Ейджи Йошикава
Мусаши (107)

Приливите на живота

Есента отмина. След нея си отиде и зимата.

Беше началото на четвъртия месец на 1612 година. На палубата на кораба, който редовно се движеше между Сакай, област Идзуми и Шимоносеки в Нагато, се тълпяха пътници.

Когато разбра, че корабът всеки момент ще вдигне котва, Мусаши се надигна от една пейка в магазина на Кобаяши Тародзаемон и се поклони на дошлите да се сбогуват с него.

— Горе главата! — окуражаваха го те, докато го изпращаха до кея.

Там беше и Хонами Коецу. Неговият добър приятел Хайя Шою беше болен и не успя да се присъедини към групата на изпращачите. Но вместо него беше дошъл синът му Шоеки със съпругата си. Тя беше жена, чиято ослепителна красота привличаше погледите на всеки, който я зърне.

— Това е Йошино, нали? — прошепна един от мъжете на другаря си, дърпайки го за ръкава.

— Йошино от Янагимачи ли?

— Аха. Йошино Даю от Огия.

Шоеки я представи на Мусаши, без да споменава някогашното й име. Лицето й не му се стори познато, защото това беше втората Йошино Даю. Какво се беше случило с първата никой не знаеше — къде се намираше, беше ли омъжена или не? Хората отдавна бяха престанали да говорят за необикновената й красота. Красотата е като цветята — цъфти, но после увяхва. В шеметния свят на кварталите за развлечения времето тече бързо.

Йошино Даю. Името извикваше спомени за снежни нощи, бумтящ огън от божурови стъбла и счупена лютня.

— Изминаха осем години от нашата първа среща — отбеляза Коецу.

— Да, осем години — като ехо повтори Мусаши, чудейки се къде ли е отишло всичкото това време. Имаше чувството, че с днешното качване на кораба ще приключи един етап от живота му.

Сред изпращачите беше и Матахачи. Виждаха се също и няколко самураи от дома Хосокава в Киото. Неколцина други предадоха най-сърдечни пожелания от господаря Карасумару Мицухиро.

Имаше и група от двадесет-тридесет бойци, които, въпреки възраженията на Мусаши, се считаха за негови последователи само заради познанството си с него от Киото. Мусаши заминаваше за Кокура в областта Будзен, където щеше да премери силите си със Сасаки Коджиро. В двубой те щяха да изпитат уменията и зрелостта си. Тази решителна среща, подготвяна от дълго време, щеше да се осъществи благодарение на усилията на Нагаока Садо.

Предварителните уговорки бяха тежки и продължителни. Писма и вестоносци непрекъснато летяха между двамата. Дори след като Садо установи миналата есен, че Мусаши пребивава в къщата на Хонами Коецу, уточненията отнеха още половин година. Макар да знаеше, че моментът наближава, Мусаши дори в най-смелите си мечти не можеше да си представи какво ще стане, ако той се окаже най-добрият, любимеца на толкова много последователи и почитатели. Тълпата винаги го правеше неспокоен. Освен това тя го поставяше в невъзможност да разговаря с определени хора така, както би искал.

Това, което го притесняваше най-много около предстоящата среща, беше нейната нелепост. Не изпитваше желание да става ничий кумир. А знаеше, че хората ще отидат там, за да изразят добрите си чувства към него. И нямаше начин да ги спре.

Чувстваше, че някои от тях го разбират. Беше благодарен за искрените им пожелания. Уважаваше възторга им. В същото време се беше озовал на гребена на вълната, наречена известност. Тази дума го изпълваше с безпокойство. Страхуваше се, че ласкателствата могат да го главозамаят. Та нали в крайна сметка и той е човек като другите.

Притесняваха го още и дългите предварителни уговорки. Можеше да се каже, че и двамата с Коджиро разбираха накъде се развиват отношенията им. Но беше вярно още и че светът ги е изправил един срещу друг и иска от тях непременно да установят кой е по-добрият. Всичко започна с реплики от рода на „Чух, че щели да се бият“.

