Ейджи Йошикава
Мусаши (74)

Лисицата

— Това Кобикичо ли е?

Въпреки неколкократните уверения, Йори още продължаваше да се съмнява. Единствените светлини, които се виждаха по широкото празно пространство, бяха от набързо издигнати, малобройни и разпръснати бараки на дърводелци и зидари. Отвъд тях в далечината успяваше бегло да различи пенещите се в залива бели вълни.

Край реката имаше купчини камъни и греди, и макар Йори да знаеше, че по цял Едо постройките никнат с бясна бързина, стори му се невероятно господарят Ягю да построи жилището си на място като това.

„Сега накъде?“, помисли си отчаян, като седна на някакви дъски. Нозете му бяха уморени и пареха. За да ги охлади, пошава с пръсти в росната трева. Скоро умората отмина и потта изсъхна, но настроението му въобще не се оправи.

— За всичко е виновна онази старица там в хана — промърмори си. — Не знаеше какво приказва.

С лекота вече бе забравил колко време сам прекара в зяпане из квартала с театрите в Сакаичо.

Часът бе късен и наоколо нямаше никой, когото да помоли да го упъти. Ала възможността да прекара нощта в тази непозната околност предизвика у него безпокойство. Преди да съмне, трябваше да изпълни заръката и да се върне в странноприемницата, дори това да значи да събуди някой от работниците.

Щом стигна до най-близката барака, където се виждаше светлина, видя някаква жена с вързана като шал около главата стиска тръстика.

— Добър вечер, леличко — поздрави момчето невинно.

Жената го сбърка с помощника в близката пивница, изгледа го ядосана и изсумтя:

— Ти ли, а? Нали ти хвърли камък по мен и после избяга, калпазанин такъв?

— Не съм бил аз — възрази Йори. — Никога не съм ви виждал по-рано.

Жената колебливо се приближи към него, после избухна в смях.

— Не — каза, — не си бил ти. Какво прави хубаво момченце като тебе тук по това време?

— Пратиха ме да свърша една работа, обаче не мога да намеря къщата, която търся.

— Чия къща е?

— На господаря на Таджима, Ягю.

— Ти шегуваш ли се? — засмя се тя. — Господарят Ягю е даймио и учител на шогуна. Да не мислиш, че ще отвори портата си точно за теб? — Тя отново се засмя. — Ти познаваш навярно някой от прислугата?

— Нося едно писмо.

— За кого?

— За един самурай на име Кимура Сукекуро.

— Трябва да е някой от служителите му. Обаче толкова си смешен — говориш за господаря Ягю, все едно лично го познаваш.

— Искам само да предам това писмо. Ако знаете къде е къщата, кажете ми.

— От другата страна на рова е. Щом минеш по онзи там мост, си право пред дома на господаря Кии. Следващата къща е на господаря Кьогоку, после — на господаря Като, след нея — на господаря на Суо, Мицудайра. — С вдигнати пръсти жената броеше солидните сгради на отсрещния бряг. — Сигурна съм, че следващата трябва да е онази, дето търсиш.

— Ако пресека рова, още ли ще съм в Кобикичо?

— Естествено.

— Ама съм глупав…

— Хайде сега, не се приказва така. Хм-м, такова хубаво момче ми се виждаш. Ще дойда с теб и ще ти покажа дома на господаря Ягю.

Тя тръгна пред него. На Йори жената доста му заприлича на призрак.

Бяха по средата на моста, когато някакъв мъж, който вървеше срещу тях, се отърка в ръкава й и подсвирна. Лъхаше силно на саке. Преди Йори да разбере какво става, жената се извърна и тръгна към пияния.

— Аз ви познавам — изчурулика тя. — Недейте ме подминава просто така.

Улови мъжа за ръкава и тръгна към едно място, откъдето можеха да слязат под моста.

— Пуснете ме — настоя онзи.

— Не ти ли се иска да дойдеш с мен?

— Без пари съм.

— О, не ме е грижа — Прилепила се към мъжа като пиявица, тя погледна назад към стреснатото лице на Йори и добави: — Ти сега тичай. Имам работа с този господин.

