Ейджи Йошикава
Мусаши (39)

Изтънченият занаятчия

До деня на смъртта си бащата на Мусаши не престана да му напомня за неговия произход. „Може аз да съм само един селски самурай, казваше той, но ти никога не забравяй, че родът Акамацу е бил някога прочут и могъщ. Това трябва да ти дава сили и гордост.“

Тъй като и без друго беше в Киото, Мусаши реши да посети един храм на име Раканджи, в близост до който се намирала някога къщата на Акамацу. Родът бе от много отдавна западнал, но все пак бе възможно да намери в храма някакво свидетелство за своите предци. Дори това да не стане, може да запали малко тамян в тяхна памет.

След като стигна до моста Ракана над Долна Когава, Мусаши реши, че навярно е близо до храма. Беше чувал, че се намира малко по на изток от мястото, където Горна Когава почва да се нарича Долна Когава. Въпросите му към живеещите наоколо обаче не доведоха до нищо. Никой никога не беше чувал за такава постройка.

Върна се на моста, застана там и се загледа в бистрата, плитка вода, която течеше отдолу. Макар да не бяха минали толкова години от смъртта на Мунисай, храмът явно бе или преместен, или разрушен, без да остави ни следа, ни спомен.

Загледа се безучастно в бялата пяна, която ту се появяваше, ту изчезваше по повърхността на водата. Забеляза от едно тревясало място на левия бряг да капе кална вода и заключи, че тя идва от работилницата на някой майстор, който лъска саби.

— Мусаши!

Огледа се и видя старата монахиня Мийошу, която явно бе ходила по някаква работа и се връщаше.

— Колко мило, че идвате — възкликна тя, като си мислеше, че той е дошъл да ги навести. — Днес Коецу си е у дома. Ще се радва да ви види.

Тя го поведе през портата на една от близките къщи и прати един от прислужниците да повика сина й.

След като топло приветства госта, Коецу добави:

— Точно сега съм зает с лъскането на сабя по една важна поръчка, обаче по-късно ще можем надълго да си поговорим.

Мусаши с радост забеляза, че и майката, и синът се държаха приятелски и естествено, както първия път, когато ги срещна. Прекараха следобеда и вечерта в разговори и когато го поканиха да пренощува при тях, той прие. На следващия ден, докато показваше на Мусаши работилницата и му обясняваше как се лъскат сабите, Коецу го помоли да остане толкова дълго, колкото пожелае.

Къщата, с неподобаващо скромна порта, се намираше на един ъгъл югоизточно от развалините на Джисоин. В квартала имаше няколко къщи, собственост на братовчеди и племенници на Коецу, както и на други хора от същия занаят. Всички от рода Хонами живееха и работеха тук, също като големите поместни родове в миналото.

Хонами произлизаха от едно твърде известно воинско семейство и на времето бяха служители на шогуните Ашикага. При сегашното обществено разделение семейството се числеше към съсловието на занаятчиите, но ако ставаше дума за богатство и име, Коецу можеше да бъде взет за човек от самурайското съсловие. Той често се виждаше с висши благородници от двора и понякога биваше канен от Токугава Иеясу в крепостта Фушими.

Положението на Хонами не беше единствено по рода си. Повечето богати занаятчии и търговци по онова време — Суминокура Соан, Чая Широджиро и Хайя Шою, например — бяха от самурайско потекло. През управлението на шогуните Ашикага техните прадеди били натоварени с работа в занаятите и търговията. Успехът в тази област довел до постепенно скъсване на връзките с военната класа и тъй като частните им начинания станали доходоносни, те вече не били зависими от поземлената си рента. Макар строго погледнато общественото положение на такива хора да бе по-ниско от това на военните, те се ползваха с голямо влияние.

Щом станеше дума за делови работи, самурайското звание биваше повече във вреда, отколкото от полза. Да се числиш към простолюдието имаше определени предимства, най-вече това, че водиш уседнал живот. Когато започнеха сражения, едрите търговци се ползваха със закрилата и на двете страни. Наистина, понякога ги принуждаваха да правят военни доставки на ниски цени или съвсем безплатно, но те бяха вече свикнали да гледат на тази тегоба като на един вид данък, който плащат, за да не погинат притежанията им във военно време.

През войната Онин от 60-те и 70-те години на петнадесетото столетие, целият квартал около Джисоин беше срутен. Дори сега, когато садяха дървета, хората намираха ръждясали останки от саби и шлемове. Домът на Хонами беше един от първите, издигнати на това място след края на войната.