По-късно това се превърна в „Да, те със сигурност ще премерят силите си“. Още по-късно вече беше „Кога е двубоят?“ Накрая точният ден и час се обсъждаха от всички, макар самите участници в двубоя да не бяха решили още нищо.

Мусаши не желаеше да бъде всеобщ любимец. Но като се вземеха предвид храбрите му прояви, подобно отношение към него беше неизбежно. Оставаше му успокоението, че не това си е поставил за цел. Нещото, от което наистина изпитваше необходимост, беше повече време за съсредоточаване. Искаше му се да подреди себе си, да се увери, че стремежите не надхвърлят възможностите му. Благодарение на нещата, научени наскоро от Гудо, беше направил крачка напред към просветлението. Сега с още по-голяма острота усещаше колко е трудно да следваш Пътя, дългия Път на живота. И все пак, помисли си той, какво щеше да стане с него, ако не бяха хората, които го подкрепяха? Щеше ли изобщо да е жив? Щеше ли да има дреха на гърба си? Сега беше облечен в черно кимоно с къси ръкави, ушито нарочно за него от майката на Коецу. Новите му сандали, новата сламена шапка на главата му, всичко, което имаше, му беше подарено от хора, които го ценяха. И оризът, който ядеше отглеждаха други. Той живееше от чуждия труд. Как да се отблагодари за всичко, което правят за него?

Когато мислите му поеха в тая посока, усети как отвращението му към онова, което искаха от него многото му почитатели намалява. Страхът да не ги разочарова обаче оставаше.

Беше време корабът да отплава. Казаха се молитви за спокойно плаване, последни думи за сбогом. Невидимото време се настани между мъжете и жените останали на кея и техния отпътуващ герой. Корабът най-сетне вдигна котва и плавно се понесе навътре в морето. Огромните платна се развяха като криле на фона на лазурното небе. В този момент на кея задъхано дотърча някакъв човек. Видя отдалечаващия се кораб, спря и ядосано тропна с крак.

— Закъснях! — изръмжа на себе си. — Не биваше да почивам по пътя.

Коецу се приближи към него и попита:

— Вие не сте ли Мусо Гоносуке?

— Да — отвърна новодошлият, пъхайки тоягата си под мишница.

— Срещали сме се в Конгоджи в областта Кавачи.

— Да, разбира се. Вие сте Хонами Коецу.

— Радвам се да ви видя. От това, което чувах за вас напоследък, не ставаше ясно дали изобщо сте жив.

— Така ли? Кой ви е говорил за мен?

— Мусаши.

— Мусаши?

— Да, той беше мой гост до вчера. Получи няколко писма от Кокура. В едно от тях Нагаока Садо му пишеше, че сте пленен на връх Кудо. Предполагаше, че е възможно да сте ранен или убит.

— Да, но се оказа, че пленяването ми е било грешка.

— Научихме още, че Йори живее при Садо.

— Значи е на сигурно място! — възкликна Гоносуке и лицето му се отпусна от облекчение.

— Да. Какво ще кажете да седнем някъде и да поговорим?

Коецу заведе едрия майстор на тоягата в близкия магазин. Докато пиеха чай, Гоносуке разказа историята си.

За негов късмет Санада Юкимура бързо се убедил, че не е шпионин. Гоносуке бил освободен и двамата с Юкимура за кратко време се сприятелили. Юкимура не само се извинил за грешката на подчинените си, но и изпратил цял отряд да търси Йори.

Тъй като не намерили никъде тялото на момчето, Гоносуке решил, че е още живо. Започнал да претърсва наред околните области. Когато научил, че Мусаши е в Киото и че му предстои двубой с Коджиро, удвоил усилията си. Вчера се завърнал в Кудо и разбрал от Юкимура, че Мусаши тръгва днес за Кокура. Страхувал се да се появи пред него без Йори или поне без някакви вести за него. Но тъй като не знаел дали изобщо някога отново ще види своя Учител, все пак решил да тръгне насам. Извини се на Коецу за нехайното си отношение.

— Не се притеснявайте — каза Коецу, — след няколко дни тръгва друг кораб.