Йори изненадан гледаше как двамата се дърпат взаимно напред-назад. След няколко минути жената изглежда взе надмощие и те се изгубиха под моста. Все така озадачено, момчето отиде до перилото и погледна надолу към тревясалия бряг.

Жената вдигна поглед, извика:

— Тъпак! — и хвана един камък.

Като преглътна тежко, Йори избегна с приклякване удара и се понесе към долния край на моста. През всичките години в голата равнина Хотенгахара не бе виждал нищо по-плашещо от ядосаното бяло лице на тази жена в тъмното.

От другата страна на реката се озова пред някакъв склад. До него имаше ограда, после още един склад, нова ограда и така до края на улицата.

— Това трябва да е — каза си, щом стигна до петата постройка.

На чистата, измазана в бяло стена имаше герб във формата на двуостра женска шапка. Това, както Йори знаеше от думите на една разпространена песен, бе семейният герб на Ягю.

— Кой е там? — поиска да научи някакъв глас иззад портата.

Толкова високо, колкото му стигаше дързостта, Йори обяви:

— Ученик съм на Миямото Мусаши. Нося писмо.

Пазачът каза няколко думи, които момчето не можа да схване. В портата имаше вратичка, през която, без да бъдат отваряни големите крила, можеха да влизат и излизат хора. След няколко мига тя бавно се открехна и мъжът подозрително попита:

— Какво правиш тук по това време?

Йори вирна писмото в лицето на пазача.

— Моля ви, предайте това заради мен. Ако има отговор, аз ще го взема.

— Хм-м — замисли се човекът, като взимаше писмото. — Това е за Кимура Сукекуро, нали така?

— Да, господине.

— Той не е тук.

— Къде е?

— В къщата в Хигакубо.

— А? Всички ми казваха, че къщата на господаря Ягю е в Кобикичо.

— Така казват хората, обаче тук има само складове — ориз, дървесина и разни други неща.

— И господарят Ягю не живее тук ли?

— Точно така.

— Колко път има до това другото място — Хигакубо?

— Доста далеч е.

— Къде точно?

— На хълмовете извън града, в село Адзабу.

— Никога не съм го чувал — въздъхна разочарован Йори, но чувството за отговорност му попречи да се откаже. — Ще можете ли да ми начертаете карта, господине?

— Не ставай глупав. Дори да знаеш пътя, ще ти трябва цяла нощ, за да стигнеш дотам.

— За мен е без значение.

— В Адзабу има много лисици. Нали не искаш някоя лисица да те омагьоса?

— Не.

— Добре ли познаваш Сукекуро?

— Моят учител го познава.

— Виж какво ще ти кажа. Бездруго е толкова късно — защо не поспиш малко в хамбара ей там и да тръгнеш сутринта?

 

 

— Къде съм? — възкликна Йори, като потърка очи.

Скочи на крака и изтича навън. От следобедното слънце му се зави свят. Примижал срещу ярките му лъчи, отиде до портата, където пазачът ядеше обяда си.

— Значи събуди се накрая?

— Да, господине. Ще можете ли сега да ми начертаете карта?

— Ти ли си се разбързал, поспаланко? Я вземи първо да хапнеш нещо. Има достатъчно и за двама ни.

Докато момчето дъвчеше и преглъщаше, пазачът нахвърли грубо една карта и му обясни как се стига до Хигакубо. Двамата се наядоха едновременно и Йори, въодушевен от важността на поръчението си, се понесе в бяг напред, без и да помисли, че Мусаши може да се тревожи от отсъствието му в хана.

Бързо мина през оживените улици, докато стигна в близост до крепостта Едо, където помежду кръстосаните, пълни с вода ровове се издигаха домовете на големите даймио. Огледа се и в същото време забави крачка. Водата бе задръстена от товарни лодки. Каменните зидове на самата крепост бяха наполовина покрити с дървено скеле, което отдалеч напомняше бамбуковите решетки, върху които отглеждат виещи се цветя.

Отново се забави на едно широко и равно място, наречено Хибия, където скърцането на длетата и чукането на брадвите се сливаше в разногласен химн в чест на могъществото на шогуната.

