Ха, ха, ха!

Набръчканият й врат се тресеше, докато се смееше. Очевидно се надяваше да съсипе Мусаши с думи, преди да извадят сабите.

— Да не мислиш, че ще ми попречиш да те преследвам, само като си смениш името? Какъв глупак! Боговете ме доведоха при теб, както и предполагах. Сега, да се бием! Ще видим дали ще занеса главата ти у дома, или ще успееш някак да се измъкнеш жив!

Чичо Гон, с треперливия си глас, също отправи своето предизвикателство.

— Изминаха четири дълги години, откакто ни опозори. Ние те търсихме през цялото това време. Сега молитвите ни тук, на Кийомидзудера, те изпратиха в ръцете ни. Може и да съм стар, но няма да загубя от такъв като теб! Приготви се да умреш!

Изваждайки сабята си, той извика на Осуги:

— Махни се оттук!

Тя се обърна към него с безумен поглед.

— Какво искаш да кажеш, стари глупако? Ти си този, който трепери.

— Няма значение! Бодхисатвите на храма ще ни закрилят!

— Прав си, чичо Гон. И дедите на рода Хониден също са с нас! Няма от какво да се боим!

— Такедзо! Излез напред и се бий!

— Какво чакаш?

Мусаши не помръдна. Той стоеше на мястото си като глухоням, втренчен в двамата старци и извадените им саби.

Осуги изкрещя:

— Какво става, Такедзо! Страх ли те е?

Тя се отдръпна встрани, готвейки се да нападне. Но внезапно се спъна в един камък и падна тежко напред, на ръце и колене почти в краката на Мусаши.

Тълпата занемя, само някой извика:

— Той ще я убие! Бързо, спасете я!

Чичо Гон само се беше втренчил в лицето на Мусаши, твърде объркан, за да предприеме нещо.

Старицата изненада всички, като прибра сабята си и се върна обратно при чичо Гон, където отново зае предизвикателна позиция.

— Какво става, безделнико? — извика Осуги. — Тази сабя в ръката ти само за украса ли служи? Не знаеш ли как се използва?

Лицето на Мусаши беше бледо като маска. Но най-накрая проговори с гръмовен глас:

— Не мога да го направя!

Той тръгна към тях. Изведнъж чичо Гон и Осуги отстъпиха.

— Къ-къде отиваш, Такедзо?

— Не мога да използвам сабята си!

— Спри! Защо не спреш и не се биеш?

— Казах ви! Не мога да я използвам!

Той продължи направо, без да поглежда нито надясно, нито наляво. Вървеше право през тълпата, без дори да кривне.

Осуги се окопити и изкрещя:

— Той си отива! Не му давайте да се измъкне!

Тълпата се сгъсти около него, но когато си мислеха, че са го хванали, установиха, че го няма. Объркването им нямаше граници. Очите им, отначало искрящи от изненада, постепенно се превърнаха в угаснали въгленчета на празните им лица.

Разпръсвайки се на по-малки групи, те продължиха до залез-слънце да търсят с настървение под пода на храмовите постройки и в гората изплъзналата им се жертва.

По-късно, когато хората заслизаха надолу по тъмните склонове на Санен и Чауан, един мъж се кълнеше, че е видял Мусаши да скача с лекотата на котка върху високата шест стъпки стена откъм западната порта и да се стопява в мрака.

Никой не повярва на думите му, а най-малко от всички Осуги и чичо Гон.