— Наистина се надявах да пътувам заедно с Мусаши.

Той замълча за миг, после сериозно продължи:

— Струва ми се, че това пътуване е повратен момент в живота му. Той непрекъснато работи над себе си. Мисля, че няма да загуби от Коджиро. При все, че в такива двубои нищо не се знае. Всеки воин трябва да преживее подобно нещо. А дали ще спечелиш, или ще загубиш е донякъде въпрос на късмет.

— Мисля, че нямаме причина да се тревожим. Мусаши бе съвсем спокоен. Изглеждаше напълно уверен в силите си.

— Сигурен съм, че е така. Но Коджиро също е много прочут. И, казват, откакто отишъл да служи при господаря Тадатоши, непрекъснато се упражнявал и поддържал формата си.

— Това ще бъде проверка на силата. Ще се състезават един гениален, но малко самонадеян воин и един обикновен човек, усъвършенствал до крайност способностите си. Прав ли съм?

— Не бих нарекъл Мусаши обикновен.

— Но той е такъв. И това е най-необикновеното в него. Не се задоволява и не разчита на естествените си заложби. Знаейки, че е обикновен човек, той непрекъснато се стреми да се усъвършенства. Никой не разбира какви нечовешки усилия е трябвало да положи. Сега дългогодишното му учение се увенча с успех и всеки говори за неговата дарба. По този начин хората, които ги мързи да работят над себе си, се успокояват.

— Благодаря ви за тези думи — каза Гоносуке.

Той почувства, че Коецу говори колкото за Мусаши, толкова и за самия него. Загледан в широкия, спокоен профил на по-възрастния мъж, си помисли: „А също и за себе си“.

Коецу изглеждаше точно такъв, какъвто беше — свободен човек, който съзнателно се е откъснал от останалия свят. Днес очите му не блестяха с оня плам, който го озаряваше в моменти на творческо вдъхновение. Те, дълбоки и бистри, излъчваха спокойствието на огледално гладка морска шир, над която се рее искрящо синьото, ефирно небе.

През вратата надникна един младеж и подвикна на Коецу:

— Ще си тръгваме ли?

— А, Матахачи! — приятелски му кимна Коецу. А към Гоносуке додаде:

— Май е време да тръгвам. Чакат ме.

— През Осака ли ще минете на връщане?

— Да. В случай, че пристигнем там навреме, ми се ще да хванем вечерния кораб за Киото.

— Ами тогава, бих могъл да ви придружа до там.

Вместо да чака няколко дни до следващия кораб, Гоносуке предпочете да продължи напред по суша.

Тримата тръгнаха редом. Разговорът се въртеше все около Мусаши. Обсъждаха сегашния му начин на живот, миналите му подвизи. По едно време Матахачи се обади:

— Искрено се надявам Мусаши да спечели, но знам, че Коджиро е костелив орех. Не е тайна, че има страхотна техника.

В гласа му нямаше и следа от ентусиазъм. Споменът за сблъсъка му с Коджиро все още го изгаряше отвътре. По здрач те вече вървяха по шумните улици на Осака. Изведнъж Гоносуке и Коецу установиха, че спътникът им го няма.

— Къде ли е изчезнал? — попита Коецу.

Върнаха се назад и не след дълго го намериха на другия край на моста. Застанал неподвижно, той в унес гледаше към речния бряг. Там се виждаха жени, които миеха пред къщите съдове, неолющен ориз и зеленчуци. Всъщност едва ли можеха да се нарекат къщи няколкото разнебитени бараки с общ покрив.

— Има нещо странно в изражението на лицето му — каза Гоносуке.

Двамата с Коецу се спряха на известно разстояние и го наблюдаваха.

— Това е тя! — извика Матахачи — Акеми!

В първия момент той се стъписа, виждайки колко капризна може да бъде понякога човешката съдба. Но после си помисли друго. Съдбата не се опитваше да му играе номера, срещайки го очи в очи със собственото му минало. Не, тя просто го заведе при половинката му. Макар и да не бяха законно женени, Акеми наистина беше негова съпруга. Следователно кармата й беше свързана с неговата.