През двора течеше малък приток на Арисугава, който първо се виеше през четвърт акър зеленчукова градина, после се губеше в една горичка, за да се появи отново близо до кладенеца край предния вход на къщата. Едно поточе се отклоняваше към кухнята, друго — към банята, трето пък — към един прост, селски на вид чаен павилион, където използваха бистрата вода за чайната церемония. Реката доставяше също вода за работилницата, където старателно се излъскваха саби, изковани от прочути майстори като Масамуне, Мурамаса и Осафуне. Тъй като това бе свещено за семейството, над входа му беше опънато въже като в шинтоистко светилище.

Почти без Мусаши да забележи, изминаха четири дни и накрая той реши да си вземе довиждане. Преди още обаче да отвори дума за това, Коецу веднъж каза:

— Ние не правим много, с което да ви развличаме, но ако не се отегчавате, останете моля колкото пожелаете. В личната ми стая има различни стари книги и любопитни неща. Ако бихте искали да ги разгледате, те са на ваше разположение. След ден-два също ще изпичам няколко купички и чинийки за чай. Може би ще ви е интересно да погледате. Ще видите, че грънчарското изкуство е почти толкова интересно като сабите. Навярно бихте могли сам да изработите някой съд.

Трогнат от любезността на поканата и от уверението на своя домакин, че никой не би се обидил, ако той по някое време реши да си тръгне още на следващия ден, Мусаши си позволи да остане в дома за по-дълго и да се наслади на спокойната обстановка там. Далеч не се отегчаваше. Стаята на Коецу съдържаше книги на китайски и японски, рисувани свитъци от епохата Камакура, калиграфски произведения на стари китайски майстори и още дузина други неща, над които Мусаши с радост би могъл да се вдълбочава поотделно за цял ден. Особено го привлече една окачена в нишата картина. Наричаше се „Кестени“ и бе от художник от времето на династията Сун — Лиян-кай. Беше малка, около две педи на две и половина, и толкова стара, че беше невъзможно да се познае на каква хартия е нарисувана.

Мусаши седна и се взря в нея за повече от час. Най-сетне един ден отбеляза пред Коецу:

— Сигурен съм, че никой среден любител не би могъл да рисува картини като вашите, но се питам, дали дори аз не ще мога да нарисувам нещо толкова просто като това тук.

— Точно обратното е — отвърна му Коецу. — Всеки може да се научи да рисува толкова добре като мен, но в картините на Лиян-кай има дълбочина и извисеност на духа, каквито не могат да се получат просто с упражнения в изкуство.

— Наистина ли е така? — попита изненадан Мусаши.

Събеседникът му го увери, че не се шегува.

На листа нямаше нищо друго, освен една катерица, която гледа два паднали кестена, единият цепнат, другият — затворен. Изглеждаше, че животното иска да последва естествения си подтик и да изяде кестените, но се колебае заради бодлите. Тъй като рисунката беше нанесена много свободно с черно мастило, Мусаши я бе сметнал за неловка. Колкото повече я гледаше след разговора с Коецу обаче, толкова по-ясно виждаше, че художникът е бил прав.

Един следобед Коецу влезе при него и каза:

— Пак ли гледате картината на Лиян-кай? Изглежда тя много започна да ви харесва. Когато си тръгвате, навийте я и я вземете с вас. Бих искал да я имате.

Мусаши се възпротиви.

— Не бих могъл в никакъв случай да я приема. И без друго е достатъчно, че толкова дълго останах в дома ви. Та това трябва да е семейно наследство.

— Но на вас тя ви харесва, нали? — По-възрастният мъж се засмя доброжелателно. — Може да я вземете, ако искате. На мен настина не ми е нужна. Картините трябва да се притежават от хора, които наистина ги обичат и ценят. Сигурен съм, че така би искал и художникът.

— Щом така поставяте въпроса, аз не съм човек, който да притежава картина като тази. Да ви кажа истината, на няколко пъти си мислех, че би било хубаво да я имам, но ако стане така, какво ще правя с нея? Аз съм само един странстващ боец. Никога не се задържам дълго на едно място.

— Предполагам, ще ви пречи да носите навсякъде, където отивате, картина. На вашата възраст сигурно не желаете дори собствен дом, но аз смятам, че всеки трябва да има някакво място, което да смята за свое убежище, дори да не е нищо повече от някой прост навес. Без дом човек става самотен и някак почва да се чувства изгубен. Защо не съберете малко трупи и не си построите в някое тихо кътче на града малка къща?

