Ейджи Йошикава
Мусаши (104)

Кръгът

Дзен-учителят устройваше пътешествията си по своенравен начин. Един ден заваля и той изобщо не излезе навън. Вместо това се затвори в хана и Матахачи трябваше през целия ден да го лекува с мокса. Когато минаваха през област Мино, остана в Дайзенджи цяла седмица, а след това прекара няколко дни в дзен-храма Хиконе. Така че в Киото пристигнаха бавно и след много престои.

Мусаши нощуваше където му попадне. Когато Гудо спираше в някоя странноприемница, той или лягаше отвън на двора, или си избираше друг хан наблизо. Ако монахът и Матахачи се отбиваха в храм, Мусаши се приютяваше под входната врата. В сравнение с копнежа му да чуе поне една думичка от Гудо, всички лишения му изглеждаха нищожни.

Една нощ, докато лежеше пред един храм край езерото Бива, той изведнъж осъзна, че есента е вече на път. Огледа се и установи, че прилича на най-обикновен просяк. Косата му, както можеше да се очаква, бе чорлава и сплъстена — беше се зарекъл да не се реши, докато монахът не се умилостиви. От седмици не се беше къпал, нито бръснал. Дрехите му за кратко време се бяха превърнали в дрипи. Усещаше ги твърди като впита в кожата му дървесна кора.

Звездите изглеждаха така, сякаш се готвят да паднат от небето. Мусаши погледна тръстиковата рогозка и си помисли: „Какъв съм безумец!“. Сякаш изведнъж го обзе някаква лудост. Затресе се в горчив смях. Би могъл да се добере до целта си с хитрост и без много шум. Но какво всъщност иска от този дзен-учител. Нима не може да се оправя в живота, без непрекъснато да се самоизмъчва. Дожаля му дори за въшките, приютили се в тялото му.

Гудо недвусмислено му бе заявил, че не притежава „съвсем нищо“, което да му предложи. Беше безсмислено да иска от него нещо, което той няма. Грешно беше да го мрази, макар че Учителят му обръщаше по-малко внимание, отколкото на всяко скитащо куче, срещнато край пътя.

Мусаши погледна нагоре през кичурите коса, които закриваха очите му. Нямаше съмнение — грееше есенна луна. Но тези комари! Кожата му, отдавна набраздена от червени ивици, вече беше безчувствена към техните набези.

Беше готов да признае пред себе си, че става нещо, което не разбира. Нещо, което си представяше като цялост. Само ако можеше да проумее какво е, сабята му начаса щеше да изхвърчи от ножницата си. Всичко останало щеше веднага да си дойде на мястото. Но винаги, когато му се струваше, че най-после е уловил това странно нещо, то му се изплъзваше.

Ако беше дошъл момента да се откаже да търси Пътя, би предпочел да умре, тъй като не виждаше друга причина да живее. Изтегна се под навеса на входа.

Тъй като сънят не идваше, отново се запита какво ли е онова нещо? Някаква техника за бой със саби? Не, не само това. Предписание как да живеем живота си? Не, повече от това. Разрешение на проблема му с Оцу? Не, никой мъж не можеше да се чувства толкова нещастен от любовта на една жена. Трябваше да намери някакъв цялостен отговор. Макар че, независимо от силата, с която този проблем привличаше мислите му, той може би не беше по-голям от оризово зърно. Загърнат в рогозката си, приличаше на гъсеница.

Запита се дали Матахачи спи добре. Направи сравнение между себе си и своя приятел, и му завидя. Матахачи не позволяваше на проблемите си да го осакатяват. Докато Мусаши като че ли винаги търсеше нов проблем, с който да се самоизтезава. Погледът му се спря върху табелка, висяща на рамката на вратата. Той стана и отиде да я разгледа по-отблизо. На лунната светлина зачете:

Моля те, опитай да откриеш първоизточника.

Пай-чан беше развълнуван от достойнствата на Пай-юн;

Ху-чиу въздъхна над учението, останало от Пай-юн.

Подобно на великите си предшественици, не бива само да оронваме листата,

нито пък да се опираме единствено на клоните.

Вероятно беше цитат от „Завета“ на Дайто Кокуши, основателят на Дайтокуджи.

Мусаши препрочете последните два реда. Листа и клони… Колко много хора са се отклонили от пътя си заради незначителни неща! Не е ли той самият един пример? Макар от тази мисъл, като че му стана по-леко, съмненията не го напуснаха. Защо сабята не му се подчинява? Защо погледът му се отклонява от целта? Какво му пречи да намери покой?

Всичко изглеждаше толкова ненужно. Знаеше, че когато някой е следвал Пътя до предела на възможностите си, в един момент го обзема нерешителност и той става раздразнителен. Листа и клони. Как да се измъкне от този кръг? Как да стигне центъра му, за да го разкъса?

Смея се на десетгодишното си скитане —

опърпани дрехи, скъсана шапка, обикаляне от храм на храм.

Всъщност Законът на Буда е прост:

яж си ориза, пий си чая, носи си дрехите.

Докато се присмиваше сам на себе си, Мусаши си припомни този стих на Гудо. Когато е писал това, Учителят е бил на неговата възраст.

При първото появяване на Мусаши в Мьошинджи, Гудо почти го изрита през вратата.

— Що за странни мисли те доведоха в къщата ми? — провикна се той.

Но Мусаши беше упорит и по-късно, когато успя да проникне вътре, Гудо го нагости с това иронично стихче. И му се присмя, изричайки същите думи, които бе изрекъл седмица по-рано:

— Ти все говориш… Безполезно е.