Така че все някога, докато бяха живи на този свят, те щяха да се срещнат отново. Той трудно я позна. Не беше останала и следа от чара и кокетството й отпреди две години. Лицето й беше направо мършаво. Косата й — немита и вързана на нещо като кок. Носеше памучно кимоно с прави ръкави, което едва покриваше коленете й — облеклото на всички бедни домакини. Тези дрехи нямаха нищо общо с ярките коприни, красящи живота й на лека жена. Ходеше приведена с типичната походка на амбулантен търговец. В ръцете й се виждаше кошница, очевидно тежка, от която предлагаше миди, охлюви и водорасли. Непродадената стока доказваше, че търговията не върви особено добре.

На гърба й, привързано с мръсно парче плат, висеше дете на около годинка.

То, повече от всичко останало, накара сърцето на Матахачи да се разтупти. Притиснал лицето си с длани, той преброи месеците. Ако детето караше втората си годинка, трябваше да се е родило докато бяха в Едо. Значи когато ги наказваха публично, Акеми е била бременна.

Последните отблясъци на вечерното слънце се отразяваха във водата, танцуваха по лицето на Матахачи и то изглеждаше като обляно в сълзи. Той беше глух за шума около себе си. Единственото, което го интересуваше в момента, беше бавно отдалечаващия се по брега силует на Акеми. Матахачи се втурна да я настигне. Тичаше, размахваше ръце и крещеше името й. Коецу и Гоносуке тръгнаха подире му.

— Къде отиваш, Матахачи?

Той напълно беше забравил за тях. Спря и изчака да го настигнат.

— Извинявайте — измърмори той, — истината е, че…

Истината ли? Как да обясни на тях намеренията си, когато не можеше да ги обясни на самия себе си. Да подреди чувствата си в момента бе невъзможно. Все пак накрая изтърси:

— Реших да се откажа от свещеничеството. Ще се върна към обикновения живот. Все още не съм посветен.

— Обикновения живот ли? — възкликна Коецу. — Толкова скоро? Хм. Изглеждаш странно.

— Сега не мога да ви обясня. Дори и да ви кажа нещо, то вероятно ще ви прозвучи налудничаво. Просто видях жената, с която някога живеех. На гърба си тя носи дете. Мисля, че е от мен.

— Сигурен ли си?

— Ами… да.

— А сега се успокой и помисли! Твое ли е наистина това дете?

— Да! Аз съм баща!… Съжалявам. Не знаех. Срам ме е. Не мога да я оставя да живее в тая мизерия, да продава миди с кошница, сякаш е най-обикновена скитница. Трябва да си намеря работа и да помогна на детето си.

Коецу и Гоносуке се спогледаха изумени. При все, че се съмняваха дали Матахачи е с всичкия си, Коецу каза:

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Матахачи свали расото, облечено върху обикновено кимоно и го подаде на Коецу заедно с молитвената си броеница.

— Съжалявам за неприятностите, които ви създавам, но бихте ли предали това на Гудо в Мьошинджи? Ще съм ви благодарен, ако му кажете, че смятам да остана в Осака, да си намеря работа и да бъда добър баща.

— Сигурен ли си, че го искаш? Че имаш сили да изоставиш монашеството просто ей така.

— Сигурен съм. Учителят ми е казвал, че мога да се върна към светския живот когато пожелая.

— Хм.

— Учил ме е, че не е нужно да си в храма, за да живееш според религиозните предписания. По-трудно е, но и си струва повече, казвал ми е, да можеш да владееш себе си и да запазиш вярата си тук навън, сред лъжи, разврат и противоречия — най-страшните злини за човека. В чистия, светъл храм това е лесно.

— Сигурен съм, че е бил прав.

— Прекарах с него повече от година. Но не ми даде монашеско име. Винаги ме наричаше просто Матахачи. Може би някога ще ми се случи нещо, което няма да мога да разбера. Тогава веднага ще потърся учителя Гудо. Ще му предадете ли това от мое име? Моля ви!

С тези думи Матахачи се отдалечи.