— Никога не съм мислил за това. Иска ми се да пътувам до много далечни места, да стигна до най-далечния край на Кюсю и да видя как хората живеят под влияние на чуждата култура в Нагасаки. Горя от нетърпение да видя новата столица, която шогунът строи в Едо и големите планини и реки на северен Хонсю. Може би просто съм скитник по сърце.

— Вие в никакъв случай не сте единствен. Това е съвсем естествено, но трябва да избягвате изкушението да си мислите, че мечтите ви могат да се осъществят само на някое далечно място. Ако мислите така, ще пренебрегнете възможностите, които ви се предоставят тук и сега. Повечето млади хора, боя се, постъпват така и после са недоволни от живота си. — Коецу се засмя. — Обаче на бездействащ старец като мен не му е работа да поучава младите. Във всеки случай, не дойдох тук да говорим за това. Дойдох да ви поканя тази вечер да излезем навън. Били ли сте някога в квартала за развлечения?

— В квартала на гейшите ли?

— Да. Имам един приятел, казва се Хайя Шою. Въпреки възрастта си винаги ще намисли някоя и друга дяволия. Току-що получих от него бележка, с която ме кани да се срещнем тази вечер при улица Рокуджо и се питах дали бихте искал да дойдете.

— Не, не мисля.

— Ако наистина не искате, няма да настоявам, обаче смятам, че ще ви се стори интересно.

Мийошу, която се бе промъкнала мълчаливо и с очевиден интерес ги слушаше, се намеси в разговора:

— Мисля, че трябва да отидете, Мусаши. Това е възможност да видите нещо, което не познавате. Хайя Шою не е от тези хора, с които трябва да се държите сдържано и официално, а и смятам, че ще прекарате приятно. Идете при всички случаи!

Възрастната монахиня отиде до скрина и понечи да извади оттам кимоно и оби. Като правило по-старите хора винаги се стараеха да попречат на младите да пилеят времето и парите си в домове за гейши, но Мийошу изглеждаше сега така въодушевена, сякаш тя самата се готви да ходи някъде.

— Сега я да видим, кое от тези кимона ви харесва? — попита тя. — Това оби става ли?

Като продължаваше да бъбри, тя старателно подбираше облекло за Мусаши, сякаш той й е син. Избра лакирана кутийка за лекарства, къса сабя за украшение и обшита с брокат кесия, после извади няколко златни монети от сандъчето за пари и ги мушна в кесията.

— Е — каза Мусаши вече със съвсем лека неохота, — щом настоявате ще отида, но няма да ми подхожда целия този разкош. Ще нося това старо кимоно, с което съм сега. Спя в него, когато замръкна на открито. Свикнал съм с тази дреха.

— Тази няма да я бъде! — отвърна твърдо Мийошу. — На вас това може да не ви прави впечатление, но помислете за останалите хора. В онези хубави стаи ще изглеждате не по-добре от мръсна стара дрипа. Мъжете отиват там да се забавляват и да забравят грижите си. Искат да имат наоколо си красиви неща. Не смятайте това за гиздене, с което се опитвате да приличате на нещо, което не сте. Във всеки случай тези дрехи далеч не са толкова пищни като онези, които други мъже носят. Но са чисти и спретнати. А сега ги обличайте!

Мусаши се подчини.

Щом той се облече, Мийошу бодро отбеляза:

— Е, сега изглеждате много хубав.

Щом се наканиха да тръгват, Коецу отиде при домашния будистки олтар и запали на него една свещ. И той, и майка му бяха набожни последователи на сектата Ничирен.

Пред входа Мийошу остави два чифта сандали с нови върви. Докато ги обуваха, тя си прошепна нещо с един от слугите, който чакаше, за да затвори след тях входната врата.

Коецу каза довиждане на майка си, но тя бързо вдигна поглед към него и каза:

— Почакай само малко.

Лицето й се сбърчи в тревожно изражение.

— Какво има? — попита той.

— Този човек ми каза, че трима самураи с вид на побойници идвали току-що тук и говорили много грубо с него. Смяташ ли, че може да е нещо важно?

Коецу погледна въпросително Мусаши.

— Няма причина да се страхуваме — увери го този. — Сигурно са от дома Йошиока. Може да нападнат мен, но против вас нямат нищо.