Напълно обезсърчен, Мусаши се отказа от мисълта за сън и заобиколи портата точно навреме, за да види как от храма излизат двама души.

Гудо и Матахачи крачеха необичайно бързо. Може би спешно ги бяха извикали в Мьошинджи, главният храм на ордена на Гудо. Във всеки случай Учителят мина като вихър през тълпата събрали се да го изпратят монаси и пое направо към моста Кара в Сета.

Мусаши тръгна след тях. Минаха през спящия Сакамото. Магазините и бакалниците бяха със спуснати кепенци. Дори вечно кипящите от живот ханове бяха здраво залостени. Единствено призрачната луна надничаше отгоре. Излязоха от града и се заизкачваха към връх Хиеи. Встрани от тях останаха забулените в мъгла Миидера и Секиджи. По пътя си не срещнаха почти никой. Когато наближиха прохода, Гудо се спря и каза нещо на Матахачи. В краката им лежеше Киото. От другата им страна се стелеха спокойните води на езерото Бива. С изключение единствено на луната, всичко наоколо блестеше като слюда — море от мека, сребриста мъгла. Току-що навлязъл в прохода, Мусаши с изненада установи, че е само на няколко крачки от Учителя. За пръв път от седмици погледите им се срещнаха. Гудо мълчеше.

Мусаши мълчеше. „Сега… Трябва да се случи сега“, помисли си той. Стигнеше ли монахът веднъж в Мьошинджи, Мусаши може би щеше да чака със седмици, преди да го види отново.

— Моля ви, Учителю — каза той.

Изпъчи се и изви глава встрани. Гласът му беше като на изплашено дете, опитващо се да каже на майка си нещо, което всъщност не желае. Смутено пристъпи напред. Монахът не благоволи да го попита какво иска.

Лицето му приличаше на лице на лакирана статуя. Единствено очите му искряха гневно срещу Мусаши.

— Моля ви, Учителю! — Мусаши, забравил всичко друго, освен страстният импулс, който го тласкаше напред, падна на колене и наведе глава.

— Една мъдра дума. Само една…

Стори му се, че минаха часове. Когато не можеше повече да чака в мълчание, започна отново да се моли.

— Това вече съм го чувал — прекъсна го Гудо. — Матахачи ми говори за теб всяка нощ. Знам всичко, каквото има да се знае, дори и за онази жена.

Думите му приличаха на тресчици лед. Под тежестта им Мусаши, дори и да искаше, не можеше да вдигне глава.

— Матахачи! Тояга!

Мусаши затвори очи и се подготви да понесе удара. Но вместо това, Гудо начерта около него кръг. Без повече приказки, той хвърли пръчката и каза:

— Тръгваме, Матахачи!

Двамата бързо се отдалечиха.

Мусаши побесня. След седмици на жестоки унижения, през които беше положил всички усилия да получи урок от Гудо, сегашния отказ му се видя много повече от обикновена липса на съчувствие. Отношението на Учителя беше безсърдечно и грубо. Той си играеше с един човешки живот.

— И това ми било свято лице!

Здраво стиснал устни в ядна гримаса, Мусаши със злоба изгледа отдалечаващата се двойка.

„Съвсем нищо.“ Размишлявайки върху думите на Гудо, той реши, че те са измамни. Те създават погрешната представа, че Учителят има какво да предложи на учениците си, а всъщност в празната му глава наистина няма „съвсем нищо“.

„Почакай и ще видиш, помисли си Мусаши, нямам нужда от теб!“ Не трябваше да разчита на никого. В крайна сметка разбра, че наистина може да се опре единствено на самия себе си. Той е човек, също като Гудо и всички учители преди него. Изправи се, наполовина изтласкан от собствената си ярост. Няколко минути стоя, загледан в луната. Но когато гневът му попремина, погледът му отново се спря върху кръга. Все още не беше излязъл от него. Завъртя се около оста си. Едновременно с това си припомни тоягата, която не го беше ударила. „Кръг? Какво ли означава?“

Остави мислите си да се реят необезпокоявани. Идеален кръг. Без начало, без край, без отклонения. Ако се уголеми до безкрайност, би се превърнал в самата вселена. Ако се смали, ще се изравни с безкрайно малката точица, в която обитава душата му. Душата му е кръгла. Вселената е кръгла. Не две. Едно. Едно цяло — той и вселената.

Той рязко извади сабята си и я насочи косо към земята. Сянката му заприлича на йероглифа за „О“. Кръгът на вселената остана непроменен. По същия начин не се промени и той. Промени се единствено сянката.

„Единствено сянката“, помисли си. „Но сянката не е истинската ми същност.“ Стената, в която блъскаше главата си, се оказа просто сянка на обърканото му съзнание.

Изправи глава, и от устните му се изтръгна пронизителен вик.

С лявата ръка измъкна късата си сабя. Сянката отново се промени. Но образът на вселената не помръдна. Двете саби бяха всъщност една. Те също бяха част от кръга. Мусаши въздъхна дълбоко. Най-после разбра. Отново погледна нагоре към луната и видя, че нейният огромен кръг е едно със сабята или с душата на всеки земен човек.

— Сенсей! — извика той, впускайки се след Гудо.

Вече не искаше нищо от него, но му дължеше извинение, задето го беше мразил толкова яростно.

Той направи няколко крачки и се спря. „Всичко е само листа и клони“, помисли си.