Йори спря. Остана като омагьосан от вида на строежа — работниците, които теглеха големи камъни; дърводелците с техните рендета и триони и самураите, гордите самураи, които важно надзираваха всичко това. Как му се искаше да порасне и да стане като тях!

От гърлата на мъжете, които носеха камъните, се понесе сладострастна песен:

Ще берем цветята

в полята на Мусаши —

— тинтява и камбанки,

диви цветове, пръснати

в смес и безпорядък.

А красивото момиче

— цветето, което

не ще можеш да откъснеш,

влажно от росата

— от него само твоят

ръкав ще се намокри,

като от капещи сълзи.

Момчето стоеше на място, пленено от песента. Преди да се е осъзнало, водата в каналите вече се червенееше и до ушите му стигна вечерният грак на враните.

— Ох, не — слънцето почти залязва — скара се той на себе си.

Завтече се напред и известно време се носеше с пълна скорост, без да обръща внимание на нищо друго освен на картата, която му нарисува пазачът. Преди да усети, вече качваше пътеката нагоре по хълма Адзабу, така гъсто обрасла от двете страни с дървета, че наоколо бе тъмно като в полунощ. Веднъж стигнал догоре обаче, видя, че макар и ниско над хоризонта, слънцето още е на небето.

На самия хълм почти нямаше къщи, тъй като Адзабу се състоеше просто от няколко ниви и селски жилища, пръснати в долината под него. Застанал сред полето от трева и прастари дървета, заслушан в бълбукането на потока надолу по склона, Йори усети как умората му отстъпва пред непривична свежест. Смътно съзнаваше, че мястото, на което се намира, е историческо, макар да не знаеше заради какво. Всъщност, това бе тъкмо мястото, откъдето произлезли големите военни родове на миналото — и Тайра, и Минамото.

Дочу гръмките удари на барабан, от онези, каквито често използват на шинтоистките празници. Сред гората надолу по хълма се виждаха дебелите кръстосани греди по билото на покрива на някакво светилище. Йори почти се досети, че това е Великото светилище в Иигура, за което е чел — прочутата постройка, посветена на слънчевата богиня от Исе.

Светилището далеч се различаваше от огромната крепост, която видя преди малко, че дори и от внушителните порти на домовете на даймио. В простотата си почти не се открояваше сред селските къщи наоколо и на Йори му се видя чудновато, че хората говорят с по-голяма почит за семейство Токугава, отколкото за най-святото от божествата. „Значи ли това, че Токугава са по-велики от богинята на слънцето?, зачуди се той. Ще трябва, като се върна, да питам Мусаши.“

Извади картата си и се вдълбочи в нея, огледа се и пак заби поглед надолу. Още нямаше и следа от дома на Ягю.

Вечерната мъгла, която се плъзгаше над земята, създаде някакво странно впечатление. Бе забелязвал нещо подобно и по-рано, когато в стая със затворено шоджи светлината на залязващото слънце пада върху оризовата хартия и докато вън се смрачава, вътре става сякаш по-светло. Естествено, това е просто зрителна измама по здрач, но сега Йори я усети така силно, че се наложи да потрие очи, като че за да прогони главозамайването си. Знаеше, че не сънува и подозрително се огледа наоколо.

— Ах, копеле крадливо — извика, като се хвърли напред и рязко изтегли сабята си.

Със същото движение я заби в кичур висока трева пред себе си.

Една лисица с болезнен вик изскочи от скривалището си и се понесе встрани. По опашката й лъскаше кръв от порязаното място в задницата.

— Дяволско изчадие!

Йори се спусна в решително преследване и макар лисицата да бе бърза, той също се показа такъв. Щом куцащото животно се препъна, той се метна отгоре му, уверен в победата си. Лисицата обаче ловко се изплъзваше и колкото и бързо момчето да нанасяше ударите, тя всеки път успяваше да ги избегне.