— Един от помощниците в работилницата каза, че същото станало преди два дни. Бил само един самурай, обаче влязъл без покана в градината и надзърнал през живия плет към чайната, в посока на онази част на къщата, където сте настанен.

— Значи съм сигурен, че са хората от Йошиока.

— И аз така мисля — съгласи се Коецу и се обърна към треперещия слуга: — Какво казаха?

— Помощниците всички си бяха тръгнали и аз се канех да затворя вратата, когато тримата самураи изведнъж ме обкръжиха. Единият — много зъл вид имаше — извади от кимоното си някакво писмо и ми каза да го предам на госта, който е отседнал тук.

— Не каза ли „Мусаши“?

— Е, по-късно спомена за Миямото Мусаши. И каза, че Мусаши гостувал тук от няколко дни.

— А ти какво каза?

— Вие заръчахте да не казваме на никого за Мусаши и затова поклатих глава и отвърнах, че тук няма човек с такова име. Той се ядоса и ме нарече лъжец, обаче един от останалите — малко по-възрастен, с доволна усмивка на лицето — го успокои и каза, че ще намерят начин да предадат писмото право на човека. Не съм сигурен какво искаше да каже, но ми прозвуча като заплаха. Отдалечиха се към онзи там ъгъл.

— Коецу, вие вървете малко пред мен — помоли Мусаши. — Не искам да ви наранят или да се замесите в нещо заради мен.

— Няма нужда да се тревожите за мен — отвърна през смях Коецу, — особено пък ако сте сигурен, че това са хора от Йошиока. Ни най-малко не ме е страх от тях. Да вървим.

След като излязоха, Коецу провря обратно глава през малкия отвор във вратата и извика:

— Майко!

— Забрави ли нещо? — попита тя.

— Не, само си помислих, ако се тревожиш за мен, бих могъл да пратя при Шою някой да му каже, че не мога да дойда тази вечер.

— О, не. Повече ме е страх, че нещо може да се случи на Мусаши. Не мисля обаче, че той ще се върне, ако се опиташ да го разубедиш. Вървете и приятно прекарване!

Коецу настигна Мусаши и докато вървяха покрай брега на реката, му каза:

— Къщата на Шою е право надолу, на пресечката между Ичиджо и Хорикава. Той сега сигурно се приготвя, така че дайте да се отбием при него. Тъкмо по път ни е.

Още беше светло и приятно да се върви покрай реката, още повече че в този час, когато всеки е зает, те двамата бяха напълно свободни.

— Чувал съм името Хайя Шою, но наистина не знам нищо за него.

— Бих се изненадал, ако не сте чувал за него. Той е много известен майстор в стихотворните надпревари.

— А! Значи е поет.

— Поет е, но естествено не си изкарва хляба с писане на стихове. Произлиза от старо семейство на киотски търговци.

— Как е получил името Хайя?

— Това е занятието му.

— Какво продава?

— Името му означава „продавач на пепел“, а той това и продава — пепел.

— Пепел ли?

— Да, тя се използва за боядисване на платове. Това е доходна търговия. Той продава на тъкачески сдружения от цялата страна. В началото на епохата Ашикага търговията с пепел била под надзора на лице, назначено от шогуна, но по-късно била отстъпена на частни търговци. В Киото има три такива големи търговски къщи и тази на Шою е едната. Той самият, разбира се, не трябва да работи. Сега се е оттеглил и води спокоен живот. Погледнете ето там — можете да видите къщата му. Онази с хубавата порта.

Мусаши слушаше и кимаше, но вниманието му бе отвлечено от нещо особено в ръкавите му. Докато десният леко се появяваше на вятъра, левият въобще не помръдваше. Той мушна ръка вътре и извади нещо, което придържаше плата — добре боядисана връзка от алена кожа, като онези, които бойците използват да привързват ръкавите си, когато се сражават. „Мийошу, помисли си. Само тя може да я е поставила там.“

Обърна се и се усмихна на мъжете, които, както сега забеляза, се влачеха на разстояние зад тях, откакто двамата излязоха от улица Хонами.

Усмивката му изглежда предизвика у тях облекчение. Те си прошепнаха нещо и закрачиха с по-широки стъпки.

Като стигнаха до къщата на Хайя, Коецу чукна с мандалото по вратата и някакъв прислужник с метла в ръцете дойде да ги пусне вътре. Коецу вече беше минал вътре и вървеше през градината отпред, когато забеляза, че Мусаши не е с него. Обърна се назад към вратата и извика:

— Влезте, Мусаши. Няма защо да се колебаете.

В това време тримата самураи бяха наобиколили Мусаши и с вдигнати лакти посягаха към сабите си. Коецу не можа да разбере какво те му казаха, нито пък какво им отвърна той тихо.

Мусаши му каза да не го чака и Коецу с напълно спокоен глас отвърна:

— Добре, аз съм в къщата. Елате, щом си свършите работата.

— Не сме тук — обади се единият от мъжете, — да спорим дали сте избягал, за да се скриете, или не. Името ми е Отагуро Хьосуке. Аз съм един от Десетте майстора на сабята от дома Йошиока. Нося писмо от по-малкия брат на Сеиджуро, Деншичиро. — Извади писмото и го вдигна, за да може Мусаши да го види. — Прочетете го и ни дайте веднага отговора си.

Като разгъна небрежно листа, Мусаши бързо го прочете и отвърна:

— Приемам.

Хьосуке го изгледа с подозрение.

— Сигурен ли сте?

Мусаши кимна.

— Съвсем сигурен.

Безгрижието на техния противник изненада мъжете.

— Ако не спазите думата си, никога повече няма да можете да се покажете пред хората в Киото. Ние ще се погрижим за това!

Погледът, който Мусаши им хвърли, бе придружен от лека усмивка, но той не каза нищо.

— Задоволяват ли ви условията? Нямате много време на разположение да се подготвяте.

— Аз съм вече готов — отговори спокойно Мусаши.

— Тогава ще се видим с вас по-късно тази вечер.

Щом Мусаши понечи да мине през вратата, Хьосуке се приближи пак към него и попита:

— Тук ли ще бъдете до уреченото време?

— Не. Моят домакин ще ме води в квартала за развлечения до улица Рокуджо.

— Квартала за развлечения ли? — изненада се Хьосуке. — Е, значи, предполагам, ще сте или тук, или там. Ако закъснеете, ще пратя някой да ви вземе. Надявам се да не опитвате да ни излъжете.

Мусаши вече се бе обърнал с гръб и влизаше в градината пред дома. Тази стъпка го отведе в съвсем различен свят.

Свободно разхвърляните камъни с неправилна форма, по които стъпваше, изглеждаха така, сякаш самата природа ги е поставила по местата им. От двете им страни имаше влажни чимове папратообразен бамбук, смесени с по-високи бамбукови филизи, не по-дебел от четка за писане. След малко пред погледа му се показа покривът на главната къща, после входа отпред, една малка отделна постройка и група дървета в градината. Всичко това създаваше усещането за дълбока старост и дълга традиция. Високите борове около сградата загатваха за богатство и уют.

Чуваше шум от играта на топка, известна като кемари — меко неравномерно тупкане, каквото често се чува иззад стените на домовете на придворни благородници. Да завари нещо такова в жилището на търговец го изненада.

Влязъл в къщата, Мусаши бе отведен до една стая с изглед към градината. Влязоха двама прислужници с чай и сладки и единият осведоми гостите, че домакинът ще бъде при тях след малко. По държанието на слугите Мусаши можеше да познае, че са безупречно обучени.

— Доста хладно стана, след като залезе слънцето, нали? — промълви Коецу.

Искаше да помоли да затворят шоджито, но не го направи, тъй като му се стори, че Мусаши се наслаждава на гледката на сливовите цветове. Коецу също обърна поглед натам.

— Виждам, че около връх Хиеи има облаци — отбеляза той. — Навярно са от север. Не ви ли е хладно?

— Не, не особено — отвърна откровено Мусаши в спокойно неведение какво намеква събеседникът му.

Един слуга донесе свещник и Коецу се възползва от възможността да затвори шоджито. Мусаши започна да усеща духа на дома — мирен и предразполагащ. Отпусна се и се заслуша в смеещите се гласове от вътрешността на къщата. Порази го пълната липса на показност. Сякаш обзавеждането и обстановката бяха нарочно направени възможно най-прости. Можеше да си представи, че е в стаята за гости на някоя голяма селска къща.

Хайя Шою влезе в стаята и заяви:

— Съжалявам, че ви накарах толкова дълго да ме чакате.