Още като пеленаче Йори бе слушал безброй приказки, които без сянка на съмнение доказваха, че лисиците имат способността да омагьосват хора и да вселяват в тях духа си. Обичаше повечето останали животни, дори дивите свине и шумните язовци, но лисици мразеше. Също и се боеше от тях. Реши, че случайната среща сред тревата с това лукаво животно може да значи само едно — вината, че се е загубил, е на лисицата. Убеден бе, че това коварно и подло създание от снощи го е следило и само преди мигове е хвърлило върху му своето зловредно заклинание. Ако не го посече сега, то със сигурност пак ще го омагьоса. Йори бе готов да преследва своята жертва до края на света, но лисицата подскочи по ръба на една урва и се изгуби в гъсталака.

По цветовете на кучешката коприва и традесканцията лъщеше роса. Изтощен и с пресъхнало гърло, Йори се отпусна на земята и облиза влагата от едно ментово листо. Раменете му тежко се повдигаха. Най-сетне си пое дъх и от челото му обилно потече пот. Сърцето му лудо биеше.

— Къде се дяна? — зачуди се с остър и едновременно сподавен глас.

Ако лисицата наистина е изчезнала, толкова по-добре, обаче Йори не знаеше на какво да вярва. Тъй като рани животното, струваше му се, че то със сигурност по един или друг начин ще си отмъсти. Примирил се с това, той остана да седи неподвижно и зачака.

Тъкмо когато започваше да се успокоява, до ушите му достигна някакъв зловещ шум. Отвори широко очи и се огледа.

— Това е лисицата, сигурен съм — каза си и веднага се приготви да се зашити против магията.

Стана бързо и навлажни веждите си със слюнка — хитрост, която, смяташе се, противодейства на лисичето коварство.

Недалеч от него от вечерната мъгла изплува жена с полузакрито с прозирна коприна лице. Бе яхнала странично един кон. Юздите висяха леко преметнати отпред на седлото. Самото то бе направено от лакирано дърво, обложено със седеф.

„Превърнала се е на жена“, помисли си Йори. Дори с усилие на въображението не можеше да приеме това забулено видение, което свири на флейта и тъмно се очертава в редките лъчи на вечерното слънце, за създание от този свят.

Приклекнал като жаба в тревата, Йори чу някакъв отвъден глас да вика:

— Оцу!

Сигурен беше, че идва от някоя от другарките на лисицата.

Ездачката почти бе стигнала до мястото, където пътят се отклоняваше на юг и горната част на тялото й светеше в червеникав блясък. Слънцето потъваше обрамчено от облаци зад хълмовете на Шибуя.

Ако я убие, ще може да я разобличи като лисица. Йори стисна по-здраво сабята и се изпъна, мислейки си: „Хубаво, не знае, че се крия тук.“ Като всички, на които е известна истината за лисиците, Йори подозираше, че духът на животното ще да е разположен няколко педи по-назад от привидното му човешко превъплъщение. Преглътна тежко в очакване сянката да продължи и да свърне на юг.

Щом обаче конят стигна до завоя, жената спря да свири, сложи флейтата си в един платнен калъф и я мушна в своето оби. Вдигна булото и с търсещ поглед се огледа наоколо.

— Оцу! — извика пак гласът.

Радостна усмивка се появи на лицето й и тя отвърна:

— Тук съм, Хього. Тук горе.

Йори видя по пътя от долината да се качва някакъв самурай.

— О, не! — пое си той дъх, забелязвайки, че мъжът ходи с леко накуцване.

Няма съмнение — ето това е лисицата, която рани! Преобразила се е не на красива изкусителка, а на хубав самурай. Видението хвърли Йори в ужас. Той потрепери силно и се подмокри.

След като размени няколко думи с жената, самураят улови коня за юздечката и го поведе право покрай мястото, където се криеше Йори.

„Сега е времето“, реши момчето, но тялото не пожела да му се подчини.

Самураят забеляза лекото раздвижване и се озърна, при което неговият поглед падна право върху вкамененото лице на Йори. Блясъкът в очите му изглеждаше по-ярък от ръба на залязващото слънце. Йори се просна по очи и зарови лице в тревата. Никога през всичките свои четиринадесет години не бе изпитвал такъв ужас.

Хього, който не видя в момчето нищо застрашително, продължи нататък. Склонът беше стръмен и за да придържа коня, трябваше да се приведе назад. Погледна Оцу през рамо и внимателно попита:

— Защо се забавихте толкова? Много дълго време ви нямаше, за да сте яздили само до светилището и обратно. Чичо се притесни и прати да ви потърся.