Гласът му, открит, приятелски и младежки, беше пълната противоположност на мекия провлачен говор на Коецу. Тънък като жерав, той навярно бе десет години по-възрастен от своя приятел, обаче далеч по-жизнен от него. Щом Коецу му обясни кой е Мусаши, той възкликна:

— О, значи сте племенник на Мацуо Канаме? Познавам го много добре.

Шою трябва да се познава с чичо му посредством благородническия дом Коное, помисли си Мусаши, който започваше да усеща близките връзки между богатите търговци и придворните.

Без повече суетене пъргавият стар търговец се обърна към тях с думите:

— Сега да тръгваме. Имах намерението да идем, докато е още светло, за да се поразходим. След като вече се стъмни, най-добре да повикаме паланкини. Този млад човек, допускам, ще дойде с нас.

Носилата бяха повикани и тримата потеглиха, Шою и Коецу отпред, Мусаши — зад тях. За първи път се возеше в такова нещо.

Докато стигнат до манежа Янаги, носачите вече се бяха запъхтели.

— Ох, студено е — оплака се един.

— Вятърът направо пронизва, а?

— А казват, че било пролет!

Трите им фенера се люлееха напред-назад и пламъчетата им трепкаха от вятъра. Тъмните облаци над града даваха заплашителни признаци за още по-лошо време до края на нощта. От другата страна на манежа светлините на града сияеха замайващо. На Мусаши му се стори, че голям рояк светулки весело просветва на хладния, свеж вятър.

— Мусаши! — извика Коецу от паланкина в средата. — Ето там отиваме. Голямо преживяване е да видите изведнъж нещо такова, а?

Той обясни, че допреди три години кварталът за развлечения бил на улица Ниджо, близо до двореца. После придворният управител Итакура Кацушиге накарал да го преместят, понеже пеенето и пиянската врява пречели. Добави, че целият квартал сега цъфтял и от тези светлинки тръгвали всички нови моди в страната.

— Може почти да се каже, че тук се е родила цяла нова култура. — Коецу млъкна за миг, заслуша се и продължи: — Нали чувате? Свиренето и песните?

Това бе музика, която Мусаши никога преди не беше чувал.

— Инструментът е шамисен. Това е подобрение на един триструнен инструмент, донесен от островите Рюкю. Специално за него, тук, в този квартал запазил старото си име — Янагимачи, Града на върбите. Върбите по начало се свързваха с пиенето и леките развлечения.

В заведението, където влязоха, Коецу и Шою бяха отдавна познати. Поздравите към тях бяха угоднически и все пак шеговити, скоро стана ясно, че тук те използват прякори — „актьорски имена“, така да се каже. Коецу беше познат като Мидзуочи-сама, господин Падаща вода — заради потоците, които пресичат двора му. Шою беше Фунабаши-сама, господин Лодкарски мост — заради някакъв плаващ мост в близост до къщата му.

Ако станеше редовен посетител, Мусаши със сигурност скоро щеше да се сдобие с прозвище. В тази страна на желанията малцина употребяваха своето истинско име. Хаяшия Йоджибей бе само прякор на собственика на дома, който сега посещаваха, и при все това най-често той биваше наричан Огия, по името на самото заведение. Заедно с Кикьоя това бе един от двата най-известни домове в квартала. Всъщност това бяха единствените два, които се ползваха с името на безупречно първокласни. Първата красавица на Огия беше Йошино Даю, а нейна съперница в Кикьоя — Мурогами Даю. И двете дами се ползваха в града със слава, с която можеше да се мери само тази на най-могъщите даймио.

Макар упорито да се стремеше да не отвори уста от учудване, Мусаши бе удивен от изискаността на обстановката, която се приближаваше до тази на най-пищните дворци. Украсен с летви таван, красиво изрязани напречни греди по него, изискани извити перила, грижливо поддържани вътрешни градини — всичко беше празник за окото. Погълнат от картината върху една изрисувана дървена врата, Мусаши не забеляза, че другарите му са тръгнали напред, докато Коецу не се върна да го потърси.

Светлината на лампите превърна посребрените врати в стаята, където влязоха, в течна мъгла. От едната страна се излизаше в градина в стила на Кобори Еншу, с грижливо минат с гребло пясък и подредени камъни, напомнящи изглед от китайските планини, какъвто може да се види в някоя картина от времето на династията Сун.

Шою се оплака от студа и като се попрегърби, седна на една възглавница. Коецу също седна и подкани Мусаши да направи същото. Скоро пристигнаха прислужнички с топло саке.

Като видя, че чашата, предназначена за Мусаши, е изстинала, Шою започна да настоява.

— Изпийте това, млади човече — каза той, — и си вземете нова чаша.

След като това се повтори като припев два или три пъти, държанието на Шою почна да граничи с грубост.

— Кобосацу! — обърна се той към едно от момичетата, които поднасяха пиенето. — Накарайте го да пие! Вие, Мусаши! Какво ви има? Защо не пиете?

— Пия — възрази Мусаши.

Старецът вече се бе позамаял.

— Ами, не се справяте много добре. Няма дух у вас.

— Не съм голям пияч.

— Значи искате да кажете, че не сте силен и със сабята, така ли?

— Може и това да е вярно — отвърна кротко Мусаши и обърна обидата на шега.

— Ако се тревожите, че пиенето може да навреди на обучението ви или да ви извади от равновесие, или да отслаби силата на волята ви, или да ви попречи да си спечелите славно име, значи нямате кураж за боец.

— О, не е заради това. Има само една малка трудност.

— И каква ще да е тя?

— Приспива ми се от него.

— Е, можете да си легнете тук или където и да било на това място. Никой няма да има нещо против. — Като се обърна към момичетата, той добави: — Младият човек се бои, че ако пие, ще го хване дрямка. Ако му се приспи, сложете го да си легне!

— О, с голямо удоволствие! — отвърнаха в хор те и лукаво се усмихнаха.

— Ако си легне, ще трябва някой да го топли в леглото. Коя да бъде, Коецу?

— Коя ли наистина? — отвърна небрежно Коецу.

— Не може да е Сумигику Даю — тя ми е женичката. А вие самият няма да искате да е Кобосацу Даю. Остава Корокато Даю. Хм, и тя не става. С нея много трудно се разбира човек.

— Няма ли Йошино Даю да се справи добре? — попита Коецу.

— Точно така! Точно тя е! Дори нашият неохотен гост ще трябва да остане доволен от нея. Чудя се защо не е сега тук. Някоя да иде да я повика. Искам да я покажа на този млад самурай тук.

Сумигику се възпротиви.

— Йошино не е като нас останалите. Тя има много клиенти и няма да дотича просто на нечие повикване.

— О, да — за мен ще го направи! Кажете й, че съм тук и ще дойде, с когото и да се случи да е била по това време. Идете я повикайте! — Шою се облегна назад, огледа се и извика на младите момичета, които обслужваха куртизанките и сега свиреха в съседната стая: — Риня там ли е?

Обади се самата Риня.

— Елате тук за малко. Нали ти обслужваш Йошино Даю? Тя защо не е тук? Кажи й, че е дошъл Фунабаши и че трябва веднага да дойде. Ако я доведеш със себе си, ще ти дам подарък.

Риня изглеждаше малко озадачена. Тя широко отвори очи, но след миг даде знак, че е разбрала. Вече даваше признаци, че от нея ще стане голяма красавица и бе почти сигурно, че през следващото поколение тя ще е наследницата на прочутата Йошино. Сега обаче бе само на единадесет години. Едва излязла във външния коридор и плъзнала след себе си вратата, тя плесна с ръце и високо извика:

— Унеме, Тамами, Итоносуке! Погледнете насам!

Трите момчета изтичаха навън, запляскаха с ръце и завикаха весело, радостни, че навън е паднал сняг.

Мъжете погледнаха, за да открият причината на оживлението и като се изключи Шою, видът на младите момичета им се стори забавен. Те оживено бъбреха и обсъждаха дали снегът ще се задържи до сутринта. Риня забрави за задачата си и се спусна в градината да си играе в снега.

Нетърпелив, Шою прати една от куртизанките да потърси Йошино Даю.

Тя се върна и прошепна в ухото му:

— Йошино каза, че повече от всичко би искала да дойде при вас, но гостът й няма да позволи това.

— Няма да позволи! Това е нелепо! Другите жени тук може насила да изпълняват желанията на клиентите си, обаче Йошино може да прави каквото си поиска. Или тя напоследък се оставя да я продават за пари?

— О, не. Но гостът, с когото тя е тази вечер, е особено своенравен. Всеки път когато тя каже, че би искала да си тръгне, той все по-упорито настоява тя да остане.

— Хм. Предполагам, никой от нейните клиенти въобще не иска тя да си тръгва. С кого е тя тази вечер?

— С господаря Карасумару.

— Господаря Карасумару ли? — повтори Шою с насмешлива усмивка. — Той сам ли е?

— Не.

— С някой от обичайните си другари ли е дошъл?

— Да.

Шою се плесна по коляното.

— Това може да се окаже интересно. Снегът е хубав, сакето е добро и стига само да имахме Йошино, всичко щеше да е превъзходно. Хайде да напишем на негово височество писмо, Коецу. Вие, госпожице, ми донесете мастилница и четка.

Щом момичето остави пособията за писане пред Коецу, той попита:

— Какво да пиша?

— Добре ще е някое стихотворение. Немерена реч също става, но мерена ще е по-добре. Господарят Карасумару е един от нашите най-прославени поети.

— Не съм сигурен, че знам как да започна. Я сега, искаме стихотворението да го убеди да ни отстъпи Йошино, нали така?

— Точно.

— Ако стиховете не са добри, няма да го накарат да си промени мнението. Добри стихове не се пишат лесно на един дъх. Защо вие не напишете първите редове, а аз ще допълня останалото?

— Хмм. Да видим какво може да се направи.

Шою взе четката и написа:

В скромната ни хижа

нека дойде това черешово дръвче,

дръвчето от Йошино.

— Дотук добре — отбеляза Коецу и написа:

Цветовете потрепват от студ

сред облаците над планината.

Шою остана извънредно доволен.

— Превъзходно! — възкликна той. — Това трябва да стигне за негово височество и благородните му придружители — „хората над облаците“. — Грижливо сгъна листа и докато го подаваше на Сумигику, строго каза: — Останалите момичета нямат, струва ми се, достолепен вид като вашия, затова ви определям за пратеник при господаря Канган. Ако не бъркам, с това име е познат той в тази сграда.

Прозвището, което значеше „Студена планинска канара“, намекваше за високото положение на господаря Карасумару.

Сумигику не се бави дълго.

— Ето, моля, отговора на господаря Канган — каза тя и почтително постави пред Шою и Коецу една пищно украсена кутия за писма.

Те погледнаха кутията, която им се стори много тържествена и после се спогледаха. Това, което започна като малка шега, започваше да приема по-сериозно измерение.

— Бога ми — заяви Шою. — Следващия път трябва да сме по-внимателни. Трябва да сме ги изненадали. Със сигурност не са можели да знаят, че тази вечер ще сме тук.

Все още с надеждата за положителен отговор, Шою отвори кутията и разгъна листа с отговора. За своя изненада, не видя нищо освен бежова хартия, без нищо написано.

Като си мислеше, че трябва да е изпуснал нещо, той се огледа за втори лист, после пак надзърна в кутията.

— Какво значи това, Сумигику?

— Нямам представа. Господарят Канган ми подаде кутията и ми каза да ви я предам.

— Той на магарета ли се опитва да ни направи? Или стихотворението ни е било прекалено умно за него и сега вдига бяло знаме, за да се предаде?

Шою имаше навика да тълкува нещата така, както му угажда, обаче този път изглежда не беше сигурен в себе си. Подаде листа на Коецу и попита:

— Как разбирате вие това?

— Смятам, че очаква от нас да го прочетем.

— Да прочетем празен лист ли?

— Явно това трябва да се тълкува някак си.

— Така ли? И какво въобще може да значи?

Коецу за миг се замисли.

— Сняг… снегът покрива всичко.

— Хмм. Може да сте прав.

— В отговор на нашата молба за черешово дръвче от Йошино това би могло да значи:

Ако гледате снега

и напълните чаши със саке,

дори и без цветя…

— С други думи, той ни казва, че тъй като тази вечер вали сняг, трябва да забравим за любовта, да отворим вратите и пиейки да се наслаждаваме на гледката. Или поне такова е моето тълкуване.

— Колко неприятно! — възкликна с негодувание Шою. — Нямам намерение да пия като страхливец. Нито пък ще седя тук и ще мълча. Все ще намерим начин да пресадим дръвчето от Йошино в нашата стая и да се порадваме на цветовете му.

Възбуден от мисълта, той облиза устните си с език.

Коецу му подметна нещо закачливо с надеждата да го успокои, но Шою продължаваше да настоява пред момичетата да доведат Йошино и дълго време отказваше да смени темата. Макар упорството да не осигури изпълнение на неговото желание, той стана накрая забавен и момичетата се затъркаляха по пода от смях.

Мусаши тихо стана от мястото си. Избра добро време. Никой не забеляза как си тръгва.