Без да отвърне нищо, Оцу скочи от коня на земята.

Хього спря.

— Защо слизате? Нещо не е наред ли?

— Не, обаче не подобава на жена да язди, докато мъжът върви пеш. Хайде и двамата да вървим. Можем да водим коня заедно.

Тя застана от другата страна на животното. Спуснаха се в притъмняващата долина и минаха покрай една табела с надпис: „Монашеска школа Сендаен на дзен-ордена Содо“. Небето се изпълваше със звезди и в далечината се дочуваше река Шибуя, която делеше долината на Северна Хигакубо и Южна Хигакубо. Тъй като основаното от монаха Ринацу училище бе разположено на северния склон, тамошните свещеници понякога биваха наричани „северните люде“. „Южни люде“ пък бяха мъжете, изучаващи саблен бой при Ягю Муненори, чийто дом бе точно от другата страна на реката.

Като любимец на Ягю Секишусай между неговите синове и внуци, Ягю Хього се радваше на особено положение между „южните люде“. Заслужил бе слава и самостоятелно. На двадесет години прочутият военачалник Като Кийомаса го повика да получи длъжност в крепостта Кимамото в областта Хиго, с възнаграждение от хиляда и петстотин крини ориз. За толкова млад човек това бе нечувано, но след битката при Секигахара Хього почна да се чувства обременен от своето положение заради опасността да бъде принуден да вземе страна в спора между рода Токугава и Осака. Преди три години, като използва за предлог болестта на дядо си, той бе временно освободен от Кимамото и се върна в Ямато. После, казвайки, че има нужда от още обучение, известно време пътува по страната.

Двамата с Оцу попаднаха един на друг случайно предишната година, когато Хього гостуваше при чичо си. В течение на повече от три години преди това Оцу бе водила несигурно съществуване, без така и да успее да избяга от Матахачи, който навсякъде я мъкнеше със себе си и без колебание уверяваше своите възможни работодатели, че му е съпруга. Стига да имаше желание да почне работа като чирак при някой дърводелец, мазач или каменоделец, би могъл да си намери място още в деня, когато пристигнаха в Едо, но Матахачи предпочиташе да си въобразява, че двамата могат заедно да захванат нещо по-леко — тя например да стане домашна прислужница, а той — чиновник или счетоводител.

Като не намери желаещи да се възползват от неговите услуги, двамата успяваха да се препитават, вършейки какво ли не. С течение на месеците Оцу, с надеждата да успокои бдителността на своя мъчител, му се покоряваше във всичко с изключение на това да му отдаде тялото си.

После, докато един ден се движеха по улицата, попаднаха на шествие на някакъв даймио. Заедно с всички останали се дръпнаха настрана от пътя и заеха подобаващо почтителна поза.

Паланкините и покритите с лак сандъци носеха герба на Ягю. Оцу вдигна поглед, колкото да види това и сърцето й се изпълни със спомени за Секишусай и щастливите дни в крепостта Коягю. Защо само не може да се върне сега в тази мирна земя на Ямато! С Матахачи до себе си можеше само с празен поглед да се взира в отминаващите хора и коне.

— Оцу, не сте ли това вие?

Коничната плетена шапка бе заслонила лицето на самурая, но щом той се приближи, Оцу видя, че е Кимура Сукекуро — човек, за когото си спомняше с привързаност и уважение. Даже да беше самият Буда, обграден с чудодейната светлина на безграничното милосърдие, тя не би могла да остане толкова стресната и благодарна. Измъкна се покрай Матахачи и бързо тръгна към Сукекуро, който начаса предложи да я отведе със себе си у дома.

Щом Матахачи отвори уста да се възпротиви, Сукекуро с нетърпящ възражение глас заяви:

— Ако имате нещо за казване, елате в Хигакубо и го кажете там.

Безсилен пред именития дом Ягю, Матахачи задържа езика си зад зъбите и в ядно разочарование прехапа долната си устна, докато гледаше как неговото скъпоценно съкровище го